Франк Хърбърт
Децата на Дюн (17)

„Няма да оспорвам твърдението на свободните, че те са почетени с божествената благословия да предадат по-нататък едно религиозно откровение. Налице е обаче и друга претенция за ново голямо откритие с идеологически характер, която ме вдъхновява да ги посипя с укор и подигравки. Разбира се, те предявяват своя двоен иск, надявайки се по този начин да подсилят бомбастичната представа за себе си и да намерят подкрепа за оцеляването си в една вселена, която ги определя като непрестанно нарастваща мощ на потисници. И в името на всички хора, които им се противопоставят, предупреждавам свободните — краткотрайното приспособенчество винаги води до своя по-лош дългосрочен вариант.“

 

Проповедникът в Аракийн

През нощта Лито се бе изкачил заедно със Стилгар до тясната тераса в билото на онази ниска оголена скала, която всички в Сийч Табър наричаха Служителят. Под намаляващата светлина на Втората Луна(*) от терасата се откриваше панорамна гледка към Защитната стена с връх Айдахо на север, Голямата низина на юг и хълмистите дюни в източна посока към Хабания Ридж. Южният хоризонт бе скрит от носещ се в спирала прах, явно подхванат от буря. Лунната светлина бе сякаш матирала короната на Защитната стена.

Стилгар беше дошъл против желанието си, присъединил се все пак към загадъчната и рискована постъпка, защото Лито успя да събуди неговото любопитство. Каква бе нуждата да прекосяват пясъчното пространство през нощта? Момъкът бе го заплашил, че ще се измъкне и ще отиде сам, ако той не се съгласи. Но начинът, по който бяха постъпили, го притесняваше силно. Две толкова важни мишени — сами през нощта!

Лито приклекна с прибрани крака, обърнат на юг към ниското равнинно пространство. От време на време перваше силно коляното си в знак на неудоволствие.

Стилгар чакаше. Биваше го да чака мълчаливо, застанал на две крачки встрани от своя повереник; бе скръстил ръцете си, а робата му се полюшваше леко от нощния ветрец.

За Лито прекосяването на пясъка бе реакция на обхваналата го тиха безнадеждност, на потребността да потърси преподреждане на нещата в живота си, и то в един мълчалив вътрешен конфликт, на опасността от който Ганима повече не можеше да се излага. Той бе планирал пътуването така, че Стилгар да го придружи, защото съществуваха някои неща, които именно Стил трябваше да знае, подготвяйки се за предстоящите дни.

Лито отново перна силно коляното си. Наистина бе трудно да се открие началото! Понякога се чувстваше като продължение на безбройните други животи, всички еднакво реални и нетърпящи отлагане — като неговия. В потока от тези животи нямаше край, нямаше осъществяване, а само едно извечно начало. Можеха да бъдат оприличени на тълпа, която в неспирен многоглас настояваше и изискваше от него, сякаш бе прозорец, през който всеки иска да надникне. Точно в това се състоеше опасността, поразила Алая.

Лито се вгледа в далечните, посребрени от луната останки от отминалата буря. Напреко през равнината се проточваха извивките и симетричните дипли на дюните: ситни силициеви зрънца, отмерени от бурните ветрове и застинали като спрели вълни. Почувства се хванат в капана на тези, сякаш безкрайни мигове, непосредствено преди зазоряването. Времето го притискаше. Вече бе дошъл месец акад и зад него се намираше последният отрязък от едно безкрайно чакане: дълги горещи дни и сухи ветрове, както и нощи, подобни на тази, изпълнени с внезапни пориви и протяжни повеи от земите на Хокблед, подобни на пещи. Той погледна през рамо към Защитната стена — същинска начупена линия под звездната светлина. Отвъд тази стена, в северния синк(*), бе фокусът на неговите проблеми.

Още веднъж обходи с поглед пустинята. И докато се взираше в топлия мрак, денят дойде — слънцето се издигна иззад скосените ръбове на стените от прах, обагряйки в жълто пурпурното северно сияние, останало от бурята. Той затвори очи в желанието си да разбере как би изглеждал този ден, наблюдаван от Аракийн; градът се появи като картина в съзнанието му — разпръснати във всички посоки къщици между светлината и новите сенки. Пустиня… къщурки… пустиня… къщурки…

Когато отвори очите си, остана само пустинята — ширнал се простор с цвят на къри, подритван от вятъра пясък. Маслените сенки в основата на всяка дюна бяха сякаш лъчите на току-що отминалата нощ. Те свързваха едното време с другото. Продължи да мисли за нощта, приседнал със свити под себе си крака; до него бе неуморимият Стилгар, по-възрастният от двамата, който сега недоумяваше за продължаващото мълчание и за все още необяснените причини, наложили нощната разходка. Стилгар не можеше да няма спомени от предишни изминавания на същия път със своя обичан Муад’Диб. Дори сега наибът внимателно оглеждаше наоколо с поглед, търсещ евентуални опасности. Не обичаше откритите пространства, особено пък през деня. И в това отношение бе истински свободен от старите времена.

