Цончо Родев
Черният конник (26)

II

Кремена линееше. Външно тя се опитваше да изглежда непроменена, да шета и тананика веселите си песнички, които някога бяха огласяли от сутрин до вечер дома на Есхач, но зад привидното й веселие всеки внимателен наблюдател можеше да открие пресиленост, издаваща душевния й смут. Винаги, когато знаеше, че не я гледат, тя се отдаваше на мъката си, лицето й посърваше и очите й се изпълваха с горест и тъга. В такива случаи тя търсеше някое скрито местенце, сгушваше се там, облягаше глава на ръцете си и се замисляше.

Беше ли сбъркала Кремена, като отказа ръката си и на Симеона, и на Черноризец Храбър? Не беше ли им отговорила прибързано, необмислено? Не беше ли сбъркала, вслушвайки се само в гласа на сърцето си и пренебрегвайки такива мъдри съветници като отец Наум? Хиляди пъти тя си повтаряше все същите въпроси, даваше им ту един, ту друг отговор, а спокойствие все не намираше. Спокойствието й бе изчезнало невъзвратимо, сякаш изпепелено от жарта на лятното слънце.

Понякога девойката съжаляваше за онези хубави детски години, когато в живота й не беше се появил нито мъжественият и силен Черноризец Храбър, нито благият и човечен Симеон. Тогава тя бе весела и волна като птичка и не познаваше терзанията на любовта и раздвоението. Но в следния миг си спомняше топлите очи на Симеон или украсената със сребърен лъв широка гръд на Черноризец Храбър и веднага си признаваше честно, че всъщност съжаляваше не за безгрижието на детството, а за тези двама забележителни мъже, по различен начин силни и с различно величие.

Не, тя не беше сгрешила, като отказа и на двамата. Тя им бе казала истината, а казването на истината никога не е грешка. Благородният Есхач, в миналото на когото нямаше нито една подлост, неведнъж й бе повтарял: „Радостта от лъжата е по-мъчителна от страданията, които може да доведе истината“. Но защо те не оцениха честността й? Защо вече два месеца я отбягваха упорито? Нима бе засегнала гордостта им? Симеон посещаваше своя приятел Наум, но идваше само в онези часове, в които бе сигурен, че няма да я срещне. А много вечери бе преседяла тя, облакътена на прозореца си, с надежда, че пак ще чуе познатото подсвирване и ще види тъмната фигура на черния конник. Но той не идваше. Кремена знаеше, че той пак броди всяка нощ из спящия град, за да бди над живота на застрашените от хана люде, но нито веднъж от онази злополучна среща, в която едва спаси живота си, не я потърси, не пожела да размени дума с нея.

И още нещо я измъчваше. Тя знаеше, че под всекидневната си залисия Плиска представляваше един кипящ котел, в който бушуваше народният гняв, че се готвеха велики дела. Всеки честен човек вземаше участие в това начинание — богат или сиромах, стар или млад, мъж или жена. Тя беше сигурна, че и хората около нея не бяха чужди на общото дело. Баща й, Наум, слугите, дори и този чипонос палавник Марко бяха посветили силите си на общото дело, а само тя, Кремена, която преди бе слушала и споделяла дръзките мечти на Черноризец Храбър, бе останала настрана, като че ли тя единствена не заслужаваше да й се доверят.

Баща й не даваше и дума да се продума за нея. Това, според него, „не беше женска работа“. Веднъж тя бе заприказвала отец Наума, но той й бе отговорил със смях да си гледала премените и накитите, защото още не се били свършили мъжете в Плиска. Дори бе достигнала дотам да търси доверието и приятелството на малкия Марко, но хлапакът унищожаваше с охота сладките и плодовете, които му подаряваше тя, ала не проговаряше нито дума, когато Кремена започваше да го разпитва издалеко.

След като мисли дълго, един ден Кремена се нарочи за нещо и отиде у Лазарови, защото в мълвата на людете той бе близък човек на Черноризец Храбър. Посрещна я добре. Този великан, който я надвишаваше с две глави, беше иначе сърдечен и простодушен добряк. Той поговори с нея, поразпита я за това-онова и тя се окуражи да му каже:

— Чичо Лазаре, искам и аз…

— Какво, Кремено?

— Не знам как да ти го кажа. Знам, че всички се готвите за големи работи и искам и аз да помогна според силите си.

Той я изгледа със сините си добряшки очи и изведнъж прихна в смях, от който къщата се разтресе, сякаш навън бе избухнала буря.

— Ти? Ти? — задъхано повтаряше той. — Ти искаш?…

Кремена го гледаше разсърдено и обидено.

— Аз. Щом посвещавате и децата, няма защо да пренебрегвате мене. Кажи право, чичо Лазаре, няма ли между вас жени?

Простосърдечният и прям човек не се опита нито да скрие истината, нито да отрече своето участие в делото.

— Има. Но те са такива жени — наложници на хана и боилите и продажници, — че ти не можеш да се сравняваш с тях. — Той бе забелязал, че смехът му я огорчи и затова бе престанал да се смее. — Те ни донасят какво си говорят другите. А ти? Какво би могла да ни помогнеш ти?

Девойката се изчерви и сведе поглед надолу, Лазар взе един подпрян до стената меч, извади го от ножницата и й го подаде.

