Франк Хърбърт
Децата на Дюн (49)

„Това, което вие от ПОСИТ изглежда не можете да разберете, е, че в търговските дела рядко се среша истинска преданост. Кога за последен път сте чули за чиновник, отдал живота си за фирмата? По всяка вероятност въпросният недостиг се корени във фалшивото предположение, че можете да нареждате на хората да мислят и да си сътрудничат. Точно такава е била грешката на всевъзможни институции в цялата човешка история — от църкви до генерални щабове. Последните са включени в дългите списъци на унищожители на собствените си народи. Колкото до религиите, препоръчвам ви да препрочетете Тома Аквински. А що се отнася пък до ПОСИТ, Бог знае в каква глупотевина вярвате вие! Хората трябва да искат да вършат нещо, подтиквани от най-съкровените си пориви. Именно хората, а не разни търговски организации или навързани една след друга команди са двигателите на великите цивилизации. Защото всяка цивилизация и нейната съдба зависят от качеството наличностите, които тя може да създаде. Ако човешките същества бъдат подложени на свръхорганизация и прекомерен правен диктат, ако бъде подтиснат стремежът им към известност — те просто не могат да работят и общността им се срива.“

 

Писмо до ПОСИТ, приписвано на Проповедника

Лито излезе от обхваналата го дълбока сънливост с онази мекота на прехода, която не позволяваше да се отдели едно състояние от друго. Всяко равнище на съзнанието преминаваше в идващото след него.

Знаеше добре къде се намира. Заля го вълна на съзидателна енергия, но до него достигна и друго послание — непоносимият спарен и лишен от кислород въздух във влагосъхраняващата палатка. Ако откажеше да се движи, щеше да остане уловен в безвременната паяжина, в безмерното сега, където всички събития съществуваха съвместно и едновременно. Изкушаваше го тази възможност. Виждаше Времето като общоприета практика, като съглашение, оформено от колективния разум на съзнанието. Времето и Пространството бяха категории, наложени на вселената от неговия Разум. Достатъчно бе само да се освободи от онова многообразие, където го примамваха визиите на прорицанието. Смелият избор би могъл да промени временните очертания на бъдещето.

Но каква смелост бе необходима точно в този момент?

Примамваше го и състоянието на дълбок унес. Чувстваше, че е пристигнал от алам алматал в действителния свят само за да разбере, че те са идентични. Искаше да задържи Рихани — магията на направеното откритие, но оцеляването го принуждаваше да взима решения. Непреклонната му жажда за живот изпрати необходимото послание.

Рязко се пресегна вдясно, където бе оставил пясъкоуплътнителя. Напипа го, обърна се по корем и проби сфинктера на палатката. Пясъчна вълна заля ръката му. Работеше ловко в тъмното, пришпорван от спарения въздух, пробивайки тунел под ъгъл със стръмно рамо. Измина цели шест дължини на тялото си, преди да изскочи сред свежестта и мрака. Когато се измъкна върху сгряното от лунната светлина наветрено лице на дълга змиевидна дюна, видя, че се намира на около една трета от разстоянието до върха й.

Над него беше Втората Луна. Движеше се бързо и скоро задмина дюната; звездите буквално наскачаха над главата му като светлеещи по безкрайна пътека камъни. Той потърси съзвездието Скитник, откри го и отправи поглед по посока на протегнатата си ръка до блестящия разкош на Фоум алХоут — полярната звезда на южния небосклон.

Ето я и твоята прокълната вселена! — помисли Лито.

Гледана отблизо, тя приличаше на обградилия го отвсякъде неспокоен пясъчен свят — място на промени и на единствени по рода си неща, струпани безразборно едно върху друго. При взор отдалеч обаче се виждаха само общите мотиви на схемата, което подмамваше човека да повярва в абсолютни мерки и понятия.

Мислейки в абсолютни категории, можем да изгубим пътя си.

Хрумването го накара да си спомни познатото предупреждение от едно стихче на свободните: „Който изгуби пътя си в Танзеруфт, губи и живота си.“ Общите мотиви могат, да го показват, но могат и да те вкарат в капан. Човек не трябва да забравя, че схемата им се променя.

