Франк Хърбърт
Децата на Дюн (58)

„С тези си деяния Лито II се самоотстрани от последователността на еволюционния ход. Той го стори съзнателно, отрязвайки: «За да бъда сам господар на себе си, трябва да ме няма.» Двамата близнаци прозираха отвъд нуждата от паметта като измервателен процес, т.е. средство за определяне на разстоянието, на което те се бяха отдалечили от началата си като хора. Но беше предоставено на Лито сам да извърши дръзкото дело, давайки да се разбере, че истинският творчески акт е независим от своя създател. Той отказа да се включи в еволюционната последователност и постанови: «Това също ме отвежда все по-далече от човешкия род.» Според него изводът от всичко се заключаваше в следното — в живота не трябва да има действително затворени системи.“

 

Светата Метаморфоза

по Харк ал-Ада

Птиците добре преживяваха сред насекомите, които гъмжаха около мокрия пясък при разрушения канат. Имаше всякакви — папагали, свраки, сойки. Тук е бил джедида — последният от новите градове, издигнат върху фундамента на изнесен на повърхността базалтов пояс. Ганима, използвайки утринните часове за оглед на местността отвъд засадените участъци на вече изоставения сийч, долови някакво раздвижване и видя опъстрен с ивици гекон. По-рано същото място се обитаваше от голям отровен гущер-кълвач, който гнездеше в една от кирпичените стени на джедида.

Тя се опита да си представи видяното като сийч, но в действителност то представляваше множество стени, съградени от кирпич и опасани с растителен пояс за задържане на пясъчните дюни. Намираше се в Танзеруфт на шестстотин километра южно от хребета Сихая. Лишен от поддръжката на грижливи човешки ръце, сийчът постепенно се връщаше обратно в пустинята: пясъчните ветрове огризваха стените, растителността умираше, а под изгарящото слънце земеделските участъци бяха осеяни с пукнатини.

Все още отвъд разрушения канат пясъкът беше влажен, което говореше, че тумбестата грамада на ветрокапана продължава да функционира.

През месеците, последвали напускането на Табър, бегълците бяха огледали известен брой подобни места, които Пустинният демон бе направил необитаеми. Ганима не вярваше на приказки за този зъл дух, въпреки че видимите поражения на каната изглеждаха като неопровержимо доказателство.

От време на време получаваха сведения от поселищата на север, най-вече при срещи с разбунтували се търсачи на подправка. Няколко топтера — не повече от шест по наличните данни — извършваха разузнавателни полети, търсейки Стилгар, но Аракис бе достатъчно голяма, а и пустинята беше приятелски настроена към бегълците. Съобщаваше се и за войскова част с претърсващи и разрушителни функции, натоварена със задачата да локализира отряда на Стилгар, но тази част под командването на бившия табрит Буер Агарвес имаше и други задължения, поради което рядко се връщаше в Аракийн.

Бунтовниците твърдяха, че сраженията между техните бойци и войските на Алая не са нито чести, нито интензивни. Откъслечните опустошения на Пустинния демон превръщаха действията на елитните гвардейски части в особено важен въпрос за Алая и наибите. Дори контрабандистите се оказаха засегнати, но за тях се говореше, че преравят пустинята в търсене на Стилгар, тъй като искат да пипнат наградата за главата му.

Той бе довел отряда си в джедида на свечеряване предния ден следвайки безпогрешния усет на своя нос на стар свободен, подушил вода. Беше обещал, че скоро ще поемат към палмовите насаждения в южна посока, но отказа да назове датата. Въпреки обявената награда за главата му, която някога бе участвала в купуването на цяла планета, Стилгар имаше вид на най-щастлив и безгрижен сред всички останали с него хора.

„Това място е добро за нас — бе казал той, посочвайки действащия ветрокапан. — Приятелите ни са оставили малко водица.“ Отрядът му беше намалял и сега броеше само шейсет души. Възрастните, болните и съвсем младите бяха разпръснати в семействата на доверени хора из поселищата около засадените с индийска палма участъци. Останаха само най-здравите и боеспособните, а имаше и много приятели както на север, така и на юг. Ганима се питаше защо Стилгар все отказва да разговаря за случилото се с планетата. Не го ли виждаше? С разрушаването на канатите започна завръщане на свободните към северните и южните граници на техните някогашни участъци. Дори само това придвижване в обратна посока бе достатъчно силен сигнал и предупреждение за процесите, протичащи в Империята. Едно състояние на нещата се превръщаше в огледало на друго.

