Василий Захарченко
Надбягване с разума (5)

Щурмуване тайните на разума

Неголямо кълбовидно сивкаво пихтиесто вещество, затворено в здрава костена черупка — това е мозъкът. Човешкият мозък е най-великото чудо, създадено от природата, чудо, достойно за удивление. И досега то е неразгадано и все още тайнствено. А може да се побере в длан това приказно съкровище, с което природата е надарила човека, за да го направи Човек, цар на природата.

Нейде тук, сред безпорядъчните и хаотични гънки на живата тъкан, се пази и създава всичко величествено — музиката на Бетховен и хладнокръвните математически изчисления; тънкото усещане на красотата и гневният патос на ненавистта и презрението.

Много милиони години природата е развивала и шлифовала мозъка на човека, той е търпял постоянни изменения по безкрайната стълбица на еволюцията. От тъмните недра на инстинктите мозъкът е извел човека по светлия ясен път на разумния живот, помогнал му е не само да разбере миналото и да осмисли настоящето, но и да предвиди бъдещето.

И досега мозъкът пази тайните си. Как да се проникне в дълбините му, когато той е скрит от природата в костена черупка? Мозъкът е толкова леко нараним, трепетен, нежен и капризен, затова никога не сваля своята защитна броня.

Винаги мозъкът е привличал мислите на учените и те са се стремели да разшифроват неговия живот, да опознаят неговата същност. Неотдавна били намерени останки от древен човек — наш далечен прадед, погребан в пещера. И което е най-поразително — на черепа били открити следи от операция. Още в ония далечни векове някой се е мъчил да надникне в тайната на тайните, опитвал се е може би да излекува този древен човек, като открехне прозорче в черепа, за да надникне в мозъка.

Около разгадаването на тайната на мозъка са се въртели и разни мошеници. В средните векове била създадена една загадъчна наука — френологията. Псевдоучени и учени, които искрено са се стремели да разгадаят тайната на човешкия разум, се опитвали да създадат „карта на мозъка“. Тук в отделни клетки, на отделни лавици били разположени човешките емоции: склонност към изкуството, влечение към спорта, области на любовта, на религията. Мозъкът бил представян като касичка на желания и стремежи.

Някои френолози търсели потвърждение на разни свои догадки. В Манчестер през зимата на 1843 година хипнотизаторът Спенсър Хол пред очите на почтената публика приспал една жена, след което, докосвайки с ръка една или друга част от главата й, карал спящата да изпада в екстаз, да пада на колене, да приспива въображаемо дете…

„Аз открих върху картата на мозъка нов остров — остров Баратарий. Това е орган на молитвеното състояние у човека“ — казвал Хол.

Но нека отхвърлим мистиката и религиозните заблуди. Нека се обърнем към цифрите и данните, които ще ни помогнат материалистически да разкажем за носителя на нашия разум.

Обемът на човешкия мозък е около литър и половина. Теглото — около килограм и половина. Мозъкът включва в себе си милиарди миниатюрни клетки, наречени неврони. За своята работа мозъкът изразходва електрическа мощност от 25 вата. За изхранването му са необходими 5 грама глюкоза и 3 литра кислород на час. Отвън главният мозък е покрит с много тънък слой сиво вещество, наречено кора на главния мозък. В тази тънка кора са съсредоточени нашите мисли и усещания. Именно оттук по нервните влакна се предават заповедите в най-отдалечените части на организма. Именно тук постъпва цялата информация, която човек получава чрез тъканите и органите на чувствата.

В кората на главния мозък различаваме приблизително около 50 области, всяка от които има своя, единствено на нея присъща функция. Тук има зони, които командуват сетивата: зрение, слух, осезание, обоняние, вкус, движение на мускулите. В областта на слепоочията се намират отделите на паметта, отделите за тълкуване и разшифроване на постъпващите сигнали.

Но и тия области на свой ред могат да бъдат разбити на отделни зони. Вземете например двигателната област на мозъка. Всяка част от тази област направлява определено движение — движение на ръцете, на езика, ходилата на нозете и т.н.

