Франк Хърбърт
Децата на Дюн (16)

„Жестокостта се приема като такава както от жертвата, така и от нейния извършител, а също и от всички, които научат за нея. За жестокостта няма нито извинение, нито някакъв смекчаващ я довод. Жестокостта никога не запазва равновесието, нито пък поправя грешки на миналото. Жестокостта просто зарежда бъдещето с още по-голяма жестокост. Тя сама се обезсмъртява със себе си в една особено дивашка форма на кръвосмешение. Всеки, който извърши жестока постъпка, извършва и всички бъдещи жестокости, породени от нея.“

 

Апокрифите на Муад’Диб

Малко след пладне, когато повечето от поклонниците бяха преустановили своите странствания и се освежаваха на първото попаднало им сенчесто място с различни напитки, Проповедникът излезе на големия площад под Храма на Алая. Пристигна с помощта на младия Асан Тарик, който заместваше очите му. Проповедникът бе прибрал черната си маска от тънка, полупрозрачна тъкан, която носеше на Салуса Секундус, в джоба под широката, падаща на дипли роба. Забавляваше го мисълта, че и маската, и момчето изпълняват една и съща роля — да скрият действителността. Докато съществуваше нуждата от заместители на очите, съмненията оставаха живи.

Нека митът продължава да расте, но съмненията запази живи — помисли той.

Никой не биваше да открие, че маската бе обикновено парче плат, а не някакво иксианско творение. Ръката му не трябваше да изпуска костеливото рамо на Асан Тарик. Напълно достатъчно бе Проповедникът да тръгне само веднъж като зрящ човек, и всички съмнения щяха да изчезнат, въпреки празните му очни кухини. Мъничката надежда, подхранвана от него, щеше да умре. Всеки ден той се молеше да се натъкне на нещо различно, което ще успее да го препъне, но дори Салуса Секундус се оказа съвсем малко камъче, познато отдавна. Нищо не се променяше; нищо не можеше да бъде променено… поне засега.

Мнозина забелязаха неговия път покрай магазините и аркадите. Правеше им впечатление начинът, по който той обръщаше главата си в една или друга посока, насочена към някоя врата или човек. Невинаги тези движения бяха естествените за сляп човек, което помагаше за запазването и разрастването на мита.

Алая наблюдаваше всичко това от един скрит тесен отвор в назъбения парапет на бойна кула на нейния храм. Тя упорито търсеше някакъв знак по насечения от белези лик там долу, сигурен за опознаване знак. До нея бяха стигнали и всички слухове, и всеки нов засилваше трепета на страха.

Тя смяташе, че поне заповедта й за задържане на Проповедника ще остане в тайна, но ехото й вече се бе върнало. Дори от личната й охрана някой изглежда се бе разприказвал. Надяваше се, че стражата ще изпълни новото й нареждане и няма да арестува тази загърната в роба загадка на публично място, където всеки можеше да види и разгласи вестта.

Горещината на площада бе плътно заредена с прах. Младият водач на Проповедника беше покрил носа си с покривалото за глава на своята роба, оставяйки открити само очите и тясна ивица от челото. Изпод покривалото изпъкваха очертанията на тръбичката за ноздрите на влагосъхраняващия костюм. Така Алая разбра, че идват от пустинята. Къде ли се бяха крили там?

Проповедникът не бе закачулил главата си за защита от жарещото слънце. Беше свалил дори запушалката на тръбичката за ноздрите в своя влагосъхраняващ костюм. Лицето му бе открито за слънчевата светлина и маранята, която витаеше над площадния паваж.

При стъпалата пред Храма бе застанала група от девет поклонника, дошли да се помолят преди тръгване. В сенчестия край на площада имаше навярно петдесетина души, повечето също поклонници, отдали се на различни покаяния, наложени им от духовенството. Между случайните зрители се виждаха вестоносци и неколцина търговци, все още не продали достатъчно, за да вдигнат сергиите в най-жестоката дневна топлина.

