Франк Хърбърт
Децата на Дюн (6)

„Давам ви за пример пустинния хамелеон, чиято способност да съчетава много добре своя цвят със заобикалящата го среда ви казва всичко, което трябва да знаете за корените на екологията и основите на персоналната идентичност.“

 

Сборник обвинителни речи от Хрониката на Хейт

Приседнал, Лито свиреше на малкия балисет, изпратен за петия му рожден ден от Гърни Халик, ненадминатия майстор на инструмента. След четири години упражнения бе достигнал добро владеене на балисета, макар че двете допълнителни басови струни все още го затрудняваха. Музиката му носеше спокойствие, поне за определени вълнения и смутове; Ганима не бе пропуснала да отбележи този факт. Сега той седеше в здрача върху една издатина на оголената огромна канара, в чийто подслон се намираше Сийч Табър, и подрънкваше леко по струните.

Ганима бе застанала зад него, а дребната й фигурка излъчваше категорично несъгласие. Тя не искаше да излезе навън, след като бе научила от Стилгар, че баба им е била забавена в Аракийн. Особено пък — с приближаването на нощта. В опита си да предприеме нещо, за да раздвижи своя брат, тя попита:

— Какво е това, дето дрънкаш, а?

Вместо да отговори, той подхвана друга мелодия. За първи път, след като бе получил подаръка, в Лито отчетливо се затвърди убеждението, че балисетът е изработен от истински майстор в този занаят на Каладън. Той бе наследил богатството на множество памети, които можеха да събудят у него силна носталгия по красивата планета, където господар беше Дворът на атреидите. Достатъчно бе да преодолее вътрешните си бариери на фона на тази музика, за да чуе гласове от ония времена, когато Гърни е вземал балисета, за да отвлече от грижите своя приятел и повереник Пол Атреидски. Докато инструментът звучеше в собствените му ръце, Лито чувстваше физическото присъствие на своя баща. Продължаваше да свири и с всяка изминала минута установяваше все по-тясна връзка с балисета. Тъй както долавяше и пълното вглъбяване в себе си, въпреки че мускулите на един деветгодишен човек все още нямат размерите и формата, нужни за изразяване на вътрешната духовна мощ на музиката.

Ганима нетърпеливо потрепваше с крак, без сама да усети, че бе влязла в ритъма на братовото си изпълнение. Свивайки устни, Лито изведнъж прекъсна познатата мелодия и опита с друга песен, която беше по-стара от всичко, свирено от Гърни. Била е вече стара, когато свободните са се преселили на петата поред планета. В текста отекваше тема от Зенсуни(*); той чуваше думите в паметта си, докато пръстите му извличаха колеблив вариант на мелодията:

В красивите природни форми е

скрит вълшебен аромат —

защо ли, казват, бил на тлен?

Нали със него тъй богат

е идният живот роден.

Отронените тихи сълзи

са водни капки на душата —

когато ги разделя нов живот,

те носят болката, която

добива цялостта си свята

по пътя от смъртта към красотата.

Когато той изтръгна последния тон, Ганима се обади:

— Каква стара и противна песен! Защо точно нея?

— Защото е подходяща.

— Ще я изсвириш ли на Гърни?

— Може би.

— Той ще я нарече мрачна глупотевина.

— Знам.

Лито погледна през рамо към сестра си. Той никак не се бе изненадал от факта, че тя познаваше песента, но внезапно го заля вълна от благоговение при мисълта за праволинейната същност на техния живот. Единият можеше да умре и въпреки това да остане жив в съзнанието на другия, без да се наруши целостта на споделената памет; те наистина бяха толкова близо един до друг. Изплаши се от усещането за извънвремевата плетеница на тази близост и отклони втренчения си вътрешен поглед към нея. Знаеше, че в плетеницата има и пролуки. Най-новата отново върна страховете му. Почувства как линията на техния живот започва да се разделя и се запита: Мога ли да й кажа за това, което се случи само с мен?

Той се загледа в пустинята, към тъмните сенки зад барханите — тези високи, с форма на полумесец пътуващи дюни, които се движеха като вълни из Аракис. Тук бе Кедем, вътрешността, така че дюните рядко биваха белязани от несиметричните криволици, оставяни от движението на някой гигантски червей. Залезът хвърляше кървави ивици по тях, озарявайки в огненочервен цвят тъмните краища. Един ястреб, стрелващ се от пурпурното небе, прикова вниманието му така, както птицата сграбчи с ноктите си скална яребица в нейния последен полет.

Точно под тях, в пустинната равнина, бе избуяла пищната зеленина на растения, поливани от канал, който освен откритите участъци имаше и подземни тунели. Водата идваше от колекторите на гигантски ветрокапан(*), разположен на най-високата точка на скалния масив. Зеленото знаме на атреидите се вееше там, опънато от вятъра.

