Франк Хърбърт
Децата на Дюн (21)

„Предположението, че човешките същества обитават една непостоянна в същността си вселена, взето в качеството му на действащо правило, налага разумът да се превърне в балансиращ инструмент с пълноценно работещи сетивни способности. Но разумът не може да изпълнява тази роля, т.е. да реагира, без помощта на организма като цяло. Такъв организъм се отличава с борбеност и енергично поведение. Същото важи и за обществото, разглеждано като специфичен организъм. Тук обаче се натъкваме на познатата отколе инерция в смисъла на отсъствието на действие. Човешките общества се придвижват, но подтиквани от древни импулси с обратна посока. Те изискват постоянство и неизменност. Всеки опит да се представи вселената с нейния непостоянен временен характер, поражда поведенчески модели на отхвърляне, страх, гняв и отчаяние. В такъв случай как можем да обясним възприемането на пророческата дарба? Много просто — прорицателят, поради факта, че говори за абсолютно (твърдо установено) сбъдване на своите визии, може да бъде възторжено възхваляван от човешкия род, въпреки че предсказва зловещи събития.“

 

Книгата на Лито по Харк ал-Ада

— Също като бой на тъмно — каза Алая.

Тя гневно крачеше в залата за заседания на Съвета между дългите сребристи пердета, които донякъде убиваха силата на утринното слънце в прозорците, обърнати на изток, и между диваните, събрани по няколко под декорираната на квадрати ламперия в отсрещния край на помещението. Ходилата й, обути в сандали, тъпчеха килимите от лико на подправката, паркета, гранатовите подови кахли и пак килимите. Най-после тя спря и застана леко наведена над Ирулан и Айдахо, седнали един срещу друг на дивани, тапицирани с кожа от сив кит.

Айдахо се бе противопоставил на заповедта за връщане от Табър, но Алая бе безапелационна. Похищението на Джесика сега беше по-важно от всичко останало, ала и то трябваше да почака. Айдахо бе нужен с възприятията си на ментат.

— Всичко е скроено по един и същ модел — каза Алая. — Направо вони на заговор със заложена далече напред крайна цел.

— Може би не е така — осмели се да вметне Ирулан, но въпросителният й поглед бе отправен към Айдахо.

Лицето на Алая се сви в подигравателна гримаса. Как може да е толкова наивна? Освен ако… Тя рязко заби изпитателния си поглед в лицето на принцесата. Ирулан бе облякла обикновена черна аба, която подчертаваше сенките около нейните индиговосини от подправката очи. Русата й коса бе стегната на кок на тила, и това подсилваше слабостта на лицето й, закалено от годините, прекарани на Аракис. Все още бе запазила своето високомерие, усвоено в двора на нейния баща Шедъм V, което Алая тълкуваше като прикритие, удобно за конспиративни помисли.

Айдахо се бе излегнал в чернозелената униформа на страж в двореца на атреидите, но без никакви отличителни знаци. Подобно маниерничене бе скрито осъждано от повечето от действителните лични стражи на Алая, особено от амазонския корпус, който се гордееше със служебните си монограми. На тях никак не им харесваше невпечатляващия външен вид на голата — майстор по фехтовка и ментат, подсилван още повече от факта, че той бе и съпруг на тяхната господарка.

— Значи, племената искат лейди Джесика да бъде отново върната в регентския съвет — рече Айдахо. — Как е възможно…

— Искането им е единодушно! — натърти Алая, като посочи релефните изображения и знаци върху лист, изработен от ликото на подправката, който лежеше на дивана до Ирулан. — Фарад’н е ясен, но това… Това мирише на други кроежи и преразпределения!

— Какво мисли Стилгар? — запита Ирулан.

— Подписът му е върху листа.

— Но ако той…

— Как би могъл да откаже на майката на своя бог? — засмя се Алая.

Айдахо я погледна и помисли: На Ирулан й трябва още малко. Недоумяваше защо Алая го бе върнала тук, след като много добре знаеше, че неговото място бе в Сийч Табър, ако наистина искаше похищението да е успешно. Дали бе възможно да е чула за посланието, изпратено му от Проповедника? Последната мисъл го хвърли в неприятна възбуда. Откъде този загадъчен просяк бе научил тайния сигнал, с който Пол Атреидски някога е викал своя учител по фехтовка? Айдахо имаше само едно желание: да приключи с безсмисленото заседание и да се върне обратно, за да потърси отговора на въпроса.

