Франк Хърбърт
Децата на Дюн (38)

„Поради схващането за Времето като протичащо в една посока — схващане, типично за конвенционалното мислене, хората са склонни да си представят всичко в подредена рамка, явяваща се резултат от последователността на думите. Този умствен капан става причина за появата на твърде краткосрочни представи за ползотворност и последици, което пък се превръща в постоянен непланиран отзвук на кризисни ситуации.“

 

Лайът-Кайнс Наръчник за работа на Аракис

Едновременни думи и движения — припомни си Джесика и насочи мислите си към необходимата подготовка на своите мисловни способности пред наближаващата среща.

Беше малко след закуска и златното слънце на Салуса Секундус току-що бе припалило отсрещната отдалечена стена на затворената градина, която се виждаше от прозореца. Облече се след внимателно обмисляне — черната мантия с качулка на света майка; не пропусна да сложи и златния гребен на атреидите, разположен в избродиран кръг около подгъва и при маншета на ръкавите. Грижливо оправи долната част на своята дреха, докато обръщаше гръб към прозореца, поставила лявата си ръка на талията, за да подчертае мотива с ястребовия гребен.

Фарад’н забеляза емблемата на атреидите при влизането си, но не показа с нищо яд или изненада. Джесика дори долови лек хумор в гласа му и се поучуди. Видя, че е облякъл сивото трико, както му бе предложила. Младежът седна на ниския зелен диван, който тя му посочи, и се отпусна на дясната си страна.

Защо ли й вярвам? — питаше се той. — Та това е бин-джезъритска вещица!

Джесика, прочела мисълта му по несъответствието между отпуснатото тяло и израза на лицето, се усмихна и каза:

— Вярваш ми, защото нашето съглашение е добро и искаш да знаеш онова, на което мога да те науча.

Забеляза лекото присвиване на неговите вежди и махна с лявата си ръка, за да го успокои:

— Не, не чета мисли. Наблюдавам лицето, тялото, маниерите, тона на гласа, постановката на ръцете. Всеки може да го направи, след като научи казаното от „Бин Джезърит“.

— А ще ме просветиш ли?

— Убедена съм, че си се запознал подробно с отчетите за мен — отвърна тя. — Споменато ли е някъде, че не изпълняваме обещаното?

— Не, но…

— Ние оцеляваме и продължаваме да работим благодарение на абсолютното доверие, което хората могат да имат в почтеността ни. Това не се е променило.

— Намирам го за логично — каза той. — Нетърпелив съм да започнем.

— Изненадвам се, че никога не си поискал учител от „Бин Джезърит“. Биха подскочили от радост заради възможността да станеш техен длъжник.

— Майка ми дори не ме изслушваше, когато настоявах да го направим. Но сега… — Той красноречиво сви рамене вместо коментар за изгонването на Венсика. — Ще започваме ли?

— Щеше да е по-добре, ако беше малко по-млад — продължи Джесика. — Сега ще е доста трудно и ще отнеме повече време. Трябва да се научиш на търпение, на върховно търпение. Моля се цената да не ти се стори прекалено висока.

— Не и за това, което предлагаш в замяна.

Тя долови в гласа му откровеността, напора на очакванията и надеждите, както и дозата страхопочитание. Беше достатъчно за начало.

— И така, изкуството на търпението започва с някои елементарни прана-бинду упражнения за краката и ръцете, а също и за дишането. Готов ли си?

Тя седна на табуретка срещу него.

Фарад’н кимна утвърдително, придавайки си изчаквателен израз, за да прикрие внезапно обзелия го страх. Тйеканик го бе предупредил, че в предложението на лейди Джесика задължително има някаква хитрост, забъркана от Сестринството: „Не бива да вярваш, че отново ги е напуснала или че са я изоставили.“

Фарад’н бе отклонил довода му с изблик на яд, за който по-късно съжали. Емоционалната реакция го беше принудила да се съгласи по-бързо, отколкото му се искаше, с предупрежденията на Тйеканик. Той погледна последователно към ъглите на стаята и слабия блясък на скъпоценните камъни, вградени в свода. Не всичко, което блестеше, бе скъпоценни камъни; ала всичко, станало в тази стая, щеше да бъде записано и проницателни умове щяха да огледат многократно всеки нюанс, всяка дума, всяко движение.

Джесика се усмихна, забелязала неговия поглед, но не показа с нищо, че знае какво е отвлякло вниманието му.

