Франк Хърбърт
Децата на Дюн (45)

„Малко птиче те повика

от карминената пъпка.

Щом го чу над сийча Табър,

ти пое към Долината,

Долината на плача…“

 

Погребална песен за Лито II

Лито се събуди от звъна на водни жетони(*) в женски коси. Погледна към открития вход на стаичката и видя Сабиха. В полузамъгленото си от подправка съзнание я видя плътно очертана така, както я показа видението, в което се бе появила. Беше прехвърлила с две години възрастта, на която повечето от жените на свободните са вече омъжени или поне сгодени. Явно нейното семейство я пазеше за нещо… или за някого. Тя очевидно бе на възраст за женене… С помрачени от видението очи той я възприе като същество от земното минало на човешкия род — тъмна коса, бледа кожа и дълбоки очни кухини, хвърлящи зеленикава отсенки в наситеносиния цвят на очите й. Имаше малък нос и широко очертана уста над остра брадичка. Сякаш представляваше живо олицетворение на предположението, че планът на „Бин Джезърит“ бе известен —— или поне подозиран — и тук, в Джакуруту. Значи се надяваха да съживят имперските щения на фараоните с негова помощ? Тогава каква бе целта на намерението им за принудителна женитба между брата и сестрата? Сабиха с нищо не би могла да попречи.

Изглежда и пазачите му знаеха за този план. Как бяха стигнали до него? Те не участваха във визията. Не бяха там, където животът представляваше трептяща мембрана с други измерения. Затворената в кръгово движение рефлексия и субективността на виденията, включваща Сабиха, бяха негови и само негови.

Водните жетони в косата на девойката отново се обадиха и звънът им раздвижи мислите му. Добре помнеше къде е бил и какво е научил. Нищо не можеше да го заличи. Сега не яхаше голям творец-вестител в паланкин на гърба му, за да чува жетоните на пътуващите, отмерващи ритъма на песните при поредния преход. Не… Намираше се в стаичка в Джакуруту, предприел най-опасното от всички пътешествия — надалеч от обратната страна на Ал ассуна уалджамас, навън от действителния сетивен свят и обратно към него.

Какво правеше тя тук с водните си жетони, звънтящи в косата й? О, да. Приготвяше следващата порция, която според тях го държеше в плен — храна, смесена обилно с екстракт от подправката, та да го възпира на границата между действителния и нереалния свят, докато умре, или пък докато успее планът на баба му. Всеки път, когато мислеше, че е победил, го връщаха обратно. Разбира се, лейди Джесика беше права. Тази дърта вещица! Но какво можеше да стори? Способността да си припомня с всички подробности на събраните в него животи не струваше пукната пара, докато не успееше да слее в едно данните, с които разполагаше, извиквайки ги многократно и по желание. Тези животи бяха суровината за крайното безредие. Само един от тях или всички заедно можеха да преодолеят неговата съпротива. Така че подправката и тукашното странно представление не бяха нищо повече от рискована игра.

Сега Гърни чака от мен знак, а аз отказвам да го подам. Докога ли ще издържи търпението му?

Загледа се в Сабиха. Тя бе отметнала назад качулката си и сега явно се забелязваха племенните татуировки край слепоочията й. Лито не ги разпозна отведнъж, преди да си спомни къде се намира. Да, Джакуруту още живееше.

Не можеше да реши дали да благодари на баба си, или да я мрази. Тя очакваше от него инстинктивни действия на съзнателно ниво. Но инстинктите не бяха нищо друго, освен остатъчни спомени на умението за овладяване на кризисни положения. Опитът на всички събрани в него предишни животи му казваше много повече. Вече бе успял да го систематизира и виждаше реалната опасност от преминаването му във владение на Гърни. А нямаше как да запази откровението и от Намри, представляващ друго затруднение.

Сабиха влезе в стаичката с купа в ръцете. Той гледаше с удоволствие как светлината зад нея оформя кръгчета от дъгата по краищата на косите й. Внимателно повдигна главата му и започна да го храни от купата. В същия миг усети колко е отпаднал. Остави я да го храни, докато разумът му трескаво се мяташе, възстановявайки потайния разговор с Гърни и Намри. Те му повярваха! Намри повече от Гърни, макар че и другият не можеше вече да отрече това, което сетивата му бяха предали за състоянието на Дюн.

Девойката обърса устните му с крайчеца на дрехата си.

О, Сабиха — помисли той, припомняйки си нова визия, изпълваща с болка сърцето му. — Много нощи мечтаех до самата водна шир, слушайки прелитащите над главата ми ветрове. Много нощи тялото ми лежеше до змийската дупка, а аз копнеех за теб в лятната жега. Виждах те как прибираш хлябове с подправка, печени на нажежени плочи от металопласт. Гледах бистрата вода в каната да тече кротка и искряща, а в главата ми бучеше бурен вятър. Ти пиеше кафе на малки глътки и похапваше. Зъбите ти светеха в сенките. Гледах те как вплиташ моите водни жетони в косата си. Кехлибареното ухание на гърдите ти пулсираше в най-съкровените ми блянове. Ти ме измъчваше и потискаше със самото си съществуване.

Натискът на многочислените памети разкъса замръзналото във времето englobement^[1], въпреки неговите опити за съпротива. Сетивата му говореха за съешаващи се тела, звуци от правенето на любов и ритми, носещи отпечатъка на опъстрени със сладострастие устни, въздишки, влажен дъх, езици… Някъде във видението имаше извити форми с цвят на въглен; той чувстваше пулса им докато се въртяха в него. Тих глас отекваше в черепа му:

„Моля те, моля те, моля те…“ В слабините му се появи мощно мъжко издуване; с отворена уста остана прикован към веригите на екстаза. Последва въздишка, бавна сладост на мъртво вълнение и пропадане в безтегловността.

