Цончо Родев
Черният конник (29)

V

Силни удари по вратата разбудиха стария Есхач. Той скочи, грабна меча и както беше по долни дрехи, изскочи навън. На чардака се сблъска с Наума.

— Кой тропа? — високо попита боилът.

— Стражи на хана. Търсим великия боил Есхач.

— Аз съм. Какво има?

— Ханът те вика, боиле. Изпрати ни да те придружим.

Есхач се замисли. Това твърде приличаше на клопка, но същевременно беше невъзможно да не се подчини.

— Почакайте малко — извика той пак в тъмнината. — Ще се облека и ще дойда. — После се обърна към Наума: — Трябва да отида, Науме. Тази работа не ми мирише на добро, но няма как да откажа. Пък ако се случи нещо…

Той облече кафявия кафтан с лисичите кожички, нахлупи самурения калпак, препаса меча и излезе. Тримата стражи, които бяха дошли за него, му се поклониха и тръгнаха на три крачки след него. Есхач беше нащрек. Вървеше по средата на улицата, оглеждаше се на пресечките, а ръката му не слизаше от дръжката на меча. Но нищо не се случи. Те прекосиха безлюдните улици на Външния град, преминаха през източната порта на „Ханската твърд“ и стигнаха невредими до Големия дворец. Тук стражите се поклониха повторно и оставиха боила да влезе вътре.

Владимир беше сам, но въпреки това стотина машали осветяваха цялата престолна зала. Есхач спокойно приближи до него и стори сдържан, но почтителен поклон.

— Викал си ме, господарю?

Князът го гледаше смръщено. Всъщност той не беше гневен, но със сърдития си вид искаше да скрие мислите си от хитрия и прозорлив ум на стария боил.

— Ти сигурно знаеш, Есхач, че ичиргу-боилът е заминал снощи във велбъждкото си имение?

— За имението не зная нищо — иронично отвърна Есхач, — но чух за заминаването на Окорсис.

— Дали не знаеш и нещо повече?

— Не, нищо. Аз не съм от най-доверените люде на Окорсис.

— А може би в навечерие на заминаването е споделил нещо с тебе?

Есхач мислеше бързо. Въпросът показваше, че Владимир знае за посещението на ичиргу-боила, но дали знаеше и за същината на разговора? Бе чул от приказките на хората, че Окорсис е оставил някакво писмо за княза, но доколко беглецът бе споделил истината с господаря си, оставаше тайна за него.

— Той беше при мене, но не е говорил за заминаване.

— Значи друга бе целта на посещението?

Въпросът не търпеше повече извъртания и Есхач разбра това.

— Окорсис дойде да ме моли да бъде причислен към людете на Черноризец Храбър. Срещу обезпечаване на сигурността му той предлагаше да подпомогне превземането на Плиска.

— И ти? — бързо попита князът, но Есхач бе живял твърде дълго и бе патил твърде много, за да се хване на такава проста уловка.

— Аз му отговорих, че не познавам такъв човек и нямам никаква връзка с него — каза той и се засмя хитро.

Князът бе изненадан от неочакваната искреност на боила.

— Ти казваш истината, защото тя вече не може да навреди на Окорсис, нали?

— Да — отговори Есхач с онази войнишка прямота, която му бе спечелила уважението и любовта на войската.

„Жалко, че не успях да спечеля този човек на моя страна — помисли Владимир. — Жалко. Но вече е много късно.“

— Добре, Есхач. Щом ми отговори истината, аз нямам какво повече да те питам. Можеш да си отидеш.

Тази неочаквана развръзка учуди боила. Тя изглеждаше неестествена и подозрителна — за толкова малко думи в Плиска не будеха хората посред нощ. Но князът бе приключил разговора и на него не му оставаше нищо друго, освен да се поклони и оттегли.

Навън той се огледа, но не видя тримата си придружници. Това му се стори чудно. Запита за тях стражите, които охраняваха главната порта на двореца, но и те не можаха да му кажат нищо повече. За миг Есхач се поколеба дали да се върне и да поиска охрана от княза, и веднага схвана безсмислието на такъв опит — ако имаше нещо да се случи, то не би било чуждо на Владимир, пък и среднощното му повикване очевидно е било с волята на княза. Затова Есхач сложи ръка на дръжката на меча и закрачи в нощта.