Когато започнали да разшифроват моторната област на мозъка, един от най-остроумните учени, Пенфилд, разхвърлял по заоблената част на черепа, която схематично изобразявала двигателната област, частите на човешкото тяло в зависимост от командата, която дава тази част на мозъка. Получило се изображение на уродливо човече, разрязано на части. Движенията на ръцете и на пръстите заели основно място — затова ръцете на човека са прекомерно големи. Значително по-малко място било отредено за речта и зрението. Още по-малко място останало за движението на нозете — затова човечето е късокрако и хилаво. Та това е ясно — ръцете, трудът са направили нашия прадед човек. Погледът му станал ясен и умен. Той изразявал разум, течение на мисълта. Ето защо в своята еволюция мозъкът е отделил по-голямата част от своите богатства именно на тези основни органи на човека.

Но нека проникнем в дълбините на мозъка и да видим какво представлява.

Под големите полукълба (те са две) се намира стволът на мозъка. Той се състои от три части: междинен, среден и продълговат. В междинния мозък се намира хипоталамусът, голям колкото ставата на кутрето. Той ръководи емоциите на човека, усещането за глад и жажда, и е нещо като управител на целия този дом на разума. Освен изпълнител на „стопанските“ функции хипоталамусът е по съвместителство и главен часовникар на мозъка: той координира денонощните ритми на жлезите с вътрешна секреция, работата на сърцето, бъбреците, белите дробове и черния дроб. Освен всичко друго той завежда температурата на човешкото тяло, а също отговаря и за химичния състав на кръвта. Това е твърда малко изучен, но изключително важен мозъчен център.

С този орган са свързани още два отдела на нервната система, които са „телефонната“ станция на хипоталамуса. Те простират нервните си влакна към вътрешните органи на човека, като предават взаимно противоположните команди, усилващи или затормозяващи работата на един или друг орган.

Но да се върнем към елементарната клетка, към онази миниатюрна частица, която съставя човешкия мозък — към неврона.

Ако увеличим неврона, ще забележим в основата му неголямо ядро, около една десета от милиметъра. От това ядро тръгват по всички посоки много тънки израстъци. Един от тях — осевият израстък — има значителна дължина, достигаща понякога един метър. От осевия израстък се отделят странични влакна и краят му се разклонява. Другите израстъци на неврона са значително по-къси, но и те също се разклоняват и тръгват настрани.

Ако сравним неврона с някаква електрична схема, то осевият израстък прилича на тънък, дълъг изолиран проводник. Живите проводници се обединяват в снопчета, напомняйки многожилен кабел. Това са нервите. Те предават сигналите от повърхността на организма към неговата централна нервна система.

Трудно е дори мислено да си представим тази сложна, силно разклонена система от връзки между невроните. По тези канали, които съединяват невроните както помежду им, така и с нервната система, се движат електрични импулси.

Отначало хората са мислели, че скоростта им е равна на скоростта на електрическия ток — 300 000 километра в секунда. Обаче когато известният физик Хелмхолц измерил скоростта, с която се предава импулсът от раздразнения нерв към мускула, тя се оказала само тридесет метра в секунда! Значи импулсът не е движение на тока, а нещо друго. По-късно се изясни, че това е вълна от електронно-химични смущения, предавани по нервното влакно от клетка на клетка.

А как действува този механизъм? Нервното влакно е своеобразен канал, който разделя два различни химични разтвора, също както и самият неврон, който съдържа вътре повече калиеви йони, а отвън повече натриеви и хлорни йони.

И нима от такова примитивно събиране на йони зависи цялото поразително обилие и богатство на нашите усещания?

Да, именно от натрупването и разпределението на йоните в клетката се появява електрическият импулс — сигналът на миниатюрния електрически генератор.

Когато предава един или друг сигнал, невронът работи по принципа „всичко или нищо“. Предавайки сигнала, той или се възбужда, или напълно почива в продължение на една стотна част от секундата.

Ето защо, когато говорим за работата на невроните, ние неволно правим паралел с кибернетичната машина, която работи по принципа на така наречения двоичен информационен код: всичко или нищо.

