Франк Хърбърт
Децата на Дюн (5)

„Свободният е длъжен да се върне към своята изначална игра, към дарбата си да изгражда човешки общности; той трябва да погледне към своето минало, когато бъде усвоен урокът на оцеляването в борбата с Аракис. Единствената задача пред него е да разтвори сърцето си за учението на духовния живот. Световете на Империята, Ландсрада и обединението ПОСИТ(*) не разполагат с нищо, което той трябва да възприеме. Те могат само да опустошат душата му.“

 

Проповедникът в Аракийн(*)

Навсякъде около лейди Джесика, стигнало надалеч в сивокафявото еднообразие на пистата за приземяване, където бе кацнал нейният кораб, поскърцващ и стенещ след спускането си от космоса, се бе разпростряло множеството от хора. Според нея бяха около половин милион, но може би само една трета от тях — поклонници. Стояха в мълчаливо страхопочитание, а вниманието им бе приковано към площадката до изхода на транспортното средство, в неясните очертания на чийто люк се бе прикрила тя със свитата си.

До обяд оставаха два часа, но въздухът над огромната тълпа вече отразяваше просветващия прахоляк като обещание за настъпващата горещина на деня.

Джесика докосна косата си с цвят на мед, прошарена със сребърни нишчици и обрамчваща овалното й лице под качулката на абата, която носеше като света майка.

Разбираше, че външният й вид не отразява нейната най-добра форма след дългото пътуване, както и черният цвят на абата не е достатъчно плътен. Но някога тя бе носила същата тази дреха. Свободните едва ли бяха забравили значението, което имаше широката горна аба. Тя въздъхна. Пътуванията в космоса не й понасяха, а сега бе прибавен и товарът на спомените за другото пътуване от Каладън до Аракис, когато нейният дук бе принуден да поеме това владение, в разрез със собствената си далеч по-прозорлива преценка за събитията.

Твърде бавно, както бе усвоила в „Бин Джезърит“ способността да открива важни, макар и на пръв поглед незначителни подробности, тя огледа морето от хора. Виждаха се сивкавите качулки на влагосъхраняващите костюми, които носеха свободните от вътрешността на пустинята; имаше облечени в бели роби пилигрими, чиито рамене бяха белязани със знака на покаянието; тук-там се забелязваха и богати търговци със светли дрехи без качулки, демонстриращи пренебрежението си към загубата на влага в сухия аракийнски въздух; съвсем накрая беше делегацията на Обществото на правоверните, чиито поклонници, облечени в зелени, плътно закачулени роби, стояха отделно от другите, за да подчертаят светостта на своята група.

Едва когато тя откъсна погледа си от тълпата, сегашната картина придоби известно подобие с онази сцена, която я бе посрещнала някога, за да я поздрави при нейното първо пристигане тук с любимия й дук. Преди колко време е било всичко това? Повече от двайсет години. Не обичаше да мисли за изпълненото с вълнения време. Като че ли то я притискаше отвътре с мъртвото си тегло и годините, през които бе откъсната от планетата, никога не бяха отминавали.

Отново в устата на дракона — помисли Джесика.

Точно тук, в същата тази равнина, нейният син бе отвоювал империята от Шедъм V. Една от безбройните конвулсии на историята бе оставила завинаги отпечатъка на това място в умовете и вярванията на хората.

Тя долови непрестанното суетене на заобиколилата я свита и въздъхна отново. Трябваше да чакат пристигането на Алая, която бе закъсняла. Вече се виждаше как групата й приближава откъм другата страна на огромното множество, надигайки същинска вълна от хора, когато клинът на царската гвардия отваряше нужния коридор.

Джесика още веднъж огледа целия пейзаж. Опипващият й взор отбеляза нови различия. На контролната кула на огромното пространство за приземяване бе добавен балкон за произнасяне на молитви. А далече вляво през равнината се виждаше страховитата грамада от металопласт, която Пол бе вдигнал като своя крепост — неговият „сийч над пясъка“, най-голямата единична конструкция, създадена някога от човешка ръка. Цели градове можеха да бъдат подслонени зад нейните стени и пак щеше да остане свободно пространство. Сега там се намираше най-могъщата управляваща сила на Империята — Обществото на правоверните на Алая, — която тя бе изградила върху тялото на своя брат.

