Майкъл Конъли
Сребърен куршум (10)

9.

Влязох в залата пет минути по-рано от обявения час на заседанието. Съдия Джудит Шампейн седеше на мястото си и разглеждаше искания. На пейките киснеха още осем адвокати и си чакаха реда. Паркирах чантата си до парапета и шепнешком обясних на съдебния шериф, че идвам за присъдата на Едгар Рийс като заместник на Джери Винсънт. Той ми отвърна, че графикът на съдията се движел със закъснение, но произнасянето на присъдата на Рийс щяло да мине първо, веднага след исканията. Попитах дали мога да видя подсъдимия и шерифът се изправи и ме вкара през стоманената врата зад бюрото си в помещението със съдебната килия. Вътре имаше трима затворници.

— Едгар Рийс? — попитах.

Към решетките се приближи дребен набит мъж. Бял. Щом видях затворническите татуировки по шията му, изпитах облекчение. Рийс се връщаше на място, което вече познаваше. Нямаше да държа за ръка, невинна затворническа девица. Това ме улесняваше.

— Аз съм Майкъл Холър. Замествам адвоката ти.

Съмнявах се, че има особен смисъл да обяснявам на този тип какво се е случило с Винсънт. Само щях да го накарам да ми зададе куп въпроси, на които нямах време да отговарям, пък и всъщност не знаех отговорите.

— Къде е Джери? — попита той.

— Не може да дойде. Готов ли си?

— Да не би да имам избор?

— Джери обясни ли ти присъдата, когато си се признал за виновен?

— Да, каза ми. Пет години в щатски затвор, излизам след три, ако имам примерно поведение.

По-скоро след четири, обаче нямах намерение да го разубеждавам.

— Ами добре, съдията в момента довършва някои работи и после ще те изведат в залата. Прокурорът ще ти прочете куп юридически глупости, отговаряш, че да, разбираш, и съдията ще произнесе присъдата. Петнайсет минути и си готов.

— Не ми пука колко ще трае. За никъде не бързам.

Кимнах, обърнах му гръб и почуках на металната врата, та шерифът — приставите в окръг Лос Анджелис се водят шерифи — да ме пусне да изляза. Пусна ме и седнах на първия ред в галерията. Отворих куфара, извадих повечето папки и ги сложих на пейката до мен. Най-горната беше делото на Едгар Рийс. Вече я бях прегледал, когато се готвех за произнасянето на присъдата. Рийс спадаше към редовните клиенти на Винсънт.

Банален случай с дрога — пласьор, използвал собствената си стока. Рийс бил изобличен от негов клиент, действащ като доверено лице. Според информацията в папката довереното лице го наклепало, защото го мразело. Човекът бил купувал кокаин от Рийс и се оказало, че кокаинът е силно примесен с лекарство за бебешки колики. Пласьорите наркомани често допускаха тази грешка. Прекалено „разреждаха“ стоката, за да увеличат количеството, което оставаше за тяхна употреба, но пък с това намаляваха силата на продаваната от тях дрога. И така си създаваха врагове. Наркоманът, който се опитва да се спаси от повдигнатото му обвинение, като оказва съдействие като доверено лице, е по-склонен да издъни пласьор, когото не харесва. През следващите пет години на Едгар Рийс щеше да му се наложи да помисли върху този бизнес урок в щатския затвор.

Прибрах папката и погледнах следващата. Беше делото на Патрик Хенсън, случаят с болкоуспокояващите, от който бях казал на Лорна, че се отказвам. Наведох се да прибера и тази папка, но рязко се изправих, позамислих се, плеснах се с нея по бедрото и накрая я разтворих.

Хенсън се оказа двайсет и четири годишен сърфист от Малибу, дошъл от Флорида. Професионалист, но в долния край на спектъра, със скромно спонсориране и победи в професионалните турнири. По време на състезание на остров Мауи една вълна го запратила върху вулканичното дъно на Пехеи. Наранил си рамото и след операцията лекарят му предписал оксикодон.

След година и половина Хенсън вече бил напълно зависим и гълтал таблетките на корем, за да се отърве от болката. Изгубил спонсорите си и бил прекалено слаб, за да се състезава. Накрая стигнал на дъното и откраднал диамантена огърлица от къща в Малибу, където бил поканен от своя позната. Според шерифския доклад огърлицата принадлежала на майката на познатата му и била с осем диаманта, символизиращи трите й деца и петимата й внуци. В доклада се посочваше, че струвала двайсет и пет хиляди долара, обаче Хенсън я заложил за четиристотин и отишъл в Мексико да си купи двеста таблетки оксикодон без рецепта.

