Франк Хърбърт
Децата на Дюн (47)

„Тази скална гробница-олтар на черепа на един владетел не допуска молитви. Тя е гроб на вопли и ридания. Само вятърът слуша гласа на това място. Виковете на нощни създания и отминаващото чудо на две луни казват едновременно, че неговият ден привърши. Няма вече молители. Посетителите си тръгнаха от пира. Колко е пуста пътеката надолу по планината.“

 

Надпис в гробницата на неизвестен атреидски дук

Въпросът пред Лито беше измамно прост: избягвайки визията, прави това, което не е било видяно. Познаваше добре капана на своите мисли — знаеше как случайните нишки на заключеното в рамка бъдеще се преплитат една с друга, докато здраво те впримчат; но той разполагаше с нова форма на контрол над тези нишки. Никъде не се бе видял да бяга от Джакуруту. Нишката, тръгнала от Сабиха, трябваше да се отреже първа.

Легна свит, в сетните отблясъци на дневна светлина, до източния край на скалата, която пазеше Джакуруту. Комплектът с принадлежности на свободните му осигури таблетки за ободряване и храна. Чакаше притока на сили. На запад лежеше езерото Азрак — гипсова равнина, която някога във времената преди червея е била голямо водно пространство. На изток се намираше Бене Шерк, невидимото оттук ново поселище на хора, навлезли самоволно в открития блед. На юг се простираше Танзеруфт — Земята на ужаса: три хиляди и осемстотин километрова пустош, в която тук-там като кръпки бяха разхвърляни заобиколените с трева дюни и ветрокапаните, осигуряващи вода — все белези на екологичната трансформация, преобразила ландшафта на Аракис. Там работеха преносими по въздуха екипи, но никой не се задържаше за по-дълго време.

Ще тръгна на юг — реши той. — Гърни ще очаква да сторя точно това. Моментът не бе подходящ да върши напълно неочаквани неща.

Скоро щеше да притъмнее достатъчно, за да напусне временното си скривалище. Погледна към южния хоризонт. По неговата граница в тъмното небе се движеше нещо подобно на търкалящи се димни кълбета — сигурен признак за наближаваща буря. Виждаше се и високо разположеният й център, тръгнал право нагоре от Голямата Равнина, също като поел нанякъде червей. Цяла минута Лито внимателно следеше центъра и откри, че той не се премества нито вдясно, нито вляво. Старата поговорка на свободните изскочи в мислите му: „Когато центърът не се премества, застанал си точно на пътя му.“

Бурята променяше нещата.

За миг той се вгледа на запад в посока на Табър, долавяйки измамливия сивожълтеникав покой на пустинната вечер; видя и белия гипсов пан(*), ограден с окръглен от вятъра камънак, и самотната пустота на неестествено светещата му бяла повърхност, отразяваща облаците прах. Никъде във визиите си не се бе видял да оцелява след минаването на сивия змей на бурята-създателка, а така също и да се окопава в пясъка с подобна цел. Само в едно от виденията той се носеше с вятъра… но това можеше да стане и по-късно.

А бурята беше ей там, пресичайки с лъкатушния си ход не един и два географски градуса и шибайки като с бич света, който трябваше да й се подчини. Можеше да рискува. Имаше стари истории, разказвани от един свободен на друг, че човек може да задържи изтощен червей на повърхността, като пъхне кука за творец под някой от широките му пръстени, обездвижвайки го по този начин, след което да се скрие от бурята в заслона на подветрената страна. Между дързостта и неспасяемото безразсъдство винаги съществуваше тънка разграничителна линия, която го изкушаваше. Червеят би дошъл не по-рано от полунощ. Имаше време. Колко нишки щяха да бъдат отрязани тук? Навярно всички, с изключение на последната?

Гърни очаква да тръгна натам, но не и в буря.

