Принцеса Турандот

Имало едно време един принц на име Калаф, син на Тимурташ хан, владетел на татарското племе ногайци. Никой в царството на баща му, пък и в целия свят дори, не можел да се мери с него по ум, юначество и красота. Той бил учен, с лекота и мъдрост тълкувал тайнствения смисъл на Корана и знаел наизуст проповедите на Мохамед.

Принц Калаф бил първи съветник на баща си. Неговото мнение се одобрявало от всички министри, защото било изпълнено с мъдрост и предвидливост. Щом се отворела война, принц Калаф заставал начело на войските срещу врага и тутакси го разгромявали. С една дума, благодарение на него, ногайците станали един силен народ, уважаван от съседите си.

Един ден султанът на карзимците изпратил пратеници в двореца на Тимурташ, за да искат от името на своя господар ногайците да му плащат данък. Ако откажат, султанът на карзимците щял да нападне държавата на ногайците с двеста хиляди войници и щял да я покори.

Тимурташ хан събрал министрите на съвет, на който присъствал и принц Калаф. Трябвало да се реши: да се плаща ли данък, или да се откаже на карзимците, които били много силен и опасен противник. Калаф и повечето от министрите настоявали на второто — и било решено да върнат карзимците, като им заръчат да кажат на своя господар, че ногайците не желаят да му плащат данък. В същото време били изпратени доверени хора до вождовете на съседните племена да ги помолят за помощ срещу карзимците, защото ако те победят ногайците, същата участ очаква и другите племена. Всички съседи обещали помощта си на Тимурташ хан, като му изпратили петдесет хиляди войници — сиркасийци. Княз Калаф от своя страна събрал всички мъже, годни да носят оръжие, и образувал една армия от сто и петдесет хиляди войници, заедно с петдесетте хиляди, изпратени от съседите му.

Това не изплашило султана на карзимците и той потеглил за царството на ногайците с двеста хиляди войници.

Двете войски били почти еднакви по брой, а войниците — еднакво войнствени и храбри. Затова битката била упорита и кървава. Тя започнала сутринта и продължила до късна нощ. Войниците и офицерите се сражавали геройски, султанът се показал отличен военноначалник, но и младият принц Калаф не падал по-долу от него. Битката се водела с променлив успех, като понякога ногайците имали надмощие, понякога — карзимците. Като се мръкнало и двете войски свирили отбой, за да си починат и на другия ден да почнат битката с нови сили.

Но през нощта началникът на сиркасийците отишъл тайно в лагера на султана и му предложил да напусне ногайците, ако той му обещае чрез договор никога да не иска от племето никакъв данък. Султанът се съгласил и още същата нощ договорът бил подписан.

На сутринта, вместо да потеглят за бойното поле, сиркасийците се отделили от съюзниците си и се отправи към домовете си. Това подло предателство страшно наскърбило принц Калаф, който, лишен от помощта на сиркасийците, бил вече много по-слаб от султана. Затова младият военноначалник се помъчил да избегне сражението, но не успял: карзимците ги нападнали и обградили от всички страни.

Макар и изоставени от своите храбри съюзници и обградени от неприятеля, ногайците не загубили смелостта си. Следвайки примера на своя вожд, те се биели храбро и на няколко пъти отблъснали яростните нападения на султановите войски, но накрая трябвало да отстъпят пред силата и числеността на противника. Като видял, че няма друга надежда, принц Калаф решил да се измъкне от обръча на противниковите войски. Той избрал най-верните си войни, застанал на чело, пробил обръча и с всички сили потеглил за столицата.

Като се научил за това бягство, султанът изпратил шест хиляди конници да настигнат и заловят принца, но той минал по преки и само нему известни пътища, та благополучно стигнал до двореца на баща си, комуто разказал за предателството на сиркасийците и за победата на султанските войски.

Новината дълбоко натъжила стария Тимурташ хан. Не много след това пристигнал един офицер и разказал още по-страшни новини: султанът на карзимците изклал почти цялата войска на ногайците и потеглил с войниците си към столицата на Тимурташ хан, за да покори държавата му, а него и семейството му да погуби.

Нямало време за губене — трябвало колкото се може по-скоро да бягат, за да не паднат в ръцете на султана. Тимурташ хан, жена му — принцеса Елмаз, и Калаф взели набързо каквото могли и излезли от столицата Астрахан, придружени от няколко верни стражи, които не искали да изоставят своите господари. Бегълците имали намерение да потърсят гостоприемство при някой могъщ владетел.

Няколко дни изминали в пътуване. Княз Калаф с баща си и майка си вече били преминали Кавказките планини, когато неочаквано върху тях връхлетяла голяма хайка разбойници. Калаф със своите хора успял да ги отблъсне, но разбойниците били много повече и накрая победили. Всички войници били избити, разбойниците пощадили само Калаф, баща му, майка му и то срещу богатствата и скъпоценностите, които те им предложили като откуп за живота си. Така ханът и семейството му се оказали полуголи и изоставени сред планината.

Тимурташ и жена му били отчаяни, но Калаф им вдъхвал надежда:

— Не един владетел е бивал принуждаван да напусне трона си и да се скита немил-недраг по света. Но после отново се е връщал и заемал мястото, което по достойнство му принадлежи… Защо и ние да не се надяваме, че един ден ще си възвърнем и трон, и богатство, и благоденствие?!

Така говорил Калаф на баща си и майка си, които почувствали голямо облекчение от тия утешителни думи.

— Изглежда, че така ни е писано, синко — отвръщал Тимурташ хан. — Трябва да се покорим на съдбата си.

И клетниците продължили пътя си пеша, понеже разбойниците отвлекли и конете им. Хранили се само с дивите плодове, които намирали по долините.

Един ден тримата стигнали до пустинята и тръгнали през нея. Тук земята нищо не раждала и странниците почнали да чувстват нужда от храна. Старият хан бил вече крайно изтощен, а жена му, която не била свикнала да ходи пеша, едва пристъпвала. Затова младият Калаф, въпреки че сам бил уморен, се принуждавал от време на време да носи на гръб ту баща си, ту майка си.

