Франк Хърбърт
Децата на Дюн (62)

„Символът на неповторимия потенциал на човека е детето, отказващо да тегли колата заедно с баща си: «Не искам да бъда като моя баща. Не бива да изпълнявам неговите нареждания и дори не трябва да вярвам във всичко, в което той е вярвал. Силата ми на човешко същество ми дава правото да избирам сам в какво да вярвам и на какво не, както и какъв да бъда и какъв не.»“

 

Лито Атреидски II

Биография на Харк ал-Ада

Жени-поклоннички танцуваха под звуците на барабан и флейта на площада пред Храма с непокрити глави, гривни на вратовете си и издайнически тънки дрехи. Дългите им черни коси се мятаха встрани, а сетне се разпиляваха по лицата при поредното завъртане.

Алая наблюдаваше сцената от своето тайно кътче, едновременно привличана и отблъсквана. Беше ранен предиобед — часът, когато ароматът на кафето с подправка започваше да се носи из площада, тръгвайки от продавачите, разположени под притулените сводове. Скоро й предстоеше да излезе, за да поздрави Фарад’н, да представи официалните подаръци и да наблюдава първата му среща с Ганима.

Всичко се развиваше по план. Гани щеше да го убие и в настъпилата разтърсваща бъркотия само една личност щеше да се окаже подготвена да събере разбитите късове. Куклите танцуват, когато някой дърпа конците им. Стилгар бе убил Агарвес точно според нейните очаквания, Агарвес бе отвел похитителите в джедида, без да го знае, тъй като в подарените му от нея нови ботуши имаше скрит предавател на радиосигнал. Сега Стилгар и Ирулан очакваха съдбата си в занданите на Замъка. Може би щяха да умрат, но възможно беше да си послужат с тях и по друг начин. Изчакването нямаше да навреди.

Забеляза, че градските свободни наблюдаваха танцьорките под нея с напрегнат, неотклонно прикован поглед. Изначалната полова равнопоставеност бе дошла от пустинята и се бе настанила твърдо в градовете, но социалните различия между мъжа и жената вече намираха осезаем израз. И това вървеше по план — разделяй и отслабвай. Алая долавяше леката промяна в начина, по който двамина от свободните фиксираха другопланетните жени и техния екзотичен танц.

Нека гледат. Остави ги да пълнят съзнанието си с гафла.

Жалузите на прозореца й бяха вдигнати и тя усети рязкото засилване на топлината, което в този сезон започваше около изгрев и достигаше своя пик в средата на следобеда. Температурата на каменната повърхност на площада бе доста по-висока. На танцьорките със сигурност не им беше много приятно, но те продължаваха да се гънат и въртят, да размятат ръце и коси, очевидно обладани от безумието на своето посвещение. Бяха отдали танца си на Алая — Божествената утроба. Една съветничка й го бе пошепнала, подсмихвайки се на техните странни нрави. Съветничката бе пояснила, че жените са от планетата Икс, където бяха струпани останките от отдавна забранената наука и технология.

Алая откликна с пренебрежение. Онези долу изглеждаха не по-малко невежи, суеверни и изостанали от пустинните обитателки сред свободните… Точно както бе докладвала подсмиващата се помощничка, опитала се да се натегне пред началството, съобщавайки за посвещението на танца. Но нито тя, нито самите танцьорки знаеха, че думата „икс“ е просто число от забравен език.

С лека усмивка Алая помисли: Нека танцуват. При танца се изразходва енергия, която би могла да се използва за по-опасни и разрушителни цели. А и музиката беше приятна — тих оплакващ мотив на фона на глух тимпанен тътен от барабани, изработени от кратуни.

Внезапно звуците се изгубиха в силното жужене на множество гласове откъм отдалечения край на площада. Танцьорките пропуснаха такт и след кратко объркване отново уловиха стъпката, но вече бяха изгубили чувствената си всеотдайност; тяхното внимание също бе отклонено към отсрещната порта на площада, където тълпата се разливаше по каменната настилка подобно на вода, изпусната след вдигане на ставилото на някой канат.

