Сабзкаба и Шакархава

Живели едно време старец и старица. Старецът бил дървар. Веднъж им се свършил хляба и жената му рекла:

— Трябва днес да изпечем питки.

Отишла до торбата с брашното и видяла, че там се е свила една змия. Извикала жената и изтичала при мъжа си:

— Ела да видиш какво има в торбата!

Мъжът грабнал лопата и изтичал към торбата. Като видял змията, замахнал с лопатата, за да й разбие главата, но изведнъж змията проговорила:

— Не ме убивай, добри човече, ще ти стана син.

Змията се наричала Сабзкаба — Зеления кафтан. Изминало много време и в едни прекрасен ден Сабзкаба рекъл на старицата:

— Майко, върви да ме сватосаш за дъщерята на владетеля.

Старицата прекарала цял ден и цяла нощ до дома на владетеля, но не посмяла и дума да рече. Едва на седмата нощ тя заговорила, че иска ръката на дъщерята за сина си. Жената на владетеля се възмутила, изтичала при мъжа си, а той рекъл:

— Какво има да се мъчим? Ще му преградим пътя с такива големи камъни, че той няма да може да ги премине.

И той наредил на старицата да изпрати като откуп седемдесет камили и седемдесет торби със скъпоценни камъни. Старицата отчаяна се върнала вкъщи и предала на Сабзкаба думите на владетеля.

— О, че това не е никак трудно! — възкликнал Сабзкаба.

След известно време Сабзкаба изпратил към дома на управителя седемдесет камили и седемдесет торби със скъпоценни камъни. Като видял облаците прах по пътя, владетелят рекъл:

— Враг идва към нас.

— Не се знае, може и да не е враг — започнала да го утешава жена му.

А из столицата се надигнал вой, че идват врагове, но скоро се изяснило, че Сабзкаба изпълнява условието на владетеля. Като разбрал това, владетелят решил:

— Така да бъде.

Украсили града празнично, седем дни и седем нощи празнували сватбата.

Сабзкаба повел дъщерята на владетеля към дома си и я нарекъл Шакархава — Сладкото желание. Живели те известно време и веднъж Сабзкаба рекъл на Шакархава:

— Вземи моята кожа. Но внимавай, ако я изгориш, няма да ме видиш, докато не износиш седем железни рокли, не изтъркаш седем железни чифта обувки и седем железни тояги.

Минали няколко дни и роднините на Шакархава пристигнали да я навестят. Влизали от стая в стая и изведнъж сестрата на Шакархава забелязала змийската кожа и възкликнала:

— Само това недей да пазиш, сестричке!

И в миг хвърлила кожата в огъня. Когато Шакархава научила, тя извикала:

— Горко ми! Ти ме раздели е мъжа ми! Какво да правя сега?

Изтичала Шакархава на двора и успяла да види само как Сабзкаба излетял с криле към небето. Шакархава, ридаейки, се завтекла към ковача и го помолила да й изкове седем чифта обувки, седем железни рокли и седем железни тояги.

След няколко дни ковачът бил готов и Шакархава се отправила на път. Вървяла, вървяла и накрай стигнала до един извор. Там седели няколко жени и тя се обърнала към тях:

— Дайте ми чаша вода — а после попитала: — Защо всички сте в траур?

Жените отвърнали:

— Нашият баща Сабзкаба тръгна към Шакархава. Заради нея ние се разделихме. Ако я срещнем, ще я убием.

Като чула това, Шакархава ги оставила и продължила. Вървяла, вървяла и отново стигнала до един извор. Гледа и там седят няколко моми, облечени в красиви рокли. Тя ги попитала:

— Защо сте се облекли така празнично?

Момите отговорили:

— Вече седма година мина, откакто нашият баща Сабзкаба ни изостави заради Шакархава. Ако я срещнем, ще я убием.

Шакархава отново продължила пътя си. След няколко дни стигнала до трети извор. Пила чаша вода, а после запитала седналите там жените:

— Защо сте се облекли в зелено?

— От дълго време нашият баща Сабзкаба се изгуби заради Шакархава — отвърнали те. — Ако я срещнем, ще я убием.

Шакархава се изплашила, отново тръгнала и стигнала до четвърти извор. Момите там били облечени в черно. И тук тя чула същия отговор, после и при петия и при шестия извор. Най-накрая стигнала до седмия извор, седнала и плиснала лицето и ръцете си. Тогава при извора се приближила едно момиче и Шакархава му рекла:

— Момиче, дай да пийна от твоята стомна. А после попитала: — На кого носиш вода?