— За да овладееш търпението, по метода на „Бин Джезърит“ — каза тя, — непременно трябва да започнеш с разпознаване и оценка на изначалната и несправедлива липса на равновесие в нашата вселена. Ние назоваваме естеството — имайки предвид общността като цяло, във всички нейни форми на проява — Върховния Антипод на Абсолюта. За да освободиш своята способност за проницателност и придобиеш възможност за разпознаване на зависещата от условията даденост на природата за промяна в начините на действие, ще трябва да задържиш изпънати пред себе си двете си ръце. Съсредоточи вниманието си, наблюдавайки крайните им части — най-напред дланите, а после и обратната страна. Разгледай внимателно пръстите си. Направи го.

Фарад’н се подчини, но се чувстваше глупаво. Все пак това бяха собствените му ръце и той ги познаваше.

— Представи си своите ръце с напредването на възрастта — продължи Джесика. — Очите ти трябва да ги видят много стари. Много, много стари. Виж колко суха е кожата…

— Ръцете ми не се променят — прекъсна я той. Вече бе доловил лек трепет на мускулите си в подмишниците.

— Продължавай да се взираш в тях. Виж ги стари, толкова стари, колкото са били в детството ти. Навярно ще ти се отдаде след известно време. А когато ги видиш в старостта им, смени хода на процеса. Направи ръцете си отново млади — толкова млади, колкото можеш да си представиш. Положи усилия да ги виждаш от детска възраст до дълбока старост по свое желание — напред-назад, напред-назад.

— Но те не се променят! — възрази Фарад’н. Раменете го боляха.

— Ако го поискаш от сетивата си, ръцете ти ще се променят — каза тя. — Съсредоточи се върху представата за потока на времето от детинство до старост и от старост до детинство. Може да трае часове, дни, месеци. Ала трябва да се постигне. Възприемайки тази смяна на времевия поток, ще се научиш да гледаш на всяка система като на нещо, което се върти в относителна стабилност, но… само в относителна.

— Мислех, че ще овладявам изкуството на търпението.

Джесика долови в гласа му гняв, както и чувство на безсилие и неудовлетвореност.

— Относителната стабилност — продължи тя — е хоризонтът, който сам създаваш със своята вяра. От друга страна, вярванията подлежат на манипулация с помощта на въображението. Досега си имал ограничен поглед към света. Сега трябва да превърнеш вселената в свое собствено творение. Това ще ти даде възможност да използваш всяка относителна устойчивост независимо от начина, по който си решил да го сториш.

— Колко време е нужно според теб?

— Търпение — напомни му тя.

Фарад’н неволно се ухили. Очите му се вторачиха в нея.

— Гледай в пръстите си! — сопна се светата майка.

Усмивката изчезна. Погледът му отново отскочи, взирайки се съсредоточено в протегнатите ръце.

— Какво да направя, когато се уморя? — попита той.

— Престани да разговаряш и се съсредоточи — каза Джесика. — Ако почувстваш силна умора, прекрати всичко. Започни отново след няколко минути релаксация. Трябва да упорстваш, докато успееш. На сегашния етап това е много по-важно, отколкото можеш да си представиш. Овладей този урок или други просто няма да има.

Фарад’н пое дълбоко дъх, прехапа устни и се взря в ръцете си. Започна бавно да ги обръща: отгоре-отдолу, отгоре-отдолу… Раменете му трепереха от изтощение! Отгоре-отдолу… Нищо не се променяше.

Джесика се изправи и прекоси помещението до единствената му врата.

— Къде отиваш? — попита той, без да отклонява вниманието си от ръцете.

— Става по-лесно, когато си сам. Ще се върна след час. Търпение.

— Знам вече!

Джесика го погледна за миг. Колко дълбоко погълнат изглеждаше. Внезапно бодване в сърцето й напомни за нейния изгубен син. Позволи си да въздъхне и каза:

— След като се върна, ще ти покажа някои упражнения, с които да отпускаш мускулите си. Нека мине малко време. Самият ти ще бъдеш учуден от това, което ще могат да правят тялото и сетивата ти.

После излезе.

Вездесъщите стражи тръгнаха след нея през залата, която тя прекоси с големи крачки. Преклонението и страхопочитанието им бе очевидно. Бяха сардукари, предупредени поне три пъти за необикновените й умения и отгледани с разказите за поражението си от свободните на Аракис. А тази вещица беше света майка, бин-джезъритка и една от атреидите.

Поглеждайки назад, Джесика видя суровото изражение на лицата им, приемайки го като крайъгълен камък в своя проект. Когато стигна до стълбите, тя се обърна, спусна се надолу и по един къс коридор влезе в градината под своите собствени прозорци.

Дано Дънкан и Гърни изпълнят сега ролите си — помисли тя щом стъпи на пътечката от чакъл и видя златистата светлина, процеждаща се през зеленината.