— Няма никакво съмнение, че Проповедникът е напускал планетата — каза Алая. — Сдружението не би се осмелило да ни заблуждава за такова важно нещо. Ще го пипна…

— По-внимателно! — обади се Ирулан.

— Наистина трябва да внимаваш — потвърди Айдахо. — Половината планета вярва, че той е… — прекъсна се и сви рамене — … твоят брат.

Надяваше се, че е успял да направи последното си движение съвсем непреднамерено. Как ли този човек се бе добрал до сигнала?

— Ами ако е куриер или съгледвач на…

— Не се е свързвал с никого от ПОСИТ или от династията Корино — възрази Ирулан. — Можем да вярваме…

— Не можем да вярваме никому! — отсече Алая, без да крие явно подигравателното си отношение.

Тя обърна гръб на Ирулан и погледна Айдахо. Добре знаеше защо е тук. Тогава защо не постъпва така, както се очаква от него? Той беше в Съвета заради Ирулан. Историята на принцесата, доведена от рода Корино в лоното на атреидите, никога не биваше да бъде забравена. Предаността, поддала веднъж, може отново да поддаде. Способностите на Дънкан като ментат трябваше да осигурят внимателно търсене на някаква грешчица, на най-малкото отклонение в обичайното поведение на Ирулан.

Айдахо се размърда и погледна към принцесата. Понякога направо ненавиждаше неизменните си задължения на ментат. Знаеше какво мисли Алая. Ирулан също трябваше да го знае. Тя, бидейки принцеса и съпруга на Пол Муад’Диб, бе превъзмогнала всички обстоятелства, омаловажаващи нейната роля в сравнение с императорската наложница Чани. Бе обърнала гръб на своето семейство и на „Бин Джезърит“ и се бе посветила на атреидите.

— Майка ми е брънка от заговора! — настоя разпалено Алая. — За какво друго Сестринството би я върнало точно сега?

— Истерията няма да помогне с нищо — отбеляза Айдахо.

Алая рязко се завъртя и се отдръпна от него. Той знаеше, че ще го направи. Така бе по-добре, защото не се налагаше да гледа обичаното преди лице, странно разкривено сега, след противното обладаване от някогашния враг.

— Все пак — намеси се Ирулан — на Сдружението може напълно да се вярва за…

— Да, Сдружението! — прекъсна я отново с подигравателен тон Алая.

— Не можем да пренебрегнем враждебността на Сдружението или на „Бин Джезърит“ — каза Айдахо. — Трябва да ги причислим към групата на специалните, изключително пасивни воюващи страни. Сдружението ще продължава да живее в съответствие със своето главно правило: „Никога не управлявай!“ Те са паразитно образувание и прекрасно го знаят. Няма да сторят нищо, което може да доведе до гибелта на организма, който поддържа техния живот.

— Представата им за този организъм може да се окаже различна от нашата — провлачено вметна Ирулан.

Ленивият тон на гласа й бе възможно най-близко до подигравката, така че всъщност тя бе казала: „Ментат, една точка по-малко.“

Алая изглеждаше озадачена. Не бе очаквала от Ирулан да поеме такъв курс — твърде неподходящ за един потенциален заговорник.

— Естествено — отвърна Айдахо. — Но Сдружението няма да се нахвърли открито върху династията на атреидите. От друга страна, Сестринството би могло да си позволя риска от известен политически разрив, който…

— Ако го направят, ще бъде само зад параван — определена личност или група, от които могат да снемат доверието си — каза Ирулан. — Школата „Бин Джезърит“ не би просъществувала толкова векове, без да познава стойността на самообезличаването. Нейните хора предпочитат да са зад трона, а не седнали на него.

Самообезличаване? — губеше се в догадки Алая. — Дали не е тъкмо такъв изборът па Ирулан?

— Това исках да кажа за Сдружението — отговори Айдахо. Бе доволен от необходимостта да води спор и да търси обяснения. Умът му просто нямаше време за други проблеми.

