Франк Хърбърт
Децата на Дюн (64)

„Религията на Муад’Диб, наречена Златният Еликсир на живота, се изроди в повърхностно фокусничество подобно на много други религии. Нейните загадъчни означения и външни белези се превърнаха в символи за по-задълбочени процеси от психологическо естество, а тези процеси избуяха безконтролно, както и би следвало да се очаква. Единствено нужен беше живият бог, а те го нямаха, докато синът на Муад’Диб не внесе необходимата поправка в създалата се ситуация.“

 

Изказване, приписвано на Лу Тунгпин (Лу, Гостът на Пещерата)

Лито бе седнал на Лъвския Трон и приемаше почитта на племената. Ганима стоеше права, едно стъпало по-долу. Церемонията в Голямата зала се проточи с часове. Племената на свободните минаваха пред него, представени от свои пратеници и наиби. Всяка група поднасяше дарове, подходящи за бога с ужасяващата мощ — бог на отмъщението, който им обещаваше мир.

Той успя да ги усмири през изминалата седмица, разпореждайки се за избор на арифа на всички племена. Съдиите го видяха да ходи в яма с горящи въглени, след което бяха призовани да огледат кожата му за изгаряния, но такива липсваха. Нареди им да го удрят с ножове; непроницаемата кожа покри и лицето му, докато опитваха всичко, но без резултат. Киселините се стичаха по него с мигновена поява на слаб пушек. Яде от смъртоносните отрови в питиетата и храните и се надсмя над тях.

А накрая призова червей и застана в устата му, обърнал лице към присъстващите. Сетне отиде на космодрума в Аракийн и без да му мигне окото прекатури някаква фрегата на Сдружението, вдигайки единия от вертикалните стабилизатори за кацане.

Арифатът съобщи за станалото с боязън и страхопочитание и сега всички племенни делегати бяха дошли, за да засвидетелстват пълно подчинение.

Засводеното пространство на Голямата зала с поглъщащата си акустика поемаше острите звуци, но сетивата улавяха непрекъснатото шумолене на движещи се крака, както и прахта и кремъчния мирис, внесени отвън.

Джесика, която отказа да присъства, следеше всичко от високо разположена шпионка зад трона. Фарад’н привлече вниманието й с констатацията, че и двамата бяха надхитрени с изкусни ходове. Разбира се, Лито и Ганима бяха включили предварително в сметките си Сестринството! Близнаците наистина можеха да се представят на бин-джезъритките като възможно най-подходящия биологически гостоприемник от всички живи обитатели на Империята.

Тя в никакъв случай не искаше и не можеше да се примири с начина, по който митологията на Сестринството бе уловила в своя капан Алая. Страх, породен от страха! Навиците на поколения сложиха върху нея съдбовния печат на абоминацията. Алая не знаеше, че има надежда. И, разбира се, не издържа. Нейната съдба правеше подвига на Лито и Ганима още по-труден за подражание. Не едно бягство от капана, а две. Победата на Ганима над животите, събрани в нея, както и настояването й, че Алая заслужава единствено състрадание, се оказаха най-горчивият факт. Потискането, постигнато по хипнотичен път в стресово състояние и свързано с увещанията на добронамерен предшественик, бяха спасили момичето. А можеха да спасят и Алая. Но без светлинката на надеждата нищо не бе предприето, докато не стана прекалено късно. Водата на дъщеря й бе излята в пясъка. Джесика въздъхна и насочи вниманието си към Лито, седнал на трона. Огромна делва с водата от Муад’Диб беше поставена под балдахин на почетното място при десния му лакът. Момчето бе казало с гордост на Джесика, че баща му — в него — се смял на този факт, дори когато го приел с одобрение.

Делвата и тая хвалба бяха затвърдили решението й да не присъства на церемонията. Добре знаеше, че докато е жива, нямаше да приеме думите на Пол, изречени от устата на Лито. Беше, разбира се, доволна от оцеляването на династията на атреидите, но нещата-които-можеха-да-станат й изглеждаха непоносими.

Фарад’н седеше с кръстосани крака до делвата с водата от Муад’Диб. Там бе мястото на царския писар — почетна длъжност, току-що подложена на обсъждане и приета.

Принцът чувстваше, че се приспособява великолепно към новите условия, докато Тйеканик все още беснееше и вещаеше страховити последствия. Тйеканик и Стилгар бяха установили съдружие, основаващо се на недоверието, което изглежда забавляваше Лито.

