Франк Хърбърт
Децата на Дюн (23)

„Ето и заблудата, съпътстваща всяко могъщество — в основата си то се проявява в самовластието на един ограничен свят. А най-важният урок на нашата релативистично устроена вселена гласи, че нещата непрестанно се изменят. Всяка сила задължително среща по-голяма сила. Пол Муад’Диб предаде този урок на сардукарите в Аракийнските равнини. Неговите потомци трябва още да го учат, за да го усвоят.“

 

Проповедникът в Аракийн

Първият тъжител в тазсутрешната аудиенция бе трубадур от Кадеш, пристигнал като поклонник на харжа, чиято кесия загубила тежестта си с помощта на аракийнски наемници. Той стоеше гордо изправен сред воднистозеленикавия каменен под на залата, а видът му нямаше нищо общо с вида на човек, дошъл да моли.

Джесика се възхити на неговата самоувереност от мястото, където седеше заедно с Алая — върху платформа със седем стъпала. За майката и дъщерята бяха поставени еднакви тронове, но Джесика обърна специално внимание на факта, че Алая се намираше отдясно, на мъжкото място.

Колкото до трубадура от Кадеш, несъмнено хората на Джавид го бяха пуснали само заради качеството, с което така добре си служеше и сега — собствената му самоувереност. От него се очакваше да предостави няколко забавни минути на придворните и останалите посетители в Голямата зала; именно по този начин щеше да заплати за посещението си, вместо с парите, които така или иначе вече му липсваха.

От пледоарията на адвоката-жрец, защитник на интересите на трубадура, се разбра, че кадешианецът сега разполага единствено с дрехата на гърба си и с балисета, окачен на кожено въже на неговото рамо.

— Заяви, че му предложили някакво черно питие — каза адвокатът, едва прикривайки усмивката, разкривила устните му. — Ваша светлост, ако ви е приятно да чуете, питието го оставило в безпомощно състояние, но той много добре усетил, когато му резнали кесията.

Джесика огледа трубадура, докато адвокатът продължаваше да говори монотонно и с фалшиво съчувствие, а гласът му преливаше от противно поднесена нравственост. Човекът от Кадеш беше висок почти два метра. В очите му, очевидно свикнали да заглеждат хубавите жени, прозираше жив и интелигентен ум, както и чувство за хумор. Златистата му коса падаше до раменете, каквато бе модата на неговата планета; от широките му гърди и добре оформеното елегантно тяло струеше мъжка сила, която сивата роба на поклонник не можеше да скрие. Той бе представен с името Тагир Мохандис и беше потомък на род от пътуващи инженери, горд със своите предшественици и доволен от самия себе си.

най-сетне Алая прекрати пледоарията с махване на ръка и обяви, без да се обръща:

— Лейди Джесика ще произнесе първата присъда в чест на нейното завръщане при нас.

— Благодаря ти, дъще — рече Джесика, като демонстрира действителното си старшинство пред всички присъстващи. Дъще! Нима Тагир Мохандис бе брънка от веригата на техния план? Или пък беше просто невинен будала? Тя веднага съобрази, че поисканата от нея присъда по това дело бе началото на подготвена атака. Всичко изглеждаше напълно в стила на Алая.

— Бива ли те на инструмента? — попита Джесика, посочвайки деветструнния балисет на рамото на трубадура.

— Точно толкова, колкото и Гърни Халик! — отвърна с висок глас Тагир Мохандис, за да го чуят всички в залата, а думите му предизвикаха интерес и раздвижване сред присъстващите.

— Явно е, че търсиш пари за път — продължи Джесика. — Къде ще отидеш с тези пари?

— На Салуса Секундус, в двора на Фарад’н — отговори Мохандис. — Чувал съм, че дава подслон на трубадури и музиканти, помага на различните изкуства и се стреми да съживи културния живот.

Джесика умишлено не погледна към Алая. Разбира се, тя добре бе знаела какво ще поиска Мохандис. Усети, че й е приятно разиграването на второстепенни сценки. Дали наистина са мислили, че няма да може да посрещне подобна атака?

