Франк Хърбърт
Децата на Дюн (8)

„И съзрях друг скот да излиза от пясъка; той имаше два рога, също като на овен, но устата му бе озъбена и бълваше огън; и цялото тяло на този дракон блестеше и излъчваше силна топлина, а той съскаше като змей.“

 

Из Оранжевата Католическа Библия(*)

Той сам нарече себе си Проповедника и по Аракис плъзна голям страх, че това може да се окаже Муад’Диб, върнал се от пустинята, без изобщо да е умирал. Муад’Диб би могъл да е жив, защото — виждал ли е някой неговото тяло? А между другото — виждал ли е някой тялото на когото и да е, взет от пустинята? И все пак — Муад’Диб? Някои черти и особености бяха сходни, но нито един от тогавашните люде не изрече думите: „Ето, това е Муад’Диб. Сигурен съм. Познавам го.“

Да… Нещо напомняше за него. Проповедникът бе сляп, а гнездата на очните му ябълки — черни и белязани от рана, която би могла да остане след поражение със скалорез. В гласа му се долавяше особена дълбочина и проницателност, онази, позната и непреодолима сила, която настояваше за отговор, дошъл от дълбоката същност на личността. Мнозина забелязаха тази важна подробност. Проповедникът бе прекалено мършав; грубата кожа на лицето му бе цялата в белези, а косата му сивееше. И все пак вътрешността на пустинята бе сторила същото с множество други хора. Достатъчно бе човек да се огледа, за да се убеди в това. А имаше и още един факт, пораждащ оспорване: Проповедникът бе с водач — момък от свободните, но от неизвестен сийч; той отговаряше на поставения му въпрос, че е нает да работи именно като водач. Твърдеше се, че Муад’Диб, който е знаел своето бъдеще, не е имал потребност от водач, освен в самия край на живота си, когато горестта го бе надвила окончателно — това поне всички го знаеха.

Проповедникът се бе явил в едно зимно утро по улиците на Аракийн; кафявата му, набраздена от вени ръка, бе сложена на рамото на младия водач. Момъкът, който наричаше себе си Асан Тарик, проправяше път през прахта с мирис на кремък, вдигната от ранната тълпа; той водеше своя повереник с овладяната вече сръчност на родените в сийч, без да стане нито веднъж причина за прекъсване на връзката с него.

Всички видяха, че слепецът носи обичайната бурка^[1] над влагосъхраняващия костюм, който недвусмислено свидетелстваше за изработка в пещерите на някой сийч в най-отдалечените краища на пустинята. Не приличаше на износените и занемарени костюми, с които си служеха днес. Тръбичките за носа, улавящи влагата от дъха, бяха обвити със сърмена бродерия, но не каква да е, а черна сърмена плетеница, срещана вече много рядко. Към маската на костюма в долната половина на лицето бяха пришити зелени превръзки за очите; превръзките изглеждаха почти изядени от пясъка, носен от бурните ветрове. Или, казано накратко, този Проповедник бе реликва от миналото на Дюн.

Гледката не можеше да не впечатли рано събраните групи от хора в зимния ден. Да видиш сляп свободен бе истинска рядкост. Законът на свободните все още отпращаше всеки слепец при Шай-хулуд. Предписанието, макар и по-слабо спазвано в днешните обилни на вода времена, оставаше неизменно. Слепите бяха дар за Шай-хулуд. Оставяха ги сами в открития блед(*), за да бъдат погълнати от огромните влечуги. В такива случаи, когато до градовете се връщаха разказите за тях, вече нищо не бе останало по местата, където все още господари бяха най-големите червеи, наричани Старци на пустинята. Така че един сляп свободен бе наистина любопитна гледка и хората спираха, за да наблюдават преминаващата двойка.

