Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Година
- 1966 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,6 (× 40гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- etsatchev(2012)
- Допълнителна корекция
- taliezin(2012)
- Допълнителна корекция
- moosehead(2019)
Издание:
Цончо Родев. Черният конник, 1978
Редактор: Божанка Константинова
Художник: Любен Диманов
Художествен редактор: Йова Чолакова
Технически редактор: Петър Балавесов
Коректор: Албена Николаева
Издателство „Отечество“
Печатница „Балкан“
История
- —Добавяне
- —Корекция на правописни и граматически грешки
VI
С най-ранните лъчи на утринното слънце Есхач излезе от дома си. Още от първите крачки по улиците той усети, че в Плиска цареше необикновено оживление — стъгдите и пътищата бяха пълни с народ, който шумеше и се вълнуваше. Боилът разбра, че нощната случка не беше вече тайна за никого. Това личеше в по-дълбоките от друг път поклони на людете, в съучастнически усмихнатите лица, в приветливите погледи. Плиска тържествуваше и старият Есхач бе един от виновниците за това тържество.
Той премина покрай мястото на снощната битка. Трупът на Хорациус беше вдигнат и кръвта — засипана със суха пръст. Явно беше, че хората на княза са поработили добре до утрото. Но въпреки това групички се тълпяха околовръст, сочеха следите по земята и шушукаха. Мнозина се обръщаха към него с желание да го заговорят, но Есхач знаеше, че наоколо гъмжеше от шпиони, и затова благоразумно отклоняваше всички разговори.
Скоро беше при княз Бориса и на него разказа открай докрай нощните си преживелици. Докато го слушаше, дългото и бледо лице на стария княз постепенно се оживяваше, покриваше се с руменина, като че ли той сам вземаше участие в случката. От време на време възклицаваше шумно или размахваше войнствено ръка, сякаш забравяше, че е един стар като Матусалем[1] монах, а се виждаше пак млад и в онези бранни доспехи, в които някога бе водил войската към победи.
— Ах — възкликна старият княз, когато боилът завърши разказа си. От вълнение бялата му брада трепереше. — Защо, защо не съм двайсет лета по-млад, за да се боря рамо до рамо с него…
— Той и сега не е сам, господарю. С него е целият наш народ.
— Така е, Есхач, така е. И народът е прав, защото никога до днес той не е имал по-велико чадо. Никога не е имало по-достоен човек да бъде негов вожд в мир и бран.
— Не избързваш ли много, господарю? Владетел е все още Владимир и той съвсем не мисли да се сбогува с престола.
— Ще се сбогува той, скоро ще се сбогува. Ако не си отиде сам, Черноризец Храбър ще го изхвърли… Песента на Владимир е изпята, Есхач. И колкото по-рано го разбере, толкова по-добре за него. — Тези думи сякаш наведоха Бориса на една необикновена мисъл. Той смръщи вежди и се загледа в някаква далечна точка. — Да, толкова по-добре за него — повтори той гласно. — Ще отида и ще му го кажа. Той, вярвам, има още достатъчно разум в главата, за да разбере. Нека, дорде е време, последва своя Окорсис, иначе… иначе и една аспра[2] не давам за живота му.
Старецът се изправи. Развълнуван, изплашен от думите му, Есхач го улови за ръката — нещо, което никога досега не беше си позволявал да направи.
— Чакай, господарю. Не решавай прибързано! — От тревога и напрежение старият боил с мъка изговаряше думите си. — Сега Плиска прилича на наръч сухи съчки и една искра стига, за да пламне огън.
— Е? Толкова по-добре тогава.
— Но огънят може да се стовари на твоята глава. Никой не знае на какво е способен Владимир в тези часове…
— Точно в тези часове, Есхач, никой няма право да мисли за себе си, за животеца си. Никой, а най-малко аз.
— Но твоят живот не ти принадлежи, господарю. Цял народ води борбата с твоето име на уста, днес ти не си нито Борис, нито Михаил. Ти си пряпорец на онези, които са се заклели да умрат за правдата.
Старецът се замисли за миг, но после разтърси глава.
— Не, ще отида. Трябва да отида и ще отида!
С припрени движения той се залови да облича най-хубавата си сукнена власеница, сякаш се гласеше за тържествена литургия. Есхач понечи да каже нещо, но изглежда си спомни прочутата Борисова упоритост, защото затвори уста и без дори да се сбогува, изхвръкна от княжеската горница. Въпреки годините си той се затича през смълчаните ходници на двореца, а мечът му изтръгваше искри от мраморните стъпала на стълбите.