Ганима пъхна ръка под яката на влагосъхраняващия си костюм и я разхлаби. Въпреки тревогите и неприятностите, усещането й за свобода тук бе превъзходно. Събраните в нея животи вече не я измъчваха, макар понякога да долавяше в съзнанието си примеси от тяхната памет. Беше разбрала как е изглеждала пустинята в миналото, до началото на екологичното преобразувание. Преди всичко, било е по-сухо. А сега този ветрокапан, макар и неремонтиран, все още действаше, защото през него минаваше влажен въздух.

Голям брой живинки, избягали отдавна от пустинята, бяха дръзнали да се върнат. Мнозина в отряда им забелязваха увеличаването на дневните сови. Дори и сега Ганима виждаше мравоядните птици. Те се стрелкаха, танцувайки около колониите на насекомите, от които мокрият пясък в края на разбития канат гъмжеше. Мяркаха се и неколцина язовци, а кенгуровите мишки бяха в неизброими количества.

Суеверният страх се бе превърнал в неотменим повелител на новите свободни, а Стилгар не се оказа по-различен от останалите. Тукашният джедида бе върнат на пустинята, след като канатът бе разрушен за пети път в продължение на единайсет месеца. Четири пъти отстраняваха големите поразии — дело на Пустинния демон, но вече не разполагаха с излишна вода, за да рискуват още едно безцелно напояване на пясъците.

Положението бе идентично във всички джедида и в повечето от старите сийчове. Бяха напуснати осем от девет нови поселища. Не един и два стари сийча бяха пренаселени така, както никога не бе ставало. А почти едновременно с навлизането на пустинята в сегашния нов период от нейния живот, свободните се бяха върнали към някогашните си порядки и поверия. Във всичко виждаха поличби. Бивало ли е червеите да се срещат все по-рядко, с изключение само на Танзеруфт? Това е възмездието на Шай-хулуд! Умираха червеи, а свидетелите на смъртта им не бяха в състояние да посочат нито една причина. Пустинната прах бързо ги поглъщаше, гледката на техните разпадащи се туловища изпълваше с ужас дори случайно попадналите там свободни. Отрядът на Стилгар се бе натъкнал на едно такова туловище миналия месец и трябваше да изтекат цели четири дни, за да се разсее предчувствието за предстояща злина. Останките воняха на отровен гнилак. Разкапващата се гигантска грамада бе открита върху огромно изригване на подправка, съсипана почти напълно.

Ганима върна погледа си от каната към джедида. Пред нея имаше срутена стена, която в миналото бе пазила муштамал — малка градинска пристройка. Разгледа я, водена от силно любопитство; в каменен сандък бе намерила запас от питки с подправка, замесени без квас.

Стилгар унищожи склада и припомни: „Свободните никога не бива да оставят след себе си годна храна.“

Ганима го заподозря в грешка, но не си струваше нито да започва спор по въпроса, нито да рискува. Хората наоколо се променяха. Някога те безпроблемно се движеха из бледа, гонени от нуждата да задоволяват свои неотложни потребности — вода, подправка, търговия. Поведението на животните им служеше за алармен звънец. Но животните бяха въвели нов ритъм на своята активност и функции, докато повечето свободни се гушеха един до друг в някогашните си пещери, приютени в сянката на северната Защитна стена. Търсачите на подправка минаваха рядко през Танзеруфт и само отрядът на Стилгар се придвижваше както преди. Тя вярваше на наиба и на страха му от Алая. Ирулан също подкрепи неговите доводи, връщайки се към бин-джезъритските норми и размишления. Но на далечната Салуса Секундус продължаваше да живее Фарад’н. Някой ден сметката трябваше да бъде заплатена.

