Франк Хърбърт
Децата на Дюн (50)

„Бъдещето на нещо предсказано невинаги може да се затваря в предписанията на миналото. Нишките на самото съществуване се оплитат съгласно множество неизвестни закони. А видяното предварително спазва неотстъпно свои собствени правила. То не ще следва много нито догмите на Зенсуни, нито изискванията на науката. Предсказанието сътворява за себе си една относителна целокупност. То изисква протичането на действието именно в този момент и предупреждава, че човек не може да втъче произволна нишка в тъканта на миналото.“

 

Калима: Словата на Муад’Диб

Коментар на Шулок

Муриз прелетя над Шулок с лекота, която очевидно беше резултат от продължителна практика. Седналият до него Лито осезателно чувстваше въоръженото присъствие на разположения отзад Бехалет. Сега всичко се крепеше единствено на доверието и на тънката нишка на неговата визия, която той следваше неотстъпно. А в случай на неуспех — аллах акбар. Понякога човек трябва да се прекланя пред нещата от по-висок порядък.

В тази част на пустинята заобленият хълм на Шулок беше наистина впечатляващ. Неговото неотбелязано никъде присъствие намекваше за множество подкупи и мъртъвци, както и за немалко приятели по отговорни места. Лито успя да види в средата на Шулок защитения от стената на скалистата грамада пан със сякаш увиснали по него каньони, водещи към вътрешността му. Плътна постеля от папрат и лобода покриваше долните етажи на тези каньони, а вътрешният пръстен от ветрилообразни палми говореше за водните богатства на мястото. Към палмите бяха долепени груби постройки от ракитник и мелинджови въжета. Самите постройки бяха пръснати като зелени копчета из пясъка. Тук трябваше да живеят онези прокудени, за които само смъртта беше по-лош избор.

Муриз се приземи в пана близо до началото на един от каньоните. Точно пред топтера на пясъка се намираше самотна колиба, кацнала върху парче земя с преплетени пустинни лози и лиани, покрити с ципа от разтопена тъкан от подправката. Беше жалко подобие на първоначалните груби влагосъхраняващи костюми, което от своя страна говореше достатъчно за упадъка на Шулок. Лито вече бе разбрал, че почвата на това място е водопропусклива, а разположената наблизо растителност сигурно гъмжеше от нощни хапливци. Ето как бе живял баща му. И горката Сабиха. Тук бе мястото, определено за изтърпяване на нейното наказание.

По нареждане на Муриз той излезе от топтера, скочи на пясъка и се отправи към колибата. Забеляза много хора, стоящи в посока към каньона сред палмите. Дрехите им бяха дрипави и те приличаха на същински бедняци, а фактът, че едва-едва поглеждаха към него или към топтера говореше съвсем ясно за царуващата тук угнетеност. Лито забеляза скалния ръб на канат отвъд работещите, а мирисът на влага от открита водна повърхност се долавяше отчетливо във въздуха. Минавайки покрай колибата, той установи, че е съградена още по-грубо, отколкото бе очаквал. Забърза към каната; взря се във водата и видя в тъмния поток стада от хищни риби. Работниците, отбягващи погледа му, преминаваха покрай него с пясък, носен от редицата отворени шахти сред скалите.

Муриз, застанат зад Лито, каза:

— Намираш се на границата между рибите и червея. Във всеки от каньоните живее по един червей. Този канат беше отворен, а сега ще извадим рибата, за да привлечем пясъчните твари.

— Разбира се — отвърна Лито. — Същинска кошара. Значи продавате пясъчни твари и червеи на обитатели на други планети?

— Беше сторено по идея на Муад’Диб!

— Знам. Но както червеите, така и пясъчните твари няма да оцелеят дълго, откъснати от Дюн.

— Все още не — кимна Муриз. — Но някой ден…

— Не и след десет хиляди години навярно — каза Лито. После се обърна, за да види огромния смут по лицето на свободния. Въпросите буквално изтичаха оттам като водата в каната. Нима синът на Муад’Диб действително прозираше в бъдещето? Някои все още вървяха, че самият Муад’Диб бе правил това, но… И как можеше да даде заключение за нещата, поставени по такъв начин, в качеството си на съдия?

След миг той се извъртя и пое към бараката, следван от Лито. Отвори първобитно направеното уплътнение на вратата и даде знак на момчето да влезе. На отсрещната стена бе поставена лампа, горяща с масло от подправката, а близо до нея бе клекнала малка фигурка, обърнала гръб към входа. От горящото масло се носеше силна миризма на канела.