Лито с неохота се разделяше с мисълта за отиващата си нощ и за усилията при прекосяването на пясъчното пространство. След като стигнаха до скалните образувания, мракът възприе отново своя познат спокоен образ. Момчето споделяше страховете на Стилгар от деня. Чернотата бе винаги само чернота, дори и изпълнена с купища страхотии. Докато светлината би могла да бъде много неща. В нощта бе скрит познатият дъх на страха, тогава очертанията се сливаха и всичко се усилваше — тръните ставаха по-остри, а ножът режеше по-добре. Ала страхотиите на деня можеха да бъдат още по-големи.

Стилгар се окашля.

Лито заговори, без да се обръща.

— Стил, изправен съм пред много сериозно затруднение.

— Така и предполагах — чу тихия и внимателен отговор до себе си.

В думите на детето обезпокоително бе прозвучал гласът на бащата. Това бе някакво забранено за достъп тайнство, при което у наиба отзвънна нотка на отвращение. Свободните познаваха страхотиите на обладаването от нечий дух. Обладаните биваха убивани, а водата им се изливаше върху пясъка, за да не отрови съдържанието на племенния резервоар. Мъртвите трябваше да останат мъртви. Бе напълно възможно някой да се превъплъти в дете, но децата нямаха право да възприемат формите на собственото си минало.

— Моето затруднение идва от това, че баща ми е оставил много неща недовършени — каза Лито. — Особено пресечната точка на нашите животи. Стил, Империята не може да продължи по този път, без да бъде намерен подходящ фокус. Разбираш ли, говоря за живота? За живота, а не за смъртта.

— Веднъж, когато бе обезпокоен от някаква своя визия, баща ти ми говори в същия дух — отвърна Стилгар.

Лито долови изкушението да пропусне покрай себе си този повдигащ въпроси страх, като си послужи с лековато измъкване, например с предложението да прекратят своя пост. Усети, че е много гладен. Бяха се хранили вчера по обяд и той самият бе настоял да не приемат храна през цялата нощ. Сега обаче го измъчваше глад от друго естество.

Бедата в моя живот е свързана с това място — помисли той. — Не съществува нищо, сътворено предварително. Просто се връщам назад и назад, и назад, докато разстоянията в далечината се слеят и изчезнат. Не мога да зърна хоризонта. Не мога да видя Хабания Ридж. И няма как да открия изначалната точка на първото изпитание.

— Наистина не съществува нищо, което да замени прорицанието — каза Лито. — Може би ще трябва да рискувам с подправка.

— И сам да унищожиш себе си, както постъпи баща ти, така ли?

— Типична дилема.

— Веднъж той сподели с мен, че прекомерно пълното познаване на бъдещето означава да останеш заключен в това бъдеще, без каквато и да е възможност за промяна.

— Ето и парадокса, който е основният наш проблем — кимна Лито. — Пророчеството е прекалено фино и мощно средство. Бъдещето се превръща в настояще. Да бъдеш зрящ в земята на слепци носи своите рискове. Ако се опиташ да разкажеш на слепеца това, което виждаш, склонен си да забравиш, че той разполага с присъщата му вътрешна интуиция и способности, които се определят от самата слепота. Те са като мощна машина, движеща се по свой собствен път. Имат особена енергия, както и странни фиксидеи. Страх ме е от слепците, Стил. Ужасявам се от тях. Те с такава лекота сриват всичко по пътя си.

Стилгар се загледа в пустинята. Лимоненожълтата зора се превръщаше в стоманеносив ден.

— Защо дойдохме тук? — попита той.

— Защото исках да видиш мястото, където мога да умра.

Свободният видимо се напрегна.

— Значи си имал видение, така ли?

— Може би само сън.

— Защо дойдохме на това опасно място? — повтори Стилгар и тревожно погледна към своя повереник. — Нека веднага се върнем.

— Стил, няма да умирам днес.

— Тъй ли? Тогава каква бе тази визия?