Пое дълбоко дъх и се залови с необходимото. Плъзвайки се обратно в направения проход, той сви палатката, измъкна я и преопакова комплекта с принадлежности на свободен.

На източния хоризонт се надигаше тъмночервен отблясък. Лито нарами вързопа, изкатери се до върха на дюната и остана там в режещо студения предутринен въздух, докато не почувства топлината на изгряващото слънце върху дясната си буза. Обагри очните си вдлъбнатини, за да намали отражението, знаейки, че трябва да ухажва пустинята, вместо да се бори с нея. После върна боята в пакета, отпи течност от един от джобните резервоари и вдъхна няколко капки заедно с глътката въздух.

Отпусна се на пясъка и започна да преглежда възел по възел влагосъхраняващия костюм, стигайки най-сетне до крачните помпи. Оказаха се умело продупчени с шило. Измъкна се от костюма и го оправи, но злото бе вече сторено. Поне половината от водата в тялото му беше безвъзвратно изгубена. Ако го нямаше резервоара на влагосъхраняващата палатка… Досети се да това, докато поправяше костюма, и помисли колко странна бе собствената му изненада от подобен факт. Да, ето една недвусмислена опасност от бъдеще без визии. Приклекна на върха на дюната и се съсредоточи върху самотата на околния пейзаж. Погледът му опипваше пясъка за друг отвор или за неравномерност, подсказваща присъствието на пясъчен червей. Но бурята бе поставила навсякъде печата на пълното еднообразие. Той извади кречетало от комплекта, нави го и го пусна, привиквайки Шай-хулуд от дълбините. Отдалечи се и зачака.

Червеят се забави. Чу го да идва, преди да го види; обърна се на изток, където разтърсването на земните пластове караше въздуха да трепери, и зърна оранжевото петно на пастта, измъкваща се от пясъка. Чудовището изникна от дълбините ведно със страхотния съсък на прахта, скриваща действителните му размери. Виещата се сива стена профуча край Лито; той заби куките и се изкачи нагоре с бързи стъпки. Веднага обърна червея на юг, оставяйки след себе си широка следа от направения завой.

Куките пришпорваха червея и той набра скорост. Дрехата на ездача заплющя от вятъра. Чувстваше самия себе си пришпорван, също като червея, но от силно и съзидателно течение, струящо от слабините му. Припомни си, че всяка планета има своя период; подобно на всеки живот.

Червеят бе от типа, който свободните наричат „мърморко“. Често зариваше челните си прешлени, оставяйки опашката да сочи посоката. Силен тътен — и част от тялото му се повдигаше от пясъка в движеща се гърбица. Но поне се оказа бърз и щом попаднаха на попътен вятър, Лито почувства дъха от пещта в опашната му част. Беше пълен с парливи миризми, носени от пълноводния разлив на кислорода.

Безмозъчното същество продължи да бърза на юг, а Лито остави съзнанието си да се рее свободно. Опита се да мисли за прехода като за нов вид церемония в своя живот, възпираща го да се тревожи за цената, която трябваше да заплати за Златната Пътека. Също като свободните от миналото той разбираше, че е длъжен да възприеме множество нови прийоми и церемонии, за да опази личността си от разпадане на отделни памети и по този начин да задържи на разстояние ненаситните ловци в душата си. Изцяло противоречивите картини и образи, чието обединяване бе немислимо, сега трябваше да се слеят в живително напрежение и в онази поляризираща сила, която го движеше отвътре.

Винаги нещо ново — помисли той. — Трябва винаги да намирам новите нишки в моята визия.

В ранния следобед вниманието му беше привлечено от някаква издатина далеч напред и леко вдясно от поетия курс. Постепенно издатината се превърна в тесен объл хълм, в изхвръкнала нагоре скална маса точно там, където я бе очаквал.

Е, Намри… Е, Сабиха, нека видим как вашият събрат приема моето присъствие — помисли той.

Това се оказа възможно най-деликатната нишка, проточила се пред него, по-опасна с примамките си, отколкото с ясно доловимите заплахи.

От немалко време окръгленият хълм променяше големината си. И сякаш той, хълмът, започна да се приближава към него, а не обратното.

