Франк Хърбърт
Децата на Дюн (54)

„Ти наистина пробиваш пясъка със силата си. Ти разбиваш главите на драконите в пустинята. Да, виждам те като звяр, идваш от дюните; имаш два рога като агне, но говориш като дракон.“

 

Преработено издание на Оранжевата Католическа Библия

Аран 11:4

Това беше предопределено предсказание и нишките станаха на въже — нещо, което сега изглеждаше добре познато от целия му живот. Той погледна напреко през вечерните сенки към Танзеруфт. На сто и седемдесет километра право на север се намираше Старата Клисура — дълбока змиевидна пукнатина, прерязваща Защитната стена, през която първите свободни бяха навлезли в пустинята.

Преодоля всички съмнения. Знаеше защо стои тук сам, изпълнен с усещането, че владее цялата земя и тя е длъжна да се подчинява на неговите заповеди. Чувстваше струната, свързваща го с човечеството, както и онази остра нужда от опит, преживявания и познания, осмислени логично — вселена на познаваеми и повтарящи се явления в протичащите непрестанни промени.

Познавам тази вселена.

Червеят, довел го дотук, стигна до отпечатъка, който бе оставил кракът му, а после се изправи пред него като послушно домашно животно. Лито го яхна със скок и с подсилените си от ципата ръце задържа ръба на пръстените му, за да го принуди да остане на повърхността. Чудовището беше се изтощило от целонощното стремително движение на север. Силициевосярната „инсталация“ във вътрешността на гигантския му корпус беше работила с пределен капацитет, бълвайки обилни горещи порции кислород, които следващият ги вятър завихряше обратно около ездача. От време на време му се завиваше свят от поривите, а мисълта му се изпълваше със странни възприятия. Рефлективната, движеща се кръгообразно субективност на пророческите му прозрения се бе обърнала навътре към неговите предшественици, принуждавайки го да връща отново към живот отделни етапи от земното си минало и да прави сравнения между тях и променящата се своя същност.

Вече усещаше осезателно колко много се бе отдалечил от типичния човешки индивид. Подмамена от подправката, която жадно поглъщаше, ципестата покривка на тялото му не беше само пясъчна твар, както и той бе нещо по-различно от човешко същество. Реснатите израстъци бяха плъзнали из плътта му, изграждайки ново създание, чиято собствена метаморфоза предстоеше цели вечности напред.

Тате, ти го видя и не го прие — помисли той. — Беше прекалено жестоко да сториш противното.

Лито знаеше какво вярваха за баща му и защо. Муад’Диб умря от прорицание на идното. А Пол Атреидски беше преминал от света на реалното в алам алмитал все още жив, бягащ от това, което синът му бе дръзнал да направи.

Сега бе останал само Проповедникът.

Лито присви нозе на пясъка, поддържайки вниманието си насочено на север. Червеят щеше да дойде оттам, яхнат от двамина — младеж от свободните и слепец.

Ято белезникави прилепи прелетяха над главата му, държейки курс на югоизток. Движеха се хаотично като разхвърлени петна в притъмняващото небе, но опитното око на свободен лесно би забелязало стрелванията им в обратна посока, за да разбере, че някъде там се намира убежище. Проповедникът непременно щеше да го избегне. Неговата цел бе Шулок, където неопитомените прилепи се допускаха само ако водеха чужди хора.

Червеят се появи като черно петно, движещо се между пустинята и северния небосклон. Матар — пясъчният дъжд — се изсипа от голяма височина след стихващите бурни ветрове и затъмни за няколко минути гледката; после отново се проясни и разстоянията сякаш се скъсиха.

