Жул Верн
Михаил Строгов (14) (Тайнствената мисия на един царски куриер в Азия (първа част))

Глава XIV
Майка и син

За столица на западен Сибир е обявен Омск. Това не е най-значимият град в губернията, защото Томск е по-населен и по-голям, но именно в Омск пребивава генерал-губернаторът на цялата западна част на Азиатска Русия.

Всъщност Омск е разделен на две — в едната част живеят само управниците и чиновниците, а в другата — сибирските търговци, при все че търговията тук не е добре развита.

Омск наброява дванайсет-тринайсет хиляди жители. Той е защитен от стена с укрепления от двете страни, но те са от пръст и не са твърде надеждни. Това беше добре известно на татарите, които по това време бяха решили да я превземат с жива сила и след няколкодневна обсада наистина сполучиха.

Омският гарнизон, чийто състав бе намалял на две хиляди души, храбро се бе отбранявал, но обграден от войските на емира, изтласкван лека-полека от търговската част на града, бе принуден да се укрие в горния му край.

Именно там бяха заели позиция генерал-губернаторът, офицерите и войниците му. Превърнали горния квартал в твърдина, къщите и църквите — в бойници, те все още се държаха в тази импровизирана крепост, без да се надяват много-много на нечия помощ. А нашествениците, които се спускаха по течението на Иртиш, получаваха всеки ден нови подкрепления и което бе още по-важно, техен предводител бе полковник Иван Огарев, офицер-изменник на родината си, но човек способен и дързък.

Жесток като татарските предводители, които сам подстрекаваше, Иван Огарев беше получил военно образование. Майка му бе от азиатски произход; в жилите му течеше и монголска кръв, затова той бе лукав, обичаше да измисля клопки и не се гнусеше да прибегне до най-долни средства, пожелаеше ли да узнае нечия тайна или да постави капан. По природа коварен, с охота си служеше с най-низки измами, предрешваше се дори като просяк, имитирайки успешно походката и жестовете му. Беше зъл, а ако се наложеше би станал и палач. В негово лице хан Феофар имаше достоен помощник в тази дивашка война.

Когато Михаил Строгов стигна до бреговете на Иртиш, Иван Огарев бе вече господар на Омск. Той нямаше търпение да превземе горния квартал, за да потегли час по-скоро за Томск, където се съсредоточаваше основната част от татарските войски. От няколко дни Томск вече бе в ръцете на хан Феофар и именно оттук завоевателите, господари на централен Сибир, щяха да се отправят към Иркутск. Към Иркутск се стремеше най-вече Иван Огарев.

Планът на изменника бе да постъпи под фалшиво име на служба при великия княз, да спечели доверието му и щом удари часът, да предаде на татарите града и самия княз. С такъв град и такъв заложник в свои ръце, завоевателите щяха да покорят целия Сибир.

Този заговор беше известен на царя и именно за да го осуети, той бе поверил на Михаил Строгов важното послание, което трябваше да занесе на княза. Оттук произтичаха и строгите указания към младия пратеник — да премине инкогнито през завладените области. Той стриктно бе изпълнявал своята мисия дотук, ала щеше ли да успее сега да я доведе докрай?

Михаил Строгов не беше смъртоносно ранен. Той заплува така, че да остане незабелязан, добра се до десния бряг и припадна сред тръстиките.

Когато се свести, се намери в колибата на някакъв мужик, който го бе прибрал, грижил се бе за него и бе спасил живота му. От колко ли време вече гостуваше на храбрия сибиряк? — не би могъл да определи. Когато отвори очи, видя над себе си едно добродушно, брадато лице, което го гледаше със съчувствие. Канеше се да попита къде е, но селянинът го изпревари изказа:

— Не говори, драги, не говори! Още си твърде слаб. Ще ти кажа къде си и какво се случи, преди да те пренеса в колибата си.

И селянинът описа най-подробно битката, на която бе станал свидетел — как татарите нападнали сала, как ограбили тарантаса и убили моряците. Но Михаил Строгов не го слушаше. Той докосна с ръка дрехата си и усещайки императорското писмо, скътано до гърдите му, облекчено въздъхна. Имаше и още нещо обаче.

— С мен беше и едно младо момиче — каза той.

— Не е убита! — отговори мужикът, отгатвайки тревогата в очите на своя гост. — Отведоха я с лодките си и продължиха да слизат надолу по Иртиш! Ще я откарат заедно с другите пленници в Томск!