Алая втренчено гледаше прииждащата вълна.

Вече долавяше отделни думи, една от които се повтаряше най-често:

— Проповедникът! Проповедникът!

Тогава го забеляза, възседнал сякаш челото на вълната, с ръка, поставена на рамото на младия му водач.

Танцуващите поклоннички се отказаха от своите пируети и се оттеглиха по терасовидните стъпала под скривалището й. Към тях се присъедини и публиката; Алая долови страхопочитанието, завладяло всички присъстващи, А чувството, обзело самата нея, твърде много напомняше страх.

Как се осмелява!

Почти се бе решила да повика стражата, но хрумналата й допълнителна мисъл я спря. Тълпата беше вече изпълнила площада. Тя можеше да стане опасна, ако бъдеше осуетено очевидното й желание да чуе слепия ясновидец.

Алая стисна юмруци.

Проповедникът! Защо го правеше Пол? За половината от населението той беше „смахнатият пустинник“, недосегаем като светец. Други шепнеха по пазари и площади, че това сигурно е Муад’Диб. Инак защо махдинатът ще го остави да разпространява подобна ерес, сякаш яхнал някой бяс?

Алая виждаше в тълпата бежанци — отломки от изоставени сийчове, целите в дрипи. Явно мястото долу бе опасно.

— Госпожо?

Гласът дойде иззад гърба й. Тя се обърна и видя Зиа, застанала в сводестия вход към външната стая. Близо до нея стояха въоръжени гвардейци.

— Да, Зиа?

— Уважаема госпожо, Фарад’н е отвън и моли за прием.

— Тук? В моите покои?

— Да, госпожо.

— Сам ли е?

— С двама телохранители и лейди Джесика.

Алая вдигна ръка към гърлото си при спомена за последния сблъсък със своята майка. Но нещата се бяха променили. Сега нови условия определяха характера на техните взаимоотношения.

— Много се е разбързал — каза тя. — Каква е причината за това според него?

— Чул е за.. — Зиа посочи към прозореца над площада. — Казали са му, че сега ви се предоставя най-добрата възможност.

Алая се намръщи:

— Ти вярваш ли?

— Не, госпожо. Мисля, че просто е научил слуховете и иска да види вашата реакция.

— Майка ми го е подвела!

— Напълно възможно, господарке.

— Драга ми Зиа, искам да изпълниш няколко специални, много важни заповеди. Ела тук.

Зиа се приближи на една крачка разстояние.

— Слушам, господарке.

— Нареди да пуснат Фарад’н, пазачите му и моята майка. После да подготвят Ганима като годеница по обичая на свободните с всички подробности — в пълен комплект.

— Господарке, а ножа?

— И ножа.

— Но това е…

— Ганима не представлява никаква опасност за мен.

— Госпожо, има достатъчно основание да се вярва, че тя е избягала със Стилгар по-скоро като негова защита, отколкото…

— Зиа!

— Да, господарке?

— Ганима вече отправи молба за живота на Стилгар и той остана жив.

— Но тя е предполагаемата наследница!

— Ти само изпълнявай заповедите ми. Нареди да подготвят Ганима. След това изпрати петима служители от Жречеството на площада. Те трябва да поканят Проповедника да се качи тук. Кажи им да изчакат удобния момент и да му го кажат. Нищо друго. Никакво насилие. Искам от тях само любезна покана. Абсолютно никаква сила. И още, Зиа…

— Да, господарке? — неприкрито враждебно откликна амазонката.

— Проповедникът и Ганима трябва да бъдат доведени пред мен едновременно. Да влязат заедно по мой знак. Разбра ли?

— Господарке, знам плана, но…

— Едновременно. Изпълнявай!

Даде знак, че я освобождава. Когато Зиа се обърна и тръгна, Алая добави:

— Пътьом пропусни Фарад’н със свитата му, но се погрижи преди тях да влязат десет от най-доверените ти хора.

Младата жена погледна назад през рамо и каза, без да се спира:

— Ще бъде направено според вашата заповед, господарке.

