Франк Хърбърт
Децата на Дюн (56)

„След свободните всички планетолози виждат живота като форма на проява на енергия и търсят взаимоотношенията от първостепенна важност. От малки фрагменти, късове и дялове, които прерастват във всеобхватно разбиране, мъдростта на свободните като раса бива представяна с новопридобита увереност. Това, с което те разполагат като народ, може да бъде притежавано от всички хора, стига да са в състояние да развият усет към енергийни взаимоотношения. И да забележат, че енергията се просмуква в закономерностите на нещата и събитията, използвайки ги като строителен материал.“

 

Аракийнската катастрофа по Харк ал-Ада

Сийчът на Тюик беше откъм вътрешния край на Фалшивата стена. Халик стоеше в сянката на скалната преграда, която пазеше обширния му вход, и очакваше решението на неговите обитатели дали да му предоставят подслон. Отмести поглед навън към северната част на пустинята, а после нагоре към сивеещото утринно небе. Тукашните контрабандисти бяха удивени, че той, макар и от друг свят, бе успял да залови червей и да го язди. Но и той бе не по-малко учуден от тяхната реакция. Защото нямаше нищо кой знае колко трудно в това да го направи, след като го беше наблюдавал не един и два пъти.

Халик отново съсредоточи вниманието си върху пустинята — посребрената необятност със светещи скали и сивозелени полета, където водата бе извършила своята магия. Всичко това поразително приличаше на несигурно струпана грамада от енергия — тотално заплашена от внезапно прекъсване на модела на промяната.

Знаеше къде се намира изворът на тази реакция. Беше в непрекъснато движещата се и променяща се пустиня, разпростряла се под него. В сийча вкарваха на колела големи контейнери с мъртви пясъчни твари за дестилация и извличане на водата от тях. Съществата бяха от порядъка на хиляди бройки — дошли за излияние на вода. Именно то бе станало причина за шеметния ход на мислите на Халик.

Той се загледа през нивята на сийча към границата на каната, в който вече не струеше скъпоценната течност. Беше видял отворите в каменните стени, както и скъсванията на обшивката, откъдето водата бе изтекла в пясъка. Каква сила беше пробила дупките? Някои от тях се простираха на цели двайсет метра в най-уязвимите участъци на каната — там, където меката пясъчна маса водеше към вдлъбнатини и падини. Точно тези места гъмжаха от пясъчни твари. Децата от сийча ги избиваха и събираха.

По разрушените стени на каната работеха възстановителни бригади. Други пренасяха едва ли не капка по капка вода за най-застрашените растения. Източникът — огромният резервоар под ветрокапана на сийча — беше грижливо запечатан, за да не се хаби вода в разбития канат. Помпите, захранвани със слънчева енергия, бяха изключени. Вода за напояване се черпеше от постепенно свиващите се локви по дъното на каната, а по-трудно и пестеливо — и от резервоара в сийча.

Металната рамка на входното уплътнение до Халик изщрака в непрекъснато засилващата се топлина на новия ден. Звукът сякаш приведе в движение погледа му, проследил най-далечната крива на каната — точно там, където злината се бе оказала най-голяма и водата изчезваше в пустинята. Създателите на плана на сийча, които вярваха в бъдещето на градините, бяха определили това място за засаждане на специален вид дърво, чиято съдба сега зависеше изцяло от скорошното тръгване на водния поток. Халик се вгледа в безпомощно провисналото оперение на върбите, разкъсано от пясъка и вятъра. За него това дърво представляваше символ на новата действителност, на изменящата се планета.

Тук и двамата сме чужди същества.

Взимането на решение отне много време в сийча, но хората вътре знаеха цената на добрите бойци. Контрабандистите винаги имаха нужда от способни мъже. Но Халик не хранеше никакви илюзии за тях самите. Днешните контрабандисти не бяха като онези, които преди много години го бяха подслонили — побягнал след разпадането на света на неговия дук. Не, те бяха от друга порода, а новото у тях бе бързината, с която очакваха да потече печалбата.

Отново се Върна към мисълта за безпомощното върбово дърво. Хрумна му, че бурните ветрове в настоящата действителност могат да унищожат контрабандистите и всички техни приятели. Могат да съсипят Стилгар и крехкия му неутралитет, повличайки след него всички племена, запазили верността си към Алая. Щяха да се превърнат в колониални общности. Халик вече го бе виждал да става веднъж и познаваше горчивия му вкус от своя роден свят. Виждаше го и сега, припомняйки си превзетостта на града. Свободните, в качеството си на типични обитатели на предградията, както и явно забележимите им навици, свързани с техния сийч, влияеха дори и върху мирогледа на контрабандистите. Селските области представляваха колонии на градските центрове. Бяха се научили да мъкнат подплатения хомот, водени от собствената им лакомия, а и от немалка доза суеверие. Дори тук, и особено тук, хората се държаха като поданици, а не като свободни мъже и жени. Те се пазеха, прикриваха се и извъртаха. Всяка проява на авторитетна власт се превръщаше в обект на негодувание — Регентството, повелята на Стилгар, собственият им съвет…

Не мога да им вярвам — каза си Халик.

Можеше само да ги използва и да подхранва собственото им недоверие към останалите. Тъжен факт. Взаимните отстъпки бяха останали в миналото. Старите нрави и порядки се свеждаха до ритуални слова, чиито начала вече бяха изтрити от паметта.

Алая бе свършила добре своята работа, наказвайки противопоставянето и награждавайки съдействието; тя непрекъснато и безразборно разместваше военните части на Империята, прикривайки основните елементи на своята мощ. Шпионите! По дяволите, какви шпиони имаше тя!

Халик едва ли не осезаемо долавяше смъртоносния ритъм на движенията и насрещните реакции, с чиято помощ Алая се надяваше да държи в несигурност опозицията срещу себе си.

Ако свободните продължават да спят, тя ще спечели — помисли той.

Зад него входното уплътнение изщрака за последен път, преди да се отвори. Появи се обслужващият го в сийча, наричан Мелидес. Беше нисичко човече с кратуноподобно тяло, смалено още повече от тънките крака; грозотата му само се подсилваше от влагосъхраняващия костюм.

— Приеха те — каза Мелидес.

Халик долови лукавата преструвка в гласа му. Тя ясно разкриваше, че убежището тук ще е кратковременно. Само докато успея да пипна един от топтерите им.

— Благодаря на вашия съвет — каза той.

И в същото време се сети за Есмър Тюик, оставил името си на сийча. Есмър, загинал отдавна от нечие предателство, би клъцнал на място гърлото на този Мелидес.