Алая отново тръгна с широки крачки към облените от слънцето прозорци. Знаеше слабото място на Айдахо; всеки ментат го имаше. От такива като него очакваха определено мнение и преценка. А оттам нататък вече не бе далеч до опасността да изпаднеш в зависимост от абсолютните стойности, да виждаш винаги крайните предели. Самите ментати знаеха това за себе си. То бе част от тяхната подготовка. Въпреки всичко продължаваха да действат отвъд самоограничителните параметри. Трябваше да го оставя в Сийч Табър — помисли Алая. — Щеше да бъде по-добре, ако бях предала Ирулан на Джавид, за да я поразпита. Долови един боботещ глас в черепната си кутия, който каза: „Правилно!“

Замълчи! Замълчи! Замълчи! — заповяда му Алая. — По същото време някаква опасна грешка й правеше мълчаливи знаци, но тя не съумяваше да долови цялостните й очертания. Успя само да почувства опасността. Айдахо трябваше да й се притече на помощ в това затруднено положение. Нали бе ментат! А ментатите бяха необходими. Човекът-компютър бе заменил механичните прибори, унищожени по време на Бътлъровия джихад. Не трябва да създаваш машина, която наподобява човешкия ум. Сега обаче Алая мечтаеше именно за такава отстъпчива и сервилна машина. Тогава нямаше да страда от неизбежните ограничения. На една машина винаги можеш да се довериш.

Тя отново дочу провлечения глас на Ирулан.

— Преструвка в преструвка в преструвка в преструвката — каза принцесата. — Всички сме запознати с възприетия модел за атака срещу властта. Изобщо не виня Алая за нейната подозрителност. Разбира се, тя подозира всички, дори теб и мен. Но само за миг се опитай да забравиш този факт. При кого подтикът за действие е най-силен? Кой остава най-важен източник на заплаха за Регентството?

— ПОСИТ — отвърна Айдахо с безизразния глас на ментат.

Алая умишлено не сдържа мрачната си усмивка. Почтеният Съюз на Инициативните Търговци! Но династията на атреидите държеше ПОСИТ в ръцете си с петдесет и един процента от акциите му. Жреческото съсловие на Муад’Диб притежаваше други пет на сто, тъй като Дюн бе главният разпоредител на безценния мелиндж. Ненапразно подправката често бе наричана „скрита монетна система“. Без подправка космическите лайнери на Сдружението бяха осъдени на вечен престой. Мелинджът поддържаше и ускоряваше „навигационния транс“, посредством който транссветлинният коридор можеше да бъде „видян“, преди да е пропътуван. Без мелинджа и подсилващото му въздействие върху имуногенната система на човешкия организъм продължителността на живота и на най-богатите слоеве се понижаваше с коефициент най-малко четири единици. Дори многобройната средна класа от обитателите на Империята консумираше разредени малки количества от подправката поне един път дневно.

Алая обаче бе доловила откровеността на ментата в гласа на Айдахо; бе очаквала този глас с прекалено голяма надежда.

ПОСИТ. Почтеният Съюз бе много по-важен фактор от династията на атреидите, от Дюн, от жреците и дори от мелинджа. В този фактор бяха включени мастилените лози(*), китовата кожа, шигъровата жица, иксианските изделия, певци и актьори, търговията с хора и обекти, хажра, незабранените продукти на тлейлаксианската технология; в него влизаха наркотичните лекарствени средства и медицинската апаратура; той обхващаше още транспорта (Сдружението) и цялата свръхцентрализирана търговия в една Империя, която обединяваше хиляди легализирани планети, в допълнение към които имаше и определен брой такива в покрайнините, включени нелегално в системата заради оказваните от тях услуги. Когато Айдахо каза ПОСИТ, той имаше предвид катализатор с постоянно действие, пораждащ непрестанни машинации и заговори, както и игра с властта, в която преместването на една десетична запетая при изплащането на лихвите можеше да предизвика смяна на притежателя на цяла планета.

Алая се обърна и отново погледна отвисоко двамата седнали на диваните.

— Има ли нещо специално за ПОСИТ, което да е причина за вашето безпокойство? — попита тя.