— Ще посвириш ли в замяна на своето заминаване? — предложи Джесика. — Моите условия са условията на една от свободните. Ако музиката ти ми хареса, мога да те задържа тук, за да облекчаваш собствените ми грижи; ако пък подразни слуха ми, ще те изпратя в пустинята, та да поработиш за парите за своето пътуване. Ако преценя, че свириш като за пред Фарад’н, за когото се говори, че е враг на атреидите, ще те проводя при него с дар от мен. Е, Тагир Мохандис, ще те чуем ли при тези условия?

Той отметна назад глава и избухна в гръмогласен смях. Русата му коса сякаш лумна, когато свали от рамото си балисета, за да го настрои сръчно в знак, че приема нейното предизвикателство.

Тълпата в залата понечи да се приближи, но стражите и придворните не пуснаха други, освен вече присъстващите.

Мохандис извлече първия тон от струните, като задържаше ниския басов звук на страничните корди, за да привлече вниманието към техния завладяващ трепет. После, извисявайки мек теноров глас, запя с явна импровизация на текста, но всичко бе поднесено така изкусно, че очарова Джесика, още преди тя да обърне внимание на думите:

Бленувате за каладънските води,

където сте царували преди

отколе и безспирно, атреиди…

Изпратени сте тук в света на чужди хора!

 

С бруталността им той отдавна е прочут,

така че сънищата ви за Шай-хулуд

продавате сега за блудкав залък в смут.

О, тук е свят на чужди хора.

 

От вас Аракис залинява

и рядко червеят минава…

Приключвайте тогава —

това е свят на чужди хора.

 

Алая, знай! За всички ти си Коуън-Тийн:

невидим дух, злокобен и самин,

когото зърваме едва…

— Стига! — почти изпищя Алая, като рязко се надигна от трона. — Ще наредя да ти…

— Алая! — прекъсна я Джесика достатъчно високо, за да не предизвика пряк сблъсък, но все пак да привлече вниманието на всички в залата. Този път Гласът бе използван от голям майстор; присъстващите до един разпознаха призивната мощ, което бе и целта на направената демонстрация. Алая просто потъна обратно на мястото си, а Джесика не забеляза и най-незначителен признак на смущение или неудобство.

Значи и това е било предвидено — помисли тя. — Да, много интересно.

— Присъдата по първия казус е моя — напомни светата майка.

— Чудесно — едва-едва се чу гласът на Алая.

— Според мен подаръкът е достоен за Фарад’н. Езикът му реже като кристален нож. Кръвопускането, което може да причини такъв език, ще бъде здравословно и за нашия двор, макар да предпочитам той да окаже помощ на династията Корино.

В залата се разсипа лек, звънлив смях. Алая се задоволи да изсумти:

— Знаеш ли как ме нарече той?

— Никак не те е нарекъл, дъще. Просто съобщи това, което може да чуе всеки по улиците. Там те назовават Коуън-Тийн…

— Да, женски призрак на смъртта, който се движи без крака — изръмжа Алая.

— Ако отстраняваш онези, които докладват точно, ще останат само другите, дето знаят какво искаш да чуеш — изрече звучно Джесика. — Не мога да измисля нищо по-вредно от гнилата смрад на собствените впечатления.

Неколцина от скупчените под двата трона шумно изпъшкаха.

Джесика отново съсредоточи вниманието си върху Мохандис, който не отрони нито дума повече, застанал на мястото си без никаква следа от страх. Очакваше своята присъда, но така, сякаш тя изобщо не го засягаше. Явно бе точно от този тип хора, които нейният дук със сигурност е трябвало да предпочита в размирно време — човек, който действа спокойно, защото е сигурен в своите преценки и решения, но приема сполетелите го обстоятелства, включително и смъртта, без да кори за това съдбата. Тогава с каква цел бе възприел тая линия на поведение?

— Защо изпя точно тези думи? — попита го Джесика.