Аз нарочно сравнявам мозъка на човека с кибернетичната машина, а не обратно, защото кибернетичната машина е значително по-проста, отколкото която и да е друга най-свръхпроста структура на мозъка. Та нали със своите ръце сме построили тази машина и добре я знаем; що се отнася до мозъка, тук ние все още само се опитваме да разгадаем неговата структура и функции.

Но как можем да достигнем до мозъка на човека?

Ето, прави се например операция на главния мозък. С миниатюрен електрод лекарят докосва мозъка около слепоочието. Мозъкът не усеща болка. Каквото и да става с мозъка, човек реагира на намесата не с болка, а с други усещания.

— Чувам звуци на пиано — говори болният, макар че в операционната не се чува нищо освен напрегнатото дишане на лекарите.

Хирургът докосва с електрод друга част на мозъка.

— Чувам, че някой пее — говори пациентът.

Но ето че електродът се приближава към челото и у човека възникват нови усещания.

Ние вече говорихме, че областта около слепоочията е хранилище на паметта. Възбуждайки с електрода невроните на паметта, хирургът предизвиква в съзнанието на болния поток от спомени за отдавна минали събития.

Още първите опити за проникване в мозъка и за изкуственото му възбуждане започват да ни разкриват загадките на разума. Известният хирург, неврофизиологът Хосе Делгадо провел серия сензационни изследвания с мозъка на животните и човека. С много тънък проводник, по-тънък от човешки косъм, той проникнал в мозъка и открил съвсем неизвестни дотогава центрове, разположени под кората на главния мозък. Оказало се, че там съществуват особени зони, които управляват емоциите на човека.

Например „участъкът на кротостта“. Злобният макак резус, който яростно се нахвърля върху всеки приближаващ се предмет, изведнъж става мирен и ласкав, ако се възбуди неговият център на кротостта. Можеш да го вземеш на ръце, той е покорен и сантиментален. Но ако само за миг се прекрати действието на електрическия укротител, злобният характер незабавно се връща при стопанина си.

С най-тънки електроди неврохирургът прониквал в центровете на глада и жаждата. Ако те се възбудят, животното непрекъснато ще яде две-три денонощия, а ако тези клетки бъдат разрушени, то загива от глад, като упорито отказва да приеме всякаква, дори най-вкусната и примамлива храна.

Веднъж гледах някакъв филм, заснет в един научноизследователски институт в Тбилиси. Учените изследвали различни участъци от мозъка на животните. Бил намерен центърът на страха. При възбуждането на този център с електрод котката изпадала в ужас. Но щом изключвали електрическия ток, тя се успокоявала и тръгвала към купичката с мляко.

Но ако такива опити могат да се провеждат с животните, то с нормален човек това е невъзможно. Обаче с лечебни цели в мозъка на душевно болни хора също се поставят до 50 електрода. В този случай не самият експеримент интересува лекаря, а връщането на болния в света на здравите хора. Понякога резултатите от подобна намеса в смутения човешки мозък са положителни.

Американският учен Грей Уолтър изобретил апарат и го нарекъл „Топси“. Този апарат давал възможност да се изследват електричните процеси, които настъпват в мозъка на човека. С помощта на мрежа от електроди, достигащи до различни части на главата, могат да се наблюдават измененията в мозъка по време на бодърствуване и по време на сън, в моменти на активна или слаба умствена дейност.

Като се гледат 22-те блещукащи очи на „Топси“, може да се види своеобразното блуждаене на електрическите токове над чудовищната маса мозъчни неврони. Но най-поразително се оказа това, че в мозъка на човека съществуват непрекъснато действуващи трептения с честота 10 трептения в секунда. Те бяха наречени алфа-ритми. Когато човек спи, ритъмът придобива яснота и отмереност. Когато мисли и преживява, картината рязко се променя.

