Майкъл Конъли
Сребърен куршум (11)

10.

Есемесът от Лорна Тейлър беше кратък и по същество. Получих го в момента, в който включих телефона си, след като видях как Едгар Рийс получава своите пет години и излязох от съдебната зала. Съобщаваше ми, че току-що разговаряла със секретарката на съдия Холдър относно получаването на съдебна заповед, каквато поискали от банката, за да впишат мен и Лорна като титуляри на сметките на Винсънт. Съдията се съгласила да издаде заповедта и можело просто да продължа малко по-нататък по коридора, за да я взема от кабинета й.

В съдебната зала пак беше полутъмно, но секретарката пак седеше на мястото си близо до банката. И пак ми напомни за учителката ми в трети клас.

— Госпожо Гил? Идвам да получа една заповед от съдия Холдър.

— Да, мисля, че е готова. Ще ида да проверя.

— Има ли възможност да вляза и да поговоря със съдия Холдър няколко минути?

— Ами, в момента при нея има човек, но ще проверя.

Тя стана, отиде до кабинета на Холдър и почука. Когато отвори, зърнах мъж, седнал на същия стол, на който преди няколко часа бях седял и аз. Беше съпругът на съдия Холдър, Мич Лестър, адвокат, практикуващ в областта на неимуществените щети. Познавах го от снимката в рекламата му. Някога се занимаваше с наказателно право и двамата си поделяхме задната корида на телефонния указател — моята реклама в горната половина, неговата в долната. Отдавна не работеше по криминални дела.

След няколко минути госпожа Гил излезе с нужната ми съдебна заповед. Помислих, че съдията отказва да ме приеме, но секретарката ме успокои, че Холдър ще разговаря с мен веднага щом приключи с посетителя си.

Нямах достатъчно време да продължа с прегледа на делата в чантата ми, затова се разходих из съдебната зала, оглеждах се и си мислех какво ще кажа на съдията. На празното място на пристава имаше календарен списък, останал от предишната седмица. Знаех имената на няколко от посочените адвокати, които бяха участвали в извънредни заседания и процедури. Един от тях беше Джери Винсънт, представляващ Уолтър Елиът. Това трябваше да е било сред последните явявания на Джери в съда.

След три минути чух на бюрото на секретарката да иззвънява камбанка и госпожа Гил ми каза, че мога да вляза при съдия Холдър.

Почуках. Отвори ми Мич Лестър, усмихна се и ме покани. Ръкувахме се и той отбеляза, че току-що бил научил за Джери Винсънт.

— Живеем в много страшен свят.

— Да, понякога наистина е страшен.

— Ако имате нужда от помощ за нещо, обадете ми се.

Лестър си тръгна и аз заех мястото му пред бюрото на съдията.

— С какво мога да ви помогна, господин Холър? Взехте заповедта за банката, нали?

— Да, ваша чест. Благодаря ви. Исках да ви информирам за положението с делата на господин Винсънт и да ви попитам нещо.

Тя си свали очилата за четене и ги остави върху бележника си.

— Моля.

— Нещата вървят малко бавно, защото започнахме без календар. Лаптопът и бележникът на Джери Винсънт са били откраднати при убийството му. Наложи се да съставим нов календар, след като извадихме текущите му дела. Според нас сме овладели положението и всъщност току-що идвам от произнасяме на присъда при съдия Шампейн във връзка с едно от делата. Така че не сме пропуснали нищо.

Холдър като че ли не се впечатли от усилията, положени от мен и моя екип.

— За колко текущи дела става дума?

— Хм, изглежда са трийсет и едно — всъщност вече са трийсет, след като приключих с произнасянето на присъдата. Това дело е закрито.

— Тогава бих казала, че сте наследили доста процъфтяваща практика. Какъв е проблемът?

— Не съм сигурен, че има проблем, ваша чест. Досега разговарях само с един от текущите клиенти и изглежда, че ще продължа да съм негов адвокат.

— Уолтър Елиът ли?

— А, не, още не съм се чувал с него. Възнамерявам да се опитам да го направя по-късно днес. Човекът, с когото се свързах, е замесен в нещо не толкова сериозно. По-точно в кражба.

— И?

Започваше да губи търпение, затова преминах към причината за тази среща.

— Исках да ви питам за полицията. Сутринта се оказахте права, когато ме предупредихте да внимавам за превишаване на права от страна на полицията. Когато отидох в кантората, заварих там двама детективи да тършуват из делата. Секретарката на Джери не се беше опитала да ги спре.

Изражението на съдията стана сурово.

— Е, надявам се, че вие сте ги спрели. Полицаите би трябвало да знаят, че не бива да ровят в такива документи.

— Да, ваша чест, те отстъпиха, щом възразих срещу действията им. Всъщност трябваше да ги заплаша, че ще се оплача на вас. Едва тогава си тръгнаха.

Тя кимна и на лицето й се изписа гордост от въздействието на името й.

— Тогава защо сте тук?