Момъкът изглеждаше на около четиринайсет стандартни години, тоест бе от новата генерация свободни, които носеха видоизменени влагосъхраняващи костюми, оставящи лицето открито. Чертите му бяха деликатни, подправката бе оцветила без остатък очите в синьо, носът бе леко щръкнал, а целият му външен вид говореше за онази безвредна на пръв поглед невинност, която нерядко прикрива цинизма на придобитото познание у младите. В противовес на него, слепецът бе останка от почти забравена епоха: широка крачка и издръжливост, които говореха за много години, прекарани по пясъците, или пък за крака, свикнали да притискат туловището на уловен червей-преносвач. Той държеше главата си с онази фиксирана от врата неподвижност, която мнозина от слепите хора не могат никога да преодолеят. Закачулената глава се раздвижваше само когато слепецът наостряше ухо за някакъв звук.

Странната двойка се промъкваше през събраната от деня тълпа, за да стигне най-после до стъпалата, които водеха нагоре през терасираната площ от множество хектари към укрепената със стръмен склон стена на Храма на Алая, подобие на кийпа на Пол. Проповедникът се заизкачва по стълбите и достигна заедно с младия си водач до третата площадка, където поклонниците на хажра(*) очакваха утринното отваряне на гигантските двери, извисяващи се над тях. Тези двери бяха достатъчно широки, за да пропуснат цяла катедрала от времето на някоя от древните религия. Говореше се, че минаването през тях превръща душата на всеки пилигрим в прашинка, толкова малка, че да съумее да мине през иглено ухо и да влезе в рая.

В края на третата площадка Проповедникът се обърна, сякаш искаше да огледа събралите се, да види с празните си очни орбити суетните и наконтени градски обитатели, някои от които бяха от племената на свободните, но дрехите им представляваха чиста имитация на влагосъхраняващи костюми; сякаш искаше да открие и обладаните от религиозна жар поклонници, току-що слезли от космическите транспортни средства на Сдружението(*) и очакващи първата стъпка към посвещението, което би следвало да им осигури място в блажения рай.

А площадката бе наистина шумна. Виждаха се поклонници на Духа на махди, в зелени горни дрехи, които носеха соколи, обучени да пищят пронизително някакъв „повик към небето“. Гласовити продавачи разнасяха храни. Имаше много неща за продан и гласовете се надвикваха един през друг; имаше и тарок от Дюн, чиито малки книжчици с коментари бяха отпечатани на шигърова жица(*). Някакъв продавач предлагаше парченца тъкан, „гарантирано докосната от самия Муад’Диб“. Друг имаше шишенца с вода, „удостоверено взети от Сийч Табър, където е живял Муад’Диб“. В цялата тази бъркотия се разговаряше на сто или дори повече диалекта на езика галах(*), примесени с грубите гърлени звуци и същинското цвъртене на периферни езици, събрани тук от Свещената Империя. Лицетанцьори(*) и дребноразмерни обитатели от предполагаеми планети на занаятчии като тези от Тлейлакс(*), подскачаха и се въртяха в кръг сред тълпата, облечени в светли дрехи. Виждаха се както сухи, така и пълни лица, обилно напоени с вода. Подобният на шепот ход на неспокойни нозе се чуваше от покритата с песъчинки металопластова материя, оформена в широки стъпала. От време на време от тази какофония се издигаше пронизителен молитвен глас: „Муаааад’диб! Муаааад’диб! Приеми настойчивата молба на душата ми! Ти, миропомазаният от Бога, приеми душата ми! Муаааад’диб!“

Наблизо, в средата на група поклонници, двама актьори рецитираха срещу няколко монети отделни пасажи от популярния понастоящем „Спор на Армистад и Лийндграх“.

Проповедникът наклони главата си, за да чуе по-добре. Актьорите бяха мъже от града, на средна възраст и с отегчителни гласове. Получил нареждане, младият водач ги описа на Проповедника. Носеха широки роби върху обилно напоените си с вода тела, по които нищо не намекваше дори за имитация на влагосъхраняващ костюм. Това бе забавно за Асан Тарик, но Проповедникът не пропусна да го сгълчи.

Актьорът, изпълняващ ролята на Лийндграх, току-що завършваше тържественото си слово:

— Ами! Вселената може да бъде разбрана само от една чувствителна ръка, способна да осъзнава. Именно тази ръка насочва ходовете на скъпоценния ви мозък и движи всичко, което тръгва от него. Тогава успявате да видите какво сте създали и ставате осъзнаващи, но само след като ръката е свършила своята работа!