Но защо са нужни тези ритми? Какво дават те на човека, а и всекиму ли? Беше открито, че на всеки седем души у един липсва алфа-ритъм, че всеки човек си има свой характерен почерк, присъщ единствено на него. И досега е трудно да се разбере същността на тези удивителни електрически трептения. Основоположникът на кибернетиката Норберт Винер предположил, че алфа-ритъмът е своеобразен биологичен часовник, някакво синхронизиращо устройство, което по време съгласува постъпването и изпращането на сигналите, носещи информация към мозъка и от мозъка. И наистина, учените са забелязали, че винаги съществува някаква съвсем кратка пауза между момента, когато се вижда сигналът, и момента, когато се реагира на него.

Изследването на този процес откри поразително явление: човек е в състояние да възприема външните сигнали и да изпраща команда след възприемането на тези сигнали само след една десета част от секундата. А това не е нищо друго освен честотата на алфа-ритъма!

Чудно е и друго. Ако се върнем към нашата аналогия с кибернетичната машина, в нея виждаме същата картина: в машината постоянно работи синхронизатор, чиято цел и предназначение е да разпределя постъпващите и излизащите от машината сигнали.

Може би тази аналогия не е случайна?

Алфа-ритъмът даде възможност да се установи още едно своеобразно явление. Мозъкът реализира информация само в случай, че тя е нова. Ако сигналът се повтаря, информацията се запомня, но протичащите при това химични реакции ограничават възприемчивостта на невроните към тези повторения и мозъкът като че ли се изключва.

Съветският учен Дубликайтис предположил, че алфа-ритъмът има отношение и към друг процес в мозъка, а именно към сверяването на информацията, което се осъществява 2–3 пъти в продължение на части от секундата.

Освен електрическото влияние върху работата на мозъка активно действуват химически препарати. Тук неочаквано попадаме, ако може така да се изразя, в химията на емоциите.

Това било в края на XVIII век. Двадесетгодишният Хъмфри Деви, занимавайки се с химия, случайно открил, че двуазотният окис при вдишване има твърде странно въздействие върху човека. Този газ със слаб приятен мирис накарал Деви неудържимо да се смее, предизвиквал непроизволна жестикулация, мимика… Но главното било, че газът предизвиквал притъпяване на зъбобола, от който много страдал Деви. Така било открито едно от първите анестезиращи, обезболяващи средства. И едва след половин век Джексън, бивш лекар хирург, се натъкнал на второто обезболяващо средство.

Един ден Джексън счупил неволно съд с хлор и вдишал от отровния газ. И веднага решил да неутрализира неговото действие, дишайки смес от амоняк и етерни пари. Той мислел, че хлорът ще се съедини с водорода от етера и ще даде хлороводород, който на свой ред ще се неутрализира с амоняка. Сметката, както виждаме днес, била наивна, но откритието се оказало поразително. Усещането на раздразнение и болка в гърлото изчезнали моментално. Всичко се дължало на наркотичното действие на етера.

Значението на това откритие се оказало толкова голямо, че през 1867 година в Бостон издигнали паметник на етера като символ на победата над болката.

След откритието на Джексън започнали да употребяват етера като обезболяващо средство при вадене на зъби и при ампутация.

Ние разказахме за тези случайни открития, станали исторически, само защото първите химични влияния върху човешкия мозък не са последни.

Стана ясно, че днес много от разпространените болести, като хипертония, инфаркт и т.н., до голяма степен зависят от състоянието на нервната система на човека. Тук решаваща роля играят така наречените „отрицателни емоции“ — чувство на страх, тъга, душевна подтиснатост.

Ако тези емоции не са много продължителни и се сменят с чувство на радост, удовлетворение — те не са опасни.

Но ако въздействуват по-продължително, в човешкия организъм настъпват опасни за здравето изменения.

Изниква въпросът за възпитанието на емоциите. Какво е това? Това е умението да се преодоляват отрицателните емоции, стремежът те да се отслабят, макар и временно, за да успее организмът да възстанови силите си за борба. Повече радост, повече смях, повече добро настроение… Ненапразно още от древни времена това се е смятало за най-доброто лекарство!