По време на церемонията Фарад’н премина от усещане на силна боязън, през скука до страхопочитание. Какъв безкраен поток от хора — несравними мъже-воини. Тяхната подновена преданост към атреидите не подлежеше на съмнение. Те заставаха пред него почти ужасени, но покорни, след като бяха сплашени до крайност от разказа на арифата.

Най-после краят дойде. Пред Лито в „почетния ариергард“ стоеше последният наиб — Стилгар. Вместо натежали панери с подправка, искрометни скъпоценни камъни или някакви други скъпи дарове той бе донесъл панделка за глава, изтъкана от нишки на подправката и обшита със сърма. Художественият мотив представляваше ястреба на атреидите, изпълнен в златисто и зелено.

Ганима я разпозна и бързо погледна към Лито.

Стилгар сложи панделката на второто стъпало под трона и се поклони ниско.

— Давам ти панделката, която носеше сестра ти, когато я отведох в пустинята, за да я пазя — рече той.

Лито сподави усмивката си.

— Стилгар, знам, че не ти е било никак леко — каза момчето. — Има ли нещо, което би взел като отплата? — Посочи към купищата скъпи подаръци.

— Не, господарю.

— Тогава приемам твоя дар — Лито се наведе напред, вдигна подгъва на горната дреха на Ганима и отпори тънка ивица от него. — В замяна ти давам този къс от робата на сестра ми, която носеше, когато я откраднах от твоя лагер в пустинята и… след като тя насила ме накара да я спася.

Стилгар пое парчето плат с трепереща ръка и запита:

— Подиграваш ли ми се, господарю?

— Да ти се подигравам ли? Наибе, дори само заради собственото си име никога не бих го сторил. Давам ти безценен подарък. Заповядвам ти винаги да го държиш до сърцето си, за да ти напомня, че всички хора могат да сгрешат и че всички водачи са хора.

Стилгар си позволи лека усмивка с думите:

— Какъв наиб би станал от теб!

— Да, какъв наиб съм аз! Наиб на наибите! Никога не го забравяй!

— Както кажеш, господарю.

Стилгар преглътна на сухо, спомняйки си разказа на арифата. И в същото време помисли: Някога се питах дали да го убия. Сега вече е много късно. Погледна делвата — изящен матов съд в златисто, на който бе изписано със зелени букви: „Тази вода е на моето племе.“

— И на моето — вметна Лито, сякаш следеше мислите му. — Заповядвам ти да прочетеш страничния надпис. Чети на глас, за да могат всички да те чуят,         Стилгар погледна въпросително към Ганима, но тя му отвърна само с повдигане на брадичката — студен отговор, който предизвика ледени тръпки по гърба му. Нима тези атреидски палавници искаха да го принудят да се срамува за своята прибързаност и за грешките си?

— Прочети го — повтори Лито.

Свободният бавно изкачи стъпалата и се наведе над съда. После високо зачете:

— „Тази вода е върховният екстракт и извор на струяща навън съзидателна сила. Макар и неподвижна, тя е средството за извършване на всички движения.“ Господарю, какво иска да ни каже? — пошепна Стилгар.

Чувстваше страх и благоговение към думите, които докоснаха в него място, останало неразбираемо.

— Тялото на Муад’Диб е изсъхнала обвивка, също като тази, напусната от някое насекомо — заговори Лито. — Той сътвори със съвършенство вътрешния свят, докато външния оскърби с неуважение и така се стигна до катастрофа. После прехвърли цялото си умение на външния, лишавайки другия от всякакво внимание, което пък направи потомците му жертви на демони. Златният Еликсир ще изчезне от Дюн, но семената на Муад’Диб са живи, а водата от него движи нашата вселена.

Стилгар наведе глава. Мистиката винаги хвърляше в смут душата му.

— Началото и краят са едно и също — продължаваше Лито. — Ето, ти живееш във въздуха, но не го виждаш. Дойде краят на един етап. И от този край започва да расте началото на неговата противоположност. Следователно очаква ни Крализец. Всичко се връща по-късно в променена форма. Например, доловил си някакви мисли в главата си, а твоите наследници ще ги почувстват в стомасите. Стилгар, върни се в Сийч Табър, където ще дойде и Гърни Халик в качеството си на мое доверено лице във вашия съвет.

— Господарю, не ми ли вярваш? — изведнъж гласът на наиба прозвуча унило.