— Видях три пътеки — отвърна Лито, а гласът му прозвуча с приспивния звук на спомена. — Едно от бъдещите развития изисква от мен да убия нашата баба.

Наибът хвърли бърз поглед към Сийч Табър, сякаш се боеше, че лейди Джесика може да ги чуе дори през голямото пясъчно разстояние.

— Защо?

— За да не изгубим монопола върху подправката.

— Нищо не схващам.

— Нито пък аз. Но това е идеята в моя сън, когато си служа с ножа.

— Аха!

Стилгар добре разбираше какво означава да си послужиш с ножа. Пое дълбоко дъх и запита:

— А втората пътека?

— Гани и аз се оженваме и разрешаваме въпроса с кръвната линия на рода Атреидски.

— Пфууу! — изхвърли шумно въздуха от гърдите си свободният, изразявайки по такъв начин своето дълбоко възмущение.

— В древността царските особи редовно са прибягвали към това — рече Лито. — Но ние решихме да не го правим.

— Предупреждавам те да постоянстваш докрай в този смисъл!

В думите на Стилгар се долови сянката на смъртта. Законът на свободните наказваше кръвосмешението със смърт на триногата за бесене. Той прочисти гърлото си и попита:

— А третата пътека?

— Призован съм да сваля баща си от сегашната му висота до равнището на нормалния човек.

— Муад’Диб бе мой приятел — глухо рече Стилгар.

— Той беше твоят бог! А аз трябва да сторя за него обратното на обожествяването.

Свободният се обърна с гръб към пустинята, загледан към оазиса на своя любим Сийч Табър. Разговор от подобно естество винаги го разстройваше дълбоко.

Лито долови миризмата на пот, разнесла се след раздвижването на Стилгар. Изкушението да избегне думите, които трябваше да каже на това място, бе особено силно. Те можеха да разговарят цял ден, прехвърляйки се от конкретно към абстрактно, сякаш не трябваше да вземат определени от реалността решения за неотложните потребности, пред които бяха изправени. А нямаше никакво място за съмнение, че династията Корино е реална заплаха за точно определени животи — неговия собствен и на сестра му Гани. Всичко, извършено от Лито в настоящия момент, задължително следваше да бъде претеглено спрямо потребностите. Веднъж Стилгар бе гласувал за убийството на Фарад’н, настоявайки за по-финия вариант на чомърки — отрова в питие. Известно бе предпочитанието на Фарад’н към хубавите напитки. Но предложението не бе прието.

— Стил, ако умра тук — рече Лито, — трябва да се пазиш от Алая. Тя вече не е твой приятел.

— Какви са тези приказки за смърт и за леля ти? — не можа да сдържи възмущението си Стилгар. Убийство на лейди Джесика! Пази се от Алая! Ако умра тук!

— Дребните хора правят всичко, което тя заповяда — продължи спокойно Лито. — Не е нужно властелинът да бъде пророк. Дори не и богоподобен. За един господар е необходимо само да бъде чувствителен. Доведох те тук с мен, за да обясня какво е нужно на нашата Империя. Не й трябва нищо друго, освен добро управление. То не зависи от закони или прецеденти, а от личните качества на този, който управлява.

— Регентството достатъчно добре се справя със задълженията си — отвърна Стилгар, — Когато навършиш необходимата възраст…

— Аз съм на необходимата възраст! Аз съм най-възрастният от всички тук! Ти си едно подсмърчащо хлапе в сравнение с мен. Спомням си за времена, отминали преди повече от петдесет века. Хайде де! Мога да ти разкажа за свободните, още когато те бяха при Тургрод.

— Откъде ти хрумват такива фантасмагории? — попита със стоманен тон Стилгар.

И защо, наистина? — каза си Лито. Струваше ли си да се връща към спомените от онези векове? Неговият неотложен проблем бяха днешните свободни, повечето от които си оставаха полуопитомени диваци, склонни да се присмиват на изпадналата в беда невинност.

— Кристалният нож изчезва при смъртта на своя притежател — промълви Лито. — Муад’Диб изчезна. Защо свободните са все още живи?

Това бе една от внезапните промени на хода на мисълта, които безкрайно объркваха Стилгар. Не знаеше какво да каже. Изречените думи явно имаха смисъл, ала той му се изплъзваше.

— От мен се очаква да стана император, но аз съм длъжен да бъда слуга. — Лито погледна през рамо към наиба и продължи: — Моят дядо, чието име нося, прибави нови слова към казаното, от него: „Ето ме тук; и тук оставам.“

— За дука това бе единствено възможното — отговори Стилгар.