— Някои династии(*) непрестанно трупат запаси от мелиндж със спекулативни цели — отговори Ирулан.

Алая се плесна с две ръце по бедрата, след което посочи лист от лико на подправката с релефни писмени знаци по него.

— Това искане не възбужда ли твоето любопитство, както е при…

— Добре, добре! — изкашля се силно Айдахо. — Стига вече. Умееш и други неща, освен да премълчаваш нужните данни, и въпреки това очакваш от мен да действам като…

— Отскоро се наблюдава много бързо нарастване на търговския оборот с хора, обучени в четири специфични области — каза Алая. Не бе много сигурна дали подадената информация ще бъде действително нова за нейния съпруг.

— Какви специалности? — запита Ирулан.

— Майстори по фехтовка, порочни ментати от Тлейлакс, лекари от школата Сук(*) и специалисти по финансово счетоводство… Особено последните! Защо точно сега се търсят сведущи в счетоводна дейност от съмнително естество?

Тя отправи въпроса си директно към Айдахо.

Действай като ментат! — помисли той.

Все пак така бе по-добре, отколкото постоянно да се пита какво бе станало с Алая. Съсредоточи вниманието си върху изброените от нея специалисти, като ги преценяваше според заложеното в него умение на ментат. Майстори на фехтовката? Някога и него го наричаха по този начин. Разбира се, умелите господари на меча бяха нещо много повече от изкусни участници в двубои. Те можеха да отстраняват повреди в силово поле, да планират военни операции, да проектират съоръжения по време на война и да правят набързо оръжия при нужда. Порочни ментати? От Тлейлакс очевидно продължаваха да насаждат тази глупава измислица. Тъй като беше ментат, Айдахо много добре познаваше незначителната достоверност на тлейлаксианското понятие порочност. Всяка от Големите династии, закупила такива ментати, упорито се надяваше да установи пълен контрол над тях. Невъзможно! Дори Пайтър дьо Врие, поставил се в служба на харконите при тяхното нападение срещу династията на атреидите, бе останал верен на собственото си достойнство и накрая бе приел смъртта, вместо да се продаде. Лекари от Сук? Навярно тяхното обучение и подготовка бяха достатъчна гаранция за лоялността им към собствениците-пациенти. Ала лекарите от Сук се оказаха прекалено скъпи. Нарасналото търсене и покупките на възпитаници на школата Сук неминуемо щеше да доведе до чувствителни промени и размяна на фондови средства.

Айдахо прецени значимостта на посочените дотук факти спрямо нарасналото търсене на счетоводители в сферата на финансирането.

— Оценката е по същество — подхвана той, с което искаше да подчертае своята убеденост, че има предвид факт, до който е стигнал по индуктивен път. — Напоследък се наблюдава чувствително нарастване на богатствата на по-малките династии. Очевидно някой, макар и внимателно, работи срещу установения статут на Голямата династия. Богатства от такъв порядък могат да бъдат резултат единствено на специфични размествания в мозайката на политическите прегрупирания.

— най-сетне стигнахме до Ландсрада — рече Алая, с което огласи собственото си мнение.

— Следващата сесия на Ландсрада е почти след две стандартни години — припомни й Ирулан.

— Но политическите пазарлъци никога не престават — контрира Алая. — Затова съм готова да гарантирам, че някои от племената, които са страни в подписаното тук — тя посочи листа до Ирулан, — са измежду малките династии, участващи в прекрояването на политическата мозайка.

— Може би — каза Ирулан.

— Ландсрадът… — продължи Алая. — Какъв по-подходящ параван за „Бин Джезърит“? И какъв по-изкусен агент за Сестринството от моята собствена майка?

Тя застана точно пред Айдахо и настоя:

— Е, Дънкан?

Защо действието ми не е като на ментат? — запита се Айдахо. Вече бе доловил хода на съмнения на Алая. Въпреки всичко Дънкан Айдахо е бил личен страж в двореца на лейди Джесика в продължение на много години.

— Дънкан? — призова настойчиво Алая.