Изтощени от глад, жажда и умора, пътниците стигнали до една местност, изпълнена със заплашителни пропасти, които трябвало да бъдат преминати, за да се достигне до обширната равина, която се простирала от другата страна. Като погледнала в най-близката пропаст, Елмаз извикала от ужас, а и ханът загубил търпение.

— Ще отстъпя пред злата съдба — казал той на сина си. — Ще се хвърля в една от тия пропасти. Не мога повече — по-добре смърт, отколкото такъв мъчителен живот.

Но Калаф убедил баща си да го почака, докато се завърне, и тръгнал да потърси проход, през кой го да се измъкнат. И наистина след малко успял да намери не само пътека, но и един извор, над който се издигало дърво, отрупано с много плодове.

Изморените пътници се освежили със студената вода, хапнали от плодовете и си починали под дървото. Тук те прекарали три дни и три нощи, докато напълно възстановили силите си. След това набрали от вкусните плодове един голям чувал и потеглили на път към равнината, като се надявали, че скоро ще се доберат до някое населено място. И не се излъгали: не след дълго пред очите им се показал голям град.

Като стигнали до вратите на града, те не пожелали да влязат, понеже било още светло, а те били почти голи и покрити с прах. Затова седнали на тревата, на сянка под една смокиня, за да почакат докато се мръкне.

По едно време под същото дърво се отбил да си почине един старец. Тимурташ го попитал как се казва града.

— Този град се казва Яик — отговорил старецът. — Това е столицата на Иленг хан. Вие сигурно сте чужденци, щом ми задавате този въпрос.

— Да — отговорил ханът, — ние идваме от далече. Живеем по бреговете на Каспийско море и се занимаваме с търговия. Пътувахме с други търговци, но една разбойническа банда ни нападна и ограби, като изби повечето от нас. Преминахме целия Кавказ пешком, без да знаем къде отиваме.

Трогнат от разказа на хана, старецът ги поканил у дома си.

Къщата на стареца била малка и скромно наредена, но всичко било чисто и спретнато. Като влезли, старецът прошепнал нещо на ухото на един слуга, и след малко той се завърнал, придружен от двама търговци, които носели по един пакет мъжки и женски дрехи. Тимурташ и Калаф си избрали по един кафтан, същото направила и старата Елмаз. Старецът платил на търговците и ги отпратил. След това поръчал да донесат вечерята. Двама слуги веднага сложили една маса с най-вкусни гозби и най-хубави вина. Изгладнелите пътници се нахранили и утолили жаждата си, след което старецът им разказал историята на своя живот, която също била нерадостна.

— Както виждате — завършил старецът, който се казвал Фадлалах, — човешкият живот е една гънка и слаба тръстика, която вятърът непрестанно люлее на всички страни. Откакто съм в Яик, аз живея щастливо и не съжалявам, че се отказах от трона, на който седях толкова години.

Дошло време за почивка и Фадлалах, повикал слугите, които завели хана, жена му и Калаф в спалните, където царувала същата наредба — скромна и спретната.

На другия ден любезният домакин влязъл в стаята на гостите си.

— Не сте само вие нещастните на този свят — казал им той. — Съобщиха ми, че при Иленг хан е дошъл пратеник на султана на Карзим със следната молба: щом в нашето царство се появи Тимурташ хан със семейството си, веднага да бъде арестуван. Султанът разбил войските на ногайците и прогонил техния хан вън от пределите на царството му.

Като чули за тази заповед, която се отнасяла до тях, Тимурташ и Калаф пребледнели, а Елмаз паднала в несвяст.

— Виждам, че много силно ви засегна нещастието на ногайския хан. Това ме кара да мисля, че вие тримата сте жертвите на злобата на султана.

— Да — отговорил Тимурташ. — След гостоприемството, което ни оказа, ние нямаме право да скриваме това от тебе. Дори разчитаме на твоята мъдрост и съвети, за да се избавим.

— Работата е много заплетена — отговорил старецът. — Аз познавам Иленг хан и зная, че той се бои от султана на карзимците. За да му угоди, той ще заповяда да ви търсят навсякъде. Затова вие не сте сигурни нито у дома, нито в коя да е друга къща на града. Напуснете тоя град веднага, прехвърлете река Иртиш и потърсете подслон при берласите.

Така решили да постъпят тримата нещастници. Те благодарили от сърце на стария цар, който на тръгване им дал три коня, храна и кесия с жълтици.

Като стигнали в земята на берласите, те продали трите коня, и докато имали пари живели много спокойно. Но щом свършили парите, странниците се прибрали в една голяма шатра, която служела за приют на бедни и изпаднали чужденци. Сгушили се в един кът и се чудели какво да правят и как да преживеят по-нататък.

Като почнал да ги измъчва гладът, Калаф е решил на всяка цена да намери пари. Излязъл от шатрата и тръгнал да проси милостиня от всеки срещнат. По този начин той събрал няколко медни монети, купил храна и я занесъл на старите си родители. Тимурташ и Елмаз се просълзили като научили, че синът им е просил милостиня, но Калаф им казал:

— Вярно, унизително е да проси човек, но като няма друг изход! Имам една друга идея: продайте ме като роб. С парите, които ще получите за мене, ще преживеете доста време.

Но на това не се съгласили нито Тимурташ, нито Елмаз и Калаф решил да се нареди на другия ден между хамалите, за да изкара някоя пара за прехрана.

Минала се сутринта, дошъл обяд, а Калаф още нищо не бил изкарал. Уморен, отчаян и ядосан той излязъл на полето. Седнал под едно дърво и заспал. Като се събудил, видял в клоните на дървото един голям сокол с качулка от пъстри пера на главата и с голям гердан от диаманти, рубини и топази на шията. Калаф, който разбирал от соколи, протегнал ръка и птицата кацнала на нея. Това много зарадвало принца, защото по всичко личало, че соколът принадлежи на някой владетел и той сигурно щял да даде възнаграждение на този, който му го върне. Наистина Алигер, ханът на берласите, предишния ден загубил на лов този сокол и всички слуги го търсели, защото ханът им казал без сокола да не се мяркат пред очите му.