— На моя баща Сабзкаба — отвърнало момичето.

Тогава Шакархава пуснала в стомната пръстена си и момичето си отишло. Върнало се то при баща си Сабзкаба, той взел стомната и отпил. Когато водата се свършила, от стомната изпаднал пръстена, който Сабзкаба подарил на Шакархава. Той попитал дъщеря си:

— Откъде наля тази вода?

— От извора — отвърнала дъщерята. — Там седеше една девойката с желязна рокля, железни обувки и желязна тояга.

Сабзкаба в миг се затичал към Шакархава и рекъл:

— Моите роднини са демони. Ако те познаят, ще те разкъсат на парчета.

— Какво да направя? — попитала Шакархава и Сабзкаба я научил:

— След няколко дни майка ми ще почне да меси тесто. Тя ще го сложи в голямо дървено корито, а гърдите си ще премести на гърба. Ти се промъкни отзад, хвани със зъби гърдите й започни да бозаеш. Колкото и да ти се моли тя: „Заради моята коза, заради моята крава ме остави“, не я пускай. Когато ти каже: „Пусни ме заради майчиното ми мляко, заради страданията на моя баща“, тогава я пусни.

И ето че майката на Сабзкаба се заловила да меси тесто. Шакархава се примъкнала до нея отзад, забила зъби в гърдите й и почнала да бозае. Колкото и да я заклевала заради козата, заради кравата, Шакархава не я пускала. Накрая старицата рекла: „Заради майчиното ми мляко и страданията на моя баща, пусни ме!“

Тогава Шакархава я пуснала.

Вечерта, когато Сабзкаба се върнал у дома, майката рекла:

— Сабзкаба те е научил.

Когато настанало полунощ, майката рекла на Сабзкаба:

— Трябва да убием тази девойката.

Изминали няколко дни. В селото вдигнали сватба и всички се отправили на празненството, а Шакархава оставили вкъщи. Майката на Сабзкаба й рекла:

— Най-напред намокри със сълзи пода в стаята, а после измети хубавичко.

Но колкото и да ляла сълзи Шакархава, подът си оставал сух. В това време Сабзкаба се върнал вкъщи в красивата змийска кожа и попитал:

— Какво се е случило, та плачеш?

— Майка ти — отвърнала тя, — ми нареди със сълзи да намокря пода в стаята, а после да измета.

— Е, хайде, престани — започнал да утешава Сабзкаба, — аз ще измета.

И той напръскал пода и измел стаята. Щом майката влязла в къщата, викнала:

— Направил го е Сабзкаба, а не ти!

Изминали няколко дни и майката дала на Шакархава от мръсна по-мръсна торба и й наредила:

— Върви на потока и я изпери, изпери я да стане бяла.

Шакархава отишла на брега на потока, от сутринта до вечерта прала, но торбата така и на ставала бяла. Девойката заплакала. Тогава дошъл Сабзкаба и казал:

— Какво се е случило?

— Майка ти — отвърнала тя, — ми даде мръсната торба и ми нареди да я изпера така, че тя да стане бяла като седеф.

Сабзкаба й обяснил:

— В този поток тече вода, която си сменя седем пъти цвета: синя, зелена, черна, червена, жълта, розова и бяла вода. Ти не пипай никоя от водите, докато не се появи бялата вода. Тогава натопи торбата в нея и я извади.

Потекла синята вода, Шакархава не потопила торбата, потекла зелената — тя чакала, потекла черната — не прала, потекла червената — не мила, потекла жълтата — не намокрила, потекла розовата — тя все още чакала, но щом потекла бялата вода, тя натопила торбата и тя станала от бяла по-бяла.

Шакархава се върнала у дома. Майката на Сабзкаба и този път рекла:

— Пак го е направил Сабзкаба.

Майката на Сабзкаба била демон. Разгневила се тя, отишла при сестра си, която също била демон, и й рекла:

— Сестрице! Ще изпратя при теб девойката за ситото. Ти си постави на главата ситото и я разкъсай на парчета!

Сестрата обещала да изпълни молбата й. След няколко дни майката на Сабзкаба рекла на Шакархава:

— Иди в къщата на сестра ми, помоли я да ти даде ситото и ми го донеси.