Умореният вече червей се стремеше да се отклони вляво. Лито се спусна по гигантския склон, за да заложи отново куките, които държаха чудовището в правилния курс. До ноздрите му достигна парещата мекота на мелинджа — сигнал за близостта на богата жила. Минаха покрай петна от виолетов пясък, където беше изригнала подправка; наложи му се да държи изкъсо червея, докато се отдалечат от жилата. Пикантно ухаещият на канела вятър ги догонваше, докато Лито не насочи червея по новия курс, сочещ право към извисяващия се объл хълм.

Внезапно в южната част на бледа примигаха цветове — непредпазливи отблясъци от предмет, запокитен от човека в безкрая на пустошта. Той извади бинокъла, фокусира маслените лещи и различи в далечината наклонените за вираж крила на топтер-разузнавач, проблясващи на слънчевата светлина. Под него голям комбайн за подправка отпускаше работните си плоскости като какавида, преди да се задвижи тромаво напред. Когато Лито свали бинокъла, комбайнът се смали до петънце, а той самият се почувства изцяло във властта на хадхдаба — вездесъщия безмер на пустинята. Представи си как преследвачите на подправка ще го различат като тъмен обект между пясъците и небето, което за свободните е присъствие на човек. Разбира се, че вече са го забелязали и неминуемо ще бъдат предпазливи. Ще чакат. Свободните винаги гледаха с подозрение на другия в пустинята, докато не разпознаеха новодошлия или не бъдеха убедени, че той не представлява някаква заплаха. Дори покрити с фината патина на имперската цивилизация и нейните изтънчени правила, те си оставаха полуопитомени диваци, винаги нащрек при мисълта, че кристалният нож се разпада след смъртта на собственика си.

Точно това може да ни спаси — помисли Лито. — Диващината.

В далечината съгледвачът за подправка направи виражи вдясно и вляво, което очевидно бе разговор със земята. Представи си как летците оглеждат пустинята зад него, търсейки уверение, че ездачът е сам, а червеят — един.

Лито го обърна наляво, изчака смяната на курса, спусна се по туловището му и отскочи на безопасно разстояние. Освободеният от куките червей се помая на повърхността, докато си поеме няколко пъти дъх, после зари челно една трета от себе си и застина неподвижен — сигурен белег, че са го яздили прекалено бързо.

Момчето го остави на мира, тъй като вече не го застрашаваше с нищо. Съгледвачът продължаваше да се върти над гъсеничното туловище, подавайки сигнали. Със сигурност беше нает от контрабандистите изменници, вещи в сферата на електронните комуникации. Явно бяха попаднали на жила. Присъствието на гъсеничния комбайн го доказваше.

Топтерът направи още един кръг, наклони крила и преставайки да кръжи, се насочи право към него. Той разпозна лекия модел, въведен на въоръжение от баща му. Машината се задоволи само с още едно кръгово обглеждане, прелетя по дължината на дюната, където бе застанал, и се приземи срещу вятъра. Спря на по-малко от десет метра в облак от политнала нагоре прах. Страничната врата се открехна колкото да пропусне някаква фигура, загърната в груба роба на свободен със символа на пиката върху дясната гръд.

Свободният приближи бавно, давайки и на двамата възможност да се огледат взаимно. Беше висок, а очите му носеха индиговия печат на подправката. Маската на влагосъхраняващия костюм прикриваше долната половина на лицето, а качулката бе смъкната над челото. Движението на дрехата издаваше мястото, където ръката му държеше маула-пистолет.

Мъжът спря на две крачки от Лито и погледна към него с озадачено присвити очи.

— Сполука за всинца ни — каза момчето.

Другият обходи с поглед заобикалящата ги пустош и отново внимателно огледа крехката фигурка.

— Дечко, какво търсиш тук? — попита той с приглушен от маската глас. — Да не се правиш на тапа в гърлото на червея, а?

Лито пак си послужи с традиционна поговорка на свободните:

— Пустинята е моят дом.

— Уенн! — възкликна мъжът. — Накъде води пътят ти?

— Тръгнал съм на юг от Джакуруту.

Свободният внезапно се изсмя:

— Ей, Батигх! Ти си най-странното нещо, което съм срещал досега в Танзеруфт.