Михаил Строгов не отговори. Само положи ръка на разтуптяното си сърце, за да го успокои.

Въпреки изпитанията, чувството за дълг все така владееше цялата му душа и той попита:

— Къде съм?

— На десния бряг на Иртиш и само на пет версти от Омск — отвърна селянинът.

— Каква е раната ми, че съм толкова изнемощял? От куршум ли е?

— Не, ударили са те с копие по главата, но сега всичко е заздравяло — обясни мужикът. — Почини още няколко дни и после ще продължиш пътя си. Паднал си в реката и татарите не са те претърсили, затова кесията ти е в джоба.

Михаил Строгов протегна към него ръка. После с усилие се надигна и каза:

— Приятелю, от колко време съм при теб?

— От три дни.

— Три изгубени дни?

— Три дни, през които ти беше в несвяст.

— Имаш ли кон за продан?

— Искаш да тръгнеш ли?

— Веднага.

— Нямам нито кон, нито каруца, драги. Там, откъдето минат татарите, нищо не остава.

— Добре, ще отида в Омск пешком, за да си купя кон…

— Почини още малко и събери сили, преди да тръгнеш отново.

— Няма да губя нито час!

— Ела тогава! — отвърна мужикът, давайки си сметка, че не може да се пребори с упорството на своя гост. — Сам ще те заведа — добави той. — Впрочем в Омск има доста руси и ти ще се промъкнеш незабелязано.

— Приятелю — отвърна Михаил Строгов, — нека небесата те възнаградят за всичко, което си сторил за мен.

— Награда! Само безумците я очакват на земята — каза селянинът.

Михаил Строгов излезе от колибата. Когато понечи да тръгне, пред очите му притъмня и ако мужикът не го беше подхванал, щеше да се строполи на земята. Чистият въздух обаче скоро го ободри. Тогава усети какъв удар му бяха нанесли по главата; за щастие коженият калпак бе намалил силата му. Както знаем, той беше издържлив и подобен инцидент не би могъл да го сломи. Пред очите му се мержелееше една-едничка цел — Иркутск, до който трябваше да се добере на всяка цена. Налагаше се обаче да мине през Омск, без да спира.

— Нека Господ закриля майка ми и Надя! — прошепна. — Все още нямам право да мисля за тях.

Не след дълго двамата с мужика стигнаха в търговския квартал на града и макар да бе завзет от татарите, влязоха в него безпрепятствено. Укрепленията бяха разрушени на много места и през тези пролуки се промъкваха следващите неотлъчно войските на хан Феофар мародери.

Улиците и площадите в Омск бяха наводнени от татарски войници и бе видно, че желязна ръка поддържа сред тях дисциплина, към която още не са привикнали напълно. Наистина те не се движеха поотделно, а на въоръжени групи, за да могат да се защитят при евентуално нападение. На централния площад, превърнат сега във военен лагер и охраняван от многобройни стражи, се бяха разположили в образцов ред две хиляди татари. Привързани към колчета, конете им стояха оседлани, готови да тръгнат при първо нареждане. Омск беше само временна спирка за татарската кавалерия, примамена най-вече от богатите равнини на източен Сибир, където градовете са по-бляскави, полята — по-плодородни и плячката — по-изобилна.

Над търговската част се извисяваше горният квартал, който Иван Огарев, въпреки многобройните яростни атаки, все още не бе успял да превземе. Над назъбените стени се вееше руското знаме, което Михаил Строгов и селянинът гордо приветстваха в мислите си.

Младежът познаваше отлично града и следвайки водача си, избягваше по-оживените улици, не защото се страхуваше, че ще го познаят. В този град единствено майка му би могла да изрече истинското му име, но той се бе заклел да не я види и нямаше да го стори. Впрочем тя вероятно бе избягала в някое спокойно кътче на степта — и той от цялото си сърце желаеше да е така.

За щастие мужикът познаваше един станционен надзорник, който при добро заплащане би продал кола или коне. В този случай най-трудното щеше да е да се излезе от града, но пролуките в насипа щяха да улеснят Михаил Строгов.

И така, мужикът бе повел своя гост направо към станцията, когато в една тясна уличка куриерът внезапно спря и се втурна зад някакъв зид.

— Какво ти става? — смая се мужикът.

— Тихо! — бързо отвърна Михаил Строгов, слагайки пръст на устните си.