В кондензационната линия при основата на дюната, където се бе свил Лито, се появи първата нощна влага. Той провери присъствието й в ноздрите си и регулира мехурчето-запушалка на мембраната върху устата си. За него вече бе изчезнала грижата да търси места с нещо за пиене. От гените на майка си бе взел по-дългите и по-широки черва на свободните, отнемащи водата от всичко попаднало в тях. Живият влагосъхраняващ костюм също улавяше и задържаше всяка частица влага. Дори докато бе седнал, допиращата пясъка ципеста обвивка беше пуснала реснати псевдокрачета, за да поеме и най-малките количества енергия, подходяща за съхранение.

Наблюдаваше внимателно приближаващия червей. Знаеше, че този път младият водач е забелязал петънцето на върха на дюната. Ездачът на червея не би могъл да различи нищо конкретно в предмет, отдалечен на такова разстояние, но свободните добре знаеха как да се справят с подобен проблем. По принцип всеки неизвестен обект се приемаше като опасен. Реакциите на младия водач бяха лесно предсказуеми дори и без пророческа визия.

В съответствие с вече видяното от вътрешното му зрение, курсът на червея леко се отклони, за да се нацели право в Лито.

Гигантските създания представляваха оръжие, използвано многократно от свободните. Червеите бяха помогнали и за победата над Шедъм при Аракийн. Ала този не изпълни волята на своя ездач. Той спря на десет метра разстояние от момчето и сякаш нищо на този свят не можеше да го накара да помръдне и милиметър напред.

Лито стана, почувствал как ресните отскачат назад в ципата. Окашля се и извика:

— Аклан, уасаклан! Добре дошли, два пъти добре дошли!

Слепецът стоеше върху червея зад своя водач, сложил едната си ръка на рамото на младежа. Бе вдигнал лице и носът му сочеше над главата на Лито, сякаш се опитваше да подуши каква е причината за спирането. Залязващото слънце багреше в оранжево челото му.

— Кой е? — попита той, разтърсвайки рамото на водача. — Защо спряхме?

Гласът му беше носов поради запушалките на влагосъхраняващия костюм.

Младежът страхливо се взря в Лито и каза:

— Сам човек в пустинята. Изглежда като дете. Опитах да мина през него, но червеят упорито отказва.

— Защо не ме предупреди? — попита слепият.

— Помислих, че е някакъв странник — заоправдава се младокът. — Но той по-скоро е демон.

— По думите ще познаеш истинския син на Джакуруту — рече Лито. — А вие, отче, сте Проповедникът.

— Да, така е.

Страх се прокрадна в гласа на мъжа, тъй като най-после бе срещнал собственото си минало.

— Не е кой знае какво — продължи Лито, — но бъдете добре дошли и споделете с мен мястото за през нощта.

— А ти кой си? — попита Проповедникът. — Как успя да спреш червея?

В гласа му този път прозвуча застрашителна нотка. Явно извикваше в паметта си спомена за това прорицание и съпътстващата го визия, знаейки, че животът му би могъл да свърши на същото място.

— Демон е! — отново запротестира младокът. — Трябва да изчезваме оттук или душите ни…

— Замълчи! — кресна Проповедникът.

— Аз съм Лито Атреидски. Червеят ви спря по моя заповед.

Проповедникът стоеше като замръзнал.

— Ела, тате — рече Лито. — Слез и прекарай нощта при мен. Ще ти дам да пийнеш сладък сироп. Виждам, че носите храна в торбите и вода в съдовете. Каквото имаме, ще го разделим тук, на пясъка.

— Но Лито е още дете — възрази Проповедникът. — И казват че коварството на династията Корино го е погубило. А в твоя глас няма нищо детско.

— Познаваш ме, отче — каза Лито. — Ръстът ми е малък за годините, на които съм, но имам опит, събран от древността, и това се чувства в гласа ми.

— А какво правиш тук, в Дълбоката Пустиня? — попита Проповедникът.

— Бу джи — отвърна Лито. — Нищо от нищото.

Това беше отговор на странник от Зенсуни, вършещ всичко сам в състояние на покой, без никакво усилие и в пълна хармония със заобикалящия го свят.