Алая се обърна, за да погледне през прозореца. След няколко минути планът щеше да даде своя кървав плод. И Пол щеше да присъства, когато дъщеря му нанасяше coup de grace^[1] на неговите благочестиви претенции. Чу влизането на гвардейците на Зиа. Скоро щеше да приключи. С всичко. Погледна надолу с нарастващо усещане, че триумфът й ще бъде пълен, и видя как Проповедникът зае мястото си на първото стъпало. Младият му водач приклекна до него. Забеляза и жълтите роби на жреците от Храма, които чакаха вляво, задържани от напора на тълпата. Те имаха достатъчно опит с подобни тълпи. Щяха да намерят начин да се доближат до набелязаната цел. В този миг гласът на Проповедника отгърмя над площада, а тълпата, задъхана и прехласната, очакваше думите му с върховно внимание. Нека го слушат! Много скоро словата щяха да означават съвсем друго в сравнение с намеренията. И нямаше да има никакъв Проповедник наоколо, за да протестира.

Чу как Фарад’н влиза със свитата си. Долетя гласът на лейди Джесика:

— Алая?

Без да се обръща, тя произнесе:

— Добре дошли, принц Фарад’н и ти, майко. Елате и се забавлявайте със зрелището.

После се обърна и видя огромния сардукар Тйеканик, който се чумереше на стражата, препречила пътя му.

— Гостоприемството не допуска това — строго каза Алая. — Пуснете ги да се приближат.

Двамина от стражата, очевидно изпълнявайки заповеди на Зиа, пристъпиха напред и застанаха между нея и останалите. Другите гвардейци отстъпиха встрани. Алая се облегна на дясната рамка на прозореца и посочи надолу:

— Оттук наистина се вижда най-добре.

Джесика, облечена с традиционната си черна аба, я погледна внимателно и придружи Фарад’н до прозореца, но застана между него и пазачите.

— Много любезно от ваша страна, лейди Алая — рече Фарад’н. — Слушал съм доста за този Проповедник.

— И ето го ей там в плът и кръв — отговори Алая.

Тя видя, че Фарад’н е облечен в сивата униформа на сардукарски командир, но без отличителни знаци. Слабата му фигура се придвижваше с изящество, което следваше да бъде оценено високо. Може би този принц от династията Корино криеше способности, различни от всеизвестните му безполезни занимания.

Гласът на Проповедника кънтеше в залата от усилвателя до прозореца. Алая почувства трепет в костите си, причинен от същия този глас, и се заслуша в думите, без да може да устои на изкушението.

— Намерих се в пустинята Зан — извика Проповедникът. — В нейната безкрайна пустош. И Бог ми заповяда да очистя това място. Тъй като в пустинята ни предизвикваха и изкушаваха, а ние скърбяхме там; изкушаваха ни да се отречем от всичко, което винаги е било наше.

Пустинята Зан — помисли Алая. Така бе назовано мястото на първото изпитание на странниците Зенсуни — прародители на свободните. Но какви бяха тези думи! Нима се хвалеше за разрухата, сполетяла укрепените сийчове на племената, останали й верни?

— В земите ви скитат диви зверове — продължи Проповедникът с глас, раздиращ пространството над площада. — Горестни създания пълнят домовете ви. Вие, които ги напуснахте, никога вече няма да множите дните си по пясъка. Да, вие, които се отрекохте от нашите порядки ще свършите дните си в оцапано гнездо, ако продължите по същия път. Но ако се вслушате в моето предупреждение, Бог ще ви преведе през земя, осеяна с капани, за да стигнете до Божиите Планини. Шай-хулуд ще ви води.

От тълпата се разнесоха тихи стонове. Проповедникът млъкна и обърна празните си очни кухини в посока на стенанията. После вдигна ръце, разпери ги нашироко и извика:

— О, Господи, плътта ми копнее за Твоя път в суха и жадна земя!

Възрастна жена — очевидно бежанка, за което говореха окърпените й вехти дрехи — простря ръце към него и умолително извика:

— Помогни ни, Муад’Диб. Помогни ни!