— Много точно казано, Стил. Аз също нямам друга възможност. Длъжен съм да бъда император по рождение поради това, че правилно схващам положението на нещата. Дори зная от какво най-много се нуждае Империята.

— Думата „наиб“ също е запазила някогашното си значение, а то е „слуга на сийча“.

— Спомням си как са те подготвили, Стил — кимна Лито. — За да бъде добре управлявано, племето задължително трябва да има на разположение начини, с помощта на които да подбира мъжете, чийто живот следва да показва какво представлява доброто управление.

— Ще облечеш императорската мантия, ако ти подхожда. Но преди това трябва да докажеш, че можеш да си господар!

Думите сякаш избликнаха от дъното на стилгаровата душа на свободен.

Изненадан, Лито се разсмя и каза:

— Стил, нима се съмняваш в моята искреност?

— Не, разбира се.

— А в моето наследствено право?

— Ти си този, който си.

— Следователно мярка за искреността ми е дали постъпвам така, както очакват от мен. Прав ли съм?

— Да, така е прието при свободните.

— Излиза, че аз не мога да имам чувства и мисли, които определят моето поведение, така ли?

— Не разбирам какво…

— Следователно за мен ще съдят по това, дали винаги постъпвам, както е прието за правилно, независимо от цената, която трябва да платя; за да потисна своите желания.

— Младежо, именно това е същността на самоконтрола.

— Младеж! — поклати глава Лито. — О, Стил, ти ми предлагаш ключа към рационалната етика на властта. От мен се иска винаги да бъда един и същ и всяко мое действие да се корени в традициите на миналото.

— Точно така и трябва да бъде.

— Но моето минало достига много по-дълбоко от твоето!

— Има ли някакво…

— Стил, за мен не съществува първо лице и единствено число. Аз съм многократно възпроизвеждана личност, чиито спомени за някогашните традиции са много по-стари, отколкото можеш да си представиш. Това е моят голям товар, Стил. Аз съм ориентиран към миналото. Преливам от вродено познание, противопоставящо се на новото. И все пак Муад’Диб промени всичко това.

Той посочи към пустинята; жестът на ръката му обхвана и Защитната стена зад него.

Стилгар се обърна към нея. Под стената имаше селце, още от времето на Муад’Диб; в неговите къщи живееха хората, които помагаха за разширяването на растителния живот в пустинята. Наибът се загледа в сътворената от човека промяна — натрапване на околния пейзаж. Промяна? Да. Имаше някаква особена подреденост в селото; то внушаваше истинност, която той чувстваше като обида. Продължи да гледа мълчаливо, без да обръща внимание на драскащите песъчинки под влагосъхраняващия си костюм. Селцето бе оскърбление за онова, което е била някога тая планета. Внезапно Стилгар изпита желание за ревяща вълна от вятър, който да изскочи иззад дюните, да се понесе над тях и да погълне цялото това място. Вълнението му го накара да залитне. Лито рече:

— Стил, забелязваш ли, че новите влагосъхраняващи костюми са нехайно изработени? Загубата на влага от нас е прекомерно голяма.

Едва се сдържа да попита: Не го ли казах? Вместо това промърмори:

— Нашите хора са все по-зависими от хапчетата.

Лито кимна в знак на съгласие. Хапчетата променяха телесната температура и ограничаваха загубата на влага. Бяха по-евтини и улесняваха движенията в сравнение с влагосъхраняващите костюми. Но натоварваха своя потребител с други неблагополучия, между които бе тенденцията към забавена реакция, а понякога и замъгляване на зрението.

— Това ли е причината за нашето пътуване? — попита Стилгар. — Тук ли трябваше да обсъждаме качеството на влагосъхраняващите костюми?

— А защо не? — отвърна с въпрос Лито. — След като не приемаш онова, за което съм длъжен да говоря.

— Добре, защо трябва да се пазя от твоята леля?

Гневът бе изострил гласа му.

— Защото тя залага на желанието на старите свободни да се противопоставят на промяната… за да въведе много по-страшна промяна от тази, която можеш да си представиш.

— От нищото правиш нещо! Тя е истинска свободна.

— Истинският свободен държи на миналото, а аз имам древно минало. Стил, ако освободя напълно тази настойчива склонност, ще трябва да поискам плътно затворен живот в общество, което се движи единствено по отъпканите свещени пътища. Миграцията ще трябва да подлежи на стриктен контрол, тъй като тя подхранва нови идеи, а новите идеи заплашват цялостната структура на обществения живот. Всеки малък планетарен полис ще трябва да следва собствения си път, за да се превърне в единственото, което може да бъде. И в крайна сметка Империята ще се срине под собствената си тежест, предизвикана от огромните различия.