Проповедникът разтърси рамото на водача си с думите:

— Наистина ли е дете?

— Айа — потвърди младокът, отправил с боязън поглед си към Лито.

Силна въздишка разлюля Проповедника.

— Не — рече той.

— Демон в детско тяло — повтори водачът.

— Ще прекарате нощта тук — разпореди Лито.

— Ще направим, както казва — заяви Проповедникът.

Той свали ръката си от рамото на водача, плъзна се странично по облото тяло и отскочи, когато стъпалата му докоснаха пясъка. После се обърна и заповяда:

— Отведи червея и го пусни в пясъка. Уморен е и няма да ни безпокои.

— Той няма да си тръгне! — възрази младежът.

— Ще го стори — каза Лито. — Но ако се опиташ да избягаш с него, ще го накарам да те погълне.

Застана от едната страна на чудовището и без да го докосва, посочи натам, откъдето бяха дошли:

— По този път.

Младокът почука с пръта пръстена зад себе си и размърда куката, държаща го отворен. Червеят бавно започна да се плъзга по пясъка, завивайки под натиска на куката, местена от водача.

Проповедникът, ориентиран от гласа на Лито, се изкачи на дюната и застана на две крачки от него. Направи го с отчетливо демонстрирана увереност, която явно трябваше да внуши, че сблъсъкът между двамата няма да бъде лек.

Тук визиите им се разделяха.

— Свали си маската, тате — каза Лито.

Проповедникът се подчини, смъквайки нагънатата качулка, след което махна и защитната покривка за устата.

Познавайки добре собствената си външност, Лито внимателно огледа лицето му, виждайки ясно познатите черти, сякаш нарочно подчертани от приликата. Говореха за общото в пътеката на гените им и никой не би могъл да сбърка, откривайки единия в другия. Общите гени стигаха до Лито от онези дни, изпълнени с напевите, капещата вода и приказните морета на Каладън. Но сега бяха се озовали до точката на раздялата тук, на Аракис, подобно на нощта, която чакаше да се спусне сред дюните.

— И така, тате — поде Лито, поглеждайки вляво, откъдето младият водач се връщаше с тежка стъпка след освобождаването на червея.

— Му зейн! — прекъсна го Проповедникът, махвайки отсечено с дясната си ръка. — Това не е хубаво!

— Коолиш зейн — тихо рече Лито. — Това е най-доброто, което някога можем да постигнем — и добави на чакобза: — Тук съм и тук оставам! Тате, не можем да го забравим.

Раменете на Проповедника увиснаха. Постави и двете си ръце на празните очни кухини с отдавна забравен жест.

— Някога ти дадох взора на очите си и взех твоите спомени — каза Лито. — Знам какво си решил и бях на мястото, където си се спотайвал.

— Известно ми е — свали ръце Проповедникът. — Ще останеш ли?

— Ти ми даде името на мъжа, поставил на герба си девиз: „J’y sus, j’u reste!“

Проповедникът тежко въздъхна:

— Докъде стигна това, което стори със себе си?

— Тате, кожата ми не е моята собствена.

Мъжът потръпна от ужас:

— Сега знам как ме намери тук.

— Да, приковах движението на мисълта си към място, което тялото ми никога не е виждало. Трябва да прекарам една нощ с баща си.

— Не съм твоят баща. Останах само бледо копие на една отживелица от миналото. — Проповедникът обърна глава към звука от стъпките на приближаващия водач. — Престанах да гледам виденията на моето бъдеще.

Докато говореше, тъмнината скри пустинята. Звездите сякаш наскачаха над тях и Лито също се обърна към водача.

— Уабак ул кухар! — подвикна той на младежа. — Привет!

Прозвуча и отговорът:

— Субак ун нар!

Проповедникът дрезгаво пошепна:

— Младият Асан Тарик е опасен.

— Всички отхвърлени тук са опасни — кимна Лито. — Но не и за мене.