Шакархава тръгнала със сълзи на очи. По пътя я срещнал Сабзкаба и я попитал:

— Къде отиваш?

— Майка ти ми нареди да ида и да донеса сито от къщата на сестра й.

— Когато пристигнеш — заръчал й Сабзкаба, — ще видиш кон и куче. Вземи сламата, която лежи пред коня и я сложи пред кучето. А кокалите, които стоят пред кучето, отнеси пред коня. После ще видиш няколко врати. На всяка врата има по няколко звънчета. Във всяко звънче постави памук, така че те да не звънят. А ти тихичко влез, вземи ситото и бягай.

Шакархава вървяла, вървяла и най-сетне стигнала до кучето и коня. Направила така, както я научил Сабзкаба: взела сламата, която лежала пред коня, и я сложил на кучето, а кокалите пред кучето преместила пред коня. После отишла до затворените врати, сложила памук в звънчетата, отворила вратите, с пръчка смъкнала ситото от главата на старицата и побягнала. Когато се върнала, майката на Сабзкаба рекла:

— Пак го е направил Сабзкаба!

Майката се убедила, че няма да се справи с девойката. Тогава в семейство на демоните вдигнали сватба. На сватбата запалили двайсет свещи, десет от тях поставили в ръцете на Сабзкаба, а останалите десет — в ръцете на Шакархава. Свещите горели, горели и Шакархава заплакала:

— Сабзкаба! Горя.

В отговор чула:

— Шакархава, аз също горя!

До полунощ те повтаряли само това, а свещите им изгорили ръцете. Накрая всички заспали. И тогава Сабзкаба отсякъл главата на жениха и на невестата и за миг той се скрил заедно с Шакархава.

Вървели, вървели и накрай Сабзкаба попитал:

— Шакархава, какво виждаш?

— Виждам назад слаба жълта светлина — отвърнала тя.

— Хайде да се скрием — рекъл той.

Превърнал се в метла, а Шакархава — във въже, което привързал към дръжката на метлата и я хвърлил насред пустинята.

Преследвачите, начело на които бил братът на Сабзкаба, пристигнали на мястото, където, освен старата метла, не видели нищо друго и се върнали обратно. Майката попитала сина си:

— Какво видя?

— Нищо, освен една стара метла.

— Това е дело на Сабзкаба!

По същото време Сабзкаба и Шакархава отново потеглили и отново зад тях се появил ярка синя светлина.

— Какво виждаш? — попитал Сабзкаба.

— Към нас се движи ярка синя светлина — отвърнала девойката.

— Това е моят чичо — рекъл той, превърнал Шакархава в градина, а себе си в стар градинар.

Чичото, който също бил демон, се приближил и попитал:

— Ей, старче! Не са ли минавали оттук един мъж и една жена?

— Аз съм старец, работя от сутрин до вечер и не ми е до работата на непознатите хора — отвърнал Сабзкаба.

Когато чичо му се върнал, двамата бегълци възвърнали истинския си лик и продължили да бягат. Сабзкаба отново попитал:

— Какво виждаш, жено?

— Виждам слаба розова светлина — отвърнала тя.

— Това е баща ми — казал Сабзкаба и превърнал Шакархава в мелница, а себе си в мелничар и започнал да мели брашно.

Бащата ги настигнал и попитал:

— Ей, мелничарю! Виждал ли си един мъж и една жена?

— Аз съм обикновен мелничар, работя от сутрин до вечер. И не се интересувам от чуждите хора.

Бащата се върнал, а Сабзкаба и Шакархава отново побягнали. След известно време Сабзкаба отново попитал:

— Шакархава, какво виждаш?

— Виждам червена светлина, а над нас проблясва мълния, която озарява цялото поле.

— Това е майка ми! — възкликнала Сабзкаба.

В миг превърнал Шакархава във висок кипарис, а себе си в голям като дърво дракон, обвил кипариса, а главата си сложил на земята. Майката на Сабзкаба ги настигнала и закрещяла:

— Ей, вие, намерих ви!

Хванала меча и понечила да отсече главата на дракона, но Сабзкаба започнал да мята главата си насам-натам, за да избегне меча. Когато видял, че майка му замахва над Шакархава, не му оставало нищо друго, освен да убие старицата и той я съсякъл на половина. После Сабзкаба и Шакархава заживели щастливо.