Взряла се през наблюдателния отвор, Алая усети пороя на жегата и внезапно се почувства на границата между мисловния процес и сетивното възприятие, както толкова често бе виждала своя брат. Изкушението да побеседва с някой вътрешен обитател отекна със заплашителния си звън в нейната глава. Баронът бе там — предан и покорен, ала готов винаги да я дразни и тормози за нейните страхове, когато разумните преценки се окажеха несъстоятелни и всичко около нея губеше смисъла и очертанията си на минало, настояще й бъдеще.

Какво ще стане, ако този долу наистина е Пол? — запита се тя.

Глупости! — отсече гласът в нея.

Но докладите за словата на Проповедника не оставяха място за съмнение. Ерес! С истински ужас я изпълваше мисълта, че самият Пол може да срути постройката, въздигната в негово име. Защо пък не?

Помисли за това, дето бе казала на Съвета тази сутрин, когато се нахвърли ожесточено върху Ирулан, настояваща за приемане на дрехите, изпратени като подарък от династията Корино.

„Всички подаръци за близнаците ще бъдат прегледани най-внимателно, както е правено винаги“ — бе аргументът на Ирулан.

„И какво, ако се окаже, че подаръкът е безопасен?“ извика Алая.

Незнайно защо, но точно това всяваше най-голям страх — откритието, че подаръкът не представлява никаква заплаха.

Накрая приеха хубавите дрехи и преминаха на следващия въпрос — да се предостави ли на лейди Джесика място в Съвета? Алая успя да отложи гласуването.

Премисляше всичко случило се, неотстъпно вторачена в Проповедника долу.

Събитията по време на нейното регентство бяха досущ като обратна страна на преобразуванията, причинили болка на самата планета. Някога Дюн бе символ на мощта на върховната пустиня. Тази мощ отпадаше като физическа величина, но митът за нея бързо растеше. Останало бе само огромното пясъчно пространство, голямата Майка Пустиня във вътрешната част на планетата, опасана от бодливите храсти, които свободните все още наричаха Царица на Нощта. Отвъд тези храсти се издигаха меки зелени хълмове, снижаващи се към пясъка. Всички те бяха създадени от човека. Всеки един от тях бе търпеливо покриван с растителност от хора, трудили се като мравки. Зеленината на тези хълмове бе нещо наистина изумително и действаше със съкрушителна сила върху ония, които също като Алая бяха отраснали сред сивкавокафявия пясък. В нейното съзнание, както и в съзнанието на свободните, огромното пустинно пространство все още държеше Дюн в хватка, която никога нямаше да отпусне. Достатъчно беше само да затвори очите си и пустинята се появяваше.

А отворените очи сега виждаха злачните хълмове и тинята на мочурищата, които като изкуствени зелени стръкове се простираха към пясъка; макар останалата пустиня да бе все така мощна, както е била винаги.

Алая тръсна глава и отново се втренчи в Проповедника.

Той бе вече изкачил първата част от терасовидните стъпала под Храма и сега се обърна, сякаш за да огледа почти опустелия площад. Алая докосна един бутон до нейния наблюдателен отвор, който щеше да усили звуците отдолу. Заля я вълна на самосъжаление, защото внезапно почувства своята самота. Кому да се довери? Бе мислила за Стилгар като за напълно сигурен, но и той се оказа заразен от този слепец.

„Знаеш ли как брои? — бе я попитал Стилгар. — Чух го да отброява монетите, с които плащаше на своя водач. Бе много странно за моите уши на свободен, направо невероятно. Той броеше така: шук, ишкай, кимза, чуаску, пича, сукта… и тъй нататък. Не бях чувал никой да брои така от времето на някогашните дни в пустинята.“

От тези думи Алая разбра, че и Стилгар не бива да бъде изпращан за определен тип работа, която обаче задължително трябваше да бъде извършена. А се налагаше да е изключително предпазлива и към своята лична стража, все по-често възприемаща и най-лекия намек от страна на Регентството като безпрекословна заповед.

Какво ли прави долу този Проповедник?

Пазарният площад, прострял се под закрилата на балконите, включваше пасажи с аркади и имаше все още достатъчно колоритно лице — стоката бе изложена на показ под наблюдението на бързоноги момчета. Само неколцина търговци бяха останали нащрек и душеха за купувачи на бисквитите с подправка от някоя забутана област или слухтяха за звъна в кесията на богат поклонник.