— Ами, сега се чудя дали не трябва да ги повикам пак.

— Не ви разбирам, господин Холър. Да повикате полицаите ли?

— Главният разследващ детектив повдигна основателен въпрос. Уликите предполагали, каза той, че Джери Винсънт е познавал своя убиец и сигурно даже му е позволил да се приближи достатъчно, за да го… нали разбирате… да го застреля. Според него било почти сигурно, че е някой от собствените му клиенти. Затова преравяха делата в търсене на потенциални заподозрени, преди да ги спра.

Съдията презрително махна с ръка.

— Естествено. И така са нарушили правата на клиентите.

— Бяха в архива и преглеждаха старите дела. Закритите.

— Няма значение. Открити или закрити, това пак е нарушение на адвокатската тайна.

— Наясно съм, ваша чест. Но след като те си отидоха, видях, че са оставили на масата купчина папки. Това бяха делата, които или са се готвели да вземат, или са искали да проучат по-подробно. Прегледах ги и в тях имаше заплахи.

— Заплахи срещу господин Винсънт ли?

— Да. Това бяха дела, в които клиентите са останали недоволни от резултата — било от съдебното решение, било от присъдата. Имаше заплахи и той ги е приел достатъчно сериозно, за да опише точно какво е казано и кой го е казал. Тъкмо това бяха делата, които събираха детективите.

Холдър се отпусна в кожения си стол и сплете пръсти. Обмисли описаната от мен ситуация и ме погледна.

— Тоест смятате, че пречите на следствието, като не позволявате на полицията да си свърши работата, така ли?

Кимнах.

— Питах се дали няма начин да удовлетворим и двете страни. Да не допуснем правата на клиентите да пострадат и в същото време да позволим на полицията да води следствието натам, накъдето сочат уликите.

Съдията отново се умълча, после въздъхна.

— Ще ми се мъжът ми да беше останал — каза накрая. — Много ценя неговото мнение.

— Ами, аз имам една идея.

— Не се съмнявам. Каква?

— Мислех си, че бих могъл да прегледам делата и да съставя списък на хората, които са заплашвали Джери. И да го предам на детектив Бош, наред с някои подробности за самите заплахи. По този начин той ще получи каквото му е нужно, но няма да има самите дела. И той доволен, и аз доволен.

— Бош ли е главният разследващ детектив?

— Да, Хари Бош. От „Грабежи и убийства“. Не си спомням името на партньора му.

— Разберете, господин Холър, даже да дадете на този Бош само имената, пак нарушавате адвокатската тайна. За това може да ви лишат от адвокатски права.

— Ами, мислих и за това и ми се струва, че има изход. Един от механизмите за освобождаване от задължителната поверителност на отношенията с клиентите е в случай на заплаха за сигурността. Ако снощи е знаел, че негов клиент идва да го убие, Джери Винсънт е можел да се обади в полицията и да съобщи името му. Това не би било нарушение на адвокатската тайна.

— Да, но вие предлагате нещо съвсем различно.

— Различно е, ваша чест, но не съвсем. Главният разследващ детектив направо ми каза, че има голяма вероятност самоличността на убиеца на Джери Винсънт да се крие в делата. Сега тези дела са мои. Следователно тази информация представлява опасност за мен. Когато отида да се срещна с тези клиенти, може да се ръкувам с убиеца, без изобщо да го подозирам. Както и да го погледнете, аз се чувствам застрашен, ваша чест, и това ме освобождава от задължителната поверителност.

Тя отново кимна и пак си сложи очилата. После протегна ръка и взе чаша вода, която до този момент беше останала скрита от погледа ми зад компютъра.

— Добре, господин Холър — каза, след като отпи. — Мисля, че ако прегледате делата, както предлагате, ще постъпите по уместен и допустим начин. Бих желала да подадете искане до съда, в което обяснявате действията си и усещането за заплаха, което изпитвате. Аз ще го подпиша и подпечатам и с малко късмет изобщо няма да се наложи да го използваме.

— Благодаря, ваша чест.

— Нещо друго?

— Като че ли това е всичко.

— Тогава приятен ден.

— Благодаря, ваша чест, подобно.

Изправих се и тръгнах към вратата, но си спомних нещо и се обърнах.

— Ваша чест? Забравих нещо. Видях календара ви от миналата седмица и там забелязах, че Джери Винсънт се е явявал по делото Елиът. Още не съм прегледал подробно случая, но може ли да ви попитам за какво се отнасяше заседанието?

Тя трябваше да се замисли за миг, за да си спомни.

— Беше извънредно искане. Господин Винсънт се яви, защото съдия Стантън анулирал гаранцията и наредил да задържат господин Елиът. Аз отложих анулирането.

— Защо са анулирали гаранцията?