— Не съм ти никакво Пъпешче — възрази Лито, отговаряйки на обръщението Батигх. В него звучаха злокобни отсенки. В окрайнините на дълбоката пустиня Малкият пъпеш предоставяше водата си на този, който го намери.

— Батигх, няма да те изпием — каза мъжът. — Аз съм Муриз. И съм арифа на тази таиф — той посочи към далечния комбайн.

Лито отбеляза, че мъжът сам се назова съдия на своята компания, която нарече таиф — тайфа или група със специално предназначение. Те не бяха ичуан — тайфа от братя. Разбира се — изменници на хонорар. Ето я търсената от него нишка.

Тъй като Лито мълчеше, Муриз попита:

— Как се казваш?

— Батигх ще свърши работа.

Свободният пак се изсмя и продължи:

— Не ми каза какво дириш насам.

— Търся отпечатъци от червей — рече Лито, използвайки религиозната фраза на свободните, според която той бе тръгнал на хажра за своята умма — откровението на собствената си личност.

— Толкова млад? — запита Муриз. После поклати глава. — Не знам какво да правя с теб. Вече ни видя.

— Какво съм видял? — на свой ред попита Лито. — Говоря за Джакуруту, а ти не казваш нищо.

— Игра на гатанки — намръщи се Муриз. — Е, а онова какво е? — той посочи с глава към далечния заоблен хълм.

Лито спомена видяното в своята визия:

— Шулок.

Муриз настръхна и момчето почувства ускорения си пулс.

Последва дълго мълчание, по време на което можа да забележи как мъжът обмисля и отхвърля различни отговори. Шулок! В спокойния час след хранене в сийча нерядко се разказваха историите от кервансарая в Шулок. И слушателите винаги предполагаха, че това е някакво митично място, където стават интересни неща просто заради самата приказка. Лито си припомни една от историите.

В края на пустинята открили някакъв бездомник и го отвели в сийча. Отначало той отказвал да отговаря на въпросите на своите спасители, а щом все пак заговорил, никой не могъл да разбере думите му. Дните минавали, а странникът все така не откликвал на нищо. Всеки път, когато го оставяли, той запълвал самотата си с някакви особени движения на ръцете. Много познавачи го наблюдавали, но никой не успявал да даде правдоподобен отговор. Най-сетне влязла една стара жена, взряла се в движещите се ръце и се разсмяла: „Нищо специално. Просто имитира движенията на баща си, който усуква въже от нишките на подправката. В Шулок все още го правят. А този тук пък прави опит да убие самотата си.“ Чуйте и поуката: „Отминалите дни на Шулок носят сигурност и усещане за принадлежност към златната нишка на живота.“

Муриз продължаваше да мълчи.

— Аз съм бездомникът от Шулок — каза Лито, — който знае само да движи ръцете си.

Бързото врътване на главата на Муриз му подсказа, че приказката не е непозната на свободния. Мъжът попита бавно, с нисък и пълен със заплаха глас:

— Ти човек ли си?

— Също като теб — отвърна Лито.

— Приказките ти са много странни за дете. Напомням ти, че съм съдия, който може да реагира както трябва на такуа.

О, да — помисли Лито. Изречено от такъв съдия, това вещаеше непосредствена заплаха. Такуа беше страхът, предизвикан от присъствието на демон — прекалено реално поверие на старите свободни. Арифата знаеше как се убива зъл дух и винаги бе на своя пост, „тъй като притежава мъдростта да бъде безпощаден, без да е жесток, и знае кога милосърдието всъщност е път към по-голяма жестокост.“

Сега нещата бяха стигнали до точката, желана от Лито, и той каза:

— Съгласен съм да се подложа на машхад.

— Аз ще съм съдията на Изпитанието за духовство — кимна Муриз. — Приемаш ли?

— Би-лал-кайфа(*) — отвърна Лито. — Безусловно.

Лукаво изражение осени лицето на свободния. Той каза:

— Не знам защо го допускам. Най-добре ще е да бъдеш убит на място, но ти си само един малък Батигх, а аз имах син, който е мъртъв. Хайде да вървим в Шулок, където ще свикам иснад, за да се вземе решение за съдбата ти.