С внезапен спазъм на страх в гърдите си Алая си зададе въпроса дали възрастната жена наистина знае кой е той. Погледна към майка си, но Джесика не помръдваше, разпределила вниманието си между стражата на Алая, Фарад’н и гледката от прозореца. Принцът стоеше като прикован, очарован от видяното.

Алая отново надникна през отвора, търсейки жреците от Храма. Те липсваха, значи можеше да се предположи, че са избрали обиколен път, за да излязат право при стъпалата.

Проповедникът посочи с дясната си ръка главата на възрастната жена и извика:

— Само вие можете да си помогнете! Бяхте се разбунтували. Извикахте сухия вятър, който нито изчиства, нито охлажда. Вие носите товара на нашата пустиня, а вихърът иде от онова място, от онази ужасна земя. Бил съм там. Водата изтича в пясъка от разбитите канати. Писъци се носят над земята. Вода пада от небето на самия екватор на Дюн! О, приятели мои, Бог ме проводи със строга заръка. Веднага опънете в пустинята широк път за нашия Господ, защото аз съм гласът, идващ при вас от пустошта.

Той посочи стъпалата в нозете си с изпънат потрепваш пръст:

— Тук не е запусната джедида, която никога вече няма да бъде обитавана! Тук сме яли храната небесна. И пак тук шумът от чужденците ни прогонва от домовете! А ти отглеждаш мъка за нас — земя, която никой не обитава и през която никой не минава.

Тълпата се размърда неспокойно, бежанците и свободните от града се заоглеждаха, насочили вниманието си към поклонниците за хажра, намиращи се сред тях.

От него може да пламне кървав метеж — помисли Алая. — Нищо, нека го направи. Жреците ми тъкмо ще го пипнат в бъркотията.

В същия миг видя петимата си служители — стегнат възел от жълти роби, слизащи по стъпалата зад Проповедника.

— Водите, които разстлахме, се превърнаха в кръв — продължаваше той, размахал встрани ръцете си. — Кръв по нашата земя! Погледнете пустинята, която можеше да ликува и да цъфти; тя примами чужденците и ги съблазни. Те идват за насилие! Лицата им са сплъстени едно до друго, също като за последния вятър на Крализец! Те струпват пясъка като в плен. Изсмукват обилието му — богатството, скрито в дълбините. Погледнете ги, тръгнали да вършат пъкленото си дело. Писано е: „И аз се изправих сред пясъците, и видях звяр да се издига, излизайки от тях, а на главата на звяра стоеше името на Бога!“

От тълпата се разнесе ядно мърморене. Юмруци се вдигаха и размахваха.

— Какво прави той? — прошепна Фарад’н.

— Бих искала да знам — рече Алая.

После сложи ръка на гърдите си, усещайки страховитото напрежение на мига. Тълпата щеше да се нахвърли върху поклонниците, ако слепецът продължаваше по същия начин!

Но пророкът леко се обърна, насочи мъртвите дъна на очите си към високите прозорци и вдигна ръка:

— Остава едно богохулство — изкрещя той. — Богохулство! Името на това богохулство е Алая!

На площада се възцари гробовно мълчание.

Алая остана неподвижна и втрещена. Знаеше, че тълпата не може да я види, но не успяваше да преодолее усещането, че е на показ, че е безкрайно уязвима. Ехото от успокоителни думи в съзнанието й се силеше да заглуши ударите на сърцето. Единственото, което бе в състояние да направи, бе да гледа втренчено невероятната картина, разиграваща се долу. Проповедникът продължаваше да сочи към нейните прозорци.

Но последните му думи явно изчерпаха търпението на жреците. Те нарушиха тишината с ядни викове, втурнаха се по стъпалата и разблъскаха народа встрани. Тълпата реагира — на тяхното движение, заливайки като вълна пространството; най-предните редици на събралите се бяха пометени, а на върха на вълната бе кацнал самият Проповедник. Той политна слепешком, разделен от водача си. Тогава в тълпата се мярна длан изпод жълт ръкав, а в нея мигом се появи кристален нож. Алая видя как ножът се спуска надолу и се забива в гърдите на Проповедника. Гръмовният удар от затварянето на гигантските порти на Храма я извади от мигновения шок. Очевидно стражата беше залостила вратите като предпазна мярка. Но хората вече се отдръпваха назад, оставяйки свободно място около една фигурка, сгърчена на стъпалата. Зловеща и сякаш неестествена тишина полегна на площада.

