Цончо Родев
Черният конник (17)

VIII

Угрижено беше сърцето на Владимир и нищо вече не можеше да му върне предишната веселост. Пиршествата, уреждани от неуморимия гуляйджия Цок, бяха загубили старата си волност и сега вече представляваха посърнали сборища на загрижени и уплашени благородници, които се наливаха с вино, а мислите им бяха погълнати от онази невидима заплаха, проникнала във всяко кътче на престолнината. Не намираше утеха Владимир и при новата наложница, подарена му от Окорсис, мургавата витинка с алена като нар уста. Всичко, всичко му бе опротивяло — тишината на дворците, ловът и роговете на гончиите, поздравите на слугите и равномерният шум от стъпките на стражите пред вратата му.

Той не можеше да си даде сметка как дойде тази промяна в живота му, но чувствуваше, че нещо завинаги си е отишло, като е увлякло със себе си някогашната му самоувереност и спокойствие. Всичко бе започнало с проклетите „шеги“ на Хорациус Барка. Капризен и неблагодарен като всеки владетел, Владимир сега не обичаше да си спомня, че някога сам бе поощрявал своя боритаркан в устройването на „шегите“ и бе готов понякога да стовари на него гнева си за всички грижи, ядове и неблагополучия, които се бяха струпали на главата му. Когато преди десетина дни рицарят Хуго фон Бернхайм най-после реши да си тръгне, Владимир недвусмислено бе заявил на боритаркана, че не ще има нищо против, ако той, Хорациус Барка, пожелае да се върне при крал Арнулфа. Но тогава Хорациус високомерно отказа — той нямало да тръгне, дори и да бъде лишен от великата милост на хана, и щял да стои тука, докато сложи ръка на онзи обесник. Владимир го разбра — мъжкото и воинското достойнство на боритаркана беше засегнато и той не желаеше да се чувствува победен и опетнен. Разбра го и дори съжали за необмислената си нелюбезност.

Впрочем Хорациус не биваше да бъде корен. Той правеше всичко, което бе във възможностите на неговия сан и дори повече, защото влагаше и неуморимостта на своята амбиция. Да, за него Черноризец Храбър не беше само една пречка на ханските желания, а личен враг, комуто се бе заканил да отмъсти жестоко. Ден и нощ той бдеше, устройваше хайки и засади, изслушваше „езици“ и претърсваше възможни скривалища, но проклетият Черноризец Храбър беше неуловим като привидение.

Когато беше искрен пред себе си, Владимир признаваше, че няма вина и Хорациус — нито за провалянето на последните „шеги“, нито за избиването на близо шестдесет души от най-верните му люде. Не, Владимир не вярваше в чудеса, но въпреки това тук очевидно имаше нещо необяснимо. Той не знаеше, че чипоносият ученик Марко бе станал нещо като вестоносец на тайнствения отмъстител и със своите „сънища“ предупреждаваше навреме онези, които щяха да бъдат следващата жертва на боритаркана. Ако би знаел, той не би се учудвал повече на горещите посрещания, устройвани на Хорациус при всеки от последните му среднощни набези.

Нещо ставаше в старата Плиска, нещо подмолно, отровно и пагубно. Когато нощем тревогата прогонваше съня от клепките му, той оприличаваше това „нещо“ на хиляди плъхове, които прегризваха стените на двореца, за да се строполи някой ден върху главата му. Той усещаше „нещото“ в хиляди дребни неща — в разюздаността на воините, в дръзките погледи на простолюдието, което доскоро го срещаше със смирено превити гърбове, в разпасаността на слугите и робите, в мнимите болести на някои от боилите и багаините, които с различни благовидни предлози предпочитаха да стоят настрана от престола му, сякаш с прозорливостта на страха вече виждаха как този престол се сгромолясва в дън земя заедно с всички около него.

Това „нещо“ отравяше живота на Владимир. Той бе извикал още две хиляди воини от областите, удвоил бе стражите пред дворците и по стените на Вътрешния град, но въпреки това безпокойството му не стихваше. Заплахата се носеше във въздуха на Плиска, разпространяваше се като чума и често най-верният вчера, днес беше обхванат от заразата.

Владимир чу плахи стъпки и се сепна, изправи снага. Той не желаеше да го виждат такъв, какъвто бе, когато биваше сам. Един слуга се приближи до него и коленичи в краката му:

— Ювиги хане, прости, че нарушавам светлите ти мисли. Твоят брат Симеон иска да те навести.

— Пусни го да влезе! — заповяда той и побърза да се изкачи на подиума и да седне на престола си — в тези тревожни дни Владимир предпочиташе да разговаря с людете от височината на престола.

Симеон влезе в залата. Докато го наблюдаваше как бавно приближаваше, Владимир неволно помисли колко смешна шега си бе направила природата с тях, двамата братя. Въпреки годините си ханът беше силен, жилав и як, с прав гръб и сигурна ръка, докато Симеон, който сега беше в разцвета на младостта си, трябваше да бъде здрав като канара, а всъщност представляваше един преждевременно състарен буквояд, хилав и безпомощен, който бе натъпкал главата си с какви ли не книжни глупости и не бе годен дори и едно пиле да заколи. Впрочем братовото му безсилие съвсем не дразнеше хана. Напротив! Когато бе прочел писмото на баща си до Симеона, Владимир бе решил да се справи с брат си още в първия месец след завръщането му и той щеше да го стори, колкото и да му беше неприятно да се цапа повече с братова кръв. Но човек като Симеон не можеше да се смята за опасен противник и Владимир имаше защо да бъде благодарен за слабостта му, имаше защо да е доволен от глупавата шега, която природата си бе направила с брат му.