Вода и зеленина.

Новите символи на Аракис — вода и зеленина.

Оазис от покрити с растителност дюни, приличен на диамант и намиращ се под високата издатина, на която бе застанал, спря погледа му с острото усещане, познато на свободните. Извикващият спомени вик на някаква нощна птица се разнесе от урвата под него, засилвайки многократно усещането, че изживява момент на някакво бурно отминало време.

Nous аvons сhange cela — помисли Лито, преминавайки без затруднение на един от древните езици, които двамата с Ганима използваха за поверителни или лични разговори. Ние променихме всичко това. Той въздъхна. Оubler je ne pus. Не мога да го забравя.

Отвъд оазиса, на отслабващата светлина все още се виждаше земята, наричана от свободните „Пустошта“ — там, където нищо не растеше и която никога не е била плодородна. Водата и грандиозният екологичен план променяха нещата. На Аракис днес имаше области, където се простираше зеленото кадифе на залесени хълмове. Гори на Аракис! Мнозина от по-младото поколение трудно можеха да си представят пясъчни дюни под вълнообразните зелени издутини и никак не се удивляваха от растителността в лесовете с почти непрестанни валежи. Но Лито долавяше, че вече мисли като възрастните свободни, които се отнасяха с внимателно подозрение към промените и чувстваха страх от присъствието на нови и непознати неща.

— Децата ми съобщават — подхвана той, — че вече рядко намират тук пясъчни твари близо до повърхността.

— Какво би трябвало да означава това? — запита Ганима с прозиращо в тона й раздразнение.

— Че нещата започват да се променят прекалено бързо.

Птицата отново се обади от урвата, а нощта се спусна над пустинята така, както ястребът се бе спуснал върху яребицата. Нерядко именно нощта бе време за атака на събраните в него памети, защото всички вродени във вътрешния му свят животи упорито настояваха за своя час. Ганима не се противопоставяше на това необикновено явление по спокойния начин, по който го правеше той. Но и тя знаеше за неговото вълнение и безпокойство, затова сега ръката й докосна рамото му в знак на съчувствие.

Лито удари яден акорд по балисета.

Как би могъл да й разкаже какво изпитва?

В главата му се водеха войни и безброй личности разказваха преживяното някога от тях: страшни катастрофи, любовна отмала, багри и звуци на множество места, и още толкова смътно познати лица… заровени в земята скърби и бликащо веселие на невероятно много хора. Той чуваше елегии за вече изчезнали планети, окичени в зеленина танци и светлина от камина, ридания и радостни викове, откъслеци от нескончаеми разговори. Техният щурм бе най-яростен и тежък за него нощем и на открито място.

— Защо не се прибираме? — попита Ганима.

Той поклати глава и по жеста му тя разбра, че обхваналата го тревога е по-силна от нейните предположения.

Защо ли толкова често посрещам нощта тук, на открито? — сам се запита той, без да усети как сестра му сваля ръката си.

— Знаеш защо измъчваш себе си по такъв начин — рече тя.

Лито долови беглия укор в гласа й. Да, знаеше. Очевидният отговор се намираше в неговото съзнание. Защото това могъщо движение на познато-непознато в мен ме носи като вълна. Усети гребена на миналото, над който прелетя, сякаш бе яхнал сърф. Притежаваше възседналите времето възпоминания на своя баща, които покриваха всичко останало, и въпреки това искаше да има без остатък и усещанията на онези люде, които бяха вече отминали. Искаше ги. А те бяха особено опасни. Сега го знаеше добре, след като бе разбрал новото, което бе длъжен да каже на Ганима.

Пустинята постепенно се осветяваше от издигащата се светлина на Първата Луна(*). Той се загледа в привидната неподвижност на преливащите едно в друго пясъчни пространства, проточили се до безкрая. Недалеч вляво стоеше Служителят — оголено скално образувание, което носещите пясъка ветрове бяха изгризали така, че приличаше на тъмен червей, запътил се нанякъде през дюните. Един ден и скалата, на която бе стъпил, щеше да добие същата форма; тогава Сийч Табър нямаше да съществува на друго място, освен във вътрешния свят на някого като него. Лито ни най-малко не се съмняваше, че и след толкова много време ще има някой като него.

— Защо си се загледал в Служителя? — попита Ганима.

Той сви рамене. Нарушавайки нарежданията на своите пазачи, Лито и Ганима често отиваха до Служителя. Там бяха намерили едно потайно и усамотено място, а сега той вече знаеше и защо това място ги бе привлякло.