Тогава от тълпата се разнесе остър вик:

— Муад’Диб! Убиха Муад’Диб!

— Проклето дело — каза тя с треперещ глас. — По дяволите!

— Не мислиш ли, че е малко късно? — обади се Джесика.

Алая се обърна и мимоходом забеляза внезапното стъписване на Фарад’н, зърнал гнева по лицето й.

— Убиха Пол! — почти изпищя тя. — Твоя син! Знаеш ли какво ще се случи, когато разберат…

Джесика остана като замръзнала в продължение на един много дълъг миг, мислейки, че току-що бе чула нещо, което вече й е известно. Дланта на Фарад’н, поставена върху ръката й, прекъсна този миг.

— Милостива госпожо — промълви той.

В гласа му се бе стаило толкова много състрадание, сякаш светата майка можеше да умре тук, на място. От вниманието й не убягна контрастът между искрящия студен гняв по лицето на Алая и дълбокото искрено съжаление, разкривило чертите на Фарад’н. Може би съм свършила прекалено добре работата си — помисли тя.

Не оставаше никакво място за съмнение относно думите на дъщеря й. Джесика събуди в паметта си всяка нотка в гласа на Проповедника, долавяйки усвоените от нея хитрини и уловки, припомняйки си дългите години, които бе прекарала в обучението на един млад човек, определен да стане император, който сега лежеше като малка купчинка кървави парцали върху стъпалата на Храма.

Гафла ме заслепи — каза си тя.

Алая махна към един от своите съветници и извика:

— Доведете Ганима!

Джесика с усилие вникна в смисъла на тези думи. Ганима? Защо Ганима и защо сега?

Помощникът се обърна към външната врата и направи знак да я отворят, но преди да мине времето за изричане дори на една дума, вратата се изду навътре. Пантите изтрещяха. Преградният прът се счупи и вратата — с дебело тяло от металопласт, разчетено да издържи на големи усилия — се сгромоляса в стаята. Стражите отскочиха, за да се спасят, изваждайки оръжията си. Джесика и телохранителите на Фарад’н застанаха плътно около принц Корино.

Но в зейналия отвор стояха само две деца — Ганима вляво, облечена в черна годежна роба, и Лито вдясно, покрит с гъвкавата материя на влагосъхраняващия костюм под белязана от пустинята бяла аба.

Алая премести втренчения си поглед към двете фигури и се улови, че трепери неудържимо.

— Семейството се е събрало, за да ни поздрави — изрече Лито. — Бабо — кимна той към Джесика и вниманието му се спря на непознатия: — А това сигурно е принц Фарад’н. Добре дошъл на Аракис, принце.

Очите на Ганима изглеждаха безжизнени. Дясната й ръка стоеше върху церемониалния кристален нож на кръста й, а самата тя сякаш правеше опити да се освободи от хватката на Лито, сключена около дланта й. Момчето разтърси ръката на сестра си тъй, че тялото й почти отскочи от земята.

— Погледнете ме, семейство — рече Лито. — Аз съм Ари, Лъвът на атреидите. А тук… — той отново дръпна ръката на Ганима, наглед съвсем леко, но цялото й тяло се разтърси. — Тук е Ариех, атреидската Лъвица. Дойдохме, за да ви посочим Секхер Нбиу — Златната Пътека.

Ганима, чула думатаключ Секхер Нбиу, усети как освободеното й съзнание сякаш плисна, заемайки своето място. Течеше, носейки всичко със себе си, а вътрешното „аз“ на майка й обикаляше наблизо също като пазач на градски порти. За миг Ганима разбра, че е излязла победителка над заплашително кресливото свое минало.

