Цончо Родев
Черният конник (6)

VI

— Несправедливо ме упрекваш, татко — кротко каза Симеон. — Какво е моето провинение? С какво заслужих тежките ти думи?

— Ти прочете писмото ми, нали?

— Прочетох. Затова съм и тука.

— Е, тогава знаеш, че аз те повиках не за хрисими приказки, а за дела, за мъжествени дела. А ти? Ти хленчиш като баба, говориш като светото писание и сигурно не знаеш от коя страна се хваща мечът.

Симеон стоеше с наведена глава. Светлата му брада се стелеше на вълни върху расото му.

— Нима искаш да те лъжа, татко? — смирено възрази той. — Аз не съм човек на меча и на делото.

— И да не си — ще станеш. Трябва да станеш!

— Но аз не мога! — горещо призна Симеон. — И не е моя вината, за това. Виж, татко, тигърът не учи детето си да мърка гальовно като котка, а го учи да хапе, да дере, да къса. А котката още от малка се учи да се гали, да се умилква. Затова тигърът е тигър, а котката — котка. Какво научих аз досега? Четиринадесет години прекарах във Византия, преминах Магнаурската школа^[1], изчетох както никой друг мириобиблиона^[2], усвоих седемте свободни изкуства^[3], философията и знам наизуст всички писатели от Омира до нашия Тудор Доксов^[4]. Не изпълних ли по този начин именно твоето желание? И защо сега ме обвиняваш?

— Защо ли? — удари с костеливия си пестник Борис по масата. — Есхач, Науме, чувате ли го? Той пита защо го обвинявам. Затова, буквоядецо, защото ти си на двадесет и осем години, а като бяхме на двадесет и осем години и аз, и братята ти, и Есхач, можехме, като стиснем клон, да изцедим вода от него. Да, ти си на двадесет и осем години, а аз — на осемдесет. И сега, тъй както сме с власениците, да премерим сили с мечове в ръка, аз ще те надвия и ще ти отрежа главата като на пиле. Ето за това те обвинявам.

Четиримата събеседници седяха в горницата на Бориса, чиято монашеска скромност съвсем не приличаше на пищното великолепие на престолната зала, където по същото време Владимир разговаряше с рицаря Хуго фон Бернхайм. Досега говореха само бащата и синът. За пръв път се намеси и Есхач:

— Прав е баща ти, Симеоне. Неговата воля и Христовата вяра, на която служиш, те зоват да оставиш книгите и да поемеш в ръка меча.

— Но тъкмо Христовата вяра ми забранява да улавям меча, да си служа с насилие…

— Лъжеш се, нещастнико — почти изкрещя Наум. — Не беше ли Исус, най-праведният от всички праведници, който взе камшика и изгони търговците от храма господен?

— Да, но пак Исус казваше: „Отдай кесаревото кесарю и божието — богу“.

— Боже — възкликна Борис, като обърна очи към небето, — защо ме наказваш така! — После запита иронично сина си: — Щом е така, защо дойде? И какво смяташ да правиш тук?

— Дойдох, татко, за да има кой да те утеши с блага дума в тежък час…

— Аз имам нужда от здрава десница, а не от женски утехи!

— … и да поработя на спокойствие. Има една интересна мисъл в „Откровението на Йоана“^[5], върху която съм намислил да напиша трактат…

— Млъкни! — извика страшно Борис. — Млъкни и се махни оттука. Да не те виждат очите ми! По-добре съсел да беше родила майка ти, отколкото такъв син…

 

 

Сондоке се усмихна доволно и от тази усмивка пълното му лице стана кръгло като месечина.

— Отлично, Сондоке, отлично! — радостно възкликна Владимир. — Отлично! Хубава вест ми донесе ти. Да, ти доказа, че наистина си заслужил пояса, който ти дадох, и че скоро ще трябва и за сребърен да помислим… Вземи сега тази кесия и продължавай да си отваряш ушите. Чакай, иди кажи на добрия ми братец да дойде при мене.

Владимир почака слугата да излезе и се обърна към своите приближени, като радостно потриваше ръце:

— Чухте ли, а, чухте ли какъв брат си имам? Не можете да си представите с колко радост е изпълнено сърцето ми. А вие какво? Сякаш не се радвате?

— Как, ювиги хане? Разбира се, че се радваме — раболепно побърза да отговори Паган. — Щом гневните облаци се разсейват по челото ти, значи наистина всичко е на добре.

— А ти, Окорсис?

— Господарю, нека думите ми да не те разсърдят. Аз мисля, че само мъртвият враг не е враг.

— Какво искаш да кажеш? — сви вежди Владимир.

— Войникът, като върви напред, първо се оглежда дали е чисто зад гърба му. Зад твоя гръб е само Симеон. Той единствен може да има някакъв ламтеж за престола ти.

— Говори де, говори. Не спирай по средата.

— Аз мисля, господарю, че ако му се случи нещо — непозната болест да го прати в гроба като Гавриил или разбойници да го нападнат като Яков, — ти ще си завинаги спокоен.

— Глупак си ти, Окорсис, това ще ти кажа аз на тебе. Мислиш ли, че болестта на Гавриил и разбойниците на Яков измамиха някого? Вятър! Всеки знае кой довея и болестите, и разбойниците. И роптаят, всички роптаят. Не само кучетата славяни, но и здрави българи ме зоват „братоубиец“, „палач“ и какво ли още не. А ако сега прелее чашата? Пък има ли и нужда? Гавриил и Яков бяха християни, но стрелата на единия от петдесет крачки улучваше къртица в дупката й, а другият с един удар на меча отсичаше двайсетлетен бор. От такива имаше защо да се страхувам. Почакай да видиш Симеона — той и муха не може да убие. Не, не, няма да те послушам. Напротив, ще го обсипя с милостта си, та всеки да каже: „Не е християнин Расате, но сърце има за сто християни“. Така ще…

— Тихо, господарю — изсъска Цок. — Чувам стъпки.