Под него, в скъсеното от мрака разстояние, се виждаше открит участък от канат(*), който блестеше на светлината; повърхността му бе набраздена от хищни риби, които свободните винаги пускаха във водоемите, за да държат настрана пясъчните твари.

— Застанал съм между риба и червей — тихо каза той.

— Какво?

Лито повтори по-високо думите си.

Сестра му закри с ръка устата си, предусещайки какво го тревожи. Баща й постъпваше по същия начин; от нея се искаше само да насочи погледа си навътре и да сравнява.

Лито потръпна. Паметите с техните спомени, които връщаха мислите му към места, непосещавани никога от него, му предлагаха отговори на въпроси, които не бе задавал. Виждаше взаимните връзки и разкриващите се събития на гигантски вътрешен екран. Пясъчният червей на Дюн не можеше да премине през вода — тя го отравяше. Въпреки това водата е била позната по тези места и в праисторически времена. Бели гипсови котловини свидетелстваха за изчезнали езера и морета. Дълбоко изкопани кладенци стигаха до вода, изолирана от пясъчните твари. С пълна яснота, сякаш бе присъствал на отминалите събития, той разбираше какво бе станало на тази планета и то го изпълни с лошо предчувствие за резките промени, съпътстващи намесата на човека. Лито произнесе почти шепнешком:

— Ганима, знам какво се е случило.

Сестра му се наведе към него.

— Какво?

— Пясъчните твари…

Той замълча, а тя се зачуди защо брат й все се връща към хаплоидния период от живота на гигантския пясъчен червей, но не посмя да повлияе върху хода на вътрешния му глас.

— Пясъчните твари — повтори той — са пренесени тук от друго място. По това време на планетата е имало вода. Те са се разпространили преди съществуващите екологични системи да ги овладеят. Енцистирали са наличната вода в свободно състояние, превърнали са този свят в пустиня… и са го направили само за да оживеят. Те могат да преминават във фазата на пясъчния червей единствено в условията на достатъчно суха планета.

— Пясъчните твари, така ли?

Ганима поклати глава, но не понеже се съмняваше в думите му, а просто защото не искаше да се спуска до дълбочините, от които той черпеше необходимата информация. Пясъчните твари? Безброй пъти, както в сегашното си тяло, така и в много други, тя бе участвала в детското забавление, когато с ръкавици от тънка ципа разравяха повърхността за пясъчни твари и ги разнищваха, преди да ги отнесат до дестилатора. Смъртта им в този съд за преработка освобождаваше съдържащата се в тях вода. Беше наистина трудно да си представи малкото безмозъчно същество като сила, предизвикала събития с огромна важност и мащаби.

Лито сякаш кимна на собствените си мисли. Свободните винаги бяха практикували зарибяването на своите водоеми с хищници. Пясъчните твари в своя хаплоиден период активно противодействаха на значителните струпвания на вода в близост до повърхността на планетата; и сега хищните риби шареха долу в каната. Пясъчните червеи съдържаха малки количества вода, като тази например в клетките на човешкото тяло. Но когато червеите попаднеха в огромни водни пространства, в техните химически лаборатории всичко се обръщаше с главата надолу — те буквално експлодираха в смъртоносно преобразувание, при което се получаваше опасният мелинджов концентрат, дрогата за достигане на върховно осъзнаване, ползвана в разредено състояние, за оргиите в сийча. Именно този концентрат бе превел Пол Муад’Диб през стените на Времето, за да попадне в кладенеца на пълното разпадане — нещо, което не бе дръзвало да стори досега нито едно същество от мъжки пол.

Ганима долови как трепери брат й, застанал пред нея.

— Какво си сторил? — попита тя.

Но Лито все още не искаше да се отклонява от хода на собственото си откровение:

— Колкото по-малко са пясъчните твари, толкова екологичното преоформяне на планетата…

— Те противостоят, разбира се — кимна тя, започвайки да схваща причината за страха в гласа на своя брат, въвлечен в хода на събитията против собствената си воля.

— Когато пясъчните твари изчезнат, ще ги последват и всички червеи — каза той. — Родовете и групите трябва да бъдат предупредени.

— Няма да има и подправка — добави тя.

Думите им съвсем бегло отразяваха важни страни на многоликата опасност, която и двамата виждаха след намесата на човека във взаимните връзки, установени на Дюн от дълбока древност.

— Алая го знае — каза той. — И затова злорадства.

— Как може да си толкова сигурен?

— Сигурен съм и има защо.

Сега тя бе напълно убедена в естеството на това, което бе причинило неговото безпокойство и тази убеденост я смразяваше.

— Родовете не биха повярвали, ако тя го отрече — рече замислено Лито.

Думите му засягаха основния проблем на тяхното съществуване. Каква ли мъдрост могат да очакват свободните от деветгодишни деца? Алая, която с всеки изминал ден се отчуждаваше все повече и повече от предишната си същност, бе заложила именно на това.