Той погледна на юг в търсене на път; видя сякаш нанесената с удар на четка абаносова линия на дълбоката клисура, виеща се през скалистото Тяло на Джакуруту. Зърна и почти химеричните завихряния на пясъка в недрата на клисурата. Изхвърляше горделивите си потоци в равнината, все едно, че бяха вода. Песъчливият вкус на жаждата се обади в устата му, докато мяташе на раменете си комплекта на свободните, преди да се спусне надолу по пътеката, водеща към каньона. Беше все още светло и можеха да го забележат, но знаеше, че трябва да играе срещу времето.

Когато стигна до гърловината на каньона, бързо падащата нощ на централната пустиня го прихлупи. Остана сам с накъсаното глисандо на лунната светлина, осветяваща пътя му към Танзеруфт. Долови ускорения пулс на сърцето си при мисълта за всички страхотии, които паметите в него съдържаха. Прецени, че може би се е насочил право към Хуануинаа, както свободните със страхопочитание наричаха гигантските бури — Дестилационната на Земната Смърт. Но каквото и да се случеше, то нямаше да бъде от визиите. Всяка стъпка оставяше далеч зад него породената от подправката дхиана — обхваналото го безгранично осъзнаване на интуитивносъзидателната природа и разгъването на неподвижната верига — връзка между причина и следствие. След всеки сто направени сега крачки задължително трябваше да има поне една встрани, отвъд думите и в единение с новоуловената вътрешна реалност.

Тате, така или иначе, аз идвам при тебе. Около него имаше птици, невидими в скалните цепнатини, които съобщаваха за себе си, издавайки тихи звуци. Взел от мъдростта на свободните, той се вслушваше в ехото, за да налучква пътя си там, където не го виждаше. Минавайки покрай цепнатините, зърваше за миг зеленикавия зъл поглед на създания, спотаили се, защото знаеха, че бурята наближава.

Лито излезе от клисурата в откритата пустиня. Пясъците, също като живи, се придвижваха и дишаха под него, разказвайки за дълбинни процеси и скрити фумароли^[1]. Погледна назад и нагоре към докоснатите от луната шапки от лава по стръмните хълмове на Джакуруту. Цялата конструкция беше метаморфозирала и в по-голямата си част оформена под налягане. Аракис имаше какво още да каже в очакваното бъдеще. Той постави кречеталото, за да повика червей, а когато ударите му отекнаха по пясъка, зае удобно място. Дясната му ръка несъзнателно се протегна към пръстена с ястреба на атреидите, скрит в гънка на неговата дишдаша, Гърни го намери и изостави. Какво ли си бе помислил, зървайки пръстена на Пол?

Тате, очаквай ме скоро.

Червеят дойде от юг. Отклони се под ъгъл, за да избегне скалите. Не беше толкова голям, колкото Лито се бе надявал, но нищо повече не можеше да бъде направено. Той отмери нужното разстояние, закачи куките и се изкачи по люспестата му страна с бързи движения, докато влечугото помете кречеталото и продължи в свистящия пясъчен спрей. Завиваше с лекота под натиска на куките. Вятърът развя дрехата на Лито и тя започна да плющи. Момчето сведе поглед към звездите на юг, мътни от прах, и насочи червея в нужната посока.

Право в окото на бурята.

Когато изгря Първата Луна, Лито огледа височината на урагана и промени преценката си за времето на неговото пристигане. Нямаше да бъде преди изгрева на зората. Стихията се разпростираше и набираше енергия за големия си скок. Огромна по обем работа очакваше екипите, заети с екологични преобразувания. Сякаш планетата съзнателно се бореше с тях точно тук, а яростта й нарастваше едновременно с обхвата на трансформациите.

През цялата нощ той водеше червея на юг, преценявайки запасите му от енергия по движенията, които се предаваха на стъпалата на краката му. От време на време оставяше животното да се отклони на запад, което то непрестанно опитваше, водено от невидимите граници на своята си територия или от дълбоко вкорененото в него усещане за наближаващата буря. Червеите се зариваха в пясъка, за да избегнат ураганните ветрове, но този нямаше да потъне надолу, докато куките държаха отворен някой от неговите пръстени.