Колко сладко би било всичко това да е реалност!

— Сабиха — пошепна той. — О, моя Сабиха!

След като повереникът й потъна в дълбокия унес на транса, последвал храненето, момичето прибра купата и излезе, спирайки се на входа, за да каже на Намри:

— Пак ме извика по име.

— Върни се и стой при него — рече свободният. — Трябва да намеря Халик, за да обсъдим положението.

Сабиха остави купата до входа и се върна в стаичката. Седна на края на леглото и се вгледа в притъмнялото лице на Лито.

Тогава той отвори очи и протегна ръката си, докосвайки я по бузата. Започна да говори, разказвайки й видението, в което бе присъствала.

Тя похлупи ръката му със своята, докато Лито приказваше. Колко мил беше… Колко много… Отпусна се на леглото и сложи глава на ръката му — изгубила всякакъв контрол над себе си. Той издърпа дланта си. Седна изправен, чувствайки безмерна слабост. Подправката и причинените от нея халюцинации го бяха изцедили без остатък. Обиколи с поглед килията, търсейки случайно останала капчица сила, и прекрачи на пода, без да обезпокои Сабиха. Трябваше да тръгне, но не знаеше докъде ще стигне. Уплътни бавно влагосъхраняващия костюм, облече горната дреха върху него и се изниза през коридора към външния проход. Наоколо имаше няколко души, заети със собствените си дела. Знаеха кой е той, но не носеха отговорност. Намри и Халик трябваше да са наясно какво прави момчето, а и Сабиха едва ли беше много далече.

Лито откри търсения страничен коридор и пое смело по наклона.

Зад него девойката кротко спеше, докато Халик я разбуди.

Тя седна, разтри очи и видя празното легло и чичо си, застанал зад Халик; лицата и на двамата бяха гневни.

Намри отговори на мълчаливия й въпрос:

— Да, изчезнал е.

— Как можа да го оставиш да избяга? — ядно попита Халик.

— Видели са го да се отправя към долния изход — рече свободният със странно спокоен глас.

Сабиха, свита от страх, се опитваше да си спомни случилото се.

— Как стана? — запита Халик.

— Не знам… Не знам.

— Отвън е нощ, а той е слаб — рече Намри. — Няма да стигне далече.

Халик рязко се извърна към него:

— Да не искаш момчето да умре?

— Няма да ми е неприятно.

Гърни отново се обърна към Сабиха:

— Кажи ми какво се случи.

— Докосна ме по бузата. Продължи да разправя за видението си… за двама ни заедно. — Погледна празното легло. — Той ме приспа. Направи ми някаква магия.

Халик се обърна към Намри:

— Може ли да се е скрил някъде?

— Вътре не. Знае, че ще го намерят. Тръгнал е към изхода. Вече е извън сийча.

— Магия — повтори Сабиха.

— Никаква магия — възрази Намри. — Хипнотизирал те е. За малко да го направи и с мен, не си ли спомняш? Каза ми, че съм му приятел.

— Много е слаб — обади се Халик.

— Само тялото му е слабо — каза Намри. — Но няма да стигне далече. Извадих от строя крачните помпи на костюма. Ще умре от жажда, ако не го намерим.

Халик се извъртя и едва не го удари, но успя да се овладее. Джесика го бе предупредила, че свободният може и да убие хлапето. Поврага! Докъде бяха стигнали — атреиди срещу атреиди.

— Възможно ли е да е тръгнал, още неизлязъл от транса? —         попита той.

— Има ли някаква разлика? — измърмори Намри. — Ако избяга, ще умре.

— Щом пукне зората, тръгваме да го търсим — реши Халик. — Взел ли е комплект с принадлежности?

— При входното уплътнение винаги има по няколко — каза свободният. — Би трябвало да е луд, ако не е взел. Пък нито веднъж не ми заприлича на луд.

— Прати съобщение до нашите приятели — нареди му Халик. — Обясни им какво се е случило.

— Тази нощ не може — отвърна Намри. — Наближава буря. Племената следят хода й от три дни насам. Ще стигне тук в полунощ. Вече нямаме връзка. Спътниците напуснаха този сектор преди два часа.

Халик въздъхна тежко. Момчето със сигурност щеше да умре, ако го настигне пясъчната буря. Щеше да откъсне месото от костите му и да ги нацепи на тресчици. Замислената лъжлива смърт щеше да се превърне в истинска. Той стовари юмрук в отворената си длан. Бурята ги задържаше тук като в капан. Нямаше да могат дори да организират издирваческа група. Статичното електричество във въздуха вече бе изолирало сийча.

— А с дистранс? — предположи гласно той, мислейки за кодираното съобщение в гласа на прилеп, който да изпратят със сигнала за тревога.

Намри поклати глава:

— Прилепите няма да излетят при буря. Помисли, човече. Те са по-чувствителни от нас. Ще се сгушат от страх в скалите, докато всичко свърши. По-добре да почакаме, докато спътниковата връзка стигне отново дотук. После ще направим опит да открием останките му.

— Може би няма да умре, ако е взел комплекта и се скрие в пясъка — обади се Сабиха.

С глуха ругатня Халик рязко се обърна и излезе.