Изрече го тихо, с обичайния си спокоен тон.

— Ако това твърди визията ти, аз не го споделям — отбеляза Проповедникът.

— Може би нямаш друг избор. Ти си филхакуика или самата Реалност. И още, ти си Абу Дур — Бащата на Неясните Пътища на Времето.

— Не съм нищо повече от примамка към капан — горчиво каза Проповедникът.

— И Алая вече я налапа — додаде Лито. — Но вкусът й не ми харесва.

— Не можеш да го сториш! — изсъска мъжът.

— Вече го сторих. Кожата ми не е моята собствена.

— Може би не е твърде късно, за да…

— Прекалено късно е.

Лито наклони главата си на една страна. Чуваше как Асан Тарик стъпва тежко, изкачвайки се по дюната, воден от гласовете им.

— Привет, Асан Тарик от Шулок — каза момчето.

Другият спря на склона непосредствено под него — тъмна сянка на звездния фон.

Стойката на раменете му издаваше нерешителност, за същото говореше и приведената му глава.

— Да — потвърди Лито, — аз съм избягалият от Шулок.

— Когато чух… — започна Проповедникът, но внезапно повтори: — Не можеш да го сториш!

— Правя го. Има ли някакво значение, че още веднъж си ослепял?

— Да не мислиш, че се страхувам? — предизвикателно попита мъжът. — И не виждаш ли какъв водач са ми дали?

— Виждам го. — Лито отново погледна към Асан. — Нали ме чу, Асане? Аз съм този, който избяга от Шулок.

— Ти си зъл дух — с разтреперан глас отвърна младежът.

— Вашият зъл дух — уточни Лито. — А ти пък си моят демон.

Изведнъж усети как нараства напрежението между него и баща му. Около тях отвсякъде се въртяха и играеха сенки, приели образи и форми извън съзнанията им. Долови спомените на своя баща с облик на обратно пророчество, в който виденията бяха подбрани от познатата действителност на настоящия момент.

И Тарик почувства сблъсъка на визиите. Смъкна се няколко крачки назад по склона.

— Не можеш да направляваш движението на бъдещето — прошепна Проповедникът. Гласът му бе изпълнен с усилие, сякаш вдигаше огромна тежест.

Тогава Лито долови дисхармонията между тях двамата. Тя беше един от елементите на вселената, с който се намираше в схватка през целия си живот, стремейки се да го надвие. Той или баща му след немного време щеше да бъде принуден да действа и да вземе решение със своето действие, избирайки нещо предопределено. Баща му имаше право — при всеки свой опит за върховен контрол над света човек само струпва оръжията, с които този свят в края на краищата го сразява. Подборът и направляването на предрешеното изискваха запазване на равновесие върху тъничка нишка, след като си решил да стъпиш на високо и силно опънато въже посред космическата самота от двете ти страни. Никой от съперниците не би могъл да се оттегли в нещо подобно на смъртта-като-край-на-парадокса. Знаеха визиите на предрешеното, както и правилата. Всички стари илюзии умираха. И когато единият от съперниците извършваше движение, другият можеше да го контрира със свой ход. Така че единствената реална истина, имаща значение за тях сега, бе тази, която ги отделяше от фона на заобикалящата ги действителност. Нямаше нито едно безопасно място, а само преходни смени на взаимодействия, оградени с границите, които те сами полагаха в настоящия момент или маркираха за бъдещите неизбежни промени. Всеки от тях разполагаше само с отчаяна и обречена на самота смелост и разчитате единствено на нея, но Лито имаше преимущество: беше решил да тръгне натам, откъдето няма връщане, приемайки единствено за себе си страховитите последствия. А баща му все още вярваше, че ще намери обратен път и затова не бе поел пълната отговорност.

— Не трябва да го правиш! Не трябва! — рязко изрече Проповедникът.

Вижда предимството ми — помисли Лито.