— Трябва да събираш максимално количество сведения за всяка консултативна законодателна инициатива, която ще е в ход на следващата сесия на Ландсрада — каза той. — Биха могли да си послужат с правно съобразения довод, че Регентството не може да налага вето върху определени видове закони и преди всичко върху регулирането на данъците и контрола на обединенията на икономически групировки за общи действия. Има и други, но…

— Няма да постъпят много правилно от прагматична гледна точка, ако прибегнат до подобен начин на действие — прекъсна го Ирулан.

— Съгласна съм — кимна Алая. — Сардукарите ги няма, докато нашите легиони от свободни са тук.

— По-внимателно, Алая — предупреди Айдахо. — Нашите врагове дават мило и драго, за да ни представят като чудовища. Независимо от броя на легионите под твоя команда, в крайна сметка съдбата на властта зависи от величината на страданията на народа по протежение на цялата Империя.

— Какви са пък тези народни страдания? — попита Ирулан.

— Сигурно имаш предвид страданията на Голямата династия? — додаде Алая.

— Пред колко Големи династии ще се изправим при този нов съюз? — отвърна с въпрос Айдахо. — Парите се натрупват на странни места!

— В отдалечените райони ли? — обади се на свой ред Ирулан.

Айдахо сви рамене и не отговори. Нямаше отговор на този въпрос. Всички до един подозираха, че някой ден онези от Тлейлакс или технолозите, колкото и големи нескопосници да бяха, щяха да неутрализират Холцмановия ефект(*). Тогава защитните полета щяха да се окажат безполезни. И цялото несигурно равновесие, което поддържаше васалните владения и отношенията между тях, щеше да остане в миналото.

Алая направо се отказа да обсъжда подобна възможност.

— Трябва да се задоволим с това, което имаме — каза тя. — А то е обстоятелството, което явно оценяват в главното управление на ПОСИТ, че ние можем да унищожим подправката, ако ни принудят да го направим. Няма да се осмелят да рискуват.

— Значи отново стигаме до ПОСИТ — отбеляза Ирулан.

— Освен ако друг не съумее да възпроизведе на някоя планета цикъла „пясъчна твар-пясъчен червей“ — каза Айдахо и погледна към Ирулан, определено развълнувана от развоя на спора: — А Салуса Секундус?

— Моите връзки там продължават да бъдат сигурни — каза принцесата. — Не и Салуса.

— Тогава твърдението ми е валидно — натърти Алая, като не отместваше поглед от Айдахо. — Продължаваме с това, с което разполагаме.

А сега е мой ред — помисли той, преди да заяви:

— Защо ме отклони от важната работа? Ти и сама щеше да се справиш.

— Не се осмелявай да ми говориш с такъв тон! — рязко отвърна Алая.

Очите на Айдахо се разтвориха широко. За миг той зърна противното чуждо присъствие върху лицето на жена си и гледката действително го обърка. После внимателно се взря в Ирулан, но тя не бе забелязала нищо или поне не го показа.

— Нямам нужда от елементарни поучения — допълни Алая с все още несвойствения за нея гняв от харконски произход.

Айдахо успя да извика унила усмивка на устните си, но познатата вече болка в гърдите му не отмина.

— Когато въпросът опре до властта, никога не се отдалечаваме прекалено от богатството във всичките му възможни проявления — бавно процеди Ирулан. — Пол бе продукт на дълбока мутация в обществените процеси, но не трябва да забравяме, че тъкмо в качеството си на такъв той промени предишния баланс на разпределение на богатствата.

— Подобни мутационни процеси не са необратими — каза Алая и обърна гръб, сякаш вече бе разкрила пълното си несъгласие с тях двамата. — Всички знаят местата на богатствата, независимо къде се намират те.

— Освен това е известно — вметна Ирулан, — че има трима души, които могат да увековечат тази мутация: близнаците и… — тя посочи Алая.

Нима и двете са толкова смахнати? — недоумяваше Айдахо.

— Те наистина ще се опитат да ме премахнат! — рязко отсече Алая.