Алая гледаше Проповедника, застанал сега гърбом към нея. Стоеше така, сякаш ще произнася реч, но някаква причина задържа гласа му.

Защо съм тук и наблюдавам тази развалина от стара плът? — запита се тя. — Тая тленна дрипа долу не може да бъде „възвишеният избраник“, който някога бе мой брат.

Изпълни я чувство на безсилие, граничещо с ярост. Как би могла да разкрие нещо за Проповедника, да научи със сигурност каквото и да било, без това да се разбере? Беше попаднала в капан, понеже не се осмеляваше да покаже нещо повече от мимолетно любопитство към този еретик.

Ирулан го долови. Явно бе изгубила своето прочуто бин-джезъритско спокойствие и самоувереност, когато направо изкрещя пред Съвета: „Забравили сме да мислим с добро за себе си!“

Стилгар остана изумен.

Джавид ги върна към действителността: „Нямаме време за такива глупости.“

Той бе прав. Имаше ли значение как те самите мислят за себе си? Единственото стойностно нещо за тях бе да се задържат във властта.

Но Ирулан, вече възстановила спокойствието си, продължи с още по-смайващи думи: „Слушайте, ние сме загубили способността да взимаме правилни решения. Днес го вършим така, сякаш се сблъскваме с неприятел, седим и чакаме, което е форма на примирение, защото позволяваме да ни ръководят решенията на другите. Нима забравихме, че ние бяхме тези, които движеха нещата?“

После отново се бяха върнали към въпроса за приемането на подаръка от династията Корино.

Ще трябва да се отървем от Ирулан — реши Алая.

Но какво чакаше онзи старец долу? Сам се назовава проповедник. Защо не проповядва тогава?

Ирулан сбърка по въпроса за взимането на решения — каза си Алая. — Все още мога да взимам нужните решения! Човек, който е изправен пред въпроса за живота или смъртта, е задължен да ги взима, защото инак остава прикован към махалото на политическите промени. Пол винаги бе казвал, че застоят е най-опасното от нещата, които нямат естествен характер. Единственото постоянно състояние е липсата на неизменност. Промяната е всичко, което има някакво значение.

Ще им покажа какво е промяна! — помисли Алая.

Проповедникът вдигна ръце за благослов.

Неколцина от останалите на площада се приближиха към него и тя забеляза бавните им движения. Да, слуховете твърдяха, че Проповедникът е причината за нейното раздразнение. Тя се наведе към иксианския говорител, монтиран до наблюдателния отвор. Чу, макар и попритихнали, словата на хората по площада, шепота на вятъра, триенето на крака и пясък върху паважа.

— Нося ви четири послания! — започна Проповедникът. Гласът му прогърмя от говорителя до Алая и тя намали силата на звука.

— Всяко от тях се отнася за отделен човек — продължаваше странникът. — Първото е за Алая, владетелката на този площад — той посочи зад себе си към наблюдателния отвор. — Предупреждавам я: ти, която пазиш тайната на продължението в своите слабини, си продала бъдещето си за една празна кесия!

Как се осмелява? — помисли Алая. Следващите му думи направо я вцепениха.

— Второто мое послание — продължи Проповедникът — е за Стилгар, наибът на свободните, който вярва, че може да превърне силата на племената във върховна власт. Ето моето предупреждение и към теб, Стилгар: най-опасното от всички възможни творения е безкомпромисният морален кодекс. Той ще се обърне срещу ти и ще те отведе в изгнание!

Отиде прекалено далеч! — помисли Алая. — Трябва да изпратя стражата да го задържи, независимо от последствията. Но ръцете й останаха неподвижни.

Проповедникът се обърна към Храма, изкачи се едно стъпало по-високо и отново се завъртя, за да е с лице към площада, без да изпуска през цялото това време рамото на своя водач. После извика:

— Третото мое послание е за принцеса Ирулан. Принцесо! Унижението е нещо, което никой не забравя. Предупреждавам те да бягаш!

Какви ги приказва? — запита се Алая. — Унизихме Ирулан, но… Защо я предупреждава да бяга? Току-що взех своето решение!