Симеон дойде до подножието на престола и направи дълбок и почтителен поклон.

— Братко — заговори пръв Владимир, — аз трябва наистина да те мъмря. Ти толкова рядко се сещаш да ми се обаждаш. Така ли чужд ме имаш, та месеци наред да нямаш какво да ми кажеш, какво да ме попиташ?

— Както виждаш — пак нуждата ме е довела при тебе…

— Да, сигурно пак някой мършав вол е нужен на слугите ти.

— Не, братко, този път за себе си съм дошъл. За съвет и подкрепа.

— Кажи, Симеоне. Ако това нещо, което искаш, е във властта на хана — ще го имаш.

Симеон беше очевидно смутен. Той пристъпваше несръчно от крак на крак, отбягваше погледа на брат си, а сплетените пръсти на ръцете му потреперваха.

— Братко аз… такова… аз искам да се оженя…

Това бе последното нещо, което Владимир бе могъл да очаква. Симеон, този свит и стеснителен монах, хилавият и немощен млад ученолюбец, натъпкал главата си с какви ли не безсмислия, сега изведнъж се бе сетил, че е мъж и искаше да се жени. Владимир, който не обичаше, но умееше при нужда да мисли бързо, веднага съобрази изгодите, които една такава женитба би имала за него самия — щом един монах като Симеон, спечелил си славата на свят и чист божи служител, е готов да захвърли расото, за да прегърне сладостите на светския живот, то това ще бъде чудесен, да, просто чудесен удар срещу християните. Тази мисъл достави истинска радост на хана.

— Прекрасно, Симеоне! — възкликна той. — Прекрасно! Коя мома си избрал за своя булка и моя снаха?

— Тя е от добър род, братко. Казва се Кремена и е дъщеря на стария Есхач. — Симеон забеляза, че брат му смръщи вежди и запита: — Какво, не я ли одобряваш?

— Аз не я познавам — рече Владимир, — но щом ти си я избрал, сигурно ще е добра. Аз се мръщя заради баща й. Не обичам този дърт заядливец… Е, не прави такива печални муцуни де. В края на краищата това няма значение — ти ще се жениш за Кремена, а не за баща й. Разкажи сега как така избра тази мома?

— Срещнах я няколко пъти, като ходех при отец Наума. Хареса ми, пък като говорих с нея, просто бях очарован и от ума й.

— Това не е особено предимство — ухили се ханът. — Умът у жената е като солта в гозбата — ако е малко, дава приятен вкус, но ако е много, я прави непоносима. Е, засмей се де. Аз се шегувах. Не исках да те обидя. Кога решихте да вдигнете сватбата?

Симеон отново се смути.

— Аз… не съм я искал още, братко. Най-първо с теб говоря за тези неща — твоето съгласие да взема, пък тогава…

— От теб не може да се очаква друго — прихна Владимир. — Аз съм съгласен, разбира се. Но дали Есхач ще ти я даде?

— Струва ми се, че няма да откаже. Но не зная дали тя ще ме иска за съпруг.

— Не може да бъде…

— Може, братко, може. Чух, че онзи нощен разбойник, дето го зоват Черноризец Храбър, бил завъртял главата на девойката. Ако ти можеш да премахнеш този човек, тогава всичко ще е наред.

„Ама че е глупав — помисли Владимир. — Като че ли досега не съм обърнал света, за да хвана този нехранимайко, та днес заради женитбата на Симеон да хукна подир него…“

— Ще го уловя, Симеоне — продължи той гласно, — рано или късно ще го уловя. Но, според мен, ти няма защо да чакаш дотогава. Иди я поискай — ако откаже, още тази нощ мои верни хора ще я задигнат и ще я доведат кротка и покорна в спалнята ти.

— Стой, братко — уплашено извика Симеон. — Само това не. Бъди милостив към мене. Не бих могъл да гледам в очите жена, която ще вижда в мен един насилник и похитител.

— Твоя воля — вдигна рамене ханът. — Впрочем важното е да се разбереш с баща й. Момите се женят според бащината воля, а не по своята. За толкова малко ли си дошъл при мене?

— За две неща дойдох, брате, и едното вече получих — разрешението ти. А освен това те моля да ми дадеш някакви подаръци, та да пратя отец Наума да я иска.

— На драго сърце. Но ела веднага да ми кажеш какво е станало. Искам женитбата да стане час по-скоро.

Симеон изрече някакви благодарности, поклони се и се оттегли. Владимир му извика през залата:

— На баща ни говорил ли си?

— Не, не още. Първо исках с тебе да говоря.

— Кажи му, кажи му — засмя се ханът. — Той ще бъде сигурно много радостен…

И високият му смях заглуши последните стъпки на Симеона.