Когато Калаф стигнал до ханската шатра, владетелят го видял със сокола на ръка и много се зарадвал. Той разпитал Калаф къде го е намерил, как го е уловил, кой е той и откъде е.

— Господарю — отговорил принцът, — аз съм син на търговец. Заедно с баща си и майка си пътувах из страната на янките, но разбойници ни ограбиха. Сега сме тук и се препитаваме с просия.

— Млади момко — отговорил ханът, — драго ми е, че ти намери моя любим сокол. Аз дадох клетва да изпълня три желания на този, който го намери и ми го донесе. Говори, какво желаеш?

— Искам най-напред да настаниш баща ми и майка ми в отделна шатра и да ги издържаш до края на техния живот. На второ място искам да ми дадеш един хубав кон, със седлото и юздата. И най-сетне искам да получа хубави дрехи, една сабя и една кесия с жълтици, за да тръгна да пътувам по света.

— И трите ти желания ще бъдат изпълнени — отвърнал ханът. — Иди сега и доведи баща си и майка си.

Калаф се завтекъл при старите си родители и всичко им разказал. След това ги завел в шатрата на хана, който ги посрещнал много любезно, настанил ги в отделна шатра и заповядал на своите хора да се грижат за тях.

На другия ден Калаф получил разкошни царски дрехи, а от ръката на хана — една сабя, чиято дръжка била украсена с диаманти, и една кесия, пълна с жълтици. След това му дали един арабски кон, който той веднага яхнал и разиграл пред всички по тридесет и шест различни начина. Накрая поблагодарил на хана, сбогувал се с него и отишъл при родителите си.

— Сега вие сте под покровителството на хана — казал им той, — и аз спокойно мога да тръгна да пътувам по света. Искам да видя голямата държава Китай. Имам предчувствие, че ще спечеля благоволението на китайския император и ще се наредя добре при него.

— Иди синко — отвърнал му Тимурташ. — Потърси щастието си и Бог да ти даде онова място, което ти е обречено.

След това Калаф нежно прегърнал родителите си и потеглил за Китай.

Като стигнал в Пекин, Калаф спрял до първата къща в края на града. Една дребна бабичка го посрещнала на вратата. Калаф я поздравил и й казал:

— Майко, ще дадеш ли подслон на един чужденец, който за всичко ще си плати?

Бабичката изгледала младия принц от главата до петите и му отговорила:

— Млади чужденецо, къщата ми е на твое разположение.

— Имате ли място за коня ми?

— Да — отвърнала бабичката и като уловила коня за юздата, завела го в конюшнята, която се намирала зад къщата.

След това бабичката се върнала при Калаф, който я попитал кого да изпрати да му купи нещо за ядене. Старата жена повикала своето внуче, на което Калаф дал една жълтица и го изпратил за покупките. После той заразпитвал бабичката за Китай и нравите на жителите му, за това, за онова и най-накрая стигнал до самия император.

— Какъв е характерът на вашия император? Справедлив ли е? Ще може ли да оцени храбростта на един млад чужденец, който иска да постъпи при него на служба и да го брани срещу неприятелите му? С една дума, заслужава ли да му служи човек?

— Да, заслужава — отговорила бабичката. — Той обича своите поданици, а и те много го обичат. Нима не си чул досега нищо за нашия добър император Алтън хан? Неговата слава се носи по целия свят…

— И той сигурно е най-щастливия владетел на земята, нали?

— Уви не е така. Той е много нещастен. Най-напред, защото си няма мъжка рожба за наследник на престола. Но още по-голямо нещастие за него е принцеса Турандот, неговата едничка дъщеря.

— Защо?

— Ей сега ще ти открия защо. Това, което ще ти разкажа, съм го чула от дъщеря си, която беше робиня в двореца на принцесата. Турандот сега е на деветнайсет години. Тя е така хубава, че и най-изкусните художници не могат да нарисуват портрета й. Освен хубостта си, тя притежава остър ум, чрез който може да се мери и с най-добрия учен. Обаче въпреки всички тези благородни качества, тя има кораво и жестоко сърце. Преди две години царят на Тибет изпрати сватове да я искат за сина му, младия престолонаследник, който я зърнал за миг и се влюбил в нея. Алтън хан се съгласил на тази женитба, но гордата принцеса с презрение отхвърлила предложението на тибетския цар. Тогава баща й се разсърдил и казал, че ще я застави да му се покори. Но вместо да го послуша, Турандот започнала да плаче, да се мъчи, да охка — докато легнала тежко болна. Лекарите, които дошли да я лекуват, казали на Алтън хан, че никакви лекарства не помагат срещу болестта на принцеса Турандот, която ще умре, ако я заставят да се омъжи за престолонаследника на Тибет. Алтън хан, който обича безумно дъщеря си, й обещал да откаже на пратениците и да си ги изпрати по живо, по здраво.

— Това не е достатъчно, татко — казала Турандот. — Аз реших да умра, ако не се съгласиш на това, за което ще те помоля. Разгласи навсякъде, че принцеса Турандот ще се омъжи за онзи принц, който отговори правилно на няколко въпроса, които тя ще му зададе. Но ако не успее да отговори, ще му отсекат главата в двора на палата. Целта ми е да престанат вече да идват сватове с предложения за женитба. Аз мразя мъжете и искам да си умра девойка.

— Ами ако някой от тях отговори правилно на въпросите ти?

— Не вярвам да се намери такъв мъдрец между младите принцове. Въпросите ще бъдат така мъчни, че ще могат да забъркат и най-големите учени. За всеки случай, както ти казах, ще се омъжа за този, който отговори правилно.

За да спаси дъщеря си, Алтън хан обявил по цялата империя волята й, като дал императорска дума да омъжи Турандот за онзи, който отговори правилно на задаваните от принцесата въпроси. Доволна от баща си, Турандот веднага се поправила и бързо оздравяла.

