Франк Хърбърт
Децата на Дюн (65)

ЕКОЛОГИЯТА НА ДЮН (откъс)

„Преди неизбежната критична точка свободата в дадено ограничено пространство намалява с нарастването на броя на неговите обитатели. Това важи с еднаква сила както за газовите молекули в плътно затворена колба, така и за човешките същества в смаления обхват на екологичната система на една планета. За хората обаче въпросът е не колко от тях могат да оцелеят в екосистемата, а какъв живот е възможен за онези, които останат живи.“

 

Пардот Кайнс, първият планетолог на Аракис

За новодошлия обичайното впечатление от Аракис е отчайващата картина на голо и безплодно пространство. Чужденецът не може да се сети за нещо, което би могло да расте и живее в откритата и неплодоносна пустош, която никога не е раждала, а и не се очаква да го стори.

Пардот Кайнс видя планетата като математичен израз на енергийна машина, задвижвана от своето слънце. Тя трябваше да се префасонира, за да може чрез новата си форма да задоволява човешките потребности. Неговата мисъл се насочи веднага към свободните — популация от хора, които бяха в непрестанно движение. Какво предизвикателство бе тяхното съществуване! В какъв инструмент биха могли да се превърнат! Свободните представляваха геоложка и екологична сила с почти неограничен потенциал.

Пардот Кайнс беше искрен и категоричен човек в много отношения. Налагаше се да бъдат преодолени ограниченията, наложени от харконите? Чудесно! Тогава ще трябва да се ожени за някоя от свободните. Когато тя го дари със син — Лайът-Кайнс в случая, започва с него и с останалите деца, като ги ограмотява в началата на екологичната култура. После създава нов език със специфична символика, който въоръжава техния ум за контрол върху заобикалящата ги среда, климата и продължителността на сезоните, за да може накрая да бъде осъществен пробив в представата за действието на природните сили, откъдето пък остава само една крачка до смайващото осъзнаване на порядъка.

Но преди да се стигне до уроците, Кайнс трябваше да убеди свободните. За да разбере как е станало това, необходимо бе човек най-напред да проумее неговата огромна всеотдайност и целенасоченост, а така също и несложния му подход към всяка задача. Той не беше наивен, а и не позволяваше на нищо да променя посоката на вниманието му.

Пардот откри, че в широкия пояс между 70-градусовите граници в северна и южна посока температурите в продължение на хилядолетия не бяха излизали от обхвата на 254–332 градуса по абсолютната скала. Казано накратко, това беше същинска „бонанза“ за познатия някогашен живот от земен тип, но само след разрешаване на водния проблем…

„Кога ще можем да го разрешим? — попитаха свободните. — Кога Аракис ще стане като рая?“

Подобно на учител, който отговаря на детински въпрос, Кайнс им каза: „След триста до петстотин години.“

Обикновените хора биха надали вик на отчаяние. Но свободните се бяха учили на търпение от мъже с бич в ръката. Срокът се оказа доста по-дълъг от очаквания, ала всеки от тях сякаш предусещаше идването на бленувания ден. Те потегнаха поясите си и се върнаха към обичайната си работа. Разочарованието дори направи някак по-реална перспективата на идващия рай.

Всъщност на Аракис големият проблем бе не толкова водата, колкото влагата. Домашните животни бяха почти непознати, а подходящите за животновъдство видове се срещаха рядко. Някои контрабандисти ползваха кулона — опитоменото пустинно магаре, но цената на изразходваната влага оставаше прекалено висока, дори когато животните носеха приспособени за целта влагосъхраняващи костюми.

Кайнс изпрати на работа своите наскоро обучени лимнолози^[1], водеща нишка за които бяха жилавите, подобни на кожа късчета плът, срещани понякога в мелинджовата каша след поредното й изригване. Фолклорът на свободните ги представяше като „пясъчни твари“. Когато събраните факти придобиха доказателствена стойност, появи се и образът, обясняващ присъствието на кожестите късчета — „плаващото“ из пясъка същество, което блокираше водата в драгоценни гнезда, намиращи се в по-долния шуплест слой под границата на 280 градуса по абсолютната скала.