Оставаха не повече от стотина крачки до дома му, когато внезапно пред него се изправиха две фигури. Есхач изтегли меча, спря и запита високо:

— Кои сте вие?

— Аз съм Харон^[1], Есхач. Дошъл съм да пренеса душата ти в ада.

Есхач позна гласа на боритаркана. Значи това е била целта на среднощното му повикване! Мигновено боилът разбра, че трябва да умре. Не, той не се уплаши — участникът в десетки сражения, воинът с осемнадесет белега от рани, които бяха всичките отпред и нито един на гърба, отдавна не се плашеше от смъртта. Но той съжали, че не е с двадесетина години по-млад, за да освободи българското княжество от този злосторен пришълец или поне да продаде скъпо кожата си.

— Не — каза Есхач. — Ти си вампир-лешояд^[2], който броди нощем да търси мърша.

Тази обида, шибната като камшик в лицето на боритаркана, го разгневи. Той извади меча си и направи няколко крачки напред.

— Ще платиш за невъздържаните си думи, старче. Пази се!

— Ще бъде честен двубой — намеси се Цок. — Аз ще следя да се спазват правилата.

В жълтата светлина на луната Есхач позна кавхана.

— Честен двубой? Този младеж, който живее от меча, ще се бие срещу един старец и това наричате честен двубой, а не убийство?

— Няма значение — каза Цок. — Никой не те е карал да остаряваш.

— Добре, но искам първо да се бия срещу тебе, лалугер такъв, пък нека тогава боритарканът ме заколи.

Този обрат не беше по вкуса на кавхана. Неволно той се скри зад гърба на Хорациус и оттам извика:

— Не може. Ти обиди него, не мене…

— Достатъчно бъбрихме — рязко отсече Хорациус и вдигна меча. — Да почваме вече.

Старият боил зае бойна стойка и протегна въоръжената си десница напред. С нехайна стъпка боритарканът се приближи до него. Мечовете им се срещнаха със зловещ звън.

В този миг, сякаш изникнала от недрата на земята, край тях се появи една черна фигура.

— Стой! Не предпочиташ ли да се биеш срещу мене, Хорациус Барка?

— Черноризец Храбър — извика Хорациус. В гласа му се долавяше искрена радост. — Ах, негоднико. Падна ли ми най-сетне в ръцете?

— Паднах ти — присмя се с престорен глас Черноризец Храбър. — Бях ти обещал да дойда нарочно за тебе и ето дойдох. Под кафтана ти носиш ризница, нали? Значи сме при равни условия. — Той се обърна към стария боил: — Дръпни се, Есхач. С този човек имаме да уреждаме стари сметки.

— Приемам — съгласи се боилът. — Но аз пък ще разчистя сметките си с този лалугер. Извади меча, Цок. Извади меча, ако не искаш да те заколя като агне.

За Цок нямаше друг изход. С ужасни проклятия на уста той изтегли меча и застана срещу Есхач.

Под меките лъчи на месечината четирима души кръстосаха мечове и се впуснаха едни срещу други в борба на смърт. Отстрани изглеждаше, като че ли това не бе битка между хора, а ужасна разплата между нощни привидения, свирепи, кръвожадни и хищни, напуснали своите потайни скривалища, за да се сблъскат в титанична схватка.

Двубоят между двамата боили не продължи дълго. Есхач беше нисък и слаб, но жилест и с крепка за годините си десница. Някога той бе завоювал слава на изкусен майстор на меча, а скромният му и умерен живот, чужд на разгулност и излишества, бе запазил силата на ръката и верността на окото му. Кавханът му отстъпваше във всичко. Угоен и разплут, отровен от виното и гощавките, на които той бе посветил живота си, под бляскавите си одежди Цок представляваше човешка развалина. Ръката му, привикнала само да вдига стаканите, бе отвикнала от тежестта на меча.

Битката между тях бе решена скоро. Цок нападна. Есхач отбягна меча и веднага отвърна с удар върху оръжието на противника си. В удара вложи цялата си сила, но това бе силата на един шестдесетгодишен човек. Ако в жилите си Цок имаше здрава кръв, той лесно би го отблъснал. Но неговата кръв бе размесена с толкова вино, че ръката му се разтрепери и изпусна меча. Есхач пристъпи напред, за да го довърши. Но един нетърпящ възражение глас го спря:

— Не го убивай! — извика му между два удара Черноризец Храбър. — Трябва да има кой да разкаже на хана Расате!

