Цончо Родев
Черният конник (21)

XII

Беше нощ, но Кремена не спеше. Тя лежеше облечена, с широко отворени очи и от време на време въздишаше така тежко, сякаш бе преживява някаква голяма, много голяма загуба.

Тя знаеше, че тази вечер ще я навести Черноризец Храбър, но за пръв път тази мисъл не й доставяше радост, а я изпълваше с някаква неясна и смътна тъга. Тя се мъчеше да си представи разговора, който щеше да води с черния конник, търсеше думите и изразите, които трябваше да му каже, но не успяваше.

Кремена бе казала истината на добрия отец Наум. От онази ужасна нощ, когато едва се спаси от страшните люде на Хорациус Барка, тя бе започнала да мисли, че наистина в тайнствения маскиран конник е открила човека, отдавна чакан и търсен от моминското й сърце. Тя се възхищаваше от неговата смелост, от доблестта и воинското му майсторство и се радваше, когато чуваше как народът го тачи и едва ли не боготвори. И мисълта, че този мъж, бляскав герой на много сражения и идол за хората, е избрал и харесал именно нея, я бе изпълвала със скрито чувство на задоволство.

Но всичко това бе продължило само докато в живота й се бе появил Симеон. Чуден човек беше този Симеон наистина! Нищо в него не можеше да се сравни с Черноризец Храбър — докато единият имаше снага и сила на приказен юнак, другият изглеждаше отпуснат, хилав и свит; единият беше отличен майстор на меча, другият умееше да държи само пачето перо; Черноризец Храбър бе изпълнен с лъвско безстрашие, а Симеон — с прекалена, дори малко женствена благост, с търпение и кротост. Но всъщност всичко това можеше да се каже за Симеон само ако човек го наблюдаваше отстрани. Достатъчно бе да поговориш малко с него, и изведнъж той започваше да изглежда съвсем, съвсем друг: вълшебното му слово го правеше да израства като чутовен герой, зад невзрачната му външност се появяваше един човек с необикновена, макар и само духовна мощ, с мъдрост и благоразумие, което може би беше по-ценно от воинското безстрашие.

Той се появи и от този миг сякаш сърцето й се раздвои — всичко, каквото липсваше у единия, тя го намираше у другия и вече не можеше да каже кой от двамата й харесваше повече. О, колко пъти бе мечтала тя да може да съчетае, да събере в едно възвишения дух на единия с мъжествеността на другия! Но не, те бяха тъй различни и може би именно в това различие беше тяхната сила.

Понякога й се струваше, като че ли държи в ръка жълтица, на едната страна на която бе отпечатан ликът на Симеона, а на другата — стройната и силна фигура на Черноризец Храбър. Можеше ли да избере само едната страна на жълтицата? Как да направи избор, когато тя харесваше цялата монета с най-хубавото, което се намираше от двете й страни?

Днес Кремена бе отказала сърцето си на Симеон, защото знаеше, че една част от него невъзвратимо принадлежи на Черноризец Храбър. Но ако избереше за свой съпруг и другар маскирания конник, дали някога щеше да забрави добротата, човечността и безкрайната мъдрост на Симеона?

Едно леко подсвирване прекъсна мислите й. Черноризец Храбър бе дошъл и я зовеше, а тя все още не бе намерила онези думи, които трябваше да му каже. Девойката въздъхна отново и бавно пристъпи до прозореца.

Топла и тиха нощ бе обгърнала в ласкавите си обятия старопрестолния град. Въздухът бе изпълнен с някакъв чуден упойващ мирис — вечният и винаги свеж лъх на пролетта, който сякаш изтича от пробуждащата се земя и от разпукващите се пъпки на дърветата.

— Кремено!

В сянката на къщата девойката различи фигурата на Черноризец Храбър — гривестия шлем със спусната маска, украсената със сребърен лъв черна ризница, върху която се очертаваше великолепната мускулатура на тялото му, стройният му кон Арап, който безшумно пристъпваше на едно място.

— Тук съм — каза тя глухо.

— Защо говориш така, Кремено? Гласът ти звучи тъй отпаднал, сякаш никак не се радваш, че съм дошъл.

— Ах, не — въздъхна тя, — радвам се. Но днес ми се случи нещо особено. Дойдоха сватовници да ме искат.

— За кого? — бързо попита Черноризец Храбър.

— За Симеон, брата на княз Владимира.

— Ха-ха-ха — избухна той в смях. — Онзи благочестив поп ли?

— Той може да е благочестив, но не е поп — припряно се застъпи Кремена.

— О, как го защищаваш! Изглежда, че не случайно са идвали сватовниците……

— Няма защо да се подиграваш на човека. Той може да не е нито много храбър, нито много силен. Но той е добър, умен и честен и трудът му може би е по-полезен от мечовете на сто воини.

— Ако същото си говорила и пред сватовниците, вероятно вече трябва да те поздравя като бъдеща княжеска снаха? — мрачно запита черният конник.