В полунощ червеят показа сериозни признаци на изтощение. Лито се придвижи назад по големите бразди между ръбовете и продължи да го управлява с пръта; позволи на звяра само да намали леко скоростта, но неизменно го насочваше на юг.

Бурята наистина се разрази веднага след зазоряване. Най-напред в пустинята се появи светещото мънисто на зората, което сякаш притисна дюните една към друга. Настъпващият прах го накара да уплътни лицевите покривала. В сгъстяващия се пясъчен облак пустинята притъмня като мрачна картина без контури. После игличките започнаха да бодат бузите му и да жилят клепачите. Усети грубите зрънца по езика си и разбра, че моментът бе дошъл. Трябваше ли да рискува с чутото от старите приказки и да обездвижва почти напълно изтощения червей? Времето за един удар на сърцето беше достатъчно, за да се откаже от тази възможност; върна се към опашката на червея и откачи куките. Едва движейки се, влечугото започна да се зарива. Огромните излишъци от топлоотделителната му система продължаваха да подхранват циклонната пещ зад него в бързо прииждащата буря. Децата на свободните научаваха отрано за опасността от прекалена близост с опашката на червея, представляваща същинска кислородна инсталация. При преминаването на гигантските създания лумваше огън, подхранван от преизобилните издишвания, носещи съставките на химически продукти, преработени от триенето в телата им.

Пясъкът започна да го шиба по краката. Лито освободи напълно куките и отскочи далеч встрани; за да избегне пещта на опашката. Сега всичко зависеше от умението му да попадне точно под пясъка, разрохкан от червея.

Стиснал в лявата си ръка прибора за статично уплътняване той се зарови в защитената страна на една дюна, знаейки, че влечутото е прекалено изморено, за да се обърне назад и да го погълне в бялооранжевата си паст. Докато се зариваше с лявата ръка извади с дясната влагосъхраняващата палатка от комплекта и я приготви за надуване. Всичко дотук бе направено за по-малко от минута — палатката се намираше в пясъчен джоб с плътни стени откъм подветреното лице на дюната. Наду я и припълзя в нея. Преди да уплътни сфинктерното отверстие, пресегна се навън с уплътняващия прибор, сменяйки посоката на неговото действие. Надвисналият отгоре пясък се плъзна върху палатката. Само няколко зрънца проникнаха през отвора, преди Лито да го уплътни напълно.

Трябваше да продължи още по-бързо своята работа. Никакъв пясъчен шнорхел нямаше да му помогне, за да стигне до въздух, годен за дишане. Бурята беше от онези, при които малцина оживяват. Мястото тук щеше да бъде покрито с тонове пясък. Можеше да го спаси само крехкото балонче на влагосъхраняващата палатка с уплътнената над него външна черупка.

Лито се изтегна по гръб, скръсти ръце на гърдите си и потъна в летаргичен унес, при който белите му дробове щяха да правят само по едно вдишване и издишване на час. Преминаваше в непознатото. Бурята щеше да отшуми и ако не оголеше крехката му защита, можеше да излезе навън или… да се озове в Мадинат асселам — Дома на Покоя. Каквото и да се случеше, той знаеше, че трябва да скъса нишките една по една, оставяйки за себе си само Златната Пътека. В противен случай нямаше да успее да се върне в халифата на наследниците на своя баща. Нито пък щеше да живее с лъжата на Деспосини — този ужасен халифат — възпявайки управлението на Пол Муад’Диб. А най-малко пък щеше да мълчи, когато някой жрец изрече обидната безсмислица: „Неговият кристален нож ще погуби демоните!“

С това поето задължение съзнанието на Лито попадна в паяжината на извънвременното дао.