Той вдигна глава и заговори с ясен глас:

— Бях чувал, че атреидите са благородни хора без предразсъдъци. Така че хрумна ми да проверя дали чутото от мен е вярно, а може би и да остана тук на служба и по такъв начин да разполагам с достатъчно време, за да открия своите грабители и да сторя с тях това, което намирам за нужно.

— Осмелява се да проверява нас! — измърмори Алая.

— Защо не? — запита Джесика.

Тя се усмихна на трубадура, за да демонстрира своето благоразположение. Беше влязъл в залата, само защото се бе натъкнал на възможността да изживее още едно приключение, още едно пътуване през собствената си вселена. Светата майка долови в себе си изкушението да го включи в своята свита, но реакцията на Алая вещаеше злини за храбрия Мохандис. Имаше достатъчно основания да се предполага, че точно това бяха очаквали от лейди Джесика — да привлече на служба при себе си един храбър трубадур и хубавец така, както бе привлякла смелия Гърни Халик. Най-добре бе да изпрати Мохандис по набелязания от него път, макар и да съжаляваше, че губи наистина достоен човек.

— Да върви при Фарад’н — разпореди се Джесика. — Направете необходимото да получи пари за път. Нека езикът му пусне от кръвчицата на династията Корино, за да видим как ще го преживее.

Алая гледаше намръщено в пода, преди да успее да извика на лицето си една закъсняла усмивка.

— Мъдростта на лейди Джесика взема връх — рече тя, отпращайки с жест Мохандис.

Не стана, както го искаше — заключи наум Джесика, но нещо в поведението на Алая вече подсказваше за следващото по-сериозно изпитание. Напред бе изведен друг тъжител. Светата майка, забелязала реакцията на своята дъщеря, се измъчваше от съмнения. Наученият от близнаците урок сега бе наистина нужен. Макар и ужасяваща като явление, Алая се бе родила с напълно оформено съзнание. Тя познаваше своята майка не по-зле от себе си. Не беше възможно да има погрешна представа за реакциите й в случая с трубадура. Защо инсценира предишния сблъсък? Дали не иска да приспи вниманието ми?

Но времето за размисъл бе изтекло. Вторият молител беше застанал на мястото си под двата еднакви трона, а защитникът му стоеше до него.

Тъжителят бе свободен — възрастен мъж, със следи от пясък по своето лице на човек от пустинята. Не беше висок, но тялото му изглеждаше жилаво, а дългата дишдаша, обичайно носена върху влагосъхраняващия костюм, му придаваше достатъчно внушителен вид. Дрехата бе в хармония с тясното му лице със заострен нос, а гневните му очи сякаш хвърляха сини пламъци. Нямаше влагосъхраняващ костюм и това видимо го притесняваше. Колосалното пространство на залата за аудиенции навярно му напомняше познатите открити места, които ограбваха скъпоценната влага от тялото. Под качулката, която бе леко дръпната назад, се виждаха възлите на типичната за наибите прическа — кефийя.

— Аз съм Гадеан ал-Фали — каза той, като постави крак на стъпалата към троновете, за да подчертае превъзходството си над тълпата. — Бях от смъртоносните командоси на Муад’Диб и съм тук, за да бъде обсъден един въпрос за пустинята.

Алая леко се дръпна назад, с което издаде чувствата си, макар и само за миг. Името на ал-Фали бе отбелязано върху искането за връщане на Джесика в съвета. Въпрос за пустинята! — помисли Джесика. Гадеан ал-Фали бе заговорил, преди да вземе думата неговият застъпник. С тази типична фраза на свободните той привлече вниманието на присъстващите върху нещо, което бе важно за всички на Дюн, и го направи с авторитета на федейкин, жертвал живота си за Пол Муад’Диб. Джесика се съмняваше, че беше казал същото на Джавид или на главния застъпник, когато бе искал тази среща. Съмнението й се потвърди, когато едно длъжностно лице от жреческата институция се втурна от задния край на залата, размахвайки черна кърпа.