Оскъдни аплодисменти възнаградиха изпълнението му. Проповедникът подуши и ноздрите му отбелязаха обилните миризми на това място: неуловимите естери от зле прогонени влагосъхраняващи костюми, маскиращите мускусни миризми от различни източници, познатия кремъчен прахоляк, издишаните аромати на неопределим брой екзотични храни, дима от рядко срещания тамян, който вече бе запален в Храма на Алая и сега се разнасяше надолу по стълбите в изкусно направлявани струи. Мислите на Проповедника бяха отпечатани върху лицето му, докато той поглъщаше всичко около себе си. И ние, свободните, стигнахме дотук!

Внезапно започнало забавление раздвижи тълпата, събрана на площадката. Пясъчни танцьори бяха излезли на площада в подножието на стълбите; петдесетина от тях — навързани един към друг с въжета от елаково дърво. Очевидно бяха танцували така няколко дни в преследване на екстазно състояние. От устите им капеше пяна и те удряха крак в такта на някаква разбираема само за тях музика. Почти половината от танцьорите висяха безчувствени на въжетата, влачени напред-назад от останалите, също като кукли на конци. Но една от тези кукли внезапно се събуди — присъстващите очевидно знаеха какво да очакват.

— Видяяях! — изпищя току-що събуденият танцьор. — Аз видяяях!

Той се противопоставяше на тегленето на другите, като стрелкаше лудешкия си поглед вляво и вдясно, без да спре да вика:

— Където стои този град, ще има само пясък! Аз го видяяях!

От тълпата на зяпачите се надигна вълна на силен смях. Присъединиха се дори новопристигналите пилигрими.

Това се оказа прекалено много за Проповедника. Той вдигна ръцете си и извика силно с глас, който несъмнено бе давал заповеди на ездачи на червеи:

— Тишина!

Цялата тълпа на площада млъкна при този боен вик.

Проповедникът насочи тънката си ръка към танцьорите, с направо плашещата прилика със слепец, който всъщност вижда, и продължи:

— Не чувате ли този човек? Богохулници и идолопоклонници! Всички до един! Култът към Муад’Диб не е самият Муад’Диб. Той го отхвърля с презрение така, както презира и вас! Пясък щял да покрие това място. Вас ще покрие пясъкът.

Сетне постави ръка на рамото на своя млад водач и нареди:

— Отведи ме оттук.

Може би Проповедникът нарочно бе подбрал думите: Той го отхвърля с презрение така, както презира и вас! Може би това бе тонът на неговия глас, по-различен от този на обикновените хора, чиято звучност със сигурност е била подготвена по каноните на „Бин Джезърит“ за да командва със съвсем прости за несвикналото ухо нюанси на едва доловима модулация. Може би това бе и резултат от присъщата загадъчност на мястото, където Муад’Диб бе живял, разхождал се и управлявал. Някой изненада в гръб оттеглящия се Проповедник с въпрос, който трепереше от религиозно страхопочитание:

— Дали Муад’Диб не се е върнал при нас?

Проповедникът спря, бръкна в кесията си под бурката и извади оттам предмет, разпознат само от близкостоящите. Това бе мумифицирана в пустинята човешка ръка, една от разпространените на тази планета шеги с тленността, които понякога случайно се намираха из пясъците, а на тях обикновено се гледаше като на послания от страна на Шай-хулуд. Ръката явно е била изсушена с плътно стиснат юмрук, в края на който се виждаше бяла кост, набраздена дълбоко от струите на пясъчните бури.

— Ето ръката на Бога и тя е всичко, което нося! — викна Проповедникът. — Говоря от името на Ръката на Бога. Аз съм Проповедник.

Някои разбраха от думите му, че това е ръката на Муад’Диб, докато вниманието на други бе привлечено от повелителното присъствие и страшния глас. По този начин Аракис научи неговото име, ала това не бе последният път, когато то беше чуто.