Вече разполагаше с вратичка, през която да наднича в случай на нужда. Месеците, преминали в предизвикано потискане и сподавяне, се бяха превърнали в безопасно място, откъдето можеше да упражнява пълен контрол над собственото си тяло. Понечи да се обърне към Лито, за да му обясни случилото се, когато забеляза къде и с кого се намира самата тя. Той освободи ръката й.

— Действа ли планът ти? — пошепна Ганима.

— Достатъчно добре — отвърна Лито.

След като се съвзе от преживения шок, Алая изкрещя на групата пазачи вляво:

— Хванете ги!

Лито се наведе, хвана падналата врата с една ръка и я плъзна през залата към стражниците. Двама от пазачите бяха приковани към стената. Останалите отстъпиха ужасени. Вратата тежеше почти половин тон, а това дете самичко я бе запокитило срещу тях.

Алая, зърнала в коридора част от натръшканата стража осъзна, че Лито се бе справил с всички пазачи, преди да изкърти яката порта.

Джесика, която също бе видяла телата на изпопадалите бойци и станала свидетелка на страховитата мощ на своя внук, направи подобно заключение, но думите на Ганима докоснаха и частица от бин-джезъритския арсенал в нея, което я принуди да запази присъствие на духа. Внучката й спомена за някакъв план.

— Какъв е този план? — строго попита светата майка.

— Златната Пътека, имперският план за нашата Империя — отвърна Лито. После кимна към Фарад’н. — Братовчеде, не мисли лошо за мен. Действам и в твоя полза. Леля ми се надяваше, че е убедила Ганима да те убие. А аз бих искал да изживееш живота си поне донякъде щастливо.

Алая отново изкрещя към пазачите, свити и треперещи в коридора:

— Заповядвам ви да ги задържите!

Но никой от тях не посмя да влезе в залата.

— Почакай ме тук, сестрице — каза Лито. — Трябва да изпълня една неприятна задача.

После тръгна към Алая.

Тя отстъпи заднешком към ъгъла, приведе се и измъкна ножа си. Зелените скъпоценни камъни по дръжката му проблеснаха на светлината от прозореца.

Лито продължи напред с голи ръце, готов за всичко.

Алая нападна и нанесе удар с ножа.

Лито отскочи почти до тавана и изстреля левия си крак. Косият удар в главата на Алая я просна на пода с кървав белег на челото. Изтърва ножа, който се плъзна надалеч от нея. Запълзя след него, но Лито се изпречи на пътя й.

Тя се поколеба, призоваваща в себе си всичко, което бе научила в „Бин Джезърит“. Стана от пода и отпусна напълно тялото си, подготвяйки се за следваща атака.

Лито отново пристъпи към нея.

Алая направи лъжливо движение вляво, докато вдигаше рязко нагоре дясното си рамо и нанесе с десния си крак удар, достатъчно силен, за да изтърбуши неприятеля, ако стигне до него.

Лито парира с ръка, светкавично сграбчи ходилото на крака й, вдигна я нагоре и я завъртя над главата си. Увеличи скоростта на въртене до краен предел така, че в залата се понесе отчетлив съсък от плющяща горна дреха.

Всички се бяха отдръпнали встрани, вцепенени от ужас. Алая изпищя и продължи да пищи, докато тялото й бързо описваше кръг след кръг. Внезапно млъкна.

Лито бавно намали скоростта на въртене и я положи на пода. Тя остана да лежи като вързоп, все още дишайки. Момчето се наведе над нея.

— Можех да те размажа в някоя от стените — каза той. — Сигурно щеше да е най-доброто, но така или иначе сме в разгара на битката. Все още имаш шанс.

Погледът на Алая лудешки скачаше вляво и вдясно.

— Аз победих вътрешните гласове в мен — каза Лито. — Погледни и Ганима. Тя също може…

Сестра му го прекъсна:

— Алая, веднага ще ти покажа…

— Не!

Думичката сякаш сама се изтръгна от нейните устни. Гърдите й бързо се заиздигаха, а от гърлото й потече струя от гласове. Звучаха несвързано — едни ругаеха, други умоляваха:

— Видя ли?! Защо не ни послуша?