Дядо Продан, който стоеше пред вратата на Симеона, му се поклони дълбоко. Всеки друг път Есхач би намерил време да размени няколко думи с този предан слуга, когото помнеше от старите далечни походи. Но днес бе така развълнуван, че дори и не го забеляза. Без да почука, той отвори вратата и влезе в библиотеката. Както винаги, Симеон стоеше наведен над книгите си.
— Симеоне!
Едва сега младият мъж вдигна глава и забеляза боила. На лицето му се изписа нескрито съжаление, че прекъсваха четенето му.
— А, ти ли, си, Есхач — каза той равнодушно.
— Ти, разбира се, четеш — недоволно започна боилът. — А в това време баща ти отива на явна саможертва.
— Как! — трепна Симеон. — За каква саможертва говориш, човече?
— Решил е да отиде при Владимир. Щял да го прикани, казва, сам да се откаже от престола. Слушай, Симеоне! Съдбата на целия народ сега е в ръцете ти. Ако не спреш баща си, Владимир ще излее гнева си върху неговата глава. Ще го погуби! Той…
Есхач не успя да довърши думите си. Вратата се отвори и в стаята с твърди стъпки прекрачи Борис. Благородна решителност грееше в очите му.
— Татко! — скочи на крака Симеон.
— А, Есхач навярно е побързал да ти каже. — Кой знае защо, присъствието на боила сякаш бе неприятно на Бориса. — Аз наистина ще отида при Владимира.
— Но защо, татко? Защо?
— Знаеш ли какво става сега навън? — запита в отговор бащата. — Чу ли за Хорациус Барка?
— Чух, татко. Целият град говори за това.
— Е? — цял един свят имаше в тази кратка думичка.
Симеон хвърли бърз поглед към Есхач, който се бе оттеглил крачка назад, но не изпущаше нито дума от разговора.
— Бог да го прости — прекръсти се Симеон. В гласа му имаше нещо непроницаемо. — Хорациус Барка не беше добър християнин, но умря от насилие, а бог не одобрява насилието.
— Само това ли имаш да кажеш?
— Ще кажа още, че е безумие да отиваш сега при Владимира, татко. Не говоря така от богоспасно смирение, не. Ти нямаш право да излагаш живота си на опасност.
— Значи и ти… — скръбно рече Борис.
— Какво всъщност искаш да постигнеш? — запита Симеон. — Мислиш ли наистина, че Владимир ще те послуша? Или вярваш, че за една нощ вълкът се е превърнал в хрисима овчица?
Есхач не се сдържа и се намеси:
— И аз ти казвах същото, господарю. Владимир сигурно сега беснее в Големия дворец и търси върху кого да излее яда си. Не отивай! От сърце те моля, не отивай! Безразсъдно е начинанието, което си намислил.
Борис поклати глава и бавно премести поглед от Есхач върху сина си.
— И двамата не ме разбирате — рече той тихо. — Единият е живял само с книгите, другият — само с меча. Не разбирате нито мене, нито онова, което става в престолнината. — Той помълча малко, сякаш търсеше думите си. — Настъпил е решителният час. Пропуснем ли го — пропущаме всичко. Право казваше одеве Есхач: Плиска сега е като сноп сухи съчки. Яви ли се искрата, огънят ще лумне. Не се ли яви, всичко сторено ще рухне.
— И ти искаш…
— Да — кимна Борис. — Народът е в небивал подем. Великият час е назрял. Сега нищо не е по-пагубно от бездействието. Ще отида при онзи окаяник. Ако ме послуша, добре. Ако не ме послуша, той сам ще подпали огъня, който ще го помете.
Симеон направи крачка напред. Великата саможертва на баща му превърна в прах книжовното му безстрастие.
— Тогава и аз ще дойда с тебе, татко. По̀ ще слуша Владимир, като сме двама.
— Не! — рязко извика бащата. — Не! Забранявам ти да ме следваш. — Той видя как Симеон послушно отстъпи, затова добави с променен глас: — А вие… прощавайте. И помнете, никоя жертва не е достатъчна, когато се касае за отечеството.
— И все пак… — опита се да заговори Есхач.
Но Борис не слушаше, а вече крачеше към Големия дворец.
Стражите пред вратата не посмяха да го спрат — в библейски стария мъж имаше нещо толкова властно, че въпреки пренебрежението на Владимир околните неволно му се покоряваха. Той надникна в престолната зала, но вътре нямаше никой. Затова спря един слуга и запита строго:
— Къде е князът?
Човекът се поколеба. Той знаеше, че Владимир бе заповядал никой да не го безпокои, и сега се страхуваше от гнева му.
— Питам те къде е князът — кресна Борис. — Отговаряй!
Този глас, който не търпеше възражения, уплаши слугата.
— Горе, господарю. Оттегли се в покоите си с кавхана Цок и повели никой да не го тревожи.
