Франк Хърбърт
Децата на Дюн (4)

„Мелиндж (меланж, също ма’лани) същ., неизвестен произход (предполага се, че произлиза от древното Терран Франж): а) смес от подправки; б) подправка от Аракис (Дюн) с гериатрични свойства, отбелязани за пръв път от Яншуп Ашкоко — дворцов химик по време на царуването на Шакад Мъдрия; мелиндж от Аракис, добиван единствено в най-отдалечените пустинни пясъци на планетата, и свързван с пророческите визии на Пол Муад’Диб (Атреидски) — първия махди на свободните; ползван също така и от щурманите на Космическото Сдружение и «Бин Джезърит».“

 

Имперски речник пето издание

Двете големи котки преминаха скалния хребет в светлината на зазоряването, движейки се с грациозни скокове. Те още не бяха започнали лудешкото преследване на жертвата, а само оглеждаха своята територия. Наричаха ги Лаза тигри и бяха от специална порода, пренесена на Салуса Секундус(*) преди около осем хиляди години. Генното инженерство бе заличило някои от характерните белези на древната порода от Терра и усъвършенствало други. Зъбите бяха останали дълги. Лицевата част бе по-широка, а бдителните очи говореха за интелект. Лапите също бяха по-масивни, за да осигуряват опора по неравния терен, а прибраните в тях нокти изскачаха почти десет сантиметра, изострени на върха като бръснач благодарение на абразивната вътрешна повърхност на притискащ ги калъф. Козината им бе в еднообразен жълтеникавокафяв цвят, който почти ги сливаше с околния пясък.

От своите прародители те се различаваха с нещо много съществено — още бебета, в мозъците им бяха присадени сервостимулатори, превръщащи ги в съвършени слуги на притежателя на съответния радиопредавател.

Времето беше студено — когато котките спряха, за да огледат местността, дъхът им се понесе като мъгла във въздуха. Наоколо се простираше район от Салуса Секундус, оставен умишлено сух и безплоден; тук се намираха няколкото контрабандно изнесени от Аракис пясъчни твари, чийто живот се поддържаше с големи усилия заради мечтата за разрушаване на монопола върху мелинджа. Котките бяха застанали на такова място, че пейзажът се състоеше само от жълтокафеникави скали и пръснати тук-там храсти, чиято зеленина сребрееше в дългите сенки, хвърлени от утринното слънце.

Леко раздвижване в далечината внезапно изостри вниманието на животните. Най-напред очите им се обърнаха вляво, след което в същата посока се завъртяха и техните глави. Далече долу, в набраздената петниста земя, две деца, ръка за ръка, се катереха по сухата плитчина. Изглеждаха на една и съща възраст — около девет или десет стандартни години. Имаха червени коси и носеха влагосъхраняващи костюми, покрити отчасти с широко падащи бели наметала, които в цялата си предна част съдържаха герб с ястреба на династията на атреидите, изработен от яркочервени скъпоценни нишки. Децата вървяха и весело бъбреха, а гласовете им достигаха ясно до вече започналите лова си котки. Играта бе позната на Лаза тигрите; бяха я играли, но засега оставаха неподвижни в очакване на сигнала, подаден от техните сервостимулатори.

В този миг някакъв човек се появи на хребета зад котките. Той спря и огледа цялата сцена с животните и децата. Мъжът бе облечен в сивочерната всекидневна униформа на сардукар(*) и носеше отличителните знаци на левенбрех — адютант на башар(*). Зад врата и под раменете му минаваше ремък, на който бе окачена тясната кутия на сервопредавател, лежащ на гърдите така, че и двете ръце да достигат с лекота клавиатурата. Котките не реагираха при неговото приближаване. Те познаваха мъжа както по звука на стъпките му, така и по миризмата. Той се запрепъва надолу и спря на две крачки от тях, като обърса челото си с кърпа. Въздухът бе студен, но работата му явно не беше лека. Светлите му очи отново огледаха обстановката с котките и децата. После мъжът прибра влажен кичур руса коса под черния си шлем и докосна микрофона, поставен на гърлото му.

— Те са в полезрението им.

Насрещният глас стигна до него от слушалките, закрепени зад двете му уши:

— Виждаме ги.

— Да пускам ли? — попита левенбрехът.

— Ще могат ли да се справят без команда за лов?

— Готови са — отвърна мъжът.

— Много добре. Да видим дали четири тренировки са достатъчни.

— Кажете ми кога трябва да действам.

— По всяко време.

— Добре, сега — реши левенбрехът.

Той докосна червения бутон в дясната страна на клавиатурата, като най-напред освободи едно лостче, което затваряше достъпа до него. Повече нищо, излъчвано от предавателя, не задържаше котките. Мъжът постави ръката си върху черното копче, разположено под червеното, готов да спре животните, ако го нападнат. Но те сякаш въобще не го забелязаха, а приклекнаха и се спуснаха от хребета в посока към децата. Огромните им лапи се плъзгаха с почти незабележими плавни движения.

Левенбрехът също приклекна и започна да наблюдава. Добре знаеше, че някъде около него се намира камера, която предава по секретен монитор цялата сцена в жилището на принца.

Котките се движеха с големи скокове, след малко те преминаха в бяг.

Децата, които се катереха по каменистия терен, все още не бяха забелязали опасността. Едното от тях се изсмя с висок и звънлив глас в чистия въздух. Другото се препъна и докато се изправяше, зърна животните.

— Виж!

Те се спряха и загледаха интересните същества. Останаха така до мига, в който Лаза тигрите нанесоха своя удар — всеки от тях си избра по едно за жертва. Малчуганите моментално издъхнаха с пречупени шийни прешлени. Котките започнаха да се хранят.

— Да ги повикам ли? — попита левенбрехът.

— Нека привършат. Добре се справиха. Изглежда, че ще успеят, превъзходна двойка са.

— най-добрата, която съм виждал — съгласи се левенбрехът.

— Тогава всичко е наред. Ще дойдат да те вземат. Изключваме.

Левенбрехът се изправи и се протегна. Стараеше се да не поглежда към височинката вляво, откъдето издайнически бе просветнало окото на камера, предала неговото добро представяне на собствения му башар, намиращ се в зелените участъци на тукашния Капитол. Левенбрехът се усмихна. Очакваше го повишение за днешната работа. Вече чувстваше около врата си отличителните знаци на батор, а след някой и друг ден — на бурсег… А сетне, може би — и на башар. Тези, които служеха добре в корпусите на Фарад’н — внук на починалия Шедъм V, напредваха бързо. Някога, когато принцът заемеше полагащия му се по право трон, щеше да има и по-големи повишения. Чинът на башар можеше да не се окаже краят на пътя. Имаше вакантни баронски и графски титли в множеството светове на царството… но само след премахването на близнаците Атреидски.