Заговори с равен тон, прикривайки вътрешното си напрежение и усилието да пази равновесие в двубой на друго ниво.

— Не вярвам страстно в истината, а в това, което сам създавам — каза той.

В същия миг усети движението между себе си и своя баща; то сякаш имаше зърнист характер и засягаше единствено извънредно силната увереност, която Лито притежаваше. С тази вяра той знаеше, че е побил жалоните по Златната Пътека. Някога те щяха да покажат на други хора какво следва да бъде човешкото същество — странен дар от създание, което вече ще е престанало да бъде човек. Ала тези жалони винаги биваха залагани от хазартни личности. Лито ги видя разположени в пейзажа на животите, събрани в него; и след като установи, че са по местата си, почувства в себе си сили за последната игра.

Вдъхна дълбоко въздух, очаквайки сигнала, който той и баща му познаваха. Оставаше само един въпрос: дали слепият мъж ще предупреди уплашения млад водач, застанал малко по-долу от тях?

Ето че долови в ноздрите си мириса на озон, който издаваше близкото присъствие на защитно поле. Следвайки заповедите, дадени му от прокудените, младият Тарик се опитваше да убие и двамата, без да осъзнава ужасите, които това събитие щеше да повлече след себе си.

— Недей — пошепна Проповедникът.

Но Лито разбираше, че сигналът е точен. Почувства мириса на озон, макар че въздухът около тях все още не трептеше. Тарик си бе послужил с псевдозащитно поле, разработено като оръжие само на Аракис. Холцмановият ефект призоваваше червея и в същото време буквално го влудяваше. Нищо не можеше да спре такъв червей — нито вода, нито дори присъствието на пясъчна твар, нищо… Да, младокът беше заложил приспособлението някъде надолу по склона на дюната и вече се изтегляше от опасната зона.

Лито се хвърли след него, чувайки недоволния вик на баща си. Устремът на подсилените мускули изстреля тялото му като ракета. Едната ръка, протегната напред, хвана влагосъхраняващия костюм на Тарик на мястото около врата, а другата обви през кръста горната дреха на обречения. Чу се краткото изщракване на пречупен гръбнак. Лито се претърколи и изправи като отлично балансиран инструмент, за да отскочи отново към псевдозащитното поле с протегнати напред длани. Пръстите му напипаха приспособлението и го измъкнаха от пясъка, след което с високо извита дъга го отпратиха колкото се може по-надалече от тях.

След малко оттам се разнесоха познатият силен съсък и трясъкът от поглъщането на полето. Постепенно шумът изчезна и тишината отново покри всичко.

Лито погледна към билото на дюната, където баща му стоеше с упорито и отчаяно предизвикателство. Там горе беше Муад’Диб — сляп, гневен и съвсем близо до пълното отчаяние, дошло като следствие на неговото бягство от пророческото видение, осенило сина му. Сега в съзнанието на Пол отчетливо се проектираше пасаж, известен от религията Зенсуни:

„В единния акт на точно предсказване на бъдещето Муад’Диб въведе елемент на развитие и растеж в самото предведение, посредством което виждаше човешкото съществуване. По този начин той внесе несигурност в себе си. Търсейки абсолютната величина на методичното пророчество, той засили безпорядъка и изкриви дълбоката същност на прорицанието.“

Връщайки се с един-единствен скок на билото на дюната, Лито каза:

— Сега аз съм твоят водач.

— Никога!

— Може би ще се върнеш в Шулок? Дори да те посрещнат с добро, когато пристигнеш без Тарик, къде се намира Шулок сега? Твоите очи виждат ли го?

Пол се обърна към момчето с празните си очни кухини и запита:

— Познаваш ли наистина света, който създаде тук?

