Франк Хърбърт
Децата на Дюн (31)

„Паролата ми даде човек, който умря в занданите на Аракийн. Ето, оттам имам този пръстен, оформен като костенурка. Намирах се в сука извън града, където ме криеха бунтовниците. Паролата ли? Оттогава беше променяна много, много пъти. «Упорство». А отговорът беше: «Костенурка». Пръстенът ме измъкна жив от онова място. Затова го и купих — да ми напомня.“

 

Тагир Мохандис — разговор с приятел

Лито бе стигнал далеко по пясъка, когато чу зад себе си червея, открил кречеталото и подправката, която той бе поръсил около мъртвите тигри. Изпълнението на плана започна с добра поличба; през повечето време червеите се срещаха много рядко по тия места. В този случай червеят не беше главният фактор, но идването му щеше да помогне. Просто нямаше да се налага на Ганима да обяснява липсата на тялото.

Беше сигурен, че сестра му вече е направила всичко необходимо, за да повярва напълно в неговата смърт. Някъде дълбоко в съзнанието й щеше да остане едно мъничко херметизирано зрънце, отделно късче памет, което би могло да бъде разбудено единствено от двете думи, изречени на древен език, познат само на двамата. Секхер Нбиу. Ако тя чуеше тези думи — Златната Пътека — щеше да си спомни… Дотогава той бе мъртъв. Сега Лито се почувства наистина сам.

Движеше се в неравноделния ритъм, чиито звуци бяха напълно естествени за пустинята. Нищо от вървежа му нямаше да подскаже на червея, че тук се намира човешка плът. Този ход се бе превърнал за него в толкова дълбоко усвоен рефлекс, че дори не стигаше до мисълта му. Краката сами се местеха без ритъм на стъпките. Шумът можеше да бъде приписан както на вятъра, така и на действието на гравитацията. Само не и на човешко същество.

Щом червеят приключи със своята работа там, отзад, Лито приклекна край една ниска дюна и се загледа обратно към Служителя. Да, достатъчно се бе отдалечил. Забучи кречетало и призова своето транспортно средство. Червеят пристигна бързо; остана му съвсем малко време, за да заеме необходимата позиция, преди чудовището да погълне кречеталото. Точно когато преминаваше покрай него, той се възкачи отстрани с помощта на куките, отвори чувствителния челен край на един от пръстените и обърна безмозъчното създание на югоизток. Червеят беше малък, но силен. Мощта му се усещаше в извивките, с които, съскайки, се плъзгаше през дюните. Ездачът долавяше откъм гърба си слаб ветрец, нагорещен от силата на триенето, докато червеят преработваше наченки на подправката в туловището си.

Движеше се, а с него пътуваше и мисълта му. Стилгар го бе взел за първото яздене на пясъчен червей. Достатъчно беше да даде път на спомените си, за да чуе гласа му — спокоен и точно напътстващ, изпълнен с учтивостта на друга, отминала епоха. Стилгар бе далеч от заплашителните олюлявания на някой свободен, пиян от питие с подправка. От него не можеше да се чуе високият глас и шумните заплахи, типични за онова време. Не, той имаше друг метод при изпълнението на своите задължения. Беше достолепен учител на царствена особа. „Много отдавна назовавали птиците по техните песни — обясняваше той. — Така и всеки вятър си има име. Вятърът с шестте подсвирквания се нарича Пастаза, а пристигащият с двайсетте е Гуешма, докато вятърът със стоте подсвирквания се казва Хейнали — този, който бута човека. След него идва вятърът на демона на откритата пустиня — Хуласикали Уала — този, който изяжда тялото.“

Лито, който вече знаеше чутото, бе поблагодарил с кимване за наставлението.

Урокът на Стилгар можеше да бъде изпълнен и с други ценни сведения: „Много отдавна имало племена, познати като ловци на вода. Наричали ги идуали, което означава «водни насекоми», защото тези хора без колебание крадели водата на други свободни. Ако хванели някого сам в пустинята, не му оставяли дори намиращата се в собственото му тяло вода. Те обитавали точно това място — сийча Джакуруту. И пак тук се събрали другите племена, за да изтребят идуали. Това е станало много, много отдавна, дори преди времето на Кайнс — в дните на моя прапрадядо. Оттогава, та до днес, нито един свободен не е идвал в Джакуруту. Той е табу.“

Ето така Лито неусетно си припомни познания, заключени в паметта му. Важен беше този урок за работата на съзнанието. Само паметта не беше достатъчна, дори многостранна памет като неговата, ако не станеха известни пътищата за нейното използване. В Джакуруту трябваше да има вода, ветроуловителен капан, както и всичко необходимо за сийч на свободни. Към това се добавяше несравнимото обстоятелство, че нито един свободен не бе дръзнал да отиде там. Мнозина от младите дори не знаеха, че Джакуруту е съществувал. Да, те бяха чували за Фондак, но само като за сборище на контрабандисти.