И наистина след миг една от страничните врати на престолната зала се отвори и влезе Симеон. Огледа се, после високото му отпуснато тяло забърза към подиума, докато краката му се препъваха в дългото расо. Симеон изкачи стъпалата, коленичи и целуна края на братовия си кафтан.

— Стани, братко Симеоне, стани. Не стой на колене пред мене, любещия те брат.

— Не, господарю, нека така да изкажа радостта на душата си, че пак се върнах, за да стана най-верен от верните ти люде.

— Стани, Симеоне. Ти не си ми слуга, та да коленичиш в нозете ми и да целуваш дрехата ми. Не, ти дори занапред и поклон може да не ми сторваш, а ще седиш тук, от дясната ми страна. Такава е волята ми. Ела, ела да те прегърна по братски. — Владимир пръв обгърна отпуснатите рамене на брат си. — Така, вземи сега едно столче и ми разкажи къде прекара четиринайсет лета и четиринайсет зими.

Въпреки поканата Симеон остана прав. Той знаеше, че никой, дори и катун, не може да стои седнал до хана.

— Ще ти разкажа, господарю…

— Не „господарю“, Симеоне, а „братко“ ме наричай! Както някога, за тебе аз пак ще бъда Расате или Владимир, както сам си избереш.

— Твоя воля да бъде, братко. Аз, както знаеш, изпълних бащината воля и преди четиринадесет години заминах да се уча.

— И все в Цариград ли остана през всичкото това време?

— През всичкото, братко.

— Но като замина, ти беше живо и пъргаво момче, а сега, не се обиждай, си станал някак си болнав и хилав.

— Там аз обръщах внимание не на тялото, а на душата. Изкарах Магнаурската школа, после дълги години ден и нощ четох в мириобиблиона под ръководството на вещия във всички науки Фотий, а след него — заедно с патриарха Стефан, брата на императора Лъв Философа^[6]. Изучих много неща, братко. Вещ съм по граматика, риторика и диалектика, познавам из основи и аритметиката, и геометрията, и астрономията. Пък и езици доста научих. А от това, братко, тялото не става по-яко…

— Така, така. Друг път ще ми обясниш какво означават всички тези неща, които си изучил. А нашият баща доволен ли е от знанията ти?

Лицево на Симеон се помрачи. Неподправена тъга засенчи сините му очи.

— Уви, не, братко. Не е доволен от мене баща ни.

— Защо? Та нали ти неговата воля си изпълнил? Нали за него си натрупал толкова знания, та — както чувам — дори „полугрък“^[7] са те нарекли?

— Така е и все пак той е недоволен и незаслужено ми надума много лоши приказки. Той, братко, нещо не е доволен от тебе и искаше нас брат срещу брата да опълчи. Пък аз отказах и той ме прокле и изгони.

Докато разказваше това с наведени очи, Симеоновата брада потръпваше. Владимир за втори път огледа победоносно боилите си.

— Не тъжи, брате, не тъжи. Ще му мине на стареца. А ти сега с какво смяташ да запълваш времето си тука?

— Стига да не ти преча, най-голямото ми желание е да продължа науките си, да чета, пък и един трактат съм намислил да напиша. Но ако някой път имаш нужда от знанията ми — като роб предан ще ти бъда.

— Не искам от тебе робска преданост, братко, а само братска любов. Да ти кажа откровено, аз по̀ бих искал да ми бъдеш другар в пиршествата и лова, но щом сърцето те тегли към книгите…

— Нали ще мога да преровя и книгите, събрани от дедите ни?

— Не ще и питане. Дори ако искаш, ще ги преместим в някоя слънчева стая, защото сега са в старите съблекални до банята.

— Няма нужда, братко. Очите ми и без това свикнаха със светлината на вощениците и се отучиха от слънчевия блясък.

— Но обещай ми, че ако имаш някаква потреба, начаса̀ ще се обърнеш към мене. — Монахът се поклони утвърдително. — Пък и аз имам едно желание, Симеоне. Днес дойдоха в Плиска едни жълтоглави немци и довечера в тяхна чест ще бъде голямо тържество. Искам и ти тук, от дясната ми страна да бъдеш — да те видят и българи, и чужденци и занапред с подобаваща почит да се обръщат към тебе. — Владимир забеляза, че брат му се смути, и запита: — Какво, не желаеш ли?

— Едно нещо ме смущава, братко. Днес е петък, а аз съм дал обет в петък да не вкусвам блажно…

— А, това ли било! Ти ако искаш, яж, ако искаш, гладувай, но тук бъди, Симеоне. А сега иди и си почини от пътя, братко.

Владимир едва дочака Симеон да излезе от залата и радостно тупна с длан по облегалото на престола.

— Е, Окорсис, стар дръвнико, кой от двама ни имаше право?

Никой не знаеше по-добре от ичиргу-боила, че дори и една педя не отделя ханската веселост от ханския гняв. Пък и наистина бе сгрешил. Затова той побърза да се хвърли по очи пред хана, да целуне кафтана му и да извика:

— Прости ми, господарю. Дори и Тангра не може да се сравни по мъдрост и прозорливост с тебе.

— Така е — самодоволно се съгласи ханът. — Трябва да познаваме людете от един поглед. Но ако видя, че в главата на Симеон започнат да се мяркат и други мисли…

Той не се доизказа, но всички разбраха какво искаше да каже.