И отново:

— Защо го направи? Какво става?

Разнесе се друг:

— Спри ги! Накарай ги да млъкнат!

Джесика закри очите си с длани и усети как ръцете на Фарад’н я подкрепят.

Алая продължаваше да беснее с несвързани викове. От устата й изригваха отвратителни ругатни и проклятия:

— Ще те убия! Ще изпия кръвта ти!

Звуци от много различни езици, смесени и объркани, се заизливаха в стаята.

Пазачите, свити и струпани в коридора, вдигаха пръсти със знака на червея, след което притискаха юмруци до ушите си. Тя бе обладана! Обсебена!

Лито се изправи и поклати глава. После пристъпи към прозореца и с три бързи удара разби и изхвърли от рамката смятаното за нечупливо стъкло, подсилено с кристални нишки.

По лицето на Алая заигра лукаво изражение. След миг Джесика различи някаква пародия на гласа си, произнасящ бин-джезъритската повеля през разкривени устни:

— Всички вие! Стойте по местата си!

Светата майка свали ръце от очите си. Бяха мокри от сълзи.

Алая се претърколи на колене и се изправи.

— Не знаете ли коя съм аз?

Гласът й звучеше както някога мелодично и весело, макар Алая от младостта си вече да не съществуваше:

— Защо ме гледате така?

После се обърна с умоляващи очи към Джесика:

— Майко, накарай ги да спрат.

Джесика успя само да направи отрицаващ знак с глава, обзета от неописуем ужас. Всички някогашни забрани и предупреждения на „Бин Джезърит“ се оказваха напълно верни. Тя се вторачи в Лито и Гани, застанали един до друг близо до Алая. Какво ли означаваха предупрежденията за двамата нещастни близнаци?

— Бабо — поде Лито с нотка на молба в гласа си, — ще трябва ли да приложим изпитанието за обсебване?

— Кой си ти, че ще говориш за изпитание? — запита Алая с кисел и раздразнителен мъжки глас, издаваш чувствен и самовластен човек, затънал дълбоко в задоволяване на собствените си удоволствия и капризи.

Лито и Ганима го разпознаха. Старият барон Харконен. Ганима чу същият глас да отеква в главата й, но вътрешната вратичка прихлопна и тя почувства майка си, бдяща на своето място.

Джесика продължаваше да мълчи.

— В такъв случай аз вземам решение — каза Лито. — А изборът е твой, Алая. Изпитанието за обсебване или… — той посочи с глава към открития прозорец.

— Кой ти дава правото да предлагаш избор? — пак запита леля му с все същия глас на стария барон.

— Демоне! — изкрещя Ганима. — Остави я сама да избере!

— Майко — захленчи Алая с глас на малко момиче. — Майко, какво правят? Как искаш да постъпя? Помогни ми.

— Сама си помогни — отсече Лито.

За миг той видя срината леля си в собствените й очи — свирепа безизходица, която също го обзе за миг и изчезна. Тялото и се раздвижи колебливо и несигурно, сякаш някой я подбутваше. Подвоуми се, залитна и се отклони от вече поетия курс, но пак се върна към него, неотклонно доближавайки открития прозорец. Гласът на стария барон отново забесува от устните й:

— Спри! Казвам ти да спреш! Заповядвам ти! Спри! Опитай това!

Алая сграбчи главата си с две ръце и със залитане застана до отвора. Бедрата й опряха плоския перваз. А гласът не спираше да беснее:

— Не го прави! Спри и ще ти помогна. Измислил съм как. Послушай ме. Казвам ти да спреш! Чакай, недей!

Алая свали ръце от главата си и сграбчи разбитата каса на прозореца. С едно-единствено движение отскочи леко над подпрозоречната плоскост и изчезна. Дори не извика, докато падаше.

Всички в залата чуха рева на тълпата и тъпия удар, когато тялото се стовари върху стъпалата, очакващи го далече долу.

Лито погледна към Джесика и рече:

— Казахме ти да имаш милост към нея.

Светата майка се обърна и зарови лицето си в униформата на Фарад’н.