При всяко изригване на кашата тези „крадци на вода“ измираха в неизброими количества. Дори петградусова промяна на температурата ги умъртвяваше. Малкото оживели екземпляри изпадаха в полулетаргичен сън, за да се появят след шест години като неголеми (с дължина около три метра) пясъчни червеи. И едва няколко от тях успяваха да избегнат както порасналите си събратя, така и гнездата с воднистата предходна каша, за да навлязат в зрелостта си на гигантски Шай-хулуд. (Свободните отдавна знаеха, че водата е отровна за него; бяха го научили от удавянето на рядко срещания „червей със спрян растеж“ при Малкия ерг — морето от пясъчни дюни. Така те се сдобиваха с наркотика, подсилващ осъзнавателните процеси, който наричаха „вода на живота“(*). „Червеят със спрян растеж“ всъщност представляваше недоразвита форма на Шай-хулуд с дължина от около девет метра.)

Най-сетне бе затворен кръгът на взаимната обвързаност: малък вестител — предходна каша; малък вестител — Шай-хулуд; Шай-хулуд, разравящ подправката за храна на микроскопичните създания, наричани „пясъчен планктон“; пясъчен планктон — храна за Шай-хулуд, който израства и намира шупли, за да се превърне отново в малки вестители.

Кайнс и хората му пренасочиха вниманието си от впечатляващите с мащабите си взаимни връзки към микроекологията. Започнаха с климата. Нерядко температурата на повърхността на пясъка стигаше 344 до 350 градуса по абсолютната скала. Само стъпка по-долу тя можеше да падне с 55 градуса, а една стъпка по-горе да бъде с 25 градуса по-ниска. Листата или плътната сянка можеха да я понижат с още 18 градуса. После се спряха на фактора, подхранващ с движението си познатите процеси. Пясъците на Аракис в по-голямата си част се явяваха продукт на храносмилането на червеите, а прахта (вездесъщият проблем по тези места) се получаваше от неспирното пълзене на повърхностния слой — т.нар. подскачане на пясъка. По-едрите песъчинки се струпваха откъм подветрената страна на дюните. А наветрената гладка страна беше плътна и твърда. Старите дюни жълтееха (от окисляването), докато по-новите оставаха дълго белязани с цвета на родилата ги скала — обикновено сив.

Страните на старите дюни по посоката на вятъра станаха първите площи, определени за разсяване. В началото свободните си поставиха задачата да овладеят цялостния тревооборот на растение с ресни като на торфа, чиито стъбла се сплитаха едно с друго, сплъстяваха се и можеха да задържат дюната, лишавайки вятъра от най-силното му оръжие — движещите се песъчинки.

Набелязаните участъци за начало на адаптивния период се намираха надълбоко в южна посока, далече от наблюдателите на харконите. Мутантът на избраното тревисто растение бе разсят най-напред по подветрената (спускаща се надолу) страна на избраните дюни, разположени напряко на преобладаващите там западни ветрове. Сред „закотвянето“ на избраната страна наветреното лице се вдигаше все по-нагоре, а тревите нямаха друг избор, освен да го следват. Така се извисиха гигантски сифи (дълги дюни със змиевиден гребен), високи над 1500 метра.

Появиха се растения с по-дълбоко разположен корен и относително кратък живот (в началото — куча лобода и щир): зановец, ниска лупина, виещ се евкалипт (от вида, пригоден за северните ширини на Каладън), тамарискови храсти-джуджета и крайбрежни пинии, а накрая и същинските растителни чеда на пустинята — сагуарото и биснагата, познат още като бъчвест кактус. На подходящи за целта места бяха разсети камилски пелин, луковина, коило, дива люцерна, пясъчна върбинка, безстъблена иглика, а така също тамяново дърво и креозотов букак.

Стигнаха и до не по-малко нужната фауна — животинките, обитаващи дупки в земята, които осигуряват нейната аерация: земна лисичка, скоклива мишка, пустинен заек и пясъчна костенурка, а заедно с тях и хищниците, които ги поддържат в добра форма — пустинен ястреб, кукумявка, бухал и пустинна сова; не бяха забравени и насекомите, запълващи недосегаемите за тях ниши — скорпион, стоножка, паяк-входник, оса и стършел, контролирани отблизо от пустинния прилеп.

Дойде времето и на решителната фаза на поредицата от опити с финикови палми, памук, кафе и лекарствени растения — повече от 200 ядивни и стопански значими растителни видове, подбрани специално за адаптивния период.