Тръпка на страх пробягна през нея. Как човекът с маска бе успял да го разбере?

— Четвъртото мое послание е за Дънкан Айдахо — изкрещя той. — Дънкан! Научили са те да вярваш, че на верността отговарят с вярност. Ех, не вярвай на историята, защото тя се движи от всичко онова, което прилича на пари. Дънкан! Събери си рогата и направи това, което умееш най-добре.

Алая захапа ръба на дясната си длан. Рога! Искаше да се пресегне и да натисне бутона, за да призове стражата, но ръката й отказваше да се помръдне.

— А сега се обръщам към вас — каза мъжът. — Това слово е за пустинята. Отправям проповедта си към жреците на Муад’Диб, които практикуват църковното обединение с помощта на меча. О, вие, които вярвате в явното провидение! Не знаете ли, че то има и своята сатанинска страна? Обявявате на всеослушание, че се чувствате възвеличени само от факта, че сте живели сред благословените поколения от времето на Муад’Диб. А аз ви казвам, че вие изоставихте Муад’Диб. Светостта замени любовта във вашата религия! Вие сами търсите отмъщението на пустинята!

Проповедникът наведе глава, сякаш се молеше. Алая изтръпна от това, което бе почувствала. О, богове! Този глас! Той бе одрезгавял от годините, преживени в изгарящите пясъци, но би могъл да е… гласът на Пол.

Проповедникът отново вдигна глава. Речта му прогърмя над площада, където прииждаха още хора, привлечени от чудака, възкръснал сякаш от самото минало.

— Така е писано! — викаше Проповедникът. — Тези, които се молят за роса в края на пустинята, ще доведат потопа! Те няма да избегнат съдбата си благодарение на силата на здравия разум! А здравият разум е рожба на високомерната увереност, че човек може и да не разбере кога е сторил зло. — Гласът му притихна. — Бе казано, че Муад’Диб е загинал от своята пророческа дарба, че познанието на бъдещето го е убило и той е преминал от света на действителността в алам-ал-митал. А аз ви казвам, че това е халюцинацията на Майя. Такива мисли нямат своя реална сила. Те не могат да излязат от вас и да сътворят нещо, което действително съществува — Муад’Диб сам твърдеше за себе си, че не притежава магическата дарба на Рихани, с която да кодира вселената. Не се съмнявайте в неговите думи.

Мъжът отново вдигна ръце и гласът му пак се извиси до гръмовен вик:

— Предупреждавам жречеството на Муад’Диб! Огънят на скалата ще ви изгори! Тези, които прекалено добре са усвоили урока на самоизмамата, ще загинат от същата тази измама. Братовата кръв не може да бъде отмита!

Той свали ръцете си, намери рамото на младия си водач и напусна площада, преди Алая да успее да се отърси от обхваналото я вцепенение. Каква безстрашна ерес! Трябва да е Пол. Длъжна бе да предупреди стражата. Войниците не смееха да тръгнат открито срещу Проповедника. Станалото долу на площада го потвърди.

Въпреки явната ерес в думите му, никой не се осмели да спре отдалечаващия се Проповедник. Нито един от стражата на Храма не скочи, за да го проследи. Никой от поклонниците не се опита да го спре. Този слепец е с неопределимо обаяние! Всеки, който го бе видял или чул, чувстваше неговата сила като отражение на божествен дар.

Въпреки дневната горещина, Алая внезапно усети студ. Долови остротата и силата на своята хватка, с която се бе вкопчила в абсолютната власт като в някаква физическа даденост. Стискаше края на прозорчето на наблюдателния отвор, сякаш искаше да я задържи въпреки крехкостта й. Равновесието на силите на Ландсрада, ПОСИТ и оръжието на свободните поддържаше в нужното състояние сърцевината на властта, докато Космическото Сдружение и „Бин Джезърит“ вършеха мълчаливо своята подмолна работа. Забраненото просмукване на данни за технологичния напредък, който протичаше най-вече в отдалечените краища на планетата, отнемаше от силата на централната власт. Изделията, чиято изработка бе разрешена на иксиански и тлейлаксиански производствени предприятия, не смогваха да намалят напрежението. А и винаги на разположение бе Фарад’н от династията Корино, наследил титлите и претенциите на Шедъм V.