— Милостиви госпожи! — извика чиновникът. — Недейте слуша думите на този човек! Той идва с фалшиво…

Докато наблюдаваше бързото движение на жреца към тях, Джесика улови с крайчеца на окото си Алая, даваща знак на стария боен език на атреидите: „Сега“! Светата майка не можа да схване към кого бе отправен сигналът, но реагира инстинктивно, като се наклони рязко вляво, повличайки трона и всичко останало. При падането тя успя да се измъкне изпод съборения трон и докато се изправяше на краката си, чу рядкото изплющяват на маула-пистолета… после още веднъж. Следвайки посоката на своето движение внезапно усети дръпване в десния си ръкав и почти се хвърли към тълпата от просители и царедворци, събрани под подиума. Вече бе забелязала, че Алая изобщо не помръдна от мястото си.

Джесика спря, заобиколена от присъстващите.

Гадеан ал-Фали се бе отдръпнал към другия край на подиума, но влезлият с него застъпник не бе напуснал първоначалното си място.

Всичко беше станало с бързината на нападение от засада, но присъстващите в залата видяха как специално подготвените рефлекси успяха да помогнат на изненаданата. Алая и застъпникът стояха като замръзнали по местата си.

Някакво безредие в средата на залата привлече вниманието на Джесика; със сила тя си проправи път през тълпата и забеляза четирима молители, които държаха служителя от жреческото съсловие. Черната кърпа, знак на молба за прекъсване, лежеше недалеч от краката му, а в нейните гънки сега явно се виждаше маула-пистолет.

Ал-Фали си проби път покрай Джесика и погледна пистолета, а след това и жреца. Свободният изкрещя гневно и нанесе откъм пояса си удара ачаг с изпънати, сякаш сковани пръсти на лявата си ръка. Жрецът бе ударен в гърлото и се сгромоляса със сподавено хъркане. Без да погледне към мъжа, когото бе убил, старият наиб обърна изкривеното си от гняв лице към подиума.

— Далалил аннубууа! — извика той и допря челото си с длани, които веднага свали. — Кадис ас-Салаф не е човекът, който, ще ме принуди да млъкна! Ако аз не убия онези, които всячески пречат, други ще ги убият!

Мисли, че той е бил мишената — досети се Джесика.

Погледна към ръкава си и пъхна пръст в дупката с ясни очертания от сачмата на маула-пистолет. Отровна, несъмнено.

Молителите се бяха отдръпнали от тялото на служителя. Самият той се гърчеше на пода със смазан ларинкс. Джесика махна към двама изумени царедворци, застанали отляво, и каза:

— Искам го жив за разпит. Ако умре, вие ще го последвате!

И тъй като те се колебаеха с вперени в подиума погледи, тя си послужи с Гласа:

— По-живо!

Двамината се размърдаха.

Джесика си проправи път през множеството и побутна ал-Фали с думите:

— Глупав си, наибе! Аз бях целта, не ти.

Неколцина от околните я чуха. Замълчаха стъписали, а Гадеан ал-Фали погледна към подиума, където единият трон бе обърнат, а Алая не бе помръднала от другия. И за най-големия наивник вече бе напълно разбираемо изражението му, след като реално бе осъзнал станалото преди малко.

— Федейкине — рече Джесика, за да му припомни някогашната служба на нейното семейство, — ние, съсухрените от вятъра, знаем как да застанем гърбом един към друг.

— Госпожо, можете да разчитате на мен — отвърна той, доловил незабавно смисъла на думите й.

Някакво изхлипване накара Джесика да се обърне, след което усети как ал-Фали допира гърба си до нейния. Една жена в яркото одеяние на свободните, които живееха в града, приближаваше до жреца, проснат на пода.

Двамата царедворци не се виждаха никакви. Жената дори не погледна към Джесика, а извиси гласа си като някогашните оплаквачки на нейното племе; викът й бе отправен към служителите при дестилационните инсталации, които трябваше да дойдат, за да извлекат водата от мъртвото тяло в племенния резервоар. Този глас бе в странно несъответствие с облеклото на жената. Джесика долови устойчивото присъствие на някогашните нрави, макар ясно да виждаше двуличието на градската обитателка. Окиченото с ярки дрехи създание очевидно бе доумъртвило заговорника, за да затвори устата му завинаги.