Кайнс и хората му наблюдаваха и чакаха. Свободните бяха разбрали смисъла на посочения от него приблизителен петстотингодишен период.

Пристигна доклад от местата с палмовите насаждения, описващ следното: пясъчният планктон на границата с пустинята загиваше, отровен от взаимодействието с новите форми на живот. Причината се оказа несъвместимостта на белтъчните субстанции. Събираше се вода, която обичайният живот на Аракис твърдо отказваше да приеме, защото го отравяше. Около насажденията се бе оформила същинска мъртва зона и дори Шай-хулуд не проникваше там.

Кайнс лично се спусна до местата на насажденията, като измина разстояние, равно на 20 заложени едно след друго кречетала, но в носилка, подобно на ранен воин или на света майка, защото той така и не овладя язденето на червей. Направи необходимите замервания в зоната (смрадта беше наистина невъобразима) и се върна оттам с допълнителен дар от Аракис.

Прибавянето на сяра и свързан азот превръщаше безплодния участък в богат питателен свят за живот, познат от някогашната земя. Вече нищо не можеше да спре настъплението на новите насаждения!

„А това ще промени ли разчетите за времето?“ запитаха свободните.

Кайнс се върна към формулите на планетата. По това време цифровите показатели за ветрокапаните вече се отличаваха с необходимата надеждност. Той бе пресметнал с голям допуск срока от време, тъй като много добре знаеше, че екологичните проблеми не търпят тясното пространство на отчетливите граници. За задържането на дюните беше необходимо да се задели определено количество растителна покривка; нужен беше и даден обем хранителни продукти (както за хората, така и за животните), а не трябваше да се забравя и за влагата, затворена в коренните системи, както и за подаването на вода към околните участъци, опечени от сушата. По същото време изследователите бяха приключили с картографирането на блуждаещите студени участъци из бледа. Те също трябваше да бъдат въведени във формулите. Дори Шай-хулуд имаше своето място в таблиците и диаграмите. Той в никакъв случай не биваше да загива окончателно, тъй като с него щеше да изчезне и подправката. Храносмилателната „фабрика“ във вътрешностите му бе гигантски източник на кислород! Среден по големина червей (с дължина около 200 метра) освобождаваше в атмосферата толкова кислород, колкото и фотосинтезиращата повърхност на растителна маса с площ от десет квадратни километра.

Друг фактор беше Сдружението. Исканата от него като подкуп подправка, за да не допуска метеорологични спътници и други наблюдатели в небето на Аракис, отдавна бе достигнала внушителни количества.

А не биваше да се пренебрегват и свободните. Особено тези с вече инсталираните ветрокапани и с незаконно придобитите участъци земя около водните им запаси; това бяха екологично грамотни свободни, които мечтаеха за времето, когато щяха да преобразуват огромните степни участъци на Аракис в места, покрити с гори.

От схемите и диаграмите се появи едно число. Кайнс го обяви на всеослушание. Три на сто. Ако съумееха да включат три процента от растителния живот на Аракис в процеса на образуване на въглеродни съединения, щяха да затворят цикъла на една самоподдържаща се система.

„А колко време ще трае?“ — попитаха свободните.

„Около триста и петдесет години.“

Да, оказа се истина това, което умма им бе казал още в началото: никой от живите сега нямаше да го види, така както нямаше да стигнат до него и осем пъти сменяващите се техни внуци, но новото неминуемо щеше да дойде.

Продължиха да строят, разсаждат и прекопават, както и да обучават децата.

После дойде смъртта на Кайнс-умма, убит в падината при Гипсовия Басейн.

По това време неговият син Лайът-Кайнс — деветнайсетгодишен ездач от свободните, беше унищожил лично повече от сто харкони. И напълно логично синът получи императорско назначение на длъжността, за която старият Кайнс отдавна бе подал необходимата молба. За пореден път строго съблюдаваната класова структура предопредели успеха на правилно поставената цел. Синът беше подходящо подготвен, за да може да се заеме с работата на своя баща.

И така, необходимият курс бе окончателно определен; свободните, станали много добри еколози, вече бяха поели по своя път. Лайът-Кайнс трябваше само да наблюдава и подканва, както и да бди зорко за делата на харконите. Всичко продължи до деня, когато неговата планета бе сполетяна от бедствие, приело образа на един герой…