Лесно го свързали с престъплението. Открили диамантената огърлица в заложната къща, а записът от охранителната камера показал как залага бижуто. Заради високата стойност на огърлицата му предявили максималното обвинение — търговия с крадена вещ и кражба в особено големи размери, плюс незаконно притежаване на наркотични вещества. Не му помагаше особено и фактът, че жената, от която бе откраднал огърлицата, е съпруга на виден лекар, щедро допринесъл за преизбирането на неколцина членове на областната управа.

Когато Винсънт го приел за клиент, сърфистът платил авансово пет хиляди долара. Винсънт взел и дванайсетте му произведени по поръчка сърфа и ги продал чрез своя ликвидатор на колекционери. Хенсън бе включен в месечен погасителен план, но така и не бе внесъл нито веднъж хилядата долара, защото постъпил в рехабилитационен център още на другия ден, след като майка му го освободила от затвора под гаранция.

В делото пишеше, че Хенсън успешно завършил рехабилитацията и сега работел почасово в детски сърфинг лагер на плажа в Санта Моника. Едва печелел достатъчно, за да живее, камо ли да плаща по хиляда долара месечно на Винсънт. Майка му, която живеела в Мелбърн, щата Флорида, също останала без средства, след като му платила гаранцията и цената за престоя му в центъра.

Делото изобилстваше със заявления за отлагане и други процедурни хватки, използвани от Винсънт като тактика за протакане, та клиентът да му плати още пари. Това си е обичайна практика. Вземи си парите предварително, особено ако делото най-вероятно е заплетено. Прокурорът имаше Хенсън на запис как продава крадената стока. Това означаваше, че делото е нещо повече от заплетено. Беше си направо загубена кауза.

В папката видях и телефонен номер. Всеки адвокат втълпява на онези свои клиенти, които са на свобода, необходимостта от начин за бърза връзка. Клиентите, срещу които са повдигнати наказателни обвинения и има вероятност да влязат в затвора, често водят неуреден живот. Местят се от едно място на друго, а понякога са изобщо бездомни. Но адвокатът трябва да може да се свърже с тях моментално. Номерът в делото се посочваше като мобилния телефон на Хенсън и ако продължаваше да е валиден, можех да му се обадя още сега. Въпросът беше дали искам.

Погледнах към съдийската банка. Съдията изслушваше някакви аргументи за искане за освобождаване под гаранция. Трима адвокати чакаха реда си с други искания и нямаше нито следа от прокурора, назначен за делото на Едгар Рийс. Изправих се и прошепнах на шерифа:

— Излизам в коридора да се обадя по телефона. До вратата съм.

— Щом ви дойде редът, ще ви повикам — каза той. — Само гледайте да си изключите телефона, преди да влезете в залата. Съдията не обича мобилните телефони.

Нямаше нужда да ми го казва. От личен опит знаех, че съдия Шампейн не обича мобилни телефони в залата си. Бях научил този урок, когато веднъж се явявах пред нея и телефонът ми засвири увертюрата на „Вилхелм Тел“ — сигнал, избран от дъщеря ми, не от мен. Шампейн ме шамароса със сто долара глоба и оттогава започна да ме нарича Самотния ездач. Нямах нищо против последното. Понякога наистина се чувствах като Самотния ездач. Само че не яздех бял кон, а се возех в черна лимузина линкълн „Таун Кар“.

Оставих делото, което щеше да се гледа след малко, и другите папки на пейката в галерията и излязох в коридора само с делото Хенсън. Намерих сравнително тихо място и набрах номера. Отговориха ми след две иззвънявания.

— Трик на телефона.

— Патрик Хенсън?

— Да? Кой се обажда?

— Аз съм вашият нов адвокат. Казвам се Май…

— Какво е станало със стария ми адвокат? Дадох на оня Винсънт…

— Той е мъртъв, Патрик. Снощи е починал.

— О, неееее.

— Да, Патрик. Съжалявам.

Изчаках малко да видя дали има какво друго да каже по въпроса и започнах формално като бюрократ.

— Казвам се Майкъл Холър и поемам делата на Джери Винсънт. Преглеждах вашето дело и виждам, че не сте направили нито една вноска по плана, в който ви е включил господин Винсънт.

— Уф бе, човек, такава е сделката. Гледах да се оправя и да остана в правия път и сега нямам пари. Чат ли си? Нали му дадох на Винсънт всичките си сърфове. Той ги сметна за пет бона, обаче знам, че е взел повече. Двата дълги струваха поне по един бон. Каза ми, че получил достатъчно, за да започне, ама само протака. Не мога да се върна към нищо, докато всичко това не приключи.

— Наистина ли си се оправил, Патрик? Чист ли си?

— Като изворна вода бе, човек. Винсънт ми каза, че само така имало шанс да не вляза в затвора.