— Вярвам ти безусловно, инак не бих пратил Гърни при теб. Той веднага започва събирането на свежи сили, от които скоро ще имаме нужда. Стилгар, приемам твоя дар и обета ти за вярност. Разрешавам да се оттеглиш.

Свободният се поклони ниско, слезе гърбом по стъпалата, обърна се и напусна залата. Останалите наиби го последваха в пълно съответствие с принципа „Последните ще бъдат първи“. Ала до трона достигнаха и думи на съмнения и несъгласия.

— Стил, за какво приказвате? Какво искате да кажете с тази вода от Муад’Диб?

Лито се обърна към Фарад’н:

— Писарю, записа ли всичко?

— Да, господарю.

— Баба ми разправяше, че под нейното ръководство добре си усвоил похватите за усилване на паметта. Това е хубаво. Никак не обичам драсканиците.

— Както наредиш, господарю.

— Ела тук — каза Лито.

Фарад’н веднага се приближи, благодарен повече от всякога за обучението под грижливата ръка на лейди Джесика. Когато най-после бе възприет фактът, че Лито никога вече няма да бъде само човешко същество, че е престанал и да мисли като другите хора, неговата Златна Пътека започна да се откроява с постоянно нарастваща заплашителност.

Той вдигна поглед към Фарад’н. Стражите се бяха отдръпнали на прилично разстояние. Само съветниците от Постоянното Присъствие останаха в Голямата зала раболепно скупчени на групички, далеч под първото стъпало. Ганима се бе приближила и едната й ръка почиваше на облегалото на трона.

— Все още не си склонил да ми отстъпиш сардукарите си — каза Лито. — Но ще го сториш.

— Задължен съм ти за много неща, ала не искай това от мен — отвърна Фарад’н.

— Да не мислиш, че няма да се сработят с моите свободни?

— Не по-лошо от двамата нови приятели — Стилгар и Тйеканик.

— Все още ли отказваш?

— Чакам да чуя предложението ти.

— Тогава ще трябва да го направя, знаейки, че никога няма да го повториш гласно. Само се моля баба ми да е свършила добре работата си и ти да си достатъчно подготвен, за да ме разбереш.

— Какво трябва да науча?

— Във всяка цивилизация мистиката винаги взема връх — започна Лито. — Тя сама създава себе си като бариера, препятстваща промените, така че бъдещите поколения се оказват неподготвени за коварството на вселената. Всички действат еднакво при съграждането на тия препятствия — религиозната мистика и тази на героя-вожд, загадката на месията или на науката и технологиите, а така също и тайнствата на самата природа. Живеем в империя, оформена от такава мистика, и сега тази империя се разпада на части, тъй като хората не могат да направят сравнението и да установят разликата между действително загадъчното и своя собствен свят. Схващаш ли, че мистиката е като обсебване от зъл демон — тя постепенно взема връх над съзнанието, превръщайки се в абсолют за наблюдателя.

— В думите ти долавям мъдростта на твоята баба — отбеляза Фарад’н.

— Много добре, братовчеде. Тя ме попита дали не съм се превърнал и аз в изчадие — жертва на абоминацията. Отговорът ми беше отрицателен. И стана моята първа коварна постъпка. Разбираш ли, че Ганима го избегна, но не и аз? Бях принуден да поддържам с мъка равновесието на събраните в мен животи под натиска на прекомерно големи дози мелиндж. Трябваше да потърся активната помощ на тези разбудени съдби. И така, избегнах подкрепата на най-зложелателните и избрах баща си за доминиращ помощник в жестоката борба за овладяване на вътрешното съзнание. В действителност аз не съм нито баща си, нито този помощник. Освен това не съм и Лито Втори.

— Обясни ми по-подробно.

— Великолепна е прямотата ти! — възкликна Лито и продължи: — Представлявам общност, в която преобладаващо влияние има живяла някога личност с неподражаема мощ. Тя станала родоначалник на династия, оцеляла три хиляди наши стандартни години. Именувал се Харум. Започнатата от него линия продължавала, за да стигне до вродените слабости и суеверието на един от неговите наследници, но поданиците му живеели в блясък и величие с непроменяем ритъм. Те несъзнателно се премествали напред във времето със смяната на сезоните. Създаваните и отглеждани от тях поколения имали кратък живот, били суеверни и с лекота можело да бъдат манипулирани от обожествен цар. Като цяло обаче си оставали могъщ народ. Оцеляването на собствения им вид се превърнало в навик.