Хубостта на Турандот привлякла множество принцове, които не се уплашили от императорското послание. Всеки от тях се надявал, че ще отговори правилно на въпросите, но всички загинали под секирата на палача.

Алтън хан много съжалявал за тези младежи и се мъчил да ги отклонява от желанието им, докато е още рано. Турандот обаче не изпитвала никакво съжаление, като гледала обезглавяването на нещастните принцове.

— Не мога да разбера — извикал Калаф, след като старицата свършила своя разказ, — как може да има по света толкова глупави принцове, които да се съгласяват на такива страшни условия…

Към залез-слънце започнали да бият камбани и барабани, и по целия град се разнесъл невъобразим шум.

— Какво е това? — запитал Калаф.

— Това е предупреждение към народа, че ще наказват някого със смърт. Днес ще отсекат главата на последния от принцовете, който също не е успял да отговори на въпросите на Турандот.

Калаф пожелал да присъства на това страшно зрелище, разделил се с бабичката и излязъл на улицата. Там се смесил с голямата тълпа и заедно с нея влязъл в императорския дворец.

В средата на двора се издигала висока дървена кула, обвита от горе до долу с клончета от кипарис. Между клончетата имало множество лампи, които осветявали целия двор. В средата се издигал ешафодът, покрит с бял сатен в знак на траур, а около него — много павилиони, обвити в тафта от същия цвят. На церемонията присъствали две хиляди войници от гвардията на Алтън хан, с извадени саби.

Изведнъж от върха на кулата се разнесъл звук на звънци и барабани и от двореца излезли двадесет мандарини и съдии, всички облечени в дълги бели вълнени дрехи, обиколили три пъти около ешафода и седнали в павилионите.

След това се показал осъденият, окичен с цветя и листа от кипарис и превързан над челото със синя панделка. Той бил едва на осемнадесет години. Придружавал го един мандарин, който го държал за ръката, а след тях вървял палачът. И тримата се изкачили на ешафода. В този момент звънците и барабаните изведнъж млъкнали. Мандаринът се обърнал към осъдения и му казал:

— Принце, съобщиха ли ти съдържанието на императорското послание, когато се яви в двореца да искаш ръката на принцеса Турандот? Вярно ли е, че нашият император направи всичко, за да се откажеш от намеренията си?

— Вярно е — отговорил принцът.

— Ще признаеш ли, че ако загинеш, то ще бъде по твоя вина, и че нито императорът, нито принцесата са виновни за смъртта ти?

— Аз им прощавам. Виновен съм само аз и моля небето никога да не им иска сметка за кръвта, която ще се пролее.

Принцът едва изрекъл последните думи и палачът с един замах на сабята му отсякъл главата. Отново забили звънците и барабаните.

Като всички се разотишли, Калаф видял до себе си един мъж, който плачел.

— Ти сигурно познаваш младия принц — му казал той.

— Да, господине — отвърнал непознатият, — не само че го познавам, но и нещо повече — аз бях негов слуга. Нещастният цар на Самарканд! Каква ли ще бъде неговата скръб, като научи как е умрял неговия син! И кой ли ще се осмели да му занесе тази новина?

Калаф го завел в една странноприемница, поръчал храна и вино и помолил непознатия да му разкаже как младият принц се е увлякъл по хубостта на Турандот.

— Нашият млад принц на Самарканд живееше щастливо в двореца на баща си. Всички го обичаха и му угаждаха, тъй като след време той щеше да замести царя на престола. Обикновено принцът прекарваше времето си в лов или играеше на топка. Всяка вече в двореца се устройваха събрания на най-блестящата младеж от царството: даваха се концерти, вечери, танци и прочее, с една дума най-изискани и разнообразни удоволствия запълваха времето му. По едно време в Самарканд пристигна един прочут художник, с много портрети на различни княгини, които показа на нашия престолонаследник.

— Много хубави портрети, но сигурен съм, че оригиналите не са толкова прекрасни — каза принцът.

— Господарю — отвърна художникът, — признавам, че тези портрети са малко поукрасени, но сега ще ти покажа един, който е точно копие от оригинала.

И той извади една папка и показа на принца портрета на принцеса Турандот. Моят господар погледна картината и извика, че не е възможна такава красота и такова съвършенство на чертите. Сигурно този портрет е още по-украсен от другите. Художникът го увери, че оригиналът с много по-съвършен и че портретът е само едно бледо копие. Моят господар веднага купи картината. А един ден без да се обади някому, напусна двореца на баща си и придружен само от мене, потегли за Китай…

— Няма нужда, господине, да разказвам останалото. Вие го знаете. Преди малко принцът ми предаде портрета на принцесата и ми поръча да го пазя, като зеницата на очите си, и да го покажа на баща му, за да узнае от какво е умрял сина му. Но аз няма да отида! Нека някой друг иде да занесе на царя тази тъжна новина. Аз ще замина далече от тук, за да оплаквам ранната смърт на своя злочест господар. Това е цялата история, господине. А ето и самия портрет — продължил слугата, като извадил от една специално приготвена кутия портрета на принцеса Турандот. — Ето причината за смъртта на моя господар. Вземи го, аз не мога да го нося повече със себе си.

Като казал това, слугата подал на Калаф кутията с картината и се отдалечил.

Когато Калаф се върнал при старицата, тя го посрещнала зарадвана.

— Синко — казала му тя, — колко се безпокоях за тебе да не ти се е случило нещо лошо. Защо не се прибра снощи?

— Майко — отвърнал Калаф, — съжалявам, че съм ти причинил безпокойство, но се изгубих в тъмнината и прекарах нощта в една странноприемница.

След това той й показал портрета на Турандот и продължил:

— Аз дойдох в Китай, за да предложа своята служба на великия император Алтън хан. Но по-добре ще бъде да стана негов зет, отколкото негов офицер.

Като чула това бабичката почнала да плаче.

— Млади момко, в името на Бога, не се залавяй с тази опасна игра. Каква ще бъде мъката на твоите родители, като научат за смъртта ти!