— Дръж! Протегни го напред. Ако ръката ти го удържи, докато преброя до десет — ще направя всичко, каквото поискаш.

Кремена се оживи. Тя съвсем не беше от онези момичета, дъщери на богати бащи, изнежени и крехки, които стояха по цял ден пред желязното огледало. Дъщерята на Есхач бе поела върху себе си цялото домакинство на голямата си къща, ръководеше слугите и сама работеше колкото тях, а трудът я бе направил напета, силна, със здрави ръце. Тя бе уверена, че изпитанието ще се окаже леко за нея и с радост го прие. Грабна меча и протегна ръка. Лазар веднага започна да брои на глас. Но едва бе казал „три“ и мечът затрепери в ръката й, а при „пет“ девойката се предаде.

— Не успях — рече тя засрамено. — Ти нарочно ми даде меч, който само твоята мечешка лапа може да държи…

Той отново избухна в гръмогласен смях.

— „Мечешка лапа“ ли? Ха така, добре го каза. Само че сбърка — този меч не е мой. Не ме гледай така недоверчиво. Наистина, честно слово, не е мой.

— А на кого е тогава?

Той се поколеба малко, преди да отвърне:

— Чакай, сега ще ти покажа, ама първо ще ми обещаеш, че никому не ще издадеш кого си видяла тук. — Той излезе от стаята и след малко се върна с още един човек. — Ето на кого е мечът, Кремено!

— Мостич! — извика девойката.

— Шшшт! — предупреди Лазар. — Говори тихо. Познаваш ли го?

Кремена познаваше Мостича само по външност, но никога не бе говорила с него. Ала откакто той така чудодейно успя да се измъкне от лапите на боритаркана, и тя като всички жители на Плиска бе започнала да гледа на него като на познат и близък човек. Сега въпросът на Лазар я смути, но Мостич забеляза смущението й и побърза да й се притече на помощ:

— Няма значение. А коя си ти, девойко?

— Кремена, щерка на Есхач — отговори вместо нея Лазар.

— На Есхач ли? Я виж ти, от добро дърво издънка.

— А ти, Мостич — престраши се девойката, — тук ли се криеш? Преобърнаха Плиска да те дирят.

Той се усмихна загадъчно.

— Един ден тук, един ден — другаде. Сега за мен в Плиска къщи — колкото искам. Така ли е, Лазаре?

— Така е. Сега друг вятър вее в престолнината. Знаеш ли защо те повиках, Мостич? Хубавицата Кремена не вярва, че този меч е твой. Много бил тежък, казва, за тебе. Я й покажи…

Мостич се засмя, улови оръжието и го завъртя чевръсто. В неговата силна ръка на воин мечът бе сякаш лек като перце. После замахна към една дебела вощеница, закрепена върху тежък бронзов свещник на масата, но тя не се и помръдна.

— Не улучи — ухили се Лазар.

Но той бе забравил, че по-рано Мостич минаваше за най-добрия боец на княза. Младият човек приближи до свещта, вдигна я и смаяният Лазар разбра, че майсторският удар на Мостич я бе срязал на две по цялата й дължина, без да събори двете половини.

— Нечувано! — възторжено възкликна великанът. — Ти си знаменит воин, Мостич. Само ти и Черноризец Храбър можете да извършите подобно нещо!

— Уви, има и трети — тъжно призна Мостич. — Хорациус Барка.

— Не говори за това немско куче. Черноризец Храбър ще му превие врата, щом му дойде времето. Е, какво ще кажеш, Кремено?

В очите на девойката се четяха едновременно свян и възхищение.

— Загубих облога, чичо Лазаре. Отивам си и няма да ти додявам повече.

— Какъв облог? — попита Мостич.

— Девойката искаше да стане от нашите, но не издържа на изпитанието. Карах я да държи меча ти, докато броя до десет, но тя и до пет не смогна… Не е за жени нашата работа, Кремено.

Поруменяла като ябълка, Кремена се поклони за сбогом, но Мостич я повика обратно в стаята.

— Не си прав, Лазаре, не си прав. Щом човек иска да ни помага, все ще се намери работа за него, пък бил той воин или мома. Така ли е, девойко?

— Ама аз… — без сама да разбира защо, Кремена започна да възразява, сякаш не разбираше, че намери подкрепа у Мостича.

— Онзи ден говорихме с Черноризец Храбър — продължи боецът, — че часът вече настава, а ние още си нямаме пряпорец. Как ще поведем людете, като нямаме пряпорец? С конските опашки на Расате ли? Та тъй казваше Черноризец Храбър: „Някоя чиста и непорочна девойка трябва да направи пряпореца. Със сърма върху свила трябва да го извезе, та отдалеч да се вижда.“ Е, кажи, Кремено, можеш ли ти да го измайсториш?

От радост Кремена не можеше да отговори уста, но Лазар отново отвърна вместо нея:

— Може ами, как да не може! По-добра везбарка от нея няма в цялото княжество.

— На зелена свила един сребърен лъв — обясняваше Мостич. — Това ще е нашият пряпорец. Знаеш ли как да извезеш лъва, Кремено?

Наяве и насън, Кремена хиляди пъти бе виждала разярения лъв, който красеше гърдите на Черноризец Храбър. Затова отговори високо и ясно:

— Знам. Ще го направя.