Лито, съзирайки смъртоносна решимост във всяко движение на мъжа, се питаше дали някой би повярвал на думите му.

— Знам, че Шулок е Ал ассунна уалджамас…

— Какво ли знае едно дете за действителния свят? — прекъсна го Муриз, подканяйки го с жест да мине пред него към топтера.

Лито се подчини, като се вслушваше внимателно в звука от стъпките на свободния, преди да изрече:

— Най-сигурният път към опазването на една тайна е да се накарат хората да повярват, че вече знаят отговора. Тогава те не задават въпроси. И вие, прокудените от Джакуруту, сте постъпили мъдро. Кой би повярвал, че мястото на мита за Шулок наистина съществува? И колко удобен е този факт за контрабандистите или за някой, търсещ достъп към Дюн.

Стъпките на Муриз стихнаха. Лито се обърна с гръб към страничната врата на топтера, оставяйки крилото вляво от себе си.

Свободният се намираше на половин крачка от него, с насочен маула-пистолет.

— Значи ти наистина не си дете — каза той. — Някакво проклето джудже е дошло да ни шпионира! Усетих се, че дърдориш прекалено умно и казваш твърде много.

— Но не всичко — отговори момчето. — Аз съм Лито, син на Пол Муад’Диб. Ако ме очистиш, ще потънеш в пясъка заедно с всичките си хора. Ако запазиш живота ми, ще те водя към величие.

— Дребосък, не си позволявай шегички с мене — изръмжа Муриз. — Лито се намира в истинското Джакуруту, откъдето ти рече…

Той млъкна. Оръжието в ръката му се понаведе надолу, а очите му озадачено се присвиха.

Точно това колебание бе очаквал Лито. Изпрати до всеки свой мускул указание за преместване вляво, при което тялото му се отклони с не повече от милиметър, но оръжието на свободния се завъртя много повече и срещна ръба на крилото. Маула-пистолетът излетя от ръката му и още преди мъжът да се съвземе, Лито вече стоеше зад него с личния си кристален нож, опрян в гърба.

— Върхът е отровен — напомни той. — Кажи на приятеля си в топтера да стои на място без никакво мърдане. Инак ще се наложи да те убия.

Муриз, оглеждайки ранената си ръка, направи отрицаващ знак с глава към фигурата в орнитоптера и каза:

— Спътникът ми Бехалет вече те чу. Все едно е вкаменен.

Като разбираше ясно, че разполага с твърде малко време, преди двамата да скроят нещо или да дойдат приятелите им, за да видят какво се е случило, Лито бързо заговори:

— Нужен съм ти, Муриз. Без мен червеите и подправката ще изчезнат от Дюн.

Почувства тръпката по тялото на свободния.

— Но откъде знаеш за Шулок? — попита мъжът. — Сигурен съм, че в Джакуруту не са казали нищо.

— Значи признаваш, че съм Лито Атреидски?

— Че кой друг би могъл да си. Но как…

— Просто вие сте тук — обясни Лито. — Шулок съществува и всичко останало само идва на мястото си. Вие сте оцелелите след унищожаването на Джакуруту. Видях как подавате сигнали с крилата; следователно не използвате технически приспособления и никой не може да ви чуе от разстояние. Събирате подправка, това означава, че търгувате. А можете да търгувате само с контрабандистите. Ти също си контрабандист, но и свободен. Следователно трябва да си от Шулок.

— Защо преди малко ме предизвика да те убия на място?

— Защото така или иначе ще ме ликвидирате, след като отидем в Шулок.

Тялото на другия буквално се вцепени.

— Спокойно, Муриз — предупреди го Лито. — Знам всичко за тебе. В миналото си отнемал водата на непредпазливи пътници. Вече си го превърнал в ритуал. Как иначе би могъл да заглушиш думите на случайно натъкналите се на твоя сийч? Можеш ли да запазиш тайната си по друг начин? Батигх! Искаш да ме подмамиш със закачливи епитети и любезни думи. Защо пък моята вода да се губи из пясъците? А изчезването ми, подобно на множество други? Много просто — Танзеруфт ме е погълнал.