Защо ли се намеси? — запита се светата майка. — Трябваше просто да почака, докато нещастникът умре от задушаване. Стореното бе признак на отчаяние и говореше за много силен страх.

Алая продължаваше да седи на самия край на трона, привела напред горната част на тялото си. Очите й зорко блестяха. Една стройна жена, носеща сърмения ширит на личната й гвардия, мина покрай Джесика и се наведе над тялото, а когато отново се изправи и погледна към подиума, каза кратко:

— Мъртъв е.

— Нареди да го изнесат — извика Алая и даде знак на пазачите около подиума: — Изправете трона на лейди Джесика.

Все едно, че нищо не е станало, така ли? — удиви се светата майка. Нима според Алая никой не подозираше нищо? Ал-Фали бе споменал за Кадис ас-Салаф, с което бе призовал праотците от митологията на свободните за свои защитници. Но едва ли свръхестествена сила бе внесла маула-пистолета в залата, където всички оръжия бяха забранени. Единствената възможност бе заговор с участието на приближените на Джавид, а безразличието на Алая към собствената й особа бе напълно достатъчно за присъстващите да разберат, че и тя е участничка в този заговор.

Старият наиб заговори през рамо на Джесика:

— Милостива госпожо, приемете моите извинения. Ние от пустинята дойдохме при вас като последна надежда в нашето отчаяние, а сега виждаме, че самата вие все още имате нужда от такива като нас.

— Майцеубийството не приляга особено добре на моята дъщеря — отговори Джесика.

— Племената ще научат за станалото — обеща ал-Фали.

— Ако толкова много ви трябвам — продължи Джесика, — защо не се обърнахте към мен в Сийч Табър?

— Стилгар не би го разрешил.

Да, правилникът на наибите! Думата на Стилгар е закон в Табър.

Преобърнатият трон бе изправен. Алая покани с жест майка си да се върне на своето място и рече:

— Моля всички да не забравят за смъртта на този жрец-предател. Който ме заплаши, умира.

После се обърна към ал-Фали с думите:

— Много ти благодаря, наиб.

— Благодарности за грешката — промърмори ал-Фали и погледна към Джесика: — Бяхте права. Гневът ми премахна човек, който трябваше да проговори.

Джесика му пошепна:

— Федейкине, запомни тези двама царедворци и жената с шарената рокля. Искам да бъдат задържани и разпитани.

— Ще бъде сторено — отвърна той.

— Ако се измъкнем живи оттук — добави Джесика. — Хайде, нека се върнем и доизиграем ролите си.

— Както наредите, милостива госпожо.

Двамата приближиха към подиума и Джесика се изкачи по стъпалата, за да заеме мястото си до Алая, а ал-Фали остана долу, където бе определеното за тъжители място.

— Да започваме — каза Алая.

— Само още минута, дъще — обади се Джесика, след което вдигна ръкава си и показа дупката с мушнат в нея пръст. — Атаката бе предназначена за мен. Съвсем малко и сачмата щеше да ме удари, въпреки дръпването ми встрани. Погледнете всички — тя посочи надолу. — Пистолета го няма. Кой го взе?

Не последва никакъв отговор.

— Може би си струва да бъде потърсен — добави Джесика.

— Що за глупости! — възкликна Алая. — Аз…

Джесика се полуизвърна към дъщеря си и махна с лявата си ръка.

— Някой от тези долу го е прибрал. Не те ли е страх, че…

— Взе го една от моите лични стражи! — поясни Алая.

— Тогава нека тя ми донесе оръжието.

— Вече не е тук.

— Твърде удобно — отбеляза Джесика.

— Какво искаш да кажеш? — попита Алая.

Светата майка мрачно се усмихна и отговори:

— Казвам, че двама от твоите приближени получиха заповед да спасят предателя жрец. Предупредих ги, че ще умрат, ако той не оживее. И те наистина ще умрат.

— Забранявам!

Джесика пренебрежително сви рамене.