Стилгар опита да преглътне, но гърлото му бе засъхнало. Изречените думи безусловно можеха да бъдат и на Муад’Диб. В тях се долавяше шумът на неговия глас. Те бяха чудновати, плашещи. Но ако някой тръгне по пътя на промените… Той поклати глава.

— Стил, миналото може да покаже правилната посока само ако човек живее в него и обстоятелствата не се променят.

Не му оставаше нищо друго, освен да се съгласи, обстоятелствата със сигурност се бяха променили. Как би трябвало да се действа в подобна обстановка? Погледна към Лито, взиращ се в пустинята, но явно без да я вижда. Натам бе тръгнал Муад’Диб. Равнината се изпълваше със златисти сенки, докато слънцето се изкачваше нагоре; виждаха се и пурпурните извивки на пясъчни поточета, с гребени от прах. Пепелявата мъглявина, обичайно увиснала над Хабания Ридж, сега бе прозирна в далечината; а там, сред пустинята, очите му съзерцаваха познатата картина на снишаващите се една след друга дюни. В мъгливата, трептяща от топлина мараня, той виждаше растенията, които се промъкваха към границата, очертана от пясъците. Муад’Диб бе станал причина животът да се разпростре из този отдалечен и запустял край. Бакъреночервени, златни и алени цветове; жълти, ръждиви и червеникавокафяви оттенъци; сивозелени листа, високи стръкове и остро очертани сенки на храсти — всичко това сякаш трептеше и се движеше в изпаренията на утрото. Най-сетне Стилгар се обади:

— Аз съм само един вожд на свободните, докато ти си син на дук.

— Без да знаеш какво казваш, ти го каза — отзова се Лито.

Стилгар леко се начумери. Някога, много отдавна, Муад’Диб го бе сгълчал по същия начин.

— Стил, нали си спомняш? — подхвана момчето до него.         — Бяхме под Хабания Ридж, сигурно не си забравил и сардукарския капитан Арамшам. Той уби свой приятел, за да се спаси. В този ден ти многократно настояваше да се запази животът на сардукарите, видели нашите тайни пътища. А накрая рече, че те неминуемо ще разкрият това, което вече знаят, така че трябва да бъдат убити. Тогава баща ми отбеляза: „Без да знаеш какво казваш, ти го каза.“ Ти се обиди. Отговори му, че си само обикновен вожд на свободни. А дуковете са длъжни да знаят неизмеримо по-важни неща.

Стилгар сепнато погледна към Лито. Бяхме под Хабания Ридж! Ние! Това дете, дори още незаченато тогава, помнеше подробно всичко случило се в него ден. Ето още едно доказателство, че атреидите не можеха да бъдат преценявани по обичайните стандарти.

— А сега ще ме слушаш какво казвам аз — натърти Лито. — Ако умра или изчезна в пустинята, трябва да избягаш от Сийч Табър. Заповядвам ти. Трябва да вземеш със себе си Гани и…

— Все още не си мой дук! Ти си само едно… дете!

— Аз съм зрял човек в тялото на дете — отвърна Лито. Посочи надолу към тясна цепнатина в скалите под тях. — Ако умра тук, ще бъде именно на това място. Ще разбереш по кръвта. И вече ще знаеш. Вземи сестра ми и…

— Удвоявам пазачите ти — отвърна Стилгар. — Повече няма да идваш насам. Сега тръгваме и…

— Стил! Не можеш да ме задържиш. Върни отново назад времето към Хабания Ридж. Спомняш ли си? Преработващият комбайн(*) бе ей там в пясъка, а приближаваше един творец-вестител(*). Никаква възможност за спасяването на комбайна от червея. На баща ми му стана неприятно, че не може да запази машината. А Гърни мислеше само за хората, които бе изгубил долу в пясъците. Спомняш ли си какво каза той? „Баща ти трябваше да се загрижи повече за хората, които не можа да спаси.“ Стил, заповядвам ти да спасяваш хората. Те са по-важни от вещите. А Гани е най-скъпоценното нещо, защото, ако ме няма мен, тя е единствената надежда на атреидите.

— Повече не искам да те слушам — каза Стилгар.

Той се обърна и заслиза по скалите към оазиса зад пясъчното пространство. Чу как Лито го последва. Когато мина покрай него, момчето се обърна и подметна:

— Стил, забелязваш ли колко са хубави тази година младите жени?