— Зная — отговорил Калаф, — че ако умра млад и зелен, това ще бъде страшен удар за родителите ми. Те дори може и да умрат от мъка… Но аз рискувам живота си, за да направя и тях по-щастливи. Сигурен съм, че ако баща ми беше тук, той нямаше да ме разубеждава да се боря за ръката на принцеса Турандот. Ще постъпя така, както ми е писано. Откъде знаеш, че няма да отговоря правилно на въпросите? Аз съм учил много неща и смятам, че е помощта на Алтън хан ще успея. Но, ако се случи нещо лошо с мене, вземи това за спомен.

И младия принц извадил кесията си с жълтиците, които му беше дал ханът на Берлас и я подал на бабичката.

— От това злато аз вече няма да имам нужда — било ако победя, било ако умра.

Като казал това, Калаф отишъл в двореца на Алтън хан. Пред вратите пазели две хиляди войници, въоръжени до зъби и облечени в железни брони. Един от офицерите спрял младия принц и го запитал какво желае.

— Аз съм принц — отвърнал Калаф, — идвам от далече и моля да се явя пред императора, за да поискам ръката на дъщеря му, принцеса Турандот, след което ще отговоря на нейните въпроси.

Като чул това, офицерът учудено го изгледал от глава до пети:

— Принце, знаеш ли какво те чака, ако не отговориш правилно? По-добре щеше да бъде да си останеш в своята страна и да не се ласкаеш от мисълта, че ще получиш ръката на принцеса Турандот. Нейните въпроси са толкова мъчни, че и най-мъдрите мандарини на империята не могат да ги разгадаят.

— Кажи на императора, че аз съм син на владетел и съм дошъл да искам ръката на принцеса Турандот — настоял Калаф.

Когато научил новината, Алтън хан пребледнял като смъртник. Той веднага заповядал на всички придворни да напуснат залата и се обърнал към Калаф.

— Млади човече — казал му той, — знаеш ли какво те чака?

— Да, зная — отговорил Калаф. — Аз присъствах на обезглавяването на младия принц от Самарканд. И въпреки това, искам ръката на твоята дъщеря Турандот.

Смелостта, младостта и красотата на младия принц направили силно впечатление на императора. Той веднага обикнал чужденеца и за да го спаси, му казал да си иде и да поразмисли до утре, след което отново да се яви в двореца.

Калаф се върнал при бабичката, която също почнала да го убеждава да се откаже от намеренията си. Но всичко било напразно: младият принц нищо не искал да слуша и на другия ден този млад се върнал в двореца.

Алтън хан го приел сам и не пуснал никой да присъства на разговора им.

— Кажи, принце — обърнал се той към Калаф, — още ли държиш на желанието си да станеш мой зет и съпруг на принцеса Турандот?

— Господарю — казал му той, — колкото по-голяма е опасността, на която се излагам, толкова повече се стремя към нея. Аз обичам принцесата и не мога да живея без нея. Не ми пречи да спечеля ръката й.

— Добре — отвърнал тъжно Алтън хан, — да не говорим повече по този въпрос. Ти ще получиш това, което ти е писано. Съгласен съм да опиташ щастието си. Дано Бог ти помогне.

Като казал това, императорът повикал началника на евнусите и му заповядал да заведе Калаф в залата, определена за принцовете, които се готвят да се сродят с императора, и да му даде двама евнуси за прислуга.

Щом Калаф влязъл в тази зала, при него дошли да го поздравят главните мандарини на империята. Те паднали на колене, навели главите си до земята и казали:

— Княже, твоите верни слуги те поздравяват с добре дошъл.

На другия ден рано сутринта в столицата започнали да бият камбани и барабани. Целият град бил празнично украсен. Калаф станал и облякъл разкошните нови празнични дрехи, които императорът му изпратил. След това се отправил към двореца заедно с шестима мандарини.

След като минали много зали и коридори, те влезли в съвещателната зала на императора. Всички учени и съветници били вече събрани в залата. Мандарините били седнали на една страна, а учените от императорската школа — на друга. В средата били издигнати два златни трона — за императора и за принцеса Турандот, които още не били дошли.

Като Калаф се появил в залата, всички присъстващи станали на крака и дълбоко му се поклонили. След това всички зачакали идването на императора.

Слънцето изгрявало. Щом се показали първите слънчеви лъчи, двама евнуси дръпнали завесата към императорските покои и там се появил Алтън хан с дъщеря си, принцеса Турандот. Девойката била облечена в дълга копринена дреха, извезана с злато, а лицето й било скрито зад плътен син воал. Царят и принцесата изкачили петте сребърни стъпала и седнали на троновете си.

Всички присъстващи в залата веднага станали на крака и поздравили влизането на владетелите. Калаф вперил поглед в красавицата и се възхищавал от нейната величествена осанка.

Алтън хан дал знак и всички насядали по масата си. Един от мандарините се приближил до императора, коленичил пред трона и съобщил молбата на Калаф.

— Принце, ти знаеш вече какво те чака, ако не отговориш правилно и умно на въпросите, които ще ти бъдат зададени. Ако душата ти е смутена и неспокойна, имаш още време да се откажеш.

— Не — отговорил Калаф, — аз съм спокоен и повтарям молбата си.

Тогава императорът се обърнал към принцеса Турандот:

— Дъще — казал й той, — сега вече можеш да зададеш на принца въпросите, които си приготвила за него. Дано той проникне в техния смисъл и ти даде задоволителни отговори.

В отговор Турандот казала:

— Татко, небето ми е свидетел, че с голяма скръб изпращам на смърт тези, които се указаха недостойни за мене. Но защо е това упорство да стана тяхна жена? Защо не ме оставят да си живея свободна в твоя дворец? Не се сърди на мене, принце — обърнала се тя към Калаф, — ако по своя вина понесеш най-тежкото наказание, което нашите закони предвиждат. Ти се осмели да поискаш ръката на принцеса Турандот, дъщерята на Алтън хан. Сега трябва да се покажеш достоен за нея или да понесеш наказанието за своята смелост.