— Пред нас е застанал един смел федейкин — настоя Алая, посочвайки ал-Фали. — Другото може да почака.

— Може да чака и безкрайно — отвърна Джесика на езика чакобза. Думите й съдържаха подчертана язвителност, от която дъщеря й трябваше ясно да разбере, че никакъв неразрешен въпрос яли спор не би могъл да спре смъртната присъда.

— Ще видим! — тръсна глава Алая и се обърна към федейкина. — Защо си тук, Гадеан ал-Фали?

— За да видя майката на Муад’Диб — отговори наибът. — Онова, което е останало от федейкините — групичката смъртни братя, която служеше на нейния син — събра жалките си средства, за да заплати преминаването ми покрай сребролюбивите вардияни, предпазващи атреидите от действителността на Аракис.

— Ако федейкините имат нужда от нещо — възрази Алая, — трябва само да…

— Той е дошъл, за да види мен — прекъсна я Джесика. — Федейкине, от какво най-много се нуждаеш?

— Тук аз говоря от името на атреидите! — настоя дъщеря й. — Какво…

— Замълчи, ужасяващо изчадие! — рязко я прекъсна Джесика. — Дъще, ти се опита да организираш моето убийство! Казвам го пред тия хора, нека знаят. Но не можеш да направиш същото за всички присъстващи тук, за да замлъкнат и те, както стана с жреца. Да, ударът на наиба почти го уби, но той все пак можеше да бъде спасен. За да го разпитат! Сега няма от какво да се безпокоиш. Колкото и да ни убеждаваш в обратното, грехът е отчетливо изписан в твоите действия!

Алая сякаш отново замръзна на мястото си, а лицето й стана восъчнобледо, Джесика, която внимателно следеше прилива и отлива на бурни чувства у своята дъщеря, забеляза плашещото познато движение на китките — несъзнателна реакция, помогнала някога за идентифицирането на смъртния враг на атреидите. Сега тя движеше с отчетлив ритъм пръстите на дъщеря й, които потропваха един след друг: кутрето два пъти, показалецът — три, безименният пръст — два пътя, кутрето — веднъж, безименният — два пъти… и обратно, като почукванията следваха същия ред. Старият барон!

Съсредоточеният поглед на Джесика привлече вниманието на Алая; тя погледна надолу към ръката си, спря да я движи и отново се взря в очите на майка си, за да проумее страшната истина, че се бе издала. Злорада усмивка скова устните й.

— Значи си успяла да ни отмъстиш — пошепна Джесика.

— Побъркала ли си се, майко?

— Бих искала да е вярно — въздъхна Джесика, след което мисълта й продължи своя ход: Тя знае, че няма да скрия нищо от Сестринството. Не може да не го знае. Освен това сигурно подозира, че ще съобщя на свободните, след което ще бъде принудена да мине през изпитанието за обладаване. Следователно не бих могла да си тръгна жива оттук.

— Нашият храбър федейкин чака, докато ние спорим — напомни Алая.

Джесика си наложи да върне вниманието си към стария наиб. Овладя се напълно и каза:

— Гадеан, значи си дошъл, за да ме видиш.

— Да, милостива госпожо. Ние забелязваме, че стават страшни неща. Малките вестители(*) излизат от пясъка, както е речено в старите предсказания. Шай-хулуд се среща единствено из Пустите Места. Изоставихме нашия стар приятел — пустинята!

Джесика погледна към Алая, която с жест я подкани да продължи. Светата майка огледа намиращите се в залата и забеляза загриженото внимание по лицата им. Важното значение на битката между майка и дъщеря не бе убягнало от тълпата и сега всички навярно недоумяваха защо аудиенцията продължава. После отново погледът й се върна към ал-Фали.

— Гадеан, какви са тези приказки за малките вестители и липсата на пясъчни червеи?

— Майко на влагата — рече федейкинът, напомняйки нейната стара титла при свободните, — бяхме предупредени за това в Китаб-ал-Ибар(*). Настойчиво те молим. Нека не се забравя, че в деня, когато Муад’Диб умря, Аракис започна да се променя от само себе си! Ние не можем да изоставим пустинята.