Това нещо трябва да изчезне — помисли си Джесика.

Делегацията на Алая бе стигнала до подножието на изходната площадка и стоеше в очакване. Джесика разпозна сухото, грубовато лице на Стилгар. Боже, опази! Ето и принцеса Ирулан, скрила своята свирепост в съблазнително тяло, с шапчица от златиста коса, изложена на капризния лек ветрец. Ирулан сякаш не бе остаряла с нито един ден и това изглеждаше като публично оскърбление. Най-отпред, в самия връх на клина, бе застанала Алая, с нахалната дързост на младежките си черти, а очите й гледаха втренчено към сенките в изходния люк. Устата на Джесика се сви в тясна резка и тя огледа лицето на дъщеря си. Тежестта на познато усещане запулсира през цялото й тяло, а в ушите й сякаш отекнаха плясъци от вълните на собствения й живот. Слуховете се оказаха верни! Ужасно! Отвратително! Алая се бе отклонила в запретения път. Доказателството бе недвусмислено за очите на посветения. Абоминация! Изчадие!

В течение на няколко минути, необходими й да се върне към обичайното си състояние, Джесика си даде точна сметка за силата на своята надежда да установи неистинността на носещите се слухове.

А близнаците? — зададе тя въпрос сама на себе си. — Нима и те са загубени?

Съвсем бавно, както подобава на майката на един бог, лейди Джесика излезе от сянката и спря в самия край на подвижната стълба. Нейната свита остана на мястото си, както й бе наредено. Следващите няколко мига бяха от съдбоносно значение. Джесика застана сама в целия си ръст пред огромната тълпа. Дочу нервното прокашляне на Гърни Халик зад гърба си. Гърни бе протестирал: Дори без предохранителен щит? За Бога, жено! Ти си побъркана! Едно от най-ценните му качества бе пълното покритие между думи и дела. Той неизменно казваше това, което искаше да каже, и винаги го изпълняваше. Направи го и сега. Човешкото море издаде звук, подобен на съсъка на гигантски пясъчен червей, когато тя се появи. Светата майка вдигна ръце за благослов, към който Империята бе привикнала благодарение на духовенството. С отделни по-бавно реагиращи групички, но все още като единен гигантски организъм, хората коленичиха. Дори официалните лица не направиха изключение.

Джесика отбеляза местата на по-бавните, макар да бе напълно сигурна, че и други очи — както зад нея, така и на агентите й в тълпата — бяха запаметили временната картина, с помощта на която щяха да издирят онези от присъстващите, които за момент се поколебаха.

Докато тя стоеше с вдигнати ръце, Гърни и останалите стражи също излязоха. Те бързо се спуснаха по стълбата, без да обръщат внимание на слисаните погледи от официалната група, отправяйки се към агентите, които направиха опознавателен знак с ръка. Също така бързо и ветрилообразно се пръснаха в морето от хора, като прескачаха коленичили фигури и се втурваха в тесните места, оставени за минаване. Неколцина от вече белязаните осъзнаха опасността и се опитаха да побягнат. Те бяха първите жертви — хвърленият нож и задушаващата примка ги приковаха. Останалите бяха изтикани като стадо от навалицата, с вързани ръце и крака.

През цялото време Джесика остана в непроменена поза, благославяща с присъствието си, което подчиняваше огромното мнозинство. Тя, разбира се, долавяше следите от ширещите се слухове и познаваше силата на най-важния от тях, тъй като той бе умишлено пуснат в употреба: „Светата майка се връща, за да премахне кръшкачите. Да бъде благословена майката на нашия Повелител!“

След като всичко свърши — няколко трупа лежаха проснати на пясъка, а останалите задържани бяха отведени под контролната кула — Джесика свали ръцете си. Бяха изминали не повече от три минути. Тя знаеше, че е малко вероятно Гърни и хората му да са арестували тарторите на подстрекателите — тези, които бяха носители на най-голямата и реална опасност. Те винаги бяха нащрек и предчувстваха нещата отдалеч. Но все пак сред задържаните можеше да се окаже някоя важна птица, наред с глупаците, достойни единствено за клане.