Коридорът гъмжеше от адвокати, клиенти, свидетели и роднини на жертви и обвиняеми. Беше дълъг колкото бейзболно игрище и всички в него се надяваха на едно и също. На шанс. Облаците да се разкъсат и поне този път да имат късмет.

— Джери е бил прав, Патрик. Трябва да останеш чист.

— Чист съм.

— Имаш ли работа?

— А бе вие не разбирате ли? Никой няма да даде работа на човек като мене. Никой няма да ме вземе. На гърба ми виси дело и накрая може да ме вкарат зад решетките. Да де, уча почасово бебетата на сърф, ама това не са никакви пари. Живея в колата си, спя на един спасителски пункт на Ермоза Бийч. А по това време преди две години имах апартамент в „Четири сезона“ на Мауи!

— Да, знам, животът е кофти нещо. Имаш ли шофьорска книжка?

— То почти нищо друго не ми остана.

Взех решение.

— Добре. Знаеш ли къде е кантората на Джери Винсънт? Ходил ли си някога там?

— Да, нали му занесох сърфовете. И моята си риба.

— Твойта риба ли?

— Трийсет кила рибок, хванах го като малък във Флорида. Каза, че щял да си го закачи на стената, все едно го е хванал той.

— Аха, ясно. Добре, рибокът ти още си е там. Както и да е, ела в кантората утре сутринта точно в девет и ще те прослушам за една работа. Ако те одобря, започваш веднага.

— И какво ще правя?

— Ще ме возиш. Ще ти плащам петнайсет долара на час шофиране и още петнайсет за данъците. Какво ще кажеш?

Последва кратко мълчание, преди Хенсън сговорчиво да отговори.

— Бива бе, човек. За това ставам.

— Добре. Значи до утре. Само запомни нещо, Патрик. Трябва да си чист. Ако не си, ще позная. Повярвай ми, ще позная.

Затворих телефона и не забравих да го изключа. Докато влизах в залата, се чудех дали съм направил добро, или съм допуснал една от онези грешки, които те настигат и те захапват за задника.

Идеално улучих момента. Когато влязох, съдията тъкмо приключваше с последното искане. Видях на масата на обвинението прокурора Дон Пиърс, готов да поеме произнасянето на присъдата. Пиърс, бивш военен моряк, продължаваше да се подстригва късо и редовно посещаваше часа за коктейли в „Четирите зелени полета“. Бързо напъхах папките в чантата си и я повлякох към масата на защитата.

— Охо, Самотния ездач пак е яхнал коня — каза съдия Шампейн и ми се усмихна.

Усмихнах й се и аз.

— Да, ваша чест. Радвам се да ви видя.

— От доста време не съм ви виждала, господин Холър.

Съдебната зала не беше мястото да й обяснявам къде съм бил. Отговарях кратко. Разперих ръце, все едно й показвах новата си персона.

— Мога само да кажа, че пак съм тук, ваша чест.

— Радвам се. Добре, вие сте тук вместо господин Винсънт, нали?

Каза го съвсем делово и разбрах, че не знае за смъртта на Джери. Знаех, че мога да я запазя в тайна и да изчакам произнасянето на присъдата. Но тя все някога щеше да научи и да се запита защо не съм й съобщил. Това едва ли е добър начин да привлечеш един съдия на своя страна.

— За съжаление, ваша чест, снощи господин Винсънт е починал.

Шампейн смаяно вдигна вежди. Беше работила дълги години като прокурор, преди да седне на съдийската банка. Имаше връзки в света на правото и вероятно добре познаваше Джери Винсънт. Бях й поднесъл страхотна изненада.

— Божичко, та той беше съвсем млад! — възкликна тя. — Какво се е случило?

Поклатих глава, че не знам.

— Не е починал от естествена смърт, ваша чест. Полицията води следствие и не знам почти нищо друго, освен че снощи са го намерили в колата му в служебния му гараж. Днес съдия Холдър ме повика и ме назначи за негов заместник. Затова съм тук и представлявам господин Рийс.

Съдията сведе поглед. Трябваше й известно време, за да преодолее шока. Почувствах се зле, че съм приносителят на лошата вест. Наведох се и измъкнах делото на Едгар Рийс от чантата си.

— Много съжалявам да го чуя — каза накрая Шампейн.

Кимнах и зачаках.

— Добре — след още една дълга пауза въздъхна тя. — Доведете обвиняемия.

Джери Винсънт не получи повече внимание. Даже да имаше съмнения за него или начина му на живот, съдията не каза нищо. Животът в съдебната палата продължаваше. Зъбните колелца на правосъдието щяха да се въртят и без Джери.