И стана така, че двамата боили се изправиха от двете страни на сражаващите се млади хора и с удивени очи наблюдаваха двубоя им.

Още от първата схватка Хорациус разбра, че е срещнал достоен за себе си противник. Той беше започнал със стремителна атака, за да свърши изведнъж с този маскиран човек, обграден със славата на непобедим. В тази атака той вложи цялото си умение, спечелено от стотиците двубои по всички краища на Европа — нападна яростно, с великолепно отмерени по време и сила движения. Ала стана невероятното — черният конник не само устоя, но дори и не помръдна назад, а със съкрушителен удар отблъсна вихрената атака. Нещо повече — в отбраната му не пролича никакво напрежение. Той се биеше с лекота и подчертана самоувереност, като че ли срещу него не беше прославен фехтовач, а начеващ юноша.

Вместо да принуди противника си да отстъпи, Хорациус сам бе принуден да направи крачка назад. И за пръв път в сърцето му се промъкна съмнение в изхода на двубоя.

— Какво? — засмя се Черноризец Храбър. — Изглеждаме това не прилича на клането на мирни славяни, а?

Боритарканът не отговори на предизвикателството, а се втурна в ново, още по-настървено нападение. Мечът му, направляван от неговата сигурна ръка, блясваше едновременно от толкова страни, като че ли не беше меч, а железен облак с хиляда острия. Но и тази атака се разби в стоманената защита на черния конник, сякаш срещу Хорациус не стоеше човек, а гранитна скала, яка и непробиваема. Боритарканът не беше суеверен, не вярваше нито в бога, нито в дявола, но сега за миг си помисли, че е срещнал някаква тъмна сила на небитието, приказен вълшебник, против когото всичко, дори и неговото майсторство бе безсилно.

Той се отдръпна повторно. Бе задъхан и в ръката си усещаше вече лека умора. Дали не сънуваше? Дали той, Хорациус Барка, героят от стотици двубои, който обичаше да се нарича сам „крал на меча“, не бе срещнал преоблечения и маскиран бог на войната? Внезапно го обзе гняв, стихиен и неудържим гняв. Той предпазливо приближи врага си и каза хрипливо:

— Внимавай сега, черноризче. Испански удар! До днес никой не е успял да се спаси от него.

Той направи измамно движение, хвърли се напред и мушна там, където трябваше да бъде сърцето на противника му. Но случи се нещо неочаквано. Черноризец Храбър отговори с късо, едва доловимо движение, което беше достатъчно, за да отклони меча на Хорациус, подскочи напред и в миг се озова зад защитата му, като пълен господар на положението. Но маскираният воин не се възползува от предимството си, а се отдръпна и каза просто:

— Мавританска защита. — Гласът му звучеше така безстрастно, сякаш не се биеше на живот и смърт, а преподаваше уроци по фехтовка.

Хорациус гледаше слисано, местеше поглед от меча до противника си и като че ли не вярваше на очите си.

— Този човек е луд! — възкликна Есхач, който в дългия си живот на воин не беше виждал нищо подобно.

— Бъди спокоен, Есхач. Свършвам. — Черноризец Храбър се обърна към боритаркана. — Сега внимавай ти, Хорациус Барка. Славянско нападение!

По-късно Есхач много пъти напразно се опитваше да обясни онова, което последва. Черноризец Храбър нападна, нанесе няколко бързи, добре пресметнати удари, които целяха да отклонят оръжието на боритаркана, после се стрелна така стремително напред, че снагата му прелетя успоредно на земята и в следния миг мечът му прониза шията на Хорациус точно там, където свършваше ризницата му. След още един миг Хорациус лежеше в краката на победителя си, а от раната му бликаше черна кръв. Тялото му потрепера, изпъна се и замръзна неподвижно.

Боритарканът, страшилището за всички славяни, беше мъртъв.

Черноризец Храбър прибра меча си.

— Иди разкажи всичко на твоя господар, Цок — обърна се той към изумения кавхан. — Кажи му още, че е дошъл неговият ред.

Щом разбра, че е спасил живота си, Цок побърза да се отдалечи по посока на „Ханската твърд“. Тогава Есхач поиска да благодари на спасителя си, но не успя.

Черноризец Храбър махна ръка за сбогом и с бързи безшумни стъпки се отдалечи.

От съседните къщи се показаха първите любопитни.