Ганима погледна към сребристосивото утринно небе, питайки самата себе си. Откъде може да дойде помощ? Имаше ли някъде някой, който да я чуе, ако тя разкриеше всичко, ставащо с тях и около тях? Лейди Джесика бе все още на Салуса, при положение, че сведенията бяха верни. Алая приличаше на някакво митично същество, поставено на пиедестал и заето единствено с мисълта, че трябва да стряска с величието си, докато продължаваше да се носи все по-далече и по-далече от действителността. Гърни Халик не се виждаше никакъв, макар и да се приказваше, че го срещат на много места. Проповедникът се бе скрил, а от еретичните му гръмки тиради беше останал само глъхнещ спомен. Стилгар също бе изчезнал за другите. Тя погледна над срутената стена към мястото, където той помагаше в ремонта на резервоара. Наибът очевидно се наслаждаваше от ролята на воля-над-пустинята, докато цената, определена за главата му, растеше с всеки изминал месец. Вече нищо нямаше смисъл. Абсолютно нищо. Кой беше този Пустинен демон, създанието-унищожител на каната, които сега изглеждаха като фалшиви идоли, предназначени за сгромолясване в пясъка? Дали бе някой червей — немирник и пакостник? Или пък множество от хора, някаква трета сила в бунта? Никой не приемаше сериозно предположението за червея, тъй като водата би убила Шай-хулуд, дръзнал да нападне канат. Мнозина от свободните твърдяха, че Пустинният демон всъщност е боен отряд, дал обет да унищожи махдината на Алая и да върне Аракис към предишния живот. Онези, които вярваха в това, казваха, че то е хубаво. Защото щеше да секне шествието от алчни апостоли, които не се занимаваха с нещо друго, освен с поддържането на собствената си посредственост. Назад към истинската религия, прегърната от Муад’Диб…

Дълбока въздишка разтърси Ганима.

О, Лито — помисли тя, — почти съм доволна, че не си жив, та да видиш какво става сега. Бих се присъединила към теб, но един нож все още не е накървавен. Той е за Алая и Фарад’н. За Фарад’н и Алая. Старият барон е злият й демон, а това не бива да се допуска.

Хара излезе от джедида, приближавайки се към Ганима с отмерена стъпка. Спря пред нея и попита:

— Какво правиш тук сама?

— Хара, странно място е това. По-добре да си тръгваме.

— Стилгар има среща с някого.

— Така ли? Не ми го е казвал.

— Защо пък трябва да ти казва всичко? Маку? — Хара плесна с ръката си меха с вода, който издуваше отпред роклята на Ганима. — Достатъчно ли си пораснала, за да си бременна?

— Забременявала съм толкова пъти, че не могат да се преброят — сряза я Ганима. — Не си позволявай с мен онези игрички на възрастен и дете!

Жената отстъпи крачка назад от злъчта в гласа й.

— Вие сте банда глупци — продължи Ганима, обхващайки с махването на ръката си джедида и работата на Стилгар и хората му. — Въобще не трябваше да тръгвам с вас.

— Щеше вече да си мъртва, ако не беше го сторила.

— Възможно е. Но вие не виждате и това, което става пред очите ви! Кого чака Стилгар?

— Буер Агарвес.

Ганима я погледна настойчиво.

— Доведоха го тайно приятели от сийча при Червената бездна — поясни Хара.

— Някое специалитетче на Алая, така ли?

— Доведоха го със завързани очи.

— Стилгар вярва ли?

— Буер помоли за преговори. Прие всички наши условия.

— Защо не са ми казали нищо?

— Стилгар знаеше, че ще се противопоставиш.

— Да застана срещу… Та това е лудост!

Хара се намръщи и напомни:

— Не забравяй, че този Буер е…

— Роднина! — прекъсна а Ганима. — Внук на братовчед на Стилгар. Знам го. И Фарад’н, чиято кръв ще пролея някой ден, е също толкова близък мой роднина. Мислиш ли, че това ще спре ножа ми?

— Погрижихме се за дистранс. След него няма никой.

— Хара, нищо хубаво няма да излезе от това — тихо каза Ганима. — Трябва веднага да тръгваме.

— Да не си видяла поличба? Мъртвият червей, който срещнахме! Това не беше ли…

— Това си го наблъскай в корема и го раждай другаде! — ядно изруга момичето. — Не ми харесва нито срещата, нито мястото. Не е ли достатъчно?

— Ще кажа на Стилгар какво…

— Сама ще му кажа!

Ганима мина с широка крачка покрай Хара, която направи знака с рогата на червея зад гърба й, за да прогони злото.

Наибът само се изсмя на страховете на Ганима и й нареди да търси пясъчни твари, сякаш беше едно от децата на свободните. Тя прибяга до някаква изоставена къща в джедида и приклекна в най-далечния й ъгъл, докато успокои гнева си. Емоционалният пристъп отмина бързо; усети как се размърдаха събраните в нея личности и си спомни думите на една от тях: „Ако съумеем да задържим нещата по местата им, те ще тръгнат, както сме предвидили.“

Каква странна мисъл.

Но не можа да се сети кой бе казал тия думи.