— Пратиха нова пленница, за да се грижи за жилището на Муад’Диб — захили се Муриз. — Ако слугува добре, може и да поопази известно време своята вода. — Той се обърна с лице към Лито. — Някои обаче мислят, че ще ни сполети зло с такава вода. Онези свободни с бродираните ризи сега събират камари от боклук в новите си градове! Представяш ли си — боклук на камари?! Виждала ли е Дюн подобно нещо? Когато до нас стигнат такива — той посочи към фигурката до лампата, — обикновено са си глътнали ума от страх, откъснали са се от някогашната си среда, така че истинските свободни никога не ги приемат обратно. Разбираш ли ме, Лито-Батигх?

— Напълно.

Приклекналата фигурка не помръдваше.

— Искаш да ни ставаш водач — рече Муриз. — Свободните позволяват да ги води само посветен и накървавен измежду тях. Към какво мислиш да ни поведеш?

— Към Крализец — отвърна Лито, без да отклонява вниманието си от клекналата фигурка.

Муриз се вторачи в него със свити вежди над индиговите си очи. Крализец ли? Та това не беше просто война или революция, а Бой с Тайфуна. Думата идваше от най-отдалечените във времето легенди на свободните — за битката в самия край на вселената. Крализец?

Високият свободен преглътна конвулсивно. Този дребосък се оказа по-непредсказуем от градско конте!

— Жено! Либан вахид! — разпореди се той. — Донеси ни питие от подправката!

Тя се поколеба.

— Сабиха, направи, каквото ти каза — рече Лито.

Пленничката се изправи със скок и се завъртя. Вторачи се в него, без да може да отмести погледа си от лицето му.

— Познаваш ли я тая? — попита Муриз.

— Племенницата на Намри. Тя наруши закона и оскверни Джакуруту; затова ви я пратиха.

— Намри? Но…

— Либан вахид — каза Лито.

Жената се втурна покрай него, сякаш внезапно се бе откъснала от уплътнението на входа, след което се чу шум на бягащи нозе.

— Няма да стигне далече — каза Муриз. После докосна отстрани носа си с пръст. — Роднина на Намри, а? Интересно. И какъв е грехът й?

— Остави ме да избягам.

Той се обърна и последва Сабиха. Намери я в края на каната. Застана до нея и се загледа надолу във водата. В съседните ветрилообразни палми имаше птици и той чу призивите им и плясъка на крилете. Откъм работниците се носеха стържещите звуци на преместван пясък. Лито последва примера на Сабиха и се вгледа право надолу към дълбоката вода и отраженията в нея. С крайчеца на очите си виждаше малки дългоопашати папагалчета по палмовите клонки. Едно от тях прелетя над каната и той зърна отражението му в сребристото просветване на риба; всички — птици и хищни риби — сякаш плаваха в една и съща небесна твърд.

Сабиха се окашля.

— Знам, че ме мразиш — каза Лито.

— Ти ме посрами. Пред моите близки. Те събраха иснада и ме пратиха тук, за да ми вземат водата. И всичко само заради теб!

Муриз се изсмя изотзад:

— Е, Лито-Батигх, сега виждаш, че нашата Река на Духа има много притоци.

— Но във вените ви тече и моя вода — каза Лито, извръщайки се към него. — Това не е приток. Сабиха е съдбата на моята визия и аз я следвам. Прекосих пустинята, за да намеря бъдещето си тук, в Шулок.

— Значи ти и… — Муриз посочи Сабиха и отметна назад глава със смях.

— Няма да се случи нищо от онова, за което си мислиш — рече Лито. — Добре е да го запомниш. А аз открих отпечатъците на моя червей.

В същия момент усети, че очите му плуват в сълзи.

— Отдава водата си за мъртви — пошепна Сабиха.

Дори Муриз го зяпна със страхопочитание. Свободните никога не плачеха, освен ако не даряваха най-ценното в своята душа. Явно смутен, арифата затвори уплътнението около устата си и дръпна качулката джебалла чак до веждите.

— Тук, в Шулок — каза Лито, гледайки отвъд него, — все още се молят за роса в самия край на пустинята. А ти, Муриз, върви и се моли за Крализец. Обещавам ти, че ще дойде.