В този миг отряд татари излезе от централния площад и се насочи към тях. Начело на двайсетината конници яздеше офицер, облечен в най-обикновена униформа. Макар че се оглеждаше на всички страни, той не ги забеляза, тъй като успяха бързо да се скрият.

Отрядът препускаше в тръс. Офицерът и ескортът му не обръщаха внимание на минувачите. Тези нещастници едва смогваха да се отдръпнат. Разнесоха се приглушени викове, последвани незабавно от удари с копие, и уличката се опразни в миг.

— Какъв е този офицер? — обърна се Строгов към мужика, щом ескортът отмина.

И докато изричаше въпроса, пребледня като смъртник.

— Това е Иван Огарев — прошепна селянинът с глас, пропит от ненавист.

— Така ли! — извика младежът яростно, без да успее да се овладее.

В офицера Строгов разпозна пътника, който го бе ударил в станцията в Ишим. И — не бе ли това внезапно просветление? — този бегло зърнат мъж му напомни и стария циганин, чийто разговор бе дочул на панаира в Нижни Новгород.

Михаил Строгов не се лъжеше. Това беше един и същ човек. Предрешен като циганин, Иван Огарев бе успял да напусне заедно с трупата на Зангара Нижниновгородска губерния. Там бе отишъл да открие сред многобройните чужденци съмишленици, които да приобщи към пъкленото си дело. Зангара и нейните сънародници, истински шпиони, платени от него, му бяха предани до гроб. Именно той беше произнесъл през онази нощ на полето на панаира фразата, чийто странен смисъл сега Михаил Строгов добре разбираше; именно той бе пътувал на „Кавказ“ с циганите; именно той се беше добрал до Омск по второстепенния път, водещ от Казан за Ишим; именно той сега се разпореждаше тук като пълновластен господар.

Иван Огарев бе пристигнал в Омск преди три дни. Ако не беше злощастната среща в Ишим и премеждието, задържало Михаил Строгов три дни на брега на Иртиш, очевидно той щеше да изпревари предателя по пътя за Иркутск.

И кой знае още колко беди щяха да се избегнат в бъдеще!

Но сега повече от всякога младежът трябваше да се укрива от Иван Огарев. Удареше ли часът да се изправи лице в лице срещу него, той щеше да съумее да го намери — дори изменникът да е станал господар на цял Сибир!

Двамата със селянина продължиха и стигнаха до пощенската станция. Щом се спуснеше нощта, нямаше да е трудно да излезе от Омск през някоя пролука в насипа. Но да купи кола бе невъзможно — нямаше нито под наем, нито за продан. Сега обаче Михаил Строгов не се нуждаеше от кола. Та нали беше сам! Стигаше му и един кон и за щастие той успя да се сдобие с такъв. Това бе издържливо добиче, способно да понесе продължителна умора, и щеше да му служи добре, тъй като той бе добър ездач.

Купен за добри пари, конят бе вече готов за заминаване.

Беше четири часът след обяд.

Принуден да изчака нощта, без да се показва по улиците, Михаил Строгов остана в станцията и си поръча нещо за ядене.

В общия салон имаше голям наплив. Както на руските гари, и тук разтревожените граждани идваха за новини. Говореше се, че скоро щели да пристигнат руски войски, ала не в Омск, а в Томск, и то със задача да освободят града от татарите на хан Феофар.

Михаил Строгов внимателно се вслушваше в разговорите, без да се намесва.

Внезапно един вик го накара да изтръпне, вик, който проникна дълбоко в душата му и прониза слуха му.

— Сине мой!

Майка му, старата Марфа, стоеше пред него! Разтреперана, тя му се усмихваше! Протягаше ръцете си към него!

Михаил Строгов стана. Тъкмо щеше да се спусне… Мисълта за дълга, за сериозната опасност, на която се излагаха и той, и майка му, внезапно го спря и младежът запази такова самообладание, че по лицето му не трепна нито един мускул.

В общия салон се бяха насъбрали двайсетина души. Сред тях вероятно имаше и шпиони, а в града сигурно знаеха, че синът на Марфа Строгова се числи към корпуса на царските куриери.

Михаил Строгов не помръдна.

— Михаиле! — извика майка му.

— Коя сте вие, почитаема госпожо? — по-скоро прошепна, отколкото произнесе тези думи той.

— Коя съм аз ли? Ти ли ме питаш? Дете мое, нима наистина не познаваш майка си?