Джесика свали ръцете си и хората се изправиха с одобрителни възгласи.

Като показваше с вида си, че нищо неприятно не се е случило, тя заслиза сама по стълбата, без да спре при дъщеря си, но не пропускайки да подчертае своето внимание към Стилгар. Неговата черна брада, разперена като ветрило над вратната извивка на влагосъхраняващия костюм, бе осеяна със сивкави нишки, но от очите му без примес на бяло струеше същата синя сила, която тя познаваше от времето на първата им среща в пустинята.

Стилгар много добре знаеше какво точно се бе случило преди малко и напълно го одобряваше. Да, пред нея стоеше истински наиб на свободните, предводител на сурови мъже, който бе способен да взима и най-неправдоподобни, но правилни решения. Първите му думи бяха напълно подходящи за случая:

— Добре дошла у дома, милейди. Винаги е приятно да се види едно добре извършено и резултатно действие.

Джесика си позволи лека усмивка с думите:

— Затвори портите, Стил. Никой не бива да излиза, преди да разпитаме задържаните.

— Вече е направено, госпожо — рече Стилгар. — Аз и агентите на Гърни планирахме всичко.

— Тогава тези, които помогнаха, са твои хора.

— Някои от тях, милостива госпожо.

Тя долови скритата в думите му резервираност и кимна:

— Много добре си ме разбрал, Стил.

— Да, както веднъж вие самата казахте, човек наблюдава оцелелите и се учи от тях.

Точно в този момент Алая пристъпи напред, а Стилгар се отдръпна, защото явно бе дошло времето Джесика да се озове лице в лице със своята дъщеря.

Тъй като бе наясно, че не може да скрие абсолютно нищо от наученото, светата майка дори не се опита да го стори. Ако й бе необходимо, Алая можеше да разбере всичко до най-незначителните подробности, подобно на всеки познавач от средите на Сестринството, всъщност поведението на Джесика вече й бе разкрило онова, което трябваше да бъде забелязано и изтълкувано. Те бяха врагове, за които думата смъртни едва докосваше повърхността на нещата.

Алая се спря на гнева като най-естествена и най-подходяща реакция.

— Как се осмеляваш да планираш подобно действие, без да се допиташ? — прошепна тя, доближавайки плътно лицето си до това на Джесика.

Светата майка заговори с кротък тон:

— Както току-що чу, Гърни не е посветил дори и мен в цялостния план. Бе смятано…

— Ти също, Стилгар! — изрече Алая, като се обърна към него. — За кого е твоята преданост?

— Заклел съм се да бъда предан към децата на Муад’Диб — каза Стилгар с твърд тон. — Премахнахме една заплаха за тях.

— И защо това не те изпълва с радост… дъще? — запита Джесика.

Алая примигна, погледна за миг към майка си, укроти надигащата се в нея буря, и дори съумя да постигне някакво подобие на усмивка.

— Мен ме изпълва радост… майко — каза тя.

За своя собствена изненада наистина почувства в себе си радост, по-скоро някакво ужасно удовлетворение, че най-сетне всичко бе станало ясно. Моментът, от който се страхуваше, бе отминал, а равновесието на силите бе останало без промяна.

— Ще обсъдим въпроса с по-големи подробности и в по-подходящо време — заяви Алая, говорейки едновременно на майка си и на Стилгар.

— Разбира се — рече Джесика и се обърна, за да се окаже лице в лице с принцеса Ирулан.

В продължение на няколко кратки и откънтяващи удара на сърцата си те мълчаливо се изучаваха, като две представителки на „Бин Джезърит“, скъсали със Сестринството заради една и съща причина — любовта… И двете го бяха сторили от обич към мъже, които сега бяха мъртви. Принцесата напразно бе обичала Пол, след като бе станала негова съпруга, но не и любима. А сега живееше само заради децата, дарени му от неговата наложница Чани.

Джесика се обади първа:

— Къде са моите внуци?

— В Сийч Табър.

— Да, тук е прекалено опасно за тях.