Без свободните, без монопола на династията на атреидите върху гериатричната подправка, властта й щеше да отслабне. А оттам и властта като цяло. Дори и в този миг тя усещаше развитието на подобен процес. Хората се вслушваха в думите на Проповедника. Заглушаването на неговия глас бе опасно, а в същото време не по-малко опасно беше да го остави да проповядва със словата от речта му на площада в днешния ден. Тя виждаше първите предзнаменования на собственото си поражение, така че цялата схема на този най-важен проблем бе отчетливо очертана в нейното съзнание. В „Бин Джезърит“ вече бяха систематизирали проблема: „Значително по броя си население, намиращо се под контрола на малка по размери, но мощна с властта си група, е познато състояние на нещата на нашата планета. И ние знаем главните условия, при които това население може да се обърне срещу своите господари, а именно:

първо — когато хората намерят водач. Това е най-незначителната заплаха за властниците, но те все пак са длъжни да контролират водачите;

второ — когато населението съзре своите окови. Затова очите му трябва да са затворени и то да не задава въпроси;

трето — когато хората открият възможност да се освободят от робството. Те никога не трябва дори да помислят, че тяхното освобождение е възможно!“

Алая поклати глава и почувства, че бузите й потръпват от обзелото я вълнение. Всички тези условия бяха видни сред нейните поданици. Всяко донесение от шпионите, пръснати из цялата империя, подсилваше убедеността й. Неспирната война от джихада на свободните бе оставила навсякъде своите белези. Навсякъде, където бе стигнало „църковното обединение с помощта на меча“, хората бяха възприели поведението на покорно население — преминало в отбрана, прикрито, уклончиво. Всички прояви на властта и най-вече на религиозната власт — се превръщаха в поводи за негодувание. Е, милиони пилигрими продължаваха да се тълпят тук, а някои от тях може би наистина бяха предани. Но за повечето поклонничеството бе мотивирано от друго, не от искрена вяра. Правеха лукави сметки и осигуряваха своето бъдеще. Наблягаха на послушанието, а в действителност придобиваха реална власт, която най-често се изразяваше в натрупване на богатство. Хаджиите, завърнали се от Аракис у дома, придобиваха нова значимост, ново положение в обществото. Те можеха да взимат доходоносни стопански решения, на които никой от родните им места не мислеше да се противопоставя заради икономическата обвързаност на планетата като цяло.

Алая си припомни една широко разпространена гатанка: „Какво виждаш в празната кесия, донесена от Дюн?“ И отговора: „Очите на Муад’Диб (искрящи диаманти).“

Традиционните способи за сподавяне на недоволството стояха винаги в съзнанието й. Хората трябваше да бъдат приучвани, че съпротивата неминуемо се наказва, а сътрудничеството с управника се възнаграждава. Военните сили на Империята непрестанно трябваше да се разместват без предварително установен модел. Главните сътрудници на имперската власт трябваше винаги да бъдат прикривани. Всеки ход на Регентството срещу възможно настъпление трябваше да е внимателно премерен във времето с цел опозицията всеки път да бъде извеждана от равновесие.

Дали не съм изгубила усета си за вярно премерване във времето?

Що за празни размишления? — попита гласът дълбоко в нея.

Тя веднага долови нарастващото успокоение в себе си.

Да, планът на барона бе наистина добър. Отстраняваме заплахата откъм лейди Джесика и в същото време злепоставяме династията Корино. Да, да.

Проповедникът можеше да остане за по-късно. Тя вече схващаше въплътената в него идея. Символиката бе съвсем ясна. Той беше древният дух на умозрителното познание, както и живият и действен извор на ереста в пустинята на правоверието. Именно тук се коренеше неговата сила. Не бе толкова важно дали това наистина е Пол… докато имаше място за съмнение. Бин-джезъритската подготовка успокояваше Алая, че тъкмо в силата му се намира ключът към неговата слабост.

Проповедникът е недостатък, който предстои да бъде открит. Ще пратя съгледвачи да го следят във всеки един момент. И когато възможността се появи, доверието към него ще бъде унищожено.