— Трябва да убедим Стилгар — каза Ганима.

Сякаш по даден сигнал и двамата обърнаха главите си към осветената от луната пустиня. Сега тя беше друга, променена от няколкото мига вслушване във вътрешните им гласове. За първи път те осъзнаха съвсем точно и пълно ролята на човешката намеса в заобикалящата ги среда. Чувстваха се като неделима част от една динамична система, поддържаща в деликатно равновесие установения ред. Новият светоглед предполагаше реална промяна на хода на съзнанието, която от своя страна ги заливаше с нови резултати от множеството наблюдения. Както бе казвал Лайът-Кайнс, вселената е място на несекващ разговор между различни животински популации. Пясъчната твар в хаплоидния си период бе разговаряла с тях като с животното, наричано човек.

— Племената не могат да не доловят заплахата за водата — каза Лито.

— Заплашено е нещо много по-важно от водата. Това е…

Тя млъкна, доловила действителното значение на своите думи. На Аракис водата бе върховният символ на властта. В основата си свободните оставаха един животински вид със специално предназначение, оцелели и съхранили се в пустинята, специалисти по упражняване на властта в ситуации с постоянно действащ стрес. Но след като водата се бе появила в изобилие, те също почувстваха силата на символичния преход, въпреки че добре разбираха ролята на старите потребности от първостепенна важност.

— Имаш предвид заплахата за властта — уточни тя.

— Разбира се.

— Ще ни повярват ли?

— Само ако осъзнаят ставащото и успеят да доловят липсата на необходимото равновесие…

— Уравновесеността… — започна тя, повтаряйки словата на баба си, изречени толкова отдавна. — Именно тя определя различието между народ и тълпа.

Думите й извикаха в съзнанието му образа на техния баща и той каза:

— Икономиката срещу красотата; това е приказка, по-стара от Шеба. — После въздъхна и погледна към нея през рамо: — Гани, започвам да виждам сънища-прозрения.

Тя отговори с дълбока въздишка. А той продължи:

— Вече знаех за закъснението на баба ни, когато Стилгар ни каза. Но другите ми прозрения са със съмнителна стойност.

— Лито… — тя тръсна глава с овлажнели очи. — При баща ни това дойде доста по-късно. Не мислиш ли, че може да бъде…

— Видях се покрит със защитна обвивка да бягам през дюните — рече той. — Бях и в Джакуруту.

— Джаку… — тя се окашля, за да прочисти гърлото си. — Този ужасно стар мит!

— Нищо подобно, Гани! Мястото е истинско. Трябва да намеря човека, когото наричат Проповедника. Трябва да го намеря и да го попитам.

— Мислиш ли, че той е… баща ни?

— Задай същия въпрос на себе си.

— Може и да е той — съгласи се Ганима, — но…

— Никак не ми харесва това, което знам, че ще направя — рече Лито. — За първи път в живота си разбирам моя баща.

Тя почувства, че я бе изключил от мислите си и вметна:

— Този Проповедник е сигурно някой стар мистик.

— Моля се да е така — прошепна той. — О, как се моля!

После се наклони рязко напред и се изправи. Балисетът отзвънна в ръката му при движението.

— Де да беше само Гавраил, но без рог — добави Лито. Взря се мълчаливо в пустошта, осветена от луната.

Тя също се обърна натам и видя зеленикавите светлинки на гниещата растителност към края на полето с насажденията на сийча, а после и ясните очертания на дюните, които постепенно преливаха една в друга. Да, това пространство бе живо същество. Дори когато пустинята спеше, нещо в нея все пак оставаше будно. Тя го долавяше, докато слушаше животните, пиещи вода от каната. Откровението на Лито сякаш бе преобразило нощта — бе дошъл мигът на оживяването, както и времето на разкриване на повтарящите се събития във вечната промяна — едно мигновение, в което се чувстваше дългият ход на собственото им минало на Земята, затворено в нейните спомени.

— Защо пък Джакуруту? — попита тя и решителният й тон рязко промени досегашното настроение.

— Защо ли? Не знам. Когато Стилгар за пръв път ни разказа как избили хората там, а после превърнали мястото в табу, аз помислих това, което и ти самата мислеше. Но опасността сега идва оттам… и от Проповедника.

Тя не отговори и не поиска от него да разкрие още нещо от прорицателските си видения; знаеше колко много му говори за обзелия я ужас нейното мълчание. Този път водеше към абоминацията, към съдбата на изчадието — знаеха го и двамата. Думата увисна неизречена между тях, когато той се обърна и тръгна пред нея по скалите, ала този път обратно към входа на сийча. Абоминация.