Слисаният Дънкан замълча, докато съзнанието му на ментат работеше трескаво. Да убият Алая? Защо? Без никакво затруднение можеха да я компрометират. Можеха да я отделят от глутницата на свободните и след това да я преследват, колкото искат. Но близнаците… Знаеше, че в момента не е достатъчно спокоен, за да прецени нещата, както подобава на един ментат, ала все пак трябваше да опита. В същото време не забравяше, че точното и педантично преосмисляне ражда безусловни истини, неусвоени и въртящи се в непрекъснат хаос. Природата не бе прецизна. Вселената също не бе прецизна, когато биваше сведена до собствения му мащаб; оказваше се несигурна и неясна, пълна с неочаквани движения и промени. Човечеството непременно трябваше да бъде въведено като фактор за пресмятане. Процесът на точния анализ представляваше постепенно отделяне на части от протичащото в самата вселена. Той бе длъжен да установи връзка с този поток и да го види в движение.

— Постъпихме правилно, като спряхме вниманието си върху ПОСИТ и Ландсрада — все така провлечено започна Ирулан. — Идеята на Дънкан дава начална посока за търсене на…

— Парите, в качеството им на способ за предаване на енергия, не могат да бъдат отделени от енергията, която сами изразяват — прекъсна я Алая. — Всички го знаем. Но трябва да отговорим на три точно определени въпроса: Кога? По какъв начин? Къде?

Близнаците… — мислеше Айдахо. — Именно те са в опасност, а не Алая.

— Не те ли интересува кой и как? — попита Ирулан.

— Ако династията Корино или ПОСИТ, или някоя друга група реши да си послужи с човешкия инструментариум на тази планета — отговори Алая, — съществува повече от шейсет на сто вероятност да ги открием, преди да са започнали да действат. След като знаем кога и къде ще ударят, имаме преимущество в залаганията. А как? Не е ли безсмислено да се пита по какъв начин?

Защо не могат да видят нещата така, както ги виждам аз? — още повече недоумяваше Айдахо.

— Добре — каза Ирулан. — И кога?

— Когато вниманието ни ще е съсредоточено върху друго — отговори Алая.

— Цялото ни внимание бе насочено към майка ти при свикването на Съвета — припомни Ирулан. — Но нямаше никакви опити.

— Мястото не бе подходящо — отвърна Алая.

Какво всъщност прави тя? — питаше се Айдахо.

— Тогава къде? — продължи с настойчивите си въпроси Ирулан.

— Тук, в кийпа — каза Алая. — Това е мястото, където се чувствам най-сигурна и вниманието ми е отслабено.

— А по какъв начин?

— С оръжието, което всеки свободен носи: отровен кристален нож, маула-пистолет(*) или…

— Отдавна не са опитвали с ловец-преследвач(*) — отбеляза Ирулан.

— Не е подходящо, когато са събрани много хора — поясни Алая. — А в случая тълпата ще бъде неизбежна.

— Защо не и биологично оръжие? — отново попита принцесата.

— За инфектиращ агент ли намекваш? — на свой ред отправи въпрос Алая, без да скрива скептичността си. Как можеше да говори за инфекция, която би имала успех срещу имунните бариери, предпазващи атреидите?

— По-скоро си мисля за някакво животно. Нещо мъничко, подготвено да ухапе набелязаната жертва, като впръска отрова при това ухапване — поясни Ирулан.

— Полуопитомените порове в двореца ще го предотвратят — рече Алая.

— А ако е някой от тях? — не преставаше да пита принцесата.

— Невъзможно. Трениралите порове ще убият всеки, който е различен. Сама го знаеш.

— Просто премислях възможностите, с надежда да…

— Ще предупредя стражата — рече Алая.

Когато тя произнесе думата стража, Айдахо скри с длан очите си, опитвайки се да предотврати по някакъв начин заплахата, застрашително очертала се пред него. Това бе Раджия — движението на Безкрая, изразено посредством Живота — онова скрито и тежко преживяване, с усещане за пълно потъване в ментатското съзнание, което очакваше всекиго от тях. Тогава съзнанието се спускаше върху вселената като гигантска мрежа, очертавайки цялостното си съдържание. Той видя близнаците, приклекнали в здрача, а около тях огромни нокти пореха въздуха.

— Не! — прошепна Айдахо.

— Какво има? — попита Алая, която изглеждаше изненадана, че го открива все още близо до себе си.

Ментатът свали ръка от очите си.

