Франк Хърбърт
Децата на Дюн (33)

„Преди всичко останало, ментатът трябва да обобщава, без да е специалист. Мъдро е да се взимат решения от голям порядък, до които стигат тези, които боравят с общи понятия. Експертите и тесните специалисти бързо довеждат до хаос. Те са източник на безполезно ровичкане в дреболии, както и на люта препирня заради една запетая. Докато, от друга страна, ментатът, който обобщава в широки граници, въвежда здравия смисъл при взимането на решения. Той не следва да се изключва от неудържимото и гигантско течение на случващото се в неговата вселена. Трябва винаги да може да каже: «Понастоящем няма реална загадка по този въпрос. Засега знаем толкова. По-късно може да се окаже погрешно, но ще направим корекция, когато стигнем дотам.» Ментатът, който генерализира, е длъжен да разбере, че всичко, което приемаме за нашата вселена, е само част от едно по-голямо явление. Експертът винаги се обръща назад, защото е свикнал да мисли и действа в съответствие с тесните стандарти на своята собствена специалност, а боравещият с най-общите понятия гледа напред и навън; той търси живите и пълни със сила принципи, знаейки много добре, че тези принципи се променят и развиват. Обобщаващият ментат е длъжен да внимава за общата характеристика на самата промяна. За нея не е подготвен постоянен каталог; няма нито наръчник, нито инструкция за работа. Трябва да погледнеш към промяната с възможно най-малката предварителна представа и да си зададеш въпроса: «Какво ли иска да ни покаже това?»“

 

Наръчник на ментата

Беше в деня на Куизъц Хадерах — първият от Светите дни на последователите на Муад’Диб. На него се честваше обожественият Пол Атреидски като личност, която е едновременно навсякъде — мъжкият представител на „Бин Джезърит“, в когото бе смесено наследеното от поколенията мъжко и женско начало в неизчерпаемата мощ на Единия-с-Всичко. Вярващите наричаха този ден Айил — Жертвоприношението — за увековечаване на смъртта, направила неговото присъствие „истинско навсякъде“.

Проповедникът избра ранното утро на този ден, за да се появи отново на площада пред храма на Алая, без да се съобразява със заповедта за неговото задържане, за която всички вече знаеха. Крехкото временно примирие, установено между жреците на Алая и разбунтувалите се пустинни племена, бе действителност, но наличието му се чувстваше най-вече като факт, изпълващ с безпокойство жителите на столицата. Проповедникът не правеше нищо за разсейването на това настроение.

Течеше двайсет и осмият ден на официален траур за сина на Муад’Диб и шестият след ритуала в негова памет, извършен в Стария проход и закъснял заради бунта. Дори хаджът не бе спрял боевете. Проповедникът знаеше, че него ден площадът ще бъде задръстен. Повечето поклонници се стараеха да прекарат престоя си на Аракис така, че да останат и за Айил, „та да могат да доловят Святото Присъствие на Куизъц Хадерах точно на неговия ден“.

Проповедникът дойде на площада с първата зора и го завари вече изпълнен с множество вярващи. Едната му ръка леко докосваше рамото на младия водач, долавяйки неприличната горделивост в походката на момъка. С приближаването на Проповедника хората забелязаха нови подробности в неговото поведение. Това внимание явно не беше неприятно за водача. Проповедникът го приемаше като необходимост.

Заемайки обичайното си място на третото от стъпалата на храма, той почака да стихне шумът. Когато тишината заля като вълна тълпата и вече можеха да се чуят забързаните стъпки на хора откъм крайните точки на площада, които също искаха да го чуят, Проповедникът се окашля, за да прочисти гърлото си. Около него все още упорстваше студът на утрото, а и светлината не бързаше да се настани наоколо, задържана от върховете на сградите. Той сякаш опипа сивкавото мълчание, изпълнило големия площад, и заговори:

— Дойдох, за да засвидетелствам почитта си и да проповядвам в памет на Лито Атреидски II — извикани със силен глас, първите му думи странно напомняха за дрезгавия говор на пясъчен ездач. — Правя го от съчувствие към всички, които страдат. Искам да ви кажа наученото от мъртвия Лито: утрото още не е дошло и може никога да не дойде. Точно този момент е единственото наблюдаемо за нас време и място във вселената. Казвам ви го, за да доловите аромата му и да разберете онова, на което той ви учи. Казвам го, за да запомните, че растежът и смъртта на едно правителство приличат на растежа и смъртта на неговите граждани.