— Прекрасна принцесо, няма по приятна смърт за мене от смъртта с твоето име на уста. Задай ми въпросите и аз ще се помъча да ти отговоря.

— Добре тогава — продължила Турандот. — Кажи ми кое е това създание, което принадлежи на всички страни, приятел е на всеки от нас, но няма подобно на себе си?

— Това е слънцето! — отговорил бързо Калаф.

— Така е! — извикали в един глас всички присъстващи учени. — Това е слънцето.

— Коя е тази майка — продължила принцесата, — която, след като роди своите деца, ги поглъща, щом станат големи?

— Това е морето — отговорил също така бързо Калаф. — Защото реките, които се вливат в морето, са се появили благодарение на изпаренията, което то дава.

— Вярно! — отговорили в един глас всички учени.

Бързият ум и острата съобразителност на Калаф засегнали дълбоко самолюбието на Турандот и тя решила на всяка цена да го погуби.

— Кое е това дърво — запитала тя, — чиито листа от едната страна са бели, а от другата — черни?

И за да обърка принца, докато говорила, тя свалила воала и открила лицето си. Ослепителната хубост на Турандот наистина заблудила сина на Тимурташ хан и той, вместо да отговори, замръзнал ням и неподвижен. Всички присъстващи изтръпнали. Императорът пребледнял. Но Калаф скоро дошъл на себе си и казал:

— Извини ме принцесо, че не отговорих веднага на въпроса ти, но твоята неземна хубост наистина ме обърка. Бъди така добра и повтори думите си.

— Попитах — казала Турандот, — кое е дървото, чиито листа от едната страна са бели, а от другата черни.

— Това дърво на годината — отговорил Калаф, — която се състои от бели дни и черни нощи.

Този отговор също бил одобрен от присъстващите учени. Тогава Алтън хан се обърнал към Турандот и казал:

— Хайде, дъще, признай се за победена и се съгласи да се омъжиш за победителя. Никой от другите твои кандидати не успя да отговори на нито един от въпросите, а този принц отговори и на трите.

— Той още не ме е победил! — извикала Турандот и покрила лицето си с воала, за да скрие сълзите си. — Искам да му задам още няколко въпроса. Но това ще стане утре.

— О, не! — извикал императорът. — Няма да позволя това. Ако желаеш, можеш да му зададеш само още един въпрос и то веднага.

Напразно Турандот настоявала да продължи на другия ден. Алтън хан не се съгласявал.

— На всички с ясно, че ти искаш непременно да изпратиш на смърт този умен и хубав принц — извикал императорът, треперещ от гняв. — Колко си жестока! Твоята жестокост навремето погуби и майка ти. Благодарение на тебе тук се проля много невинна кръв, която сега тежи на съвестта ми. Стига! И понеже принцът реши и трите въпроси, аз питам събранието — трябва ли той да стане твой съпруг.

— Трябва! — отговорили единодушно всички присъствуващи.

Тогава станал великият везир и казал:

— Княгинята обеща ръката си при едно условие. Това условие е изпълнено. Значи принцесата трябва да удържи обещанието си, иначе ще бъде наказана от духовете на тези, които загинаха под секирата на палача.

Турандот мълчала с наведена глава. По всичко личало, че й е много мъчно. Като видял това, принц Калаф се обърнал към Алтън хан:

— Велики императоре, позволи ми да помоля за още една милост. Виждам, че принцесата е отчаяна, понеже имах щастието да отговоря на въпросите й. Без съмнение тя щеше да се радва, ако аз бях поведен към ешафода. Щом изпитва такова отвращение към мъжете, аз ще се откажа от правата си, които спечелих досега, ако тя отговори правилно на въпроса, който ще й задам.

Всички присъстващи се смаяли от думите на принца. Сам императорът бил много зачуден. Но Калаф продължил:

— Божествена принцесо, ти чу моето желание. Ако отговориш правилно на въпроса, аз се отказвам от всички права, които имам над тебе. Но от своя страна и ти се закълни, че ако не отговориш, на драго сърце ще станеш моя съпруга.

— Да, принце — отговорила Турандот. — Кълна се във всичко най-свято и нека присъстващите бъдат свидетели на моята клетва.

— Хубава принцесо, как се нарича принцът, който след дълги страдания, след като е бил принуден да проси кора хляб, сега е озарен от слава и радост?

Княгинята помълчала и казала:

— Не мога да отговоря веднага на този въпрос. Да оставим за утре.

— Княгиньо! — извикал Калаф. — Аз отговорих веднага на трите твои въпроси и не исках отсрочка. Обаче съгласен съм да чуя утре твоя отговор.

След това императорът станал, освободил всички присъстващи и се прибрал в покоите си.

Щом отишла в стаята си, принцесата разкъсала воала си, хвърлила се върху леглото и се разплакала. Срам и мъка се изписали по лицето й. Тя изтръгнала цветята, с които била окичена, и разпуснала косите си. Две от нейните любими робини се опитали да я утешат.

— Принцесо — заговорила първата, — не е ли по-добре, вместо да тъжиш, да се помъчиш да разгадаеш въпроса, който ти зададе принца? Толкова ли е труден?

— Да, понеже става дума за името му, а аз не го знам.

— Но ти обеща да му отговориш, значи имаш някаква надежда.

— Никаква надежда нямам, само искам да спечеля време, за да умра от срам и мъка.

— Това решение е страшно, принцесо — казала другата робиня. — Зная, че никой мъж не е достоен за тебе, но съгласи се, че този има големи достойнства. Неговата хубост, неговият ум, смелост и воля говорят много в негова полза.

— Това е вярно — отговорила Турандот, — ако има на света някой, който да е достоен за мене, това е този принц. Признавам, че преди да го разпитам, аз го съжалявах и едва ли не му пожелавах успех. Но сега той ме унижи, моята гордост е сломена чрез верните му отговори, а одобренията на присъстващите събудиха в душата ми завист и омраза към него.

Като казала това, Турандот почнала да чупи ръце и да си скубе косите. Напразно нейните две робини се мъчели да я утешат.