— Тази повеля не се отнася за онзи, който му е дал княжеския скиптър. Води ме!
Разтрепераният слуга го поведе към горния кат на двореца. Пред стаите на Владимир стояха двама стражи с алебарди. Те препречиха пътя на стареца.
— Тук ли е князът? — запита Борис и като чу утвърдителния им отговор, заповяда: — Идете да му кажете, че аз, монахът Михаил, а по прежному — княз Борис, искам да го видя.
Единият от стражите влезе в стаята и след малко отново се появи, като отвори широко вратата.
— Хан Расате благоволява да те приеме — обяви той церемониално, като се поклони.
Борис прекрачи покрай него. При влизането му Цок се изправи, но Владимир остана седнал. Старият княз заговори веднага:
— Дойдох да поговоря с тебе, Владимире.
— Расате — поправи го Владимир многозначително. Дори и сега, когато се чувствуваше в смъртна опасност, ханът бе запазил царственото си високомерие. — Онзи, който се казваше Владимир, сега се нарича Расате.
— Както онзи, който преди се казваше Хорациус Барка, сега се нарича „мъртвец“ — заядливо подхвърли Борис.
— Това ли дойде да ми кажеш?
— Не, това ти го припомни онзи, комуто ти дължиш княжеската си корона. А сега трябва да изслушаш баща си. — Старецът се обърна към кавхана: — Цок, остави ни сами.
Цок беше готов да послуша тази заповед, но Владимир го спря:
— Остани, Цок. Тук само аз имам правото да заповядвам. Говори, старче. Аз нямам тайни от кавхана.
— Дойдох да те предупредя, Владимире. — Гласът на стария княз бе толкова тържествено — повелителен, че този път Владимир се въздържа да го поправи. — Животът ти е в опасност.
— Защото един маскиран разбойник безчинствува нощем ли?
— Не. Защото дотегна на народа с безчислените си престъпления. А княз без народ е нищо. Народът му дава княжеската корона и пак народът може да му я отнеме. Но короната рядко пада сама. Обикновено тя повлича и главата на неразумния владетел. Може да я задържи само онзи, който е умен, честен и предан на народа си. Ти измами своя народ, Владимире, и ще заплатиш това с главата си.
— Да не си дошъл да ме убиеш? — насмешливо попита ханът.
— Не, дойдох да ти предложа последната възможност за спасение. Ако милееш за живота си — откажи се доброволно от престола. Откажи се доброволно от престола и аз ти се заклевам, че ще запазя живота ти. Ако искаш, остани тук, ако не — вземи достатъчно злато и избягай в чужбина. Не го ли сториш — ще загинеш.
Ханът не беше човек, който ще се уплаши от подобни думи. Той дори се усмихна високомерно:
— Много си сигурен в смъртта ми, старче. Не избързваш ли с пророкуванията си?
— Сигурен съм — убедено отговори Борис. — Днес аз ти предлагам да те спася. Ако не ме послушаш, утре сам ще поведа народа против тебе.
Владимир се замисли. Да, имаше истина в думите на баща му. Не за отказването от престола — тази мисъл беше толкова нелепа, че ханът изобщо не се спираше на нея. Истината беше в това, че ако народът се вдигнеше на бунт, недоволният от Владимира предишен княз щеше естествено, по силата на простия ход на нещата да се озове начело. А тогава в очите и на най-верните бунтът не би бил вече бунт, а законно сваляне на един владетел. Не беше ли лудост, че досега бе търпял злоезичията на стареца?
Имаше и друго. Сигурността на Бориса не се ли дължеше на тайната му връзка със злокобния Черноризец Храбър? Даже повече — не беше ли Черноризец Храбър скрито и сляпо оръжие в ръцете на стареца? В този висок и беловлас мъж, скрит зад дрехите на монах, се криеше демоничният дух на един прославен с решителността си владетел. Владимир ясно помнеше твърдостта и непоколебимостта, с която преди тридесетина години Борис, същият този привидно смирен християнин Борис удави в кръв бунта на недоволните от него боили. В събитията, които сега разтърсваха Плиска, не личеше ли същата желязна и неумолима десница?
И под влияние на тези мисли Владимир направи най-голямата грешка в четиригодишното си властвуване.
— Очакваш да ти отговоря, нали?
— Да. И от отговора ти зависи твоят живот.
— Добре, ето моя отговор. — Ханът отиде до вратата, повика двамата стражи и им посочи баща си. — Отведете този човек в тъмницата. Оковете го във вериги и останете на пост пред килията му. Отговаряте с живота си за него.
Няколко мига старецът остана неподвижен, зашеметен. После гордо изправи побелялата си глава и тръгна към тъмницата. Стражите го последваха с алебарди в ръце.