Смутен шепот премина през площада. Подиграваше ли се той със смъртта на Лито II? Дали жреческата стража нямаше да се втурне и да го арестува?

Алая добре знаеше, че никой няма да прекъсне Проповедника. Тя бе издала заповед да не го безпокоят през този ден. Беше се преоблякла в запазен влагосъхраняващ костюм с маска, покриваща носа и устата й, както и в обикновена роба с качулка, скриваща косата. Стоеше на втория ред под него и внимателно го наблюдаваше. Дали бе Пол? Изминалите години действително можеха да го променят до това състояние. И той винаги бе владял до съвършенство Гласа, което затрудняваше още повече разпознаването му. Наистина, Проповедникът правеше с гласа си всичко, което поискаше. Дори Пол не би могъл да го използва по-добре. Тя разбираше, че трябва да установи идентичността му, преди да предприеме каквото и да е срещу него. Колко поразителни бяха словата му! Алая не долови никаква ирония в тях. Проповедникът си служеше с убеждаващата притегателна сила на точно дефинирани изречения, изпълнени със затрогваща искреност. Хората можеха да се препънат в някой умишлено подбран обрат на мисълта, давайки си миг по-късно сметка, че е бил използван точно с такава цел — да ги научи на нещо.

— Иронията нерядко прикрива невъзможността да се мисли отвъд границите на нечии общоприети предположения — говореше странникът. — Не си служа с ирония. Ганима вече ви каза, че кръвта на брат й не може да се отмие. И аз мисля същото.

— Ще се каже — продължи той след малка пауза, — че Лито е отишъл там, където е отишъл и баща му и че е направил същото което е сторил неговият баща. Църквата на Муад’Диб говори, че той е направил избора си в името и за благото на своя народ, че подобна постъпка може да изглежда абсурдна и глупава, но историята ще я потвърди. И още, че историята и сега се пренаписва.

— Казвам ви — извиси глас мъжът, — че има и друг урок, който трябва да бъде научен от техния живот и кончината им.

Алая, внимателна към всяка подробност, се запита защо Проповедникът употреби думата кончина, а не смърт. Дали не искаше да намекне, че единият или двамата са живи? Как би било възможно това? Един прорицател бе потвърдил истинността на разказа на Ганима. Защо тогава Проповедникът постъпваше по този начин? И какво създаваха изречените от него думи — мит или реалност?

— Запомнете добре и този урок! — прогърмя слепецът, вдигайки ръцете си. — Ако наистина притежавате човеколюбие, оставете света на мира!

Той свали ръце и насочи празните си очни кухини към Алая. Сякаш говореше само на нея — и това бе така очевидно, че неколцина се обърнаха любопитно в същата посока. Би могъл да бъде Пол. Би могъл!

— Давам си сметка, че хората трудно понасят реалността — продължи той. — Повечето животи са проява на себичност. Мнозинството предпочита истините, приети от себеподобните. Удряте главите си в преградните пръти на обора и със задоволство преживяте, докато умрете. Други си служат с вас за собствени цели. Не напускате обора, за да вдигнете глава и да бъдете самите себе си. Муад’Диб дойде, за да ви го каже. Ако не вникнете в смисъла на посланието му, не можете да благоговеете пред него!

Някой от тълпата, по всяка вероятност преоблечен жрец, не успя да се овладее и извика с груб глас:

— Ти не живееш живота на Муад’Диб! Как се осмеляваш да учиш другите да го тачат?

— Защото е мъртъв! — изкрещя Проповедникът.

Алая се обърна, за да види кой го бе предизвикал. Мъжът оставаше скрит, но гласът му отново се понесе над тълпата:

— Ако наистина вярваш, че е мъртъв, отсега нататък оставаш сам!

Със сигурност е жрец — помисли Алая. Но не успя да разпознае гласа му.

— Идвам само за да ви задам един простичък въпрос — продължи Проповедникът. — Трябва ли смъртта на Муад’Диб да бъде последвана от моралното самоубийство на всички? Това ли е неизбежната последица от появата на Месия?

— Значи приемаш, че е Месия? — изкрещя гласът от тълпата.

— Защо не, след като аз съм пророкът на неговото време? — отговори с въпрос Проповедникът.