Като се оттеглил в покоите си, Алтън хан заповядал да извикат принц Калаф, който плувал в радост и блаженство, и му казал:

— Синко, ела ме успокой и ми кажи, дали дъщеря ми ще отговори на твоя въпрос.

— Не бой се, господарю, това е невъзможно. Аз съм този принц, за който става дума в моя въпрос, а в твоя дворец никой не знае името ми.

Думите на младежа успокоили Алтън хан и той решил да иде на лов, като поканил със себе си и Калаф. Двамата закусили набързо, излезли от двореца, носени на носилки от по шест едри роби, и стигнали до мястото, където го чакали офицерите на императора с ловджийски соколи на ръка.

Започнал лова на пъдпъдъци, който продължил до залез-слънце. След това всички се завърнали в двореца, където ги чакала богата вечеря.

Когато се прибрал в стаята си, Калаф заварил една млада и хубава жена, облечена доста богато, която го очаквала.

Щом забелязала Калаф, тя станала и му се поклонила.

— Принце — казала тя, — сигурно се учудваш, че ме виждаш тук. Ти знаеш, че е строго забранено на мъжете и на жените, които живеят в двореца, да общуват помежду си. Но това, което трябваше да ти кажа, е толкова важно, че аз презрях всички опасности, подкупих евнусите, които те пазят, и превъзмогнах много трудности.

Заинтересуван от тези думи Калаф седнал на една голяма възглавница и помолил хубавицата да се разположи до него. И тя продължила:

— Господарю, нека ти кажа най-напред коя съм. Аз съм дъщеря на един хан, подчинен на императора на Китай, който един ден отказа да му плаща годишния данък. Алтън хан му обяви война и баща ми загина във войната. Преди да умре той заповяда да хвърлят жена му и децата му в една река, за да не попаднат в ръцете на неприятеля. Заповедта му бе изпълнена и аз по чудо бях спасена от един китайски генерал, който ме подари като робиня на принцесата. И ето, аз служа вече няколко години, през което време успях да спечеля доверието на Турандот. Заедно с мен при принцесата служи и още една робиня, която преди време също е била ханска дъщеря… Съобщавам ти тези подробности, принце, за да ги разкрия моя произход, понеже зная, че ти ще повярваш по лесно на една бивша принцеса, отколкото на една обикновена робиня. Това, което ще ти кажа, е много сериозно… Но ти си така увлечен по Турандот, че не зная дали ще ми повярваш.

— Моля те, говори. Искам да чуя какво ще кажеш — извикал Калаф.

— Добре, господарю. Знай, че жестоката Турандот е решила да те убие…

Калаф не вярвал на ушите си.

— Възможно ли е това? Нима принцеса Турандот е способна и на такова подло убийство? О, безчовечна принцесо! — извикал Калаф. — По този начин ли се каниш да възнаградиш любовта на сина на Тимурташ хан? Значи принц Калаф ти е толкова противен, че ти предпочиташ да си изцапаш ръцете с кръвта му, отколкото да съединиш съдбата си с неговата?!

— Чуй ме, господарю! — продължила робинята. — Аз не дойдох само да ти открия, че се готви покушение срещу тебе, но и да ти дам средство да го предотвратиш. Чрез няколко предани евнуси аз подкупих войниците, които пазят около твоята спалня, и те ще те улеснят да избягаш от двореца. И понеже след твоето бягство ще узнаят, че аз съм ти помогнала, мен също ме чака смърт, ако не избягам с тебе. Конете ни чакат. Да избягаме и да се помъчим да стигнем земите на берласите. Аз съм роднина на хан Алигер, владетеля на това племе. Той много ще се зарадва, когато ме види освободена, и ще знае, че ти си мой освободител. Там, в тази страна, ти ще намериш друга принцеса, хубава като Турандот, която ще те обича, без да замисля покушения върху живота ти.

— Принцесо, благодаря ти за всичко, но не мога да се възползвам от твоя съвет, нито мога да се освободя от робство. Какво ще каже Алтън хан? Че съм дошъл в двореца му, за да крада робините му? Не, аз няма да наруша законите на гостоприемството с подобна неблагодарност… От друга страна нека си призная: аз обичам принцеса Турандот, аз я боготворя, аз съм й покорен като роб. Щом тя иска да умра, аз съм готов да сторя това за нея.

— Добре принце — извикала робинята, — щом предпочиташ смъртта пред живота, остани си тук… Аз си отивам.

Като казала това, любимата робиня на Турандот станала, сложила си воала и си отишла.

Потънал в мисли и опасения Калаф не усетил как преминала нощта. Щом изгряло слънцето, забили камбани и барабани и шест души мандарини дошли да вземат принца от стаята му, за да го заведат в тронната зала. Като минавал през двора между два реда войници Калаф съвсем и не мислел да се пази. Той пристъпвал като човек, който е решил да умре и дори се сърдел на убийците, че бавят изпълнението на заповедта на принцесата.

Неусетно той се намерил в тронната зала, където го очаквали мандарините и учените.

— А, значи тук ще бъда убит! — казал си принцът.

Но и тук никой с пръст не го докоснал. Калаф почнал да става нетърпелив.

— Какво значи това? Дали принцесата не е решила да ме убие пред очите на баща си?

Докато мислел тези неща, вратата на императорските покои се отворили и в залата влезли император Алтън хан и принцеса Турандот. Веднага след това императорският съветник станал на крака и запитал тържествено най-напред Калаф, а после Турандот, дали си спомнят своите обещания и дали още държат на тях. И двамата заявили, че са готови да изпълнят това, което са обещали.

— Татко — казала Турандот, — защо мислиш, че не ще мога да отговоря на зададения ми въпрос? Той не е така труден, както изглежда на пръв поглед. Вчера аз бях победена, но днес ще тържествувам.

— Добре принцесо, кажете тогава как се нарича принцът, който след дълги страдания, след като е бил принуден да проси кора хляб, сега е озарен от слава, радост и щастие.

— Този принц се нарича Калаф, син на Тимурташ хан.