Ирулан си позволи леко кимване. Тя следеше размяната на любезности между Джесика и Алая и приключи за себе си въпроса с тълкуванието, за което бе подготвена. „Джесика се е върнала към Сестринството, така че и двете знаем за неговите планове по отношение на децата на Пол“. Принцесата не бе сред най-способните в „Бин Джезърит“, преди всичко поради факта, че е дъщеря на Шедъм V, отколкото поради някаква друга причина, защото нерядко гордостта я бе спирала да напряга сили за усъвършенстване на своите заложби; но сега тя взе страна с такава безцеремонност, каквато не правеше чест дори на нейната подготовка.

— Наистина, Джесика — каза Ирулан. — Висшият съвет би трябвало да е в течение. Постъпила си неправилно, като си действала само с помощта на…

— Следва ли да считам, че никой от вас не вярва на Стилгар? — запита Джесика.

Ирулан разполагаше с достатъчно разум, за да схване, че на подобен въпрос не бива да има отговор. Зарадва я фактът, че делегатите на жреческото съсловие, които вече не можеха да сдържат своето нетърпение, пристъпиха вкупом напред. Тя размени поглед с Алая, като си каза: Джесика е както винаги високомерна и уверена в себе си! Но в същия миг я споходи една аксиома от „Бин Джезърит“: Високомерните изграждат крепост, зад чиито стени се опитват да скрият своите съмнения и страхове. Валидно ли бе това и за лейди Джесика? Не, с пълна сигурност. Следователно трябва да е било някаква преструвка. Но с каква цел? Въпросът обезпокои Ирулан.

Жреците се вълнуваха от възможността да бъдат в толкова голяма близост до майката на Муад’Диб. Някои само докосваха ръцете й, но повечето от тях се кланяха ниско и изричаха поздравления. Най-после ръководителите на делегацията решиха да се отдалечат от най-святата от всички свети майки, приемайки полагащата им се роля — „Първите ще бъдат последни“ — със заучени усмивки, докато не спираха да й обясняват, че официалната ритуална церемония в нейна чест предстои в кийпа — старата крепост на Пол.

Джесика огледа двойката жреци, останала при нея, и я прецени като напълно отблъскваща. Единият от тях се казваше Джавид — млад нацупен човек със закръглени бузи и очи с изкуствени сенки, които обаче не можеха да скрият съмнителната игра в стаените зеници. Другият бе Зебаталеф, вторият син на един наиб, когото тя познаваше и за което той побърза да й напомни. Класифицирането му не бе трудно — веселяк и в същото време безмилостен човек, зад чието слабо лице и руса брада се криеха потайни и силни усещания и много дълбоки познания. Според нея Джавид бе по-опасен от двамата — непредсказуем и самоуверен мъж, който едновременно бе силно привличащ и — тя не можа да намери друго определение — отблъскващ. Речта му бе изпълнена със стари думи на някогашните свободни, сякаш самият той бе дошъл от някое уединено място.

— Кажи ми, Джавид — рече Джесика — откъде си?

— Аз съм обикновен свободен от пустинята — отвърна той, но всеки звук подсказваше колко лъжлив е отговорът му.

Зебаталеф се намеси с обидна, почти подигравателна почтителност:

— Милостива госпожо, много имаме да си спомняме за едно време. Знаете, че бях един от първите, които доловиха светостта на вашия син.

— Но не беше сред неговите федейкини(*) — каза тя.

— Не, госпожо. Бях обзет от по-философско влечение — учех, за да стана жрец.

Така осигури запазването на кожата си — помисли Джесика.

— Милостива госпожо — обади се Джавид, — очакват ни в кийпа.

Тя отново отбеляза странния му акцент като въпрос, на който задължително трябваше да намери отговор.

— Кой ни очаква? — попита тя.

— Синодът на Вярата, в който са всички, опазили сияйно чисти името и делата на вашия свещен син — отговори Джавид.

Джесика се огледа и забеляза, че Алая се усмихва на жреца. После запита:

— Дъще, дали този мъж е от назначените от теб лица?

Алая потвърди с думи и кимване:

— Човек, когото очакват велики дела.