Спокойната увереност на тона и поведението му принудиха дори предизвикващия го да замлъкне. Тълпата реагира с объркан ропот, напомнящ животинско мучене.

— Да — повтори Проповедникът, — аз съм прорицателят на онези времена.

Алая, съсредоточила изцяло вниманието си върху него, различи фините модулации на Гласа. Той със сигурност държеше тълпата в ръцете си. Дали е бил обучаван от „Бин Джезърит“? А може би беше следващата маневра на Мисионария Протектива? Както бе възможно и да няма нищо общо с Пол, а да е само част от безкрайната игра на властта…

— Аз свързвам мита и съня! — извика Проповедникът. — Аз съм лекарят, който изражда детето и обявява, че то е живо. Но идвам при вас по време на смърт. Нищо ли не ви смущава? Този факт трябваше да разтърси душите ви!

Макар че думите му я разгневиха, Алая разбра целта на речта му. Усети как заедно с останалите се приближава до стъпалата — все по-плътно към високия мъж в пустинни одежди. Младият водач за момент привлече вниманието й — колко умен и дързък изглеждаше момъкът! Муад’Диб би ли използвал услугите на толкова нахален младеж?

— Искам да смутя вашия покой! — извика отново Проповедникът. — Това е целта ми! Дойдох тук, за да се противопоставя на измамата и на илюзията в общоприетия шаблон на вашата религия. Също както при други подобни, нейната институция тласка към малодушие, бездействие и самодоволство.

Яден ропот се заиздига откъм средата на множеството.

Алая долови нарастващото напрежение и със злорадство помисли дали няма да избухнат размирици. Проповедникът щеше ли да овладее ситуацията? Ако не успее, можеше да загине на мястото си!

— Онзи жрец, който ме предизвиква! — почти изкрещя странникът, сочейки към тълпата.

Той знае! — помисли Алая. Почувства силна тръпка, почти сексуална в своите отсенки. Мъжът играеше опасна игра, но го правеше съвършено.

— Ти, жрецо в цивилно облекло — извика Проповедникът, — си капелан на самодоволството. Не заставам срещу Муад’Диб, а срещу тебе. Истинска ли е твоята религия, когато не ти струва нищо и не крие никакви рискове? Вярна ли е твоята религия, когато шишкавееш с нейна помощ? Права ли е твоята религия, след като извършваш жестоки дела в нейно име? Откъде идва твоето израждане, тръгнало от откровението? Отговори ми, жрецо!

Но предизвикателят не се обади. Алая отново долови, че тълпата слуша с жадно смирение всяка дума на Проповедника. Атакувайки жречеството, той бе спечелил нейното съчувствие и симпатия! И ако шпионите й казваха истината, повечето поклонници и свободни на Аракис вярваха, че е Муад’Диб.

— Синът на Муад’Диб рискуваше! — почти изкрещя Проповедникът и Алая усети сълзи в гласа му. — И Муад’Диб рискуваше! Те заплатиха своята цена! Но какво постигна Муад’Диб? Една религия, която слага край на живота му!

Колко различни ще са тези думи, ако идваха от самия Пол — помисли Алая. — Трябва да разбера!

Тя се приближи още до стъпалата и видя, че други сториха същото. Притисна се плътно в тълпата; сега вече почти можеше да докосне загадъчния пророк. Долови пустинният мирис от него, някаква смесица от подправка и кремъчна прах. И двамата — той и младият му водач — бяха толкова прашни, сякаш току-що идваха от бледа(*). Виждаше изпъкналите под кожата вени на ръцете му в местата около уплътнителите за китките на влагосъхраняващия костюм. Можа да забележи, че бе носил пръстен на лявата си ръка; мястото личеше. Пол бе имал пръстен на същия този пръст — ястребът на атреидите, пазен сега в Сийч Табър. Лито щеше да го носи, ако бе останал жив… или ако тя му бе позволила да се възкачи на трона.

Проповедникът отново насочи празните си очни кухини към Алая и заговори като на близък човек, макар гласът му да се разнесе над тълпата.

— Муад’Диб разкри две неща: сигурно бъдеще и несигурно бъдеще. С пълно осъзнаване той застана лице в лице с върховната несигурност на самата вселена. Отстъпи слепешком от своето място на този свят. С това ни показа, че хората трябва да изберат несигурното пред сигурното.

Алая усети умоляващия тон в гласа му към края на неговите думи.