— Какво стана с дрехите от династията Корино? Изпратиха ли ги на близнаците?

— Разбира се — каза Ирулан. — В тях нямаше нищо опасно.

— А и никой не ще се опита да им стори нещо в Сийч Табър — добави Алая. — При онази стража, подготвена от Стилгар.

Айдахо я погледна. Не разполагаше с никакви конкретни факти в подкрепа на съображението, основаващо се на мисловната дейност на един ментат, но… знаеше. Той знаеше. Нещата, научени от него, благодарение на вече преживяното, се приближаваха почти до прорицателската дарба, с която бе надарен Пол. Ала нито Ирулан, нито Алая щяха да му повярват, ако го споделеше с тях.

— Бих искал да предизвестя службите на космодрума да не разрешават влизането на каквото и да е животно от външния свят — каза той.

— Предполагам, че не взимаш на сериозно приказките на Ирулан — възпротиви се съпругата му.

— А има ли смисъл да рискуваме?

— Сподели го с контрабандистите — отсече Алая. — Аз ще се задоволя със защитата на поровете в двореца.

Айдахо поклати глава. Какво биха могли да сторят тези полуопитомени пазачи срещу ноктите, които бе видял? Но жена му беше права. Достатъчни бяха дадените по подходящ начин подкупи и един мълчаливо съгласяващ се щурман, и всяко кътче от Пустите Места можеше да се превърне в удобен за кацане космодрум. Сдружението щеше да се противопостави на челна атака срещу династията на атреидите, но ако цената се окаже достатъчно висока… Да, за Сдружението трябваше да се мисли само като за естествена геологична преграда, която превръща нападенията в трудно, но не и невъзможно дело. Техните хора винаги можеха да протестират, че изпълняват единствено ролите на „транспортна служба“. И как наистина биха могли да знаят какво е специфичното приложение на даден товар?

Алая наруши мълчанието си с жест, използван само от свободните — вдигнат юмрук с хоризонтално насочен палец. Допълни жеста с онова традиционно възклицание, което означаваше „Обявявам сблъсък с тайфуна“. Очевидно тя се възприемаше като единствената логически оправдана мишена за евентуалните убийци, така че със своя жест всъщност се изправяше срещу вселена, изпълнена с нереализирани заплахи. Или пък искаше да каже, че ще се нахвърли като смъртоносен вятър върху всеки, който дръзне да я нападне.

Айдахо прецени безполезността на каквото и да е възражение. Разбираше, че Алая е престанала да го подозира. Трябваше да се върне в Табър, а тя очакваше безупречното отвличане на лейди Джесика. Той стана от дивана, пришпорен от адреналиновата вълна на гнева, докато не преставаше да мисли: Защо Алая действително не беше мишената! Колко хубаво би било убийците да стигнат до нея! За миг ръката му напипа дръжката на ножа, но не той бе човекът, който трябваше да стори това. Наистина, за нея щеше да е по-добре, ако загине като мъченица, отколкото да остане жива, за да бъде охулена и преследвана до гроб в пясъците.

— Да — рече Алая, изтълкувала погрешно изражението му като загриженост. — По-добре се върни бързо в Табър.

В същото време мислеше: Колко глупава съм да подозирам Дънкан! Той е мой, а не на Джесика! Очевидно настояванията на племената бяха причината, която я беше извадила от равновесие. Тя весело махна с ръка за довиждане на Айдахо, когато си тръгна.

Той напусна отчаян заседателната зала. Алая не само бе заслепена след обладаването от чуждата воля, но с всяка криза ставаше все по-безпаметна. Вече преминала точката на крайна опасност, тя бе обречена. Но какво можеше да се направи за близнаците? Кого би могъл да убеди в опасността? Стилгар ли? Какво по-различно от това, което той бе вече направил, можеше да стори Стилгар?

А лейди Джесика?

Да, ще обмисли тази възможност, но и светата майка сигурно бе дълбоко затънала в заговорнически кроежи със Сестринството. Не хранеше почти никакви илюзии по отношение на наложницата на Атреидски. Тя бе в състояние да направи всичко по заръка на „Бин Джезърит“, дори и ако трябваше да се обърне срещу собствените си внуци.