Щом чул да произнася името му, Калаф паднал в несвяст от изненада и огорчение. След като се свестил, той се обърнал към Турандот и казал:

— Хубава принцесо, имаш грешка, ако мислиш, че вярно си ми отговорила. Синът на Тимурташ хан съвсем не е озарен от радост, слава и щастие. Напротив, той е най-нещастния човек на земята.

— Съгласна съм — отговорила принцесата, — че сега, в този момент, не си озарен от радост, слава и щастие, обаче, когато ми зададе въпроса, ти не беше най-нещастният човек на земята. И затова, принце, вместо да хитруваш, признай, че загуби правата си върху мене. Аз мога сега да ти откажа ръката си, но няма да постъпя така. Приятелските чувства, които ти събуди в баща ми, и твоите отлични качества, ме карат да се съглася да стана твоя жена.

Едва произнесла тези думи, хиляди одобрителни възклицания се разнесли из залата. Императорът се приближил до принцесата и я прегърнал.

— Дъще — казал й той, — чрез твоето съгласие ти измиваш едно голямо петно от челото на нашия императорски род. Твоята ненавист към мъжете ме караше да губя надежда, че някога ще видя от теб наследник на тоя престол… Сега, когато всичко е наред, кажи как узна името на принца? Да не си послужи с някаква магия?

— Не, татко, не с магия, а с един много прост начин. Една от моите робини отиде тази нощ при принц Калаф и успя да узнае името му. Нека принцът ми прости за начина, по който узнах това, обаче аз, както виждате, не се възползвах от възможността да се отметна от думата си.

В този момент една робиня, която стояла зад принцеса Турандот, излязла към средата на залата и вдигнала воала си. Калаф познал жената, която бе идвала миналата нощ в стаята му. Със смъртна бледност в очите робинята се обърнала към Турандот и й казала:

— Принцесо, аз отидох снощи при принц Калаф не за да науча името му, а да го помоля да ме избави от робството, в което ме държиш. Той отблъсна моята молба. Аз те описах в най-черни краски, стигнах до там, че го излъгах, уж ти си се канела да го убиеш тая сутрин… Но всичко това не разколеба неговите чувства към тебе. Сега ти реши да се омъжиш за него, аз не мога да преживея срама да ви гледам в очите и реших да умра.

Като казала това, робинята извадила изпод дрехата си един нож и го забила в гърдите си. Всички присъстващи изтръпнали от ужас и се притекли на помощ, но било късно — робинята издъхнала.

Императорът заповядал да вдигнат тялото на нещастницата и да го погребат с големи почести. Заковали го в златен ковчег и го сложили върху сребърна погребална колесница. Погребението траяло три дни и най-после робинята била погребана в императорската гробница на Алтън хан.

Като погребението свършило, тъгата изчезнала от императорския дворец. Траурните дрехи били захвърлени и вместо сълзи, започнали веселби и песни. Докато траели приготовленията за сватбата Алтън хан пратил свои хора при берласите, за да съобщят на бащата на Калаф радостната новина и да го поканят да дойде веднага заедно с Елмаз при сина си и при бъдещата си снаха.

И наистина, отзовавайки се на любезната покана, в двореца на Алтън хан дошли не само бащата и майката на Калаф, но и принц Алигер, който придружен от блестяща свита дошъл да присъства на сватбата.

Предупреден за тяхното пристигане, Калаф излязъл да ги посрещне пред вратите на двореца. Как да се изрази радостта на родителите му, които виждали сина си щастлив, богат и почитан от всички императорски зет? Тримата се прегръщали, плакали от радост. След това Калаф поздравил с „добре дошъл“ принца на берласите и още веднъж му благодарил за добрините, които той бе направил за него и за родителите му.

Срещата между Алтън хан и Тимурташ хан била много сърдечна. Алтън хан, който вече знаел за нещастието, сполетяло бащата на Калаф, му обещал да събере войски и да си отмъсти на султана на карзимците.

Но първо вдигнали голяма сватбата. Цял месец траяли тържествата, както в императорския дворец, така и в цял Китай.

Когато празненствата приключили, Алтън хан изпратил до управителите на провинциите заповед веднага да се явят при него с всички войски. От своя страна принцът на берласите също обещал да доведе войската си.

По този начин след три дни се събрала грамадна армия, която нападнала държавата на карзимския султан. Битката била ожесточена и кръвопролитна. Хиляди войници паднали убити, а между тях — и самият султан на карзимците.

След смъртта на своя главатар, карзимците отстъпили и Алтън хан бързо завладял цялата им държава. Като влязъл в главния им град Загатай, той обявил, че няма да стори зло никому и ще пощади града, ако карзимците признаят за свой султан ногайския принц Калаф. Карзимците, които били недоволни от своя жесток бивш владетел, с радост провъзгласили Калаф за свой султан.

През това време Тимурташ с една част от китайските войски се отправил към своята поробена държава, която освободил от чуждото иго. Неговите поданици го посрещнали с радост и заедно с тях той нападнал сиркасийците, за да си отмъсти за тяхното предателство. Като ги разбил, той покорил държавата им и се провъзгласил за техен султан.

След това всички се завърнали в Загатай, където повторно отпразнували с голяма тържественост сватбата между принц Калаф и принцеса Турандот. Цял месец траяли тържествата не само в двореца, но и в двете царства — ногайското и карзимското. Чрез своите отлични качества и добро сърце принц Калаф скоро спечелил обичта на карзимците, които вече били готови да умрат за него.

Калаф не забравил бабичката, при която живял преди да се яви в двореца на Алтън хан, и я прибрал при себе си. А Тимурташ и Елмаз отишли да прекарат последните дни от живота си в Астрахан, където доживели до дълбока старост.

Една година след сватбата, Турандот родила престолонаследник, чието появяване на белия свят предизвикало нова радост и тържества. Най-щастлив бил Алтън хан, който веднага го провъзгласил за свой наследник. На следната година принцеса Турандот родила още един син, когото Калаф определил за наследник на престола на карзимците.