— Припознали сте се — студено отговори Строгов. — Заблудила ви е някаква случайна прилика…

Старата Марфа застана срещу него и гледайки го право в очите, попита:

— Ти не си ли синът на Пьотър и Марфа Строгови?

Михаил Строгов би дал живота си, за да прегърне майка си!… Но ако се поддадеше на този порив, свършено беше с него, с нея, с неговата мисия и с клетвата му!… С невероятно самообладание, той затвори очи, за да не гледа неизразимата мъка, която се изписа по лицето на майка му, и отдръпна ръце, за да не се изкуши да хване треперещите ръце, протегнати към него.

— Действително не зная какво говорите, добра жено — отвърна той, отстъпвайки на няколко крачки.

— Михаиле! — извика отново майка му.

— Не се казвам Михаил и не съм вашият син! Аз съм Николай Корпанов, търговец от Иркутск…

И той рязко излезе от общия салон, а в ушите му отекна за последен път:

— Сине мой! Сине мой!

Михаил Строгов си беше тръгнал с върховно усилие. Той не видя как майка му се отпусна безжизнено на една скамейка. Но в мига, когато станционният надзорник се втурна към нея, за да й помогне, възрастната жена се изправи сама. Внезапно прозрение я озари!

Синът й да се отрече от нея! Това не беше възможно! Невъзможно бе и да се е припознала! Това наистина беше нейният син и ако той се бе престорил, че не я познава, значи не желаеше, значи не биваше да й се обажда и сигурно имаше сериозни основания да се държи така. И тогава, потискайки у себе си майчиния порив, тя бе обзета от една-едничка мисъл: „Дали неволно не го погубих?“

— Аз съм полудяла! — каза тя на хората, които започнаха да я разпитват. — Излъгах се. Този младеж не е синът ми. Гласът му не беше същият. Да не мислим повече за това. Вече го виждам навсякъде.

Десет минути след случката, в станцията се появи един татарски офицер.

— Коя е Марфа Строгова? — попита той.

— Аз съм — отвърна старицата с равен глас и с толкова спокойно изражение, че присъствалите на срещата със сина й се смаяха от промяната.

— Ела — каза офицерът.

С уверена крачка Марфа Строгова тръгна подир него и излезе от пощенската станция.

Малко по-късно тя бе вече в лагера на централния площад. Разпитваше я Иван Огарев, на когото веднага бе докладвано за случката.

Иван Огарев се досещаше каква е истината, но желаеше да я чуе от старата сибирячка.

— Как се казваш? — грубо попита той.

— Марфа Строгова.

— Имаш ли син?

— Да.

— Царски куриер ли е той?

— Да.

— Къде е?

— В Москва.

— Имаш ли вести от него?

— Нямам.

— От колко време?

— Вече от два месеца.

— Тогава какъв е бил този младеж, когото ти преди малко и нарекла свой син?

— Един млад сибиряк, когото взех за него — отвърна Марфа Строгова. — Десетият, в когото се припознавам, откакто градът е напълни с чужденци! Струва ми се, че виждам сина си навсякъде!

— И така, този младеж не е бил Михаил Строгов?

— Не.

— Знаеш ли, стара жено, че мога да наредя да те мъчат, за да изтръгнат от теб истината?

— Казвам истината и мъченията няма да променят думите ми.

— Този сибиряк не е Михаил Строгов, така ли? — повтори въпроса Иван Огарев.

— Не, не беше той — повтори отговора Марфа Строгова. — Смятате ли, че ей така, за нищо, ще се отрека от син като този, с който Господ ме е дарил?

Иван Огарев злобно изгледа възрастната жена, която открито го предизвикваше. Той не се съмняваше, че в този младеж тя е познала сина си. А щом отначало синът се беше отрекъл от майка си, а тя на свой ред се отричаше от него, значи причините за това бяха извънредно сериозни. За изменника вече нямаше съмнение, че така нареченият Николай Корпанов е царският куриер Михаил Строгов, който, криейки се под фалшиво име, е натоварен с важна мисия. Иван Огарев трябваше на всяка цена да узнае каква е тя и нареди веднага да започнат преследване.

— Отведете тази жена в Томск — каза той, сочейки Марфа Строгова.

Войниците грубо я повлякоха навън, а той процеди през зъби:

— Когато му дойде времето, зная как да накарам тази стара вещица да проговори!