Лито долови специално прицеления намек. Видяното напред, което и двамата носеха в себе си, беше приведено тук в жестоко движение, а в определена точка от времето изискваше и съзидателен акт. С оглед на момента цялата съзнаваща и усещаща вселена взимаше участие с линейно изобразяване на времето, което притежаваше характеристиката на системна професия. Те проникваха в това време също както човек се качва на движещо се превозно средство и можеха да излязат от него пак по този начин. Лито обаче държеше в ръцете си юзди от множество нишки, уеднаквени в представата му за времето от неговия собствен поглед към бъдното. Той беше зрящият в царството на слепците. Само той можеше да разбие логичната основа на подредената прогресия, тъй като баща му вече не държеше юздите. От гледна точка на Лито синът бе преподредил миналото. И една мисъл, все още недоловена в най-отдалеченото бъдеще, можеше да се върне към настоящето и да раздвижи ръката му.

Но само неговата ръка.

Пол го знаеше, тъй като вече не можеше да вижда как Лито дърпа юздите, а беше в състояние само да осъзнае нечовешките последствия, приети от сина му. Той помисли:

Ето я промяната, за която се молех. Защо се страхувам от нея? Защото е Златната Пътека!

— Тук съм, за да заложа целта на еволюцията и по този начин да осмисля нашите животи — каза Лито.

— Наистина ли искаш да преживееш тези хиляди години, променяйки се така, както вече знаеш, че ще се промениш?

Лито разбираше, че баща му не говори за измененията във физически аспект. И двамата знаеха последствията в подобен смисъл — момчето щеше да се променя и да продължи да го прави, а кожата-която-не-беше-неговата-собствена-кожа щеше да върши същото. Еволюционният натиск от едната страна щеше да се слее с натиска от другата, а крайният резултат от цялостната трансформация можеше да бъде само един. При метаморфозата, ако въобще се стигнеше до нея, във вселената щеше да се появи мислещо създание със страховити размери и тази вселена щеше да го боготвори.

В никакъв случай… Пол имаше предвид вътрешните промени в мислите и решенията, които щяха да определят съдбата на поклонниците.

— Тези, които мислят, че си умрял… — подхвана Лито — нали знаеш какво говорят за последните ти думи?

— Разбира се.

— „Сега правя това, което целият живот трябва да прави в услуга на живота“ — цитира момчето. — Никога не си го казвал, но един жрец, според когото ти не би могъл да се върнеш обратно и да го изобличиш като лъжец, поставя тия думи в устата ти.

— Не бих го нарекъл лъжец. — Пол пое дълбоко дъх. — Думите са много добри за последни.

— Ще останеш ли тук, или ще се върнеш в колибата в Шулок? — попита Лито.

— Сега този свят е твой — отвърна Пол.

Думите прерязаха сина му със скритото в тях признание за поражение. Пол се бе опитал да направлява последните нишки на едно лично видение в бъдното — избор, който преди години беше направил в Сийч Табър. За целта бе приел ролята на отмъстително оръжие спрямо отритнатите останки от Джакуруту. Те го бяха заразили и отровили, но и той го предпочиташе пред видението, избрано от Лито.

Тъгата, овладяла сина му, бе толкова силна, че момчето не успя да проговори в течение на няколко минути. Когато възвърна гласа си, Лито каза:

— И така, ти подмами Алая, изкуши я и я доведе до пълно бездействие и взимането на погрешни решения. Тя вече знае кой си.

— Да, така е. Знае го…

Гласът на Пол прозвуча като глас на много възрастен човек, изпълнен със скрито несъгласие.

— Ще взема от теб визията на прорицанието — каза той. — Стига да мога.

— Хиляди мирни години — рече Лито. — Ето какво ще им дам.

— Летаргия! Застой!

— Разбира се. И онези форми на насилие, които аз ще позволя. Ще бъде урок, който човечеството никога няма да забрави.

— Плюя на твоя урок! — извика Пол. — Мислиш ли, че не съм видял нещо подобно на избраното от теб?

— Видял си — съгласи се Лито.