Джесика видя, че на Джавид не му стана особено приятно от проявеното внимание и го набеляза за специално проучване от страна на Гърни. Приближи се и самият той с петима от доверените си хора и даде знак, че подозрителните пипльовци са били разпитани. Движеше се с широката крачка на уверен в мощта си мъж и хвърляше бързи погледи вляво, вдясно и навсякъде, а от него струеше спокойната бдителност, на която бе научен от наръчника за прана-бинду на „Бин Джезърит“. Гърни представляваше опасна машина от заучени и поддържани рефлекси, един съвършен унищожител, и макар че някои смъртно се бояха от него, Джесика го обичаше и ценеше повече от всички останали живи мъже на този свят. Белегът, оставен от бич от мастилена лоза, разделяше по дължина цялата му челюст и му придаваше зловещо изражение, но лицето му се смекчи от усмивка, когато видя Стилгар.

— Добре сторено, Стилгар — каза той.

Двамата стиснаха здраво ръцете си, както го правят свободните.

— Ритуалът… — напомни Джавид, като докосна ръката на Джесика.

Тя се дръпна назад и подбра внимателно думите си за подходящо регулираната мощ на Гласа(*), като тонът и дикцията й бяха пресметнати за точно емоционално въздействие върху Джавид и Зебаталеф:

— Върнах се на Дюн, за да видя внуците си. Трябва ли да губим време за тази жреческа безсмислица?

Зебаталеф така се стресна, че устата му остана отворена, очите му не успяха да скрият обзелата го тревога и се огледаха за други, които бяха чули думите й. Лицата издаваха и двамата. Жреческа безсмислица! Какъв ли щеше да бъде ефектът от тези думи, изречени от майката на техния месия?

Ето че Джавид потвърди оценката на Джесика. Устните му се свиха, след което преляха в усмивка. Но очите му не се усмихнаха и не пропуснаха да отбележат слушателите. Джавид вече познаваше всеки от членовете на групата. Може би дори мислено подготвяше оперативен план за тези, които отсега нататък щяха да бъдат следени по специален режим. Само секунди по-късно той изтри усмивката си с рязкост, която показваше, че бе осъзнал собствената си глупост. Но не пропусна да намекне, че е подготвен, защото бе добре запознат със способностите на лейди Джесика. С рязко и кратко кимване той отдаде, дължимото на тези способности.

Джесика претегли непосредствените потребности с мълниеносен ход на мисълта си. Едва забележим знак на ръката й към Гърни щеше да доведе до моменталната смърт на Джавид. Можеше да стане веднага заради ефекта, както и по-късно и на по-спокойно място, така че да прилича на нещастен случай.

Когото се стремим да прикрием вътрешните си подбуди, целият организъм вие от измамата — помисли тя. Подготовката в „Бин Джезърит“ зависеше от това откровение — да издигне посветените над привидността и да ги научи да четат в разкритата човешка природа на останалите. Тя прецени като твърде ценна интелигентността на Джавид, защото бе помогнала за временното постигане на равновесие. Ако той е готов да бъде склонен, можеше да се окаже нужната бръмка на веригата, пролуката към жреческото съсловие в Аракийн. Освен това бе човек на Алая.

— Моята официална група трябва да остане малка — каза Джесика. — Все пак имаме място за едно попълнение. Джавид, ще дойдеш с нас. Съжалявам, Зебаталеф. Джавид… ще присъствам на тази, ъъ, тази церемония, ако настояваш.

Джавид си позволи да въздъхне дълбоко и да заяви с тих глас:

— Както нареди майката на Муад’Диб.

После погледна към Алая, към Зебаталеф, отново към Джесика и добави:

— Болно ми е, че трябва да забавя срещата с вашите внуци, но, все пак, налагат го неща от първостепенна важност за държавата.

Добре — помисли Джесика. — Наистина е делови човек, повече от всички присъстващи. След като определим подходящата монетна система, ще го купим.

Тя установи, че е доволна от неговата настойчивост във връзка с важната церемония. Тази малка победа щеше да засили позициите му в отношенията с другите. Знаеха го и двамата. Приемането на ритуала можеше да бъде смятано за аванс срещу по-нататъшни услуги.

— Предполагам, че си уредил превоза — каза тя.