Муриз направи знака рога-на-червея с дясната си ръка, за да пропъди Рихани, която призоваваха думите на Лито. А самият Лито, добре познавайки неприязънта на старите свободни към ментатите или дори намека за тях с по-продължителна логическа дейност на ума, едва сподави усмивката си.

— Намри е говорил за нас в Джакуруту — каза мъжът. — Ще му събера водата, когато…

— Няма да събереш нищо, освен пясък, ако продължаваш да се правиш на глупак. Муриз, какво ще вършиш ти, когато цялата Дюн се превърне в зелена трева, дървета и огромни водни площи?

— Никога няма да стане!

— Че то става пред очите ти.

Чу как зъбите на свободния скърцат от гняв и смут. Едва-едва процеди:

— А как ще се противопоставиш?

— Запознат съм напълно с плана на преобразуването. Знам всеки негов плюс и минус. Без мен Шай-хулуд ще изчезне завинаги.

Муриз поде с отново появила се лукава нотка в гласа си.

— Защо обсъждаме тук въпроса? Ти просто нямаш избор. Държиш нож и можеш да ме убиеш, но Бехалет ще стреля.

— Не и преди да взема пистолета ти — каза Лито. — После идва редът на топтера. Да, мога да го управлявам.

Мъжът смръщи чело под качулката:

— А ако не си този, за когото се представяш?

— Нима баща ми няма да ме познае? — попита Лито.

— Ахаа, ето как си научил! — възкликна Муриз. — Но… Млъкна внезапно, тръсна глава и продължи:

— Моят син му е водач. Но според него вие двамата никога не сте… Как е могло да…

— Значи не вярваш, че Муад’Диб прозира в бъдещето — рече Лито.

— Разбира се, че вярваме! Но той казва за себе си, че… — отново замълча Муриз.

— А ти си мислиш, че не усеща вашето недоверие — кимна Лито. — Муриз, дойдох тук точно на мястото и във времето, когато мога да те срещна. Знам всичко за тебе, защото съм те виждал… Както и твоя син. Знам за колко силни се мислите, как се подхилвате на Муад’Диб, какви планове кроите, за да си запазите това мъничко късче от пустинята. Човече, без мен то също е обречено. Ще изчезне завинаги. Нещата на Дюн са стигнали твърде далеч. Баща ми вече почти няма прозрения, така че можеш да се обърнеш само към неговия син.

— Този слепец… — Муриз замълча и преглътна.

— Скоро ще се върне от Аракийн — продължи вместо него Лито — и тогава ще се разбере колко е сляп. Муриз, много ли си се откъснал от старите навици на свободните?

— Какво?

— За вас той е Уадкуйаз. Твоите хора са го намерили сам в пустинята и са го довели в Шулок. Какво голямо съкровище са открили! По-богато от мелинджова жила. Уадкуйаз! Живял е с вас и водата му се смесила с тази на племето. Той е част от вашата Река на духа.

Лито притисна здраво ножа към робата на мъжа и каза предупреждаващо:

— Спокойно, Муриз.

После вдигна лявата си ръка, отметна лицевото покривало на свободния и го пусна на пясъка. Знаейки какво е намислил, другият попита:

— Къде ще идеш, ако убиеш и двама ни?

— Връщам се в Джакуруту.

Притисна месестата част на палеца си към устата на пустинника с думите:

— Захапи и пий, Муриз. Ако не, мъртъв си.

За миг мъжът се поколеба, после хищно захапа плътта на Лито.

Момчето следеше гърлото му; когато забеляза преглъщането, отдръпна ножа и го върна.

— Уадкуйаз — рече Лито. — Длъжен съм да обидя племето, преди да си отнел водата ми.

Муриз потвърди с кимане.

— Вземи си пистолета — Лито го посочи с жест на брадичката.

— Сега вярваш ли ми? — попита арифата.

— Как иначе бих могъл да я карам с прокудените?

Отново видя лукавата светлинка в очите на свободния, но този път те мереха и претегляха. Мъжът рязко се обърна, което свидетелстваше за тайно взети решения, прибра маула-пистолета си и се върна към сцената, разиграла се преди крилото на топтера да влезе в действие.

— Хайде — каза той. — Твърде дълго се застояхме в бърлогата на червея.