Огледа се и плъзна ръка върху дръжката на кристалния са нож. Ако го убия сега, какво ли ще направят? — Силна тръпка, също като предишната, премина през тялото й. — Защо пък да не го убия и да се оправдая, като обявя Проповедника за нагъл измамник и еретик!

Но какво би станало, ако се докажеше, че е Пол?

Някой я побутна още по-близо до него. Бе омаяна и овладяна от присъствието му едновременно с вътрешната борба да успокои гнева си. Пол ли бе това? О, богове! Що да стори!

— Защо още един Лито ни напусна? — запита Проповедникът. Гласът му беше пропит с дълбока болка. — Отговорете ми, ако можете! Ех, тяхното послание е съвсем ясно — изоставете сигурността. — Той го повтори с гръмлив, отекващ глас: — Изоставете сигурността! Ето най-съкровената заповед в живота. Животът се дава именно за това. Вие сте като сонда в неизвестното, в несигурността. Нима не можете да чуете Муад’Диб? Ако сигурността познава абсолютно едно безусловно бъдеще, става дума само за предрешена смърт! Такова бъдеще се превръща в настояще! Той ни показа именно това!

С ужасяващо точно движение слепецът се пресегна и сграбчи ръката на Алая. Стори го без никакво опипване или колебание. Тя направи опит да се освободи, но той я задържа с болезнена хватка, говорейки право в лицето й, докато хората около тях заотстъпваха объркано.

— Жено, какво ти каза Пол Атреидски? — бе въпросът му.

Откъде знае, че съм жена? — запита се тя. Искаше да потъне дълбоко в събраните в нея животи, но вътрешният й свят остана заплашително мълчалив, сякаш хипнотизиран от образа на тяхното общо минало.

— Той ти каза, че завършекът е равнозначен на смърт! — извика Проповедникът. — Абсолютно точното предсказание е краят… смъртта!

Тя отново опита да освободи пръстите си. Искаше да стисне ножа и да отдели ръката му от себе си, но не смееше. Никога в своя живот не се бе чувствала толкова обезкуражена и уплашена.

Проповедникът вдигна брада и извика високо:

— Чуйте думите на Муад’Диб! Той каза: „Ще натрия носовете ви в нещата, които се стремите да избегнете. За мен не е странно, че всички искате да вярвате само в това, което ви успокоява. Как по друг начин хората изнамират капаните, въвеждащи в посредствеността! И можем ли да дадем друго определение на коравосърдечието?“ Ето, това ви каза Муад’Диб!

Той рязко пусна ръката на Алая и тя залитна към тълпата. Щеше да падне, ако не бяха хората наоколо, които я задържаха.

— За да съществуваш, трябва да изпъкваш, да се отделиш от обкръжението — рече Проповедникът. — Вие не мислите, по същество ви няма, освен ако не искате да рискувате собствения си здрав разум при оценката, която давате на съществуването си.

Пристъпвайки надолу, той хвана отново ръката на Алая — без никакво колебание. Но този път беше по-внимателен и, понижавайки гласа си, за да го чува само тя, рече:

— Сестро, престани с опитите си да ме върнеш отново в обкръжаващия фон.

После постави ръка върху рамото на своя млад водач и пристъпи към тълпата. Сториха път на странната двойка. Към Проповедника се протягаха ръце, докосвайки го по начин, внушаващ уважение, но и страх от онова, което можеха да намерят зад покритата с прах роба.

Алая остана сама, силно зашеметена, докато тълпата тръгна след него.

Сега вече бе напълно убедена. Това беше Пол. Нямаше място за никакво съмнение. Беше нейният брат. Тя го почувства, също като останалите. Бе потънала в неговото свято присъствие и сега собственият й свят се срутваше върху й. Искаше да се затича след него с молба да я спаси от самата нея, но не успя да помръдне. Докато другите се блъскаха след Проповедника и неговия водач, тя стоеше задушена от върховно отчаяние и толкова дълбока умора, че продължаваше да трепери, без да може да заповядва на собствените си мускули.

Какво да правя? Какво да правя? — питаше се объркано.

Нямаше го нито Дънкан, на когото да се облегне, нито майка й. Животите в нея мълчаха. Оставаше Ганима, под стража, на сигурно място в Замъка, но не можеше да принуди себе си да прехвърли огромното страдание върху оцелялата близначка.

Всички се обърнаха срещу мен. Какво да правя?