Учените са се замислили не може ли по химичен път да се синтезира настроението на човек, не може ли да се намерят такива препарати, които биха могли да въздействуват непосредствено върху емоционалната сфера на човека — върху настроението и характера му. Радостта окриля човека, гневът стимулира активизацията на неговата дейност. Това са възбуждащи емоции. Но има и подтискащи — душевното огорчение угнетява психиката.

Бяха намерени нови средства. Членът на Академията на медицинските науки П. К. Анохин, който в продължение на много години се занимава с проблемите на мозъка и кибернетиката, разказва:

— Сега ни е добре известно, че всички емоции на човека, които имат отрицателен характер, например тъгата, продължителното състояние на страх или мъка и т.н., са свързани с отделянето на голямо количество адреналин. Това е дотолкова установено, че вече дава възможност да се говори за така наречената „адреналинова тъга“. Да се разруши излишъкът на адреналин в някои мозъчни клетки, означава да се предотврати състоянието на тъга и страх.

Враг на адреналина е изкуственият препарат аминазин. Той угасява тревогата, страха, успокоява нервната система. Употребяват го при хирургически операции, при душевни заболявания, при необходимост да се понижи температурата на човешкото тяло, предизвиквайки в него състояние подобно на зимния сън при животните.

По време на войната се появи нов препарат — феномин, който дава тласък за възбуждане на мозъка. Ако човек, който не е спал много дни и се е намирал в извънредно напрегнато състояние, вземе таблетка феномин, умората моментално изчезва. Мозъкът придобива поразителна яснота, изострят се всички чувства на човека, също слухът и зрението.

Какво е това? Доказателство за съществуването на химия на радостта, химия на тъгата, химия на страха, химия на смелостта. Засега това още не е изследвано от науката. Но непрекъснато се появяват все нови и нови препарати, които влияят върху работата на мозъка. Стелазин, който действува по-силно от аминазина, резерпин, който действува успокояващо, и други.

Пред химията на емоциите се откриват огромни перспективи. Дори днес може напълно реално да говорим за възможността да премахнем умората, болката, тъгата.

Но какво е това, изкуствено създаване на характер у човека? Мисля, че не. При правилна и нормална употреба на химичните препарати, предимно за лечебни цели, те ще станат приятели на човека, негови помощници в живота и в труда.

Но така ли мислят някои буржоазни учени и господа милитаристите относно възможността да се влияе върху мозъка на човека?

Дори такъв голям учен като Хосе Делгадо в резултат на своите смели опити прави извод, който предизвиква известно учудване. Той казва, че щом емоциите на хората могат да се управляват с помощта на електроди, от това следва, че „към вече съществуващите управляеми снаряди трябва да се прибави още един — мозъкът“.

С подобни изводи могат да се съгласят само господата, търсещи за своите нечисти цели препарати, сходни на наркотика хероин, който уж щял да бъде необходим на войниците в бъдещата война, за да премахне у тях чувството за страх. Нови възбуждащи средства търсят и търгашите, които искат да натрупат състояние чрез отравяне на хората с наркотици. За никого не е тайна, че разпространението на наркотици в Америка, в Западна Германия и Франция днес е придобило изключително големи размери.

Понастоящем съществуват нелегални международни организации, които се занимават с контрабанда на наркотици. Финансовият оборот на тези гангстерски организации надминава много милиони долари.

Тяхната цел е една — обогатяване с всички средства. Тъй като държавните организации се борят с контрабандата на наркотици, пренасянето им се извършва тайно. Понякога под формата на други стоки, понякога скрити в автомобилите. Контрабандистите съвсем не се вълнуват от това, че търгуват с отрова, която бавно убива здравето и погубва съзнанието на младежта.

Така в капиталистическия свят постиженията на химията се използуват срещу човека.

Изследвайки химичното действие на препаратите върху мозъка, истинските учени се стремят да намерят средство, което да помага на човека и да го лекува от недъзите.

Ние говорим за благотворното въздействие върху човешкия мозък, който се нуждае от по-нататъшни изследвания. Безкрайни са възможностите на мозъка, безпределен е пътят на изследванията. И аналогиите, които се правят между мозъка на човека и кибернетичните машини, безспорно ни помагат по тоя път.