— Не ми харесва звукът на тези думи — каза Фарад’н.

— Както и на мен, повярвай ми — кимна Лито. — Но такава ще бъде вселената, която ще създам.

— А защо?

— Заради урока, който научих на Дюн. Ние превърнахме смъртта в постоянно доминиращ фантом в живота на тукашните хора. С присъствието си мъртвите промениха живите. Хората в такова общество буквално потъват в коремите си. Но щом удари часът на неизбежната противоположност, когато те се разбудят и изправят на краката си, виждаш, че всъщност са красиви и силни.

— Не приемам такъв отговор на своя въпрос — възпротиви се Фарад’н.

— Братовчеде, ти не ми вярваш.

— Също като баба ти.

— Има защо — съгласи се Лито. — Но макар и неохотно, тя приема урока, защото е длъжна да го направи. В края на краищата бин-джезъритките са прагматични. Знаеш, че споделям становището им за нашия свят. Ти също носиш отличителните белези на вселената ни. Запазил си придобитите си навици да управляваш, изготвяйки каталог на всеки от обкръжението си с оглед на неговата стойност и възможна заплаха.

— Съгласих се да бъда твой писар.

— Защото предложението ти се стори забавно и в определена степен ласкаеше истинския ти талант, а той е на историк. Ти си направо гений в разчитането на настоящето, изхождайки от миналото. И няколко пъти ме изпревари.

— Не ми се нравят забулените намеци и внушения — каза Фарад’н.

— Добре. Ти падна от висотата на безмерната си амбиция до сегашното скромно обществено положение. Баба ми не те ли е предупредила за безкрая на вечността? Той ни примамва като прожектор в нощта, отнемайки от взора ни способността за реална преценка на възможностите на онези, чиито предели са ограничени.

— Бин-джезъритски афоризми! — възнегодува Фарад’н.

— Но дават много точна представа — каза Лито. — В „Бин Джезърит“ вярваха, че могат да предскажат хода на подобна еволюция. Те предполагаха, или по-точно се уповаваха в надеждата си, че ще продължават да тежат на своето място едновременно с разгръщането на плана за целенасочено размножаване и създаване на точно програмирани индивиди. Докато аз не бях белязан с подобна рефлексивна слепота. Фарад’н, огледай ме внимателно и ще разбереш, че вече не съм изцяло човешко същество.

— В същото ме уверява и сестра ти — колебливо изрече принцът. — Абоминацията ли е причина?

— Може би, ако изхождаме от дефинициите на Сестринството. Харум е жесток самовластник. И в мен има от неговата жестокост. Отбележи нещо важно — жесток съм като земеделския стопанин, а моята ферма е вселената на хората. Някога свободните отглеждаха орли като домашни питомци, а аз ще имам до себе си опитомения Фарад’н.

Другият внезапно помръкна, преди да каже:

— Тогава се пази от моите нокти, братовчеде. Много добре знам, че сардукарите ми ще бъдат готови преди твоите свободни. Нанесената от нас рана ще бъде болезнена и тежка, а наоколо има достатъчно чакали, които ще се погрижат за слабите и безпомощните.

— Обещавам, че добре ще си послужа с теб — рече Лито. После се наведе напред. — Нали ти казах, че вече не съм човек? Братовчеде, трябва да ми повярваш. От моите слабини няма да се пръкнат потомци, тъй като вече нямам слабини. Ето защо съм принуден да прибегна към второто си коварство.

Фарад’н запази мълчание, прозрял най-сетне същността и насоката на чуждите аргументи.

— Ще застана срещу всяка досегашна максима и предписание на свободните — продължи Лито. — И всички ще трябва да ме приемат, защото няма да имат друг избор. Теб задържам уж заради годежа, но ти и Ганима всъщност няма да се сгодявате. Сестра ми ще се омъжи за мен!

— Как…

— Казах, че ще има сватба. Ганима трябва да продължи рода атреидски. Запазва се и програмираното размножаване на „Бин Джезърит“, което сега става моя грижа.

— Отказвам — заяви Фарад’н.

— Отказваш да си баща в династията на атреидите?

— За каква династия говориш? Та ти ще останеш на трона хиляди години.