— И твоето прорицание по-добро ли е от моето?

— Ни най-малко. Може би дори е по-лошо.

— Какво да сторя, за да ти устоя?

— Навярно да ме убиеш?

— Не съм такъв наивник. Знам какви сили си привел в движение. Знам за разрушените канати и за вълненията.

— Но Асан Тарик никога не ще се върне в Шулок. Длъжен си да дойдеш с мен или изобщо да не се връщаш, защото сега прорицанието е мое.

— Избирам да не се връщам.

Колко е остарял гласът му — помисли Лито и почувства мъчителна болка.

— Скрил съм в моята дишдаша пръстена с ястреба на атреидите — каза той. — Искаш ли да ти го върна?

— Как бих искал да съм мъртъв — въздъхна Пол. — Наистина желаех да умра, когато излязох в пустинята онази нощ, но знаех, че не мога да напусна този свят. Трябваше да се върна и…

— Да възстановиш легендата — каза Лито. — Разбирам го. И чакалите от Джакуруту те очакваха нея нощ, ти го знаеше. Те искаха твоите пророчески визии! И това знаеше.

— Отказах. Нито едно видение не стигна до тях.

— Но те те заразиха. Тъпчеха те с подправка и те отрупваха с жени и мечти. И ти наистина прозираше в бъдното.

— Понякога.

С колко иронична многозначителност бе изпълнен гласът му!

— Ще си вземеш ли пръстена с ястреба? — попита Лито.

Пол внезапно седна на пясъка, превръщайки се в тъмно петно под звездната светлина.

— Не!

Значи е разбрал, че тази пътека не води заникъде — помисли момчето. Много неща се изясняваха, но не достатъчно. Двубоят на прорицанията бе слязъл от деликатното равнище на избора до грубото отстраняване на възможните варианти. Пол знаеше, че не може да спечели, но се надяваше поне да обезсили единствената визия, към която упорито се придържаше Лито.

— Да, Джакуруту ме зарази — каза той. — Но и ти сам зарази себе си.

— Вярно е — призна Лито. — Нали съм ти син.

— А си и истински свободен.

— Да.

— Ще разрешиш ли на слепец да се върне завинаги в пустинята? Ще ме оставиш ли да намеря покой, както аз искам?

— Не, няма да го позволя — отвърна Лито. — Но имаш правото да паднеш върху ножа си.

— А ти да вземеш тялото ми!

— Така е.

— Не!

Знае за пътеката — помисли Лито.

Съхраняването на мощите на Муад’Диб от сина му би могло да се приеме като циментиране на пророческото видение.

— Тате, нали никога не си им казвал? — попита момчето.

— Никога.

— А аз го направих. Казах на Муриз. За Крализец, Боя с Тайфуна.

Раменете на Пол провиснаха.

— Не — прошепна той. — Не би могъл да го сториш.

— Тате, сега аз съм създание на тази пустиня — напомни Лито. — Би ли разговарял по този начин с кориолна буря?

— Вземаш ме за страхливец, защото отказах да тръгна по пътеката — рече Пол с дрезгав и треперещ глас. — О, сине, добре те разбирам. Дори гаданията по вътрешности на убито животно винаги са мъчителни. Но аз не се залутвах във възможните бъдещи събития, тъй като това пък е неописуемо отблъскващо.

— За сравнение твоят джихад ще прилича на летен пикник на Каладън — съгласи се Лито. — Сега ще те отведа при Гърни Халик.

— Гърни! Че той е в услуга на Сестринството с посредничеството на майка ми.

Едва в този миг Лито проумя обхвата на бащиното си прорицание.

— Не, тате. Гърни отдавна не служи никому. Знам къде мога да го намеря и ще те отведа при него. Време е за раждането на новата легенда.

— Виждам, че не съм в състояние да ти въздействам. Позволи ми тогава поне да те докосна, защото си мой син.