— Господин Елиът заминал на кинофестивал в Ню Йорк, без да получи разрешение. Това било едно от условията за освобождаването му. Когато видял в списание „Пипъл“ снимка на Елиът на фестивала, господин Голанц, прокурорът, поискал съдия Стантън да анулира гаранцията. Явно още отначало не бил доволен от издаденото разрешение. Съдия Стантън я анулирал и тогава господин Винсънт дойде при мен с искане за извънредно отлагане на ареста на неговия клиент. Реших да дам на господин Елиът втори шанс и да променя мярката му за неотклонение, като го принудя да носи устройство за проследяване на глезена си. Но ви уверявам, че господин Елиът няма да получи трети шанс. Имайте го предвид, ако остане ваш клиент.

— Разбирам, ваша чест. Благодаря ви.

Кимнах, излязох от кабинета й, казах довиждане на госпожа Гил и си тръгнах.

Визитката на Хари Бош беше в джоба ми. Измъкнах я, докато слизах с асансьора. Бях оставил колата си на платен паркинг до Грандхотел Киото и по пътя до там щях да мина точно покрай Паркър Сентър. Щом излязох на улицата, набрах номера на мобилния телефон на детектива.

— Бош слуша.

— Обажда се Мики Холър.

Последва колебание. Помислих си, че не се сеща кой съм.

— С какво мога да ви помогна? — накрая попита той.

— Как върви следствието?

— Върви, обаче не мога да говоря с вас за него.

— Тогава направо преминавам на въпроса. В момента в Паркър Сентър ли сте?

— Да. Защо?

— Идвам във вашата посока откъм съдебната палата. Чакайте ме пред паметника.

— Вижте, Холър, зает съм. Не може ли просто да ми кажете за какво става дума?

— Не е за телефон, но мисля, че ще си струва да ми отделите малко време. Ако не сте там, когато мина покрай Паркър Сентър, ще приема, че се отказвате от тази възможност, и няма да ви безпокоя повече.

Затворих телефона, преди той да успее да отговори. Пътят ми отне пет минути. Сградата изживяваше последните си няколко години, докато строяха нова на Спринг Стрийт. Видях Бош да стои до фонтана, който представляваше паметник на полицаите, загинали при изпълнение на служебния си дълг. От ушите към джоба на сакото му се спускаха тънки бели жици. Приближих се и не си направих труда да му подам ръка или да го поздравя по какъвто и да е друг начин. Той извади слушалките и ги пъхна в джоба си.

— Изолирате се от света, а, детектив?

— Това ми помага да се съсредоточа. Каква е целта на тази среща?

— След като днес напуснахте кантората, прегледах папките, които бяхте събрали на масата. В архива.

— И?

— И разбрах какво се опитвате да направите. Искам да ви помогна, обаче трябва да разберете в какво положение се намирам.

— Разбирам, господин адвокат. Трябва да защитите онези дела и евентуалния убиец, който се крие в тях, защото такъв е законът.

Поклатих глава. Този човек просто не искаше да ме улесни да му помогна.

— Знаете ли какво, детектив Бош, елате в кантората утре сутрин в осем и ще ви дам каквото мога.

Мисля, че предложението ми го изненада. Той не отговори.

— Ще дойдете ли?

— Каква е уловката? — отговори ми той с въпрос.

— Няма уловка. Само не закъснявайте. Имам интервю за постъпване на работа в девет и после сигурно ще изляза на срещи с клиенти.

— Ще бъда в кантората ви в осем.

— Добре.

Бях готов да си продължа по пътя, ала изглежда, той не бе приключил.

— Какво има?

— Исках да ви питам нещо.

— Какво?

— Винсънт имал ли е федерални дела?

Замислих се за миг, припомнях си каквото знаех за делата му. Поклатих глава.

— Все още проверяваме документацията му, но се съмнявам. Той беше като мен, предпочиташе щатските съдилища. Това е игра на цифри. Повече дела, повече прецаквания, повече дупки, през които да се провреш. Федералните власти обикновено играят с подредени карти. Не обичат да губят.

Помислих си, че може да го приеме малко лично. Бош обаче не обърна внимание — явно обмисляше нещо. Накрая кимна.

— Добре.

— Това ли е? Само това ли искахте да ме питате?

— Да.

Изчаках обяснение, но такова не последва.

— Добре, детектив.

Неловко подадох ръка. Той я стисна и като че ли се чувстваше също толкова неловко като мен. Реших да му задам въпроса, който все отлагах.

— И аз исках да ви питам нещо.

— Какво?

— На визитката ви не пише, но чух, че истинското ви име е Йеронимус. Вярно ли е?

— И какво от това?

— Просто се чудех откъде е дошло.

— Майка ми ме е кръстила така.

— Майка ви? А какво е смятал баща ви?

— Изобщо не го е питала. Трябва да се връщам на работа, адвокат Холър. Има ли нещо друго?

— Не, това е всичко. Просто бях любопитен. Значи ще се видим утре в осем.

— Да. До утре.

Оставих го да стои до паметника и закрачих по улицата. Защо ме бе попитал дали Джери Винсънт е имал федерални дела? Докато завивах наляво на ъгъла, погледнах назад и видях, че Бош все още е до фонтана. Наблюдаваше ме.