— И ще оформям потомците ти по мой образ и подобие. Програмата за целенасочено раждане и отглеждане ще бъде най-интензивното действие в цялата човешка история. Ще създам миниатюрна екосистема. Разбери, че каквато и да е стратегията, избрана от някой животински вид за неговото оцеляване, тя задължително трябва да бъде положена върху основата на взаимообвързани общности, реципрочна зависимост и съвместна дейност съобразно замисъла на общия проект, който всъщност е самата система. И тогава ще създаде най-съвършените и интелигентни владетели на всички времена.

— Служиш си с красиви думи за отвратителното…

— А кой ще оцелее след идването на Крализец? — попита Лито. — Обещавам ти, че той ще дойде.

— Ти си луд! Ще разбиеш Империята.

— Разбира се, че ще го направя, а колкото до лудостта, казах, че вече не съм човек… Но ще създам ново съзнание у всички хора. Под пустините на Дюн се намира потайно място, където е струпано най-голямото съкровище във вселената. Не те лъжа. Когато умре последният червей и последното късче мелиндж бъде обрано по нашите пясъци, тези дълбоко скрити богатства ще заизвират отвсякъде. След като помръкне мощта на монопола върху подправката и скритите запаси бъдат изчерпани, в нашия свят ще се появят нови сили. Време е човеците отново да се научат да живеят с инстинктите си.

Ганима свали ръката си от облегалката на трона застана до Фарад’н и докосна дланта му.

— Както майка ми не беше съпруга, ти също няма да си съпруг — добави Лито, — Но може би ще обичаш, а това е достатъчно.

— Всеки ден и всеки миг носят промяната — рече Ганима. — Човек се учи, като постепенно опознава и приема тези мигове.

Фарад’н усети топлината от настойчивото присъствие на мъничката й ръка. Долавяше приливите и отливите на Литовите доводи, макар че Гласът не бе използван нито веднъж. Призивът бе преди всичко към волята и смелостта, а не към мисловните ценности.

— Това ли предлагаш на моите сардукари? — запита той.

— Много повече, братовчеде, много повече. Предлагам Империята на твоите потомци. Предлагам ти мир.

— И какви ще са последствията от твоя мир?

— Неговата противоположност — отвърна Лито със спокоен глас и ясно доловим присмех.

Фарад’н тръсна глава и каза:

— Според мен цената е прекалено висока за воините ми. Ще трябва ли да остана писар и прикрит баща на вашето царствено родословие?

— Задължително.

— А ще използваш ли принуда, за да приема твоето разбиране и средствата ти за постигане на мира?

— Да.

— Всеки ден обаче ще срещаш моята съпротива.

— Именно това очаквам от теб, братовчеде. Затуй и изборът ми се спря на твоята персона. Всичко ще бъде направено по официален път. Ще ти дам ново име. Отсега нататък ще те наричат Нарушаване на Навика, което в нашия език се произнася „Харк ал-Ада“. Хайде, братовчеде, не се прави на глупак. Баба ми добре те е подготвила. Дай ми своите сардукари.

— Дай му ги — като ехо дойде и гласът на Ганима. — Така или иначе, той ще си ги вземе.

Фарад’н долови в тона й страх за самия него. А може би и любов? Но сега не се изискваше разумно решение, а интуитивен скок в неизвестното.

— Вземи ги — каза Фарад’н.

— Нима? — възкликна Лито.

После стана от трона с причудливо гъвкаво движение, което показваше, че с лека ръка поддържа пълен контрол над страховитата сила в себе си. Слезе при Ганима, обърна я внимателно в профил, след това сам се обърна и долепи гърба си към нейния.

— Гледай внимателно, братовчеде Харк ал-Ада. Винаги ще се намираме в това положение. Тъй ще застанем и когато се женим. Гръб до гръб, всеки от нас загледан натам, откъдето може да дойде заплахата за другия, така че да опазим цялото, което винаги сме били.

Отдели се от сестра си, погледна с присмех към Фарад’н и снижи глас:

— Братовчеде, не го забравяй, когато си лице в лице с нея. Спомняй си го, когато й нашепваш любовни слова, изкушен в най-голяма степен от навиците и привичките, с които давам израз на своя мир и доволство. Тогава гърбът ти ще остава незащитен.

Извърна се, слезе по стъпалата към очакващите го придворни, увлече ги след себе си като ято и напусна залата.

Ганима отново хвана ръката на Фарад’н, но погледът й остана прикован в отсрещния край на огромната зала още дълго след като Лито бе излязъл.

— Единият от нас трябваше да приеме нечовешкото страдание — каза тя, — а брат ми винаги е бил по-силният.