Лито протегна дясната си ръка срещу опипващите пръсти, почувства силата им, отвърна им със същото и удържа на всички опити на Пол да отмести ръката му.

— Сега за мен не е опасен и отровният нож — каза момчето. — Моята химия е вече различна.

Сълзи се плъзнаха от незрящите очи и баща му отпусна хватката си, след което прибра ръка до тялото.

— Ако бях направил твоя избор, щях да стана бикоурос на шейтана. А ти какво ще станеш?

— Известно време и за мен ще казват, че съм мисионер на дявола — отговори Лито. — После ще започнат да недоумяват и накрая ще разберат. Тате, ти не продължи достатъчно своето прорицание. А ръцете ти сътвориха както добро, така и зло.

— Но за лошото се разбра едва след като то се случи!

— Именно това е пътят на множество големи злини — кимна Лито. — Ти пресече само част от моята визия. Сила ли не ти стигна?

— Знаеш, че не мога да остана там. Никога не бих извършил зло деяние, ако разбирам какво представлява. Не съм от Джакуруту. — Пълзешком и трудно той се изправи на крака. — Да не мислиш пък, че съм от онези, които сами се смеят през нощта?

— Жалко, че никога не си бил един истински свободен — каза Лито. — Ние, свободните, знаем как се назначава арифа. Нашите съдии правят подбор между злините. Винаги е било така.

— Свободните, тъй ли? Роби на злата участ ли им помогна да станат? — Пол пристъпи към Лито и протегна към него пръсти със странно, сякаш стеснително движение. Докосна защитената му ръка й продължи нагоре, докато стигна мястото, където ципата спираше до ухото, после до бузата и накрая до устата. — Ах, плътта ти е все още твоята — рече той. — Докъде ли ще те отведе?

Мъжът свали ръката си.

— До мястото, където човешките същества могат да сътворяват бъдещето си от един миг до следващия го.

— Това са твои думи. Но и изчадието на абоминацията може да каже същото.

— Не съм изчадие, въпреки че можех да стана — каза Лито. — Видях какво се случи с Алая. Тате, в нея живее зъл дух. Двамата с Гани знаем кой е той — баронът, твоят дядо.

Пол покри лицето си с ръце. За миг раменете му се разтресоха, след което свали дланите си, а устата му бе събрана в плътна линия:

— Проклятие тежи над нашата династия. Молех се да хвърлиш пръстена в пясъка, да се откажеш от мен и да побегнеш далече, където би започнал… друг живот. Заради теб отидох там.

— И на каква цена?

След продължително мълчание баща му рече:

— Краят заличава различията. Само веднъж пропуснах да се боря за принципите си. Само веднъж. Приех махдината. Направих го заради Чани, но то ме превърна в лош водач.

Лито установи, че не знае какво да отговори. В него още живееше споменът за взимането на това решение.

— Не мога повече да те лъжа, както не мога да лъжа и себе си — продължи Пол. — Знам го. Всеки мъж трябва да намери този, комуто да го каже. Ще те попитам само едно: налага ли се Боят с Тайфуна?

— В противен случай човечеството ще угасне.

Баща му долови истината в неговите думи и заговори с нисък глас, в който се чувстваше признание за по-голямата широта на пророческата визия на сина.

— Не го видях сред възможностите за избор.

— Вярвам, че Сестринството е подозирало — каза Лито. — Просто не приемам друго обяснение за решението на баба ми.

Духна студеният нощен вятър, от който горната дреха на Пол заплющя в краката му. Трепереше. Когато го забеляза, Лито рече:

— Тате, имаш комплект с принадлежности. Ще надуя палатката и ще прекараме удобно нощта.

Но мъжът поклати глава, знаейки, че за него нямаше да има покой нито тази нощ, нито в някоя друга. Муад’Диб — героят, трябваше да бъде унищожен. Самият той го бе казал. Единствено Проповедникът можеше да продължи.