— Не, аз отказах — тихо рече Кремена. Тя не виждаше лицето му, но почувствува как той се усмихна при тези думи.

— Защо? Ти толкова се възхищаваш от него… — В гласа на конника имаше някаква особена присмехулност, която можеше да се отдаде или на самонадеяността му или на желание да я подразни. — Нали той е така добър, умен и честен?…

Ето това беше Черноризец Храбър: човек дързък, самоуверен, който не винаги се стремеше да вложи в словата си внимание и почит. Неговите думи раздразниха девойката.

— Да, прав си. Аз почти съжалявам, че отказах.

Той замълча, сякаш преценяваше думите й. После изведнъж заговори с друг, променен глас:

— Не исках да те разсърдя, Кремено. Прощавай! Но не ми беше приятно да чуя, че са те искали за друг… Още повече днеска, когато бях решил да те питам нещо много, много важно.

Смътен страх сви сърцето на девойката. С чисто женското си предчувствие тя веднага разбра какво щеше да последва и се уплаши. Тя много пъти бе мечтала за този миг, но сега, днес, бе неподготвена за него.

Арап изпръхтя тихо и потропа с крак. Черният конник поглади шията му и му прошепна:

— Спокойно, Арап, спокойно. Чувам ги. — После се обърна към момичето. — Кремено, отдавна исках да те питам нещо. Искаш ли… би ли искала да станеш моя жена?

Ако мракът не беше толкова гъст, той сигурно щеше да забележи как лицето й пламна като божур.

— Защо мълчиш? Защо не отговаряш, Кремено?

— Не мога да ти отговоря веднага — най-после успя да изрече тя. — Искаш да стана твоя жена, казваш. Но кой си ти? Откъде идваш на свижданията с мене? Къде отиваш след това? Та аз дори и името ти не зная. Хората те зоват Черноризец Храбър, но това не е име.

Тя пак долови беззвучния му смях, но продължи настойчиво:

— Искаш да стана твоя жена. Но кажи ми, моля те — жена на кого? Къде бихме живели? Ще махнеш ли някога маската си пред своята жена или ще трябва и аз да се крия?

— Значи отказваш?

Кремена долови крадливи стъпки и след миг забеляза недалеч от тях няколко смътни сенки, които се промъкваха предпазливо. Сърцето й се смръзна от ужас.

— Бягай! — задавено изхриптя девойката. — Бягай!

— Знам отдавна — с пресилено спокойствие отвърна той. — Има още време да ми отговориш.

— Няма време, бягай! Тези хора не идат за мене…

— Нищо, отговори ми. Ще станеш ли моя жена? Или може би този Симеон… Кажи ми истината направо.

— Не знам, не ме карай да ти отговоря. Но бягай, моля те, бягай!…

Той нямаше желание да отстъпи, преди да е чул отговора от нейната уста. Но не успя да продължи разговора — с къс вик няколко конника се втурнаха към него и ако верният му Арап не бе отскочил настрана, щяха да го повалят и прегазят. В общия шум прозвуча гласът на Хорациус Барка:

— Обградете го! Обградете го и го притиснете към стената!

— Късно е, боритаркане! — извика подигравателно Черноризец Храбър. — Няма стена, до която да може да бъде притиснат Черноризец Храбър.

— Къде си, куче? — крещеше Хорациус. — Няма да ми избягаш.

— Няма, боритаркане, няма. Някой път ще дойда нарочно за тебе.

Докато се водеше този словесен двубой, черният конник се биеше едновременно с няколко души, най-близките около него, а Хорациус напразно се мъчеше да се доближи през пръстена на людете си до своя смъртен враг.

— Бягай! Бягай! — долетя гласът на Кремена.

Черноризец Храбър отби два меча, после десницата му се стрелна напред и с глухо стенание един от нападателите падна от коня си. Той не чака повече — смушка Арап, втурна се в пролуката на обръча и с предизвикателен смях полетя напред. Хорациус, последван от няколко души, се спусна подир него. Започна луда, невиждана гонитба, за която в Плиска се говори дълго след това. Черноризец Храбър летеше като стрела из пустите улици на столицата, завиваше рязко настрани, обикаляше около едни и същи места. Напразни бяха опитите на Хорациус да го обкръжи или дори достигне — конят на Черноризец Храбър сякаш се бе превърнал в хвърковатия Пегас^[1] и нищо не бе в състояние да го догони. Няколко стрели, които преследвачите пуснаха в движение, бяха погълнати от тъмнината на нощта.

Надпрепускването продължи дълго. Черният конник премина през селището на купците, с хиляди заобикалки прекоси и селището на занаятчиите и достигна в Горния край на Плиска. Тук изглежда свърна по само на него познати пътеки, защото преследвачите му го изгубиха из очи. Напразно Хорациус Барка десет пъти претърси околността, погледна зад всеки камък, зад всеки шубрак.

От Черноризец Храбър нямаше и следа.