— Ха! — възкликна подигравателно Алая. — Суеверната паплач се бои от екологични преобразувания. Те…

— Аз те разбирам, Гадеан — прекъсна я Джесика. — Ако червеите изчезнат, с тях изчезва и подправката. А щом подправката свърши, ще намерим ли друга разменна монета, за да продължим по-нататък?

Звуци на изненада — внезапни ахвания и накъсан, бърз шепот — се разнесоха из Голямата зала. Ехото ги повтори, Алая сви рамене с пренебрежителен жест и натърти:

— Суеверни глупотевини!

Ал-Фали вдигна дясната си ръка и посочи към нея:

— Говоря на Майката на влагата, а не на Безкракия женски призрак на смъртта.

Пръстите на Алая се вкопчиха в страничните облегалки на трона, но тя запази мълчание.

Ал-Фали отново обърна поглед към Джесика и продължи:

— Някога тук имаше само безплодна почва. А сега виреят растения. Те са плъпнали като гадини по рана. Появиха се облаци и дъжд в широкия среден пояс на Дюн! Дъжд, милейди! О, скъпоценна майко на Муад’Диб, за Дюн този дъжд е като съня, който пък е брат на смъртта. Той е смърт за всички нас.

— Правим само това, което ни заръчаха Лайът-Кайнс и Муад’Диб — намеси се пак Алая. — За какво е този безкраен суеверен брътвеж? Ние тачим словата на Лайът-Кайнс, който ни завеща: „Искам да видя цялата планета покрита с мрежа от зелени растения“. Точно така и ще бъде.

— А какво ще кажеш за червеите и подправката? — запита Джесика.

— Винаги ще има част от пустинята — отговори Алая. — Червеите ще оживеят.

Тя лъже — помисли Джесика. — Защо ли го прави?

— Помогни ни, Майко на влагата — умолително рече Ал-Фали.

Изправена внезапно пред двойна вътрешна картина, Джесика усети как собственото й съзнание залита, сподиряно от тласъка на думите на стария наиб. Тя безпогрешно бе доловила присъствието на адаб(*), настойчивия спомен на запаметеното, появил се непризован, от само себе си. Това присъствие внесе неподвижност в нейните възприятия, докато всичко, научено от миналото, наложи своя отпечатък върху съзнанието й. Тя цялата потъна в него, също като риба, хваната в мрежата. Чувстваше неговата настойчивост като най-човешкия момент, всяка малка частица от който напомняше за сътворението. Елементите на заученото от паметта бяха реални, но несъществени в непрестанната си промяна, ала тя знаеше, че това е възможно най-голямата близост, до която би могла някога да достигне, опитвайки се да проумее и почувства мощта на прорицанието, връхлетяло трайно нейния син.

Алая лъже, защото е овладяна от някого, който мечтае да унищожи атреидите. Самата тя е първата стъпка от това унищожение. А ал-Фали казва истината — пясъчните червеи са обречени, ако не бъде променен ходът на екологичното преобразувание.

Под натиска на откровението Джесика виждаше движенията на присъстващите в залата като забавени, а изпълняваните от тях роли вече не бяха тайна за нея. Ето ги натоварените със задачата да удостоверят, че тя не си е тръгнала жива оттук! Разделителната линия между тях бе очертана като светъл лъч в нейното съзнание — обзелото ги смущение принуждаваше някои да правят обходни движения, за да не връхлетят върху изпречилите се пред тях, докато други на цели групи стояха като оплетени в неизбежен конфликт. Освен това тя осъзна, че ако съумее да напусне Голямата зала, ще попадне в други очакващи я ръце. Алая не се притесняваше от мисълта, че ще я превърне в мъченица. Не, от тази мисъл всъщност не се притесняваше нещото, което я владееше.