А то беше отлично за скривалище на мъртвец — заедно с контрабандистите и измрелите преди много време.

Благодаря ти, Стилгар.

Червеят се умори преди зазоряване. Лито слезе от него, наблюдавайки го, докато потъваше между дюните, движещ се по начин, типичен за тези същества. Щеше да се зарови дълбоко и несъмнено в лошо настроение.

Трябва да пропусна деня — помисли той.

Изправи се на върха на една дюна и обходи с поглед всичко наоколо — пустота, пустота, пустота. Само начупената диря на изчезналия червей бе пробив в скучната пясъчна еднаквост.

Тихият вик на нощна птица прозвуча в отговор на първата зелена ивица светлина откъм хоризонта на изток. Лито се окопа в пясъчното укритие, наду около тялото си влагосъхраняващата палатка(*) и насочи върха на пясъчния шнорхел(*) към въздуха.

Дълго преди идването на съня той лежеше в непобедимата тъмнина, обмисляйки решението, което бяха взели с Ганима. То не бе никак лесно, особено за нея. Не се бе осмелил да сподели със сестра си нито цялото свое проникновение, нито всички доводи, до които беше достигнала мисълта му. Сега преценяваше това проникновение като истинска визия, а не като сън. Всъщност най-странен бе фактът, че той я беше видял като визия в друга визия. Ако съществуваше някакво доказателство, което можеше да го убеди, че баща му е жив, то бе именно това видение във видението.

Животът на пророка ни затваря в мястото, където прониква неговият вътрешен поглед — каза си Лито. — Един пророк би могъл да се освободи от своята визия само ако възсъздаде собствената си смърт като противовес. — Именно така изглеждаха нещата в двойното му проникновение и сега той ги разчепкваше заради избора, направен от самия него. — Горкият Йоан Кръстител — помисли. — Ако беше имал смелостта да умре по друг начин… А може би изборът му е бил най-смелият. Откъде бих могъл да знам какви други възможности е имал? Впрочем как бих могъл да знам и какви възможности за решение е имал моят баща?

Той въздъхна. Да обърне гръб на баща си бе все едно да извърши предателство към Бог. И все пак Империята на атреидите имаше нужда от разтърсване. Тя се бе принизила до най-лошите видения на Пол. С какво непредвидено безучастие унищожаваше хора! Всичко се правеше без мисъл за последствията. Пружината на една религиозна лудост бе навита почти до скъсване и оставена да се развива сама.

Ние сме затворени във визията на моя баща.

Лито знаеше, че изходът от тази лудост минава по Златната Пътека. Баща му го бе видял. Ала хората можеха да се отклонят от нея и да се върнат назад към времето на Муад’Диб, взимайки го за по-добра епоха. Човешкият род трябваше да премине през опита на алтернативата пред самия Муад’Диб. Инак никога нямаше да разбере собствените си митове.

Сигурност. Мир… Благоденствие…

При възможност за избор не оставаше почти никакво място за съмнение на какво щяха да се спрат поданиците на Империята.

Въпреки всичко те ме мразят — помисли той. — Мрази ме и Гани, въпреки всичко.

Дясната ръка го засърбя и Лито си спомни за ужасната ръкавица, видяна в двойното проникновение. Ще бъде — каза си. — Да, ще бъде.

Аракис, дай ми сила.

Неговата планета оставаше мощна и жива. Пясъкът й притискаше здраво влагосъхраняващата палатка. Дюн беше гигант, преброяващ своите богатства. Мамещо създание, едновременно красиво и невероятно грозно. Единствената й ценност бе пулсът на нейната собствена мощ, независимо от начина, по който тя е натрупана. Атреидите притежаваха тази планета така, както мъж притежава пленена любовница, или както „Бин Джезърит“ притежаваше своите сестри.

Не бе случайно, че Стилгар ненавиждаше жреците-търговци.

Благодаря ти, Стилгар.

Лито си припомни красотите на някогашния живот в сийча преди идването на имперските технократи, а мислите му течаха плавно, както — той добре го знаеше — текат сънищата на Стилгар. Животът беше съвсем друг преди светоглобусите и лазестрелите, преди орнитоптерите и комбайните за подправка: майки с кафява кожа и бебета, провиснали на хълбоците им; лампи, които горяха масло от мелинджа посред плътна канелена миризма; наиби, убеждаващи своите хора, макар добре да знаеха, че нищо не може да стане по принуда. Истинско гъмжило от живот в мрака на браздите, изсечени в камъка…

Една страховита ръкавица ще възстанови равновесието — каза си Лито.

И в същия миг заспа.