И сега, в сякаш спрялото време, Джесика набеляза пътя за спасяване на стария наиб, който трябваше да стане неин пратеник. Колко просто бе всичко, наистина! Повечето от присъстващите бяха шутове или простаци със запердени очи, а раменете им изглеждаха неизменно поставени в отбранителна позиция. Това можеше да бъде ясно видяно върху екрана на обширния под — като кадър от върховен сблъсък, след който мъртвата плът е готова за отделяне, а под нея се очертават скелети. Техните тела, дрехи и лица разказваха за ада на личностите им — неизсуканата гръд на прикритите страхове; блестящия сърп на скъпоценен камък, превърнал се в заместител на защитна броня; уста, пълни с преценки от подплашени истини, както и катедрални очертания на вежди, които изразяваха възвишени религиозни чувства, опровергавани от техните собствени слабини.

Джесика долови разпада в силите, призвани да оформят Аракис. Гласът на ал-Фали отекна като дистранс(*) в нейната душа, разбудил звяра, който се спотайваше в най-дълбоката й същност.

Само с едно примигване тя се пренесе от адаба в света на движенията, но сега този свят бе различен от направлявалия секунда по-рано хода на нейното внимание.

Алая отново бе почнала да говори, но Джесика й извика:

— Замълчи!

След това продължи:

— Знам за тези, които се страхуват, че съм се върнала безрезервно към Сестринството. Но след оня ден в пустинята, когато свободните дадоха на мен и на моя син подаръка на живота, аз също съм свободна!

После внезапно премина на стария език, разбираем само за онези, които го знаеха:

— Онсар акхака зелиман ав маслуман! Подкрепи при нужда брата си, независимо дали правдата е на негова страна!

Думите й имаха желания ефект — в залата настъпи лека промяна на позициите.

А самата тя продължи с гневен тон:

— Гадеан ал-Фали, един истински представител на свободните, дойде да ми каже това, което други е трябвало да ми разкрият. Нека никой не отрича тази истина! Екологичното преобразуване се превърна в неконтролируема напаст!

Из цялата зала се заредиха безсловесни потвърждения.

— А дъщеря ми ликува! — възкликна Джесика. — Мектуб алмелах! Изрязвате рани в тялото ми и оставяте там ивици от сол! Защо ли атреидите намериха своя дом на това място? Защото мохалата беше напълно естествена за нас. За атреидите управлението винаги е било защитаващо сътрудничество — мохалата, както отколе е била известна на свободните. Но погледнете я сега! — Джесика посочи към Алая и продължи: — Тя се смее сама през нощта, забавлявайки се със своя образ на злото! Добивът на подправка ще падне до нулата или в най-добрия случай ще остане само част от някогашното си равнище! И когато за това се разчуе…

— Ще разполагаме винаги с кътче, съдържащо най-скъпоценния продукт във вселената! — изкрещя Алая.

— Ще разполагаме с кътче от ада! — ядно викна и Джесика.

Тогава дъщеря й премина на най-стария чакобза — личния език на атреидите, изпълнен с трудни цъкащи звуци и почти експлозивен шум в ларинкса:

— Е, майко, сега вече знаеш! Мислиш ли, че една внучка на барон Харконен няма да оцени стойността на всички човешки животи, които си наблъскала в съзнанието ми, още преди да съм се родила? Когато беснеех срещу онова, дето си съумяла да сториш с мен, оставаше ми единствената възможност да се запитам какво би направил баронът. И той ми отговори! Нали разбираш, атреидска кучко! Той отговори на мен!

Покрай злобата, Джесика схвана и положителния отговор на своето предположение. Абоминацията! Изчадието! Алая бе сломена отвътре, обладана от този кахуеит на злото — барон Владимир Харконен. Сега баронът говореше с нейната уста, без да държи сметка за направените разкрития. Той искаше светата майка да види неговото отмъщение, настояваше тя да знае, че не е бил низвергнат в самота.

От мен очакват да остана тук, безпомощна с познанието си — помисли Джесика.

С тази мисъл тя пое по пътеката, разкрита от адаба, като извика:

— Федейкине, последвай ме!

Оказа се, че в залата има шестима федейкини; петима от тях се добраха до нея и я съпроводиха.