Франк Хърбърт
Децата на Дюн (43)

„Човечеството периодично преминава през ускорено протичане на събитията, при което изживява борбата и съперничеството на обновяващата се виталност и мълчаливото сбогуване на залязващата част от живота. При този интервално възникващ сблъсък всяко спиране представлява излишен лукс. Защото само тогава човек може да помисли, че всичко е позволено и възможно.“

 

Апокрифи на Муад’Диб

Възприятието от докосването на пясъка е важно — каза си Лито.

Чувстваше под себе си песъчинките, седнал под искрящото небе. Бяха му дали насила следващата порция, обилно наситена с мелиндж, и мислите му се блъскаха като в същински въртоп. Дълбоко във фунията на въртопа се бе загнездил въпрос без отговор: Защо настояват да го кажа? Гърни бе упорит — всяко съмнение изглеждаше излишно. Той изпълняваше заповедите на лейди Джесика.

Бяха го извели от сийча на дневна светлина за сегашния „урок“. В него се бе настанило странното усещане, че е оставил тялото си да участва в краткото пътуване от сийча дотук, докато интимната му същност осъществява връзка между дук Лито и стария барон Владимир Харконен. Те се сражаваха в душата му защото не би им позволил пряк контакт. Битката бе му разкрила какво се е случило с Алая. Бедната Алая. С пълно право се боях от халюцинациите, предизвикани от подправката — помисли той.

Усети в себе си бликаща злост към лейди Джесика. Проклетият й гом-джабър! Пребори се и победи, или умри по време на опита! Тя не можеше да опре отровната игла във врата му, но бе в състояние да го изпрати на смъртна опасност, както беше поискала собствената й дъщеря.

В съзнанието му нахлуха звуци от всмръкване. Силата им се променяше — по-високи, по-ниски; отново по-високи… и по-ниски. По никакъв начин не успя да разбере дали бяха действителни или резултат от мелинджа.

Собственото му тяло сякаш бе провиснало на скръстените ръце. Усещаше горещина под задника си. Виждаше пред себе си килимче, ала самият той бе седнал на голия пясък. Напряко на килимчето лежеше сянка — Намри. Лито се вгледа в неясните шарки на постелката-пътека, съзирайки там издигащи се мехури. Посоката на съзнанието му се отклони от своя път към някакъв ландшафт, прострял се до хоризонта — сразяваща с яркостта си зеленина.

В черепната му кутия кънтяха барабани. Усети топлина и втрисане. Чувстваше треската като изгарящ натиск върху сетивата, изтласкващ съзнанието от плътта му, и превърнал се накрая в движещи се сенки на неизвестна опасност. Намри и ножът. Натиск… И отново натиск… След всичко това той се почувства висящ между небето и пясъка, а до разума му не достигаше нищо, освен треската. Сега бе в очакване да се случи нещо, преценявайки, че независимо от естеството му, то щеше да бъде първото и единствено.

Жестока слънчева светлина се стоварваше с блясък наоколо и смазваше всичко без намек за спокойствие или пощада. Къде е моята Златна Пътека? Отвсякъде пълзяха някакви насекоми. И навсякъде. Кожата ми не е същата. Той прати послания по мрежата на нервите си, изчаквайки протяжния ход на отговора.

Горе главата.

Някаква глава, възможно и неговата, припълзя нагоре и погледна към разпокъсаната пустота в блясъка на светлината.

Някой пошепна:

— Здраво го е хванала.

Не последва отговор.

Изгарящият огън на слънцето сякаш трупаше жарава върху жарава.

Съвсем бавно, не оставяйки никакво място за съпротива, потокът на съзнанието му го понесе отвъд преградата на зеленото празно пространство; там, на ниските виещи се дюни, не по-далече от километър зад опъналата се варовикова черта на една скална грамада, там лежеше зеленият цъфтеж на бъдещето, запокитен право нагоре, преливащ в зелен безкрай, гигантска надигаща се вълна в зелено — и това зелено в зеленото се движеше към необхватното отвъд.

В цялата ширнала се зеленина не се виждаше нито един голям пясъчен червей.

Безчислени богатства на обезумял растеж, но никакъв Шай-хулуд.

Лито почувства, че бе прекосил стари граници и навлязъл в нови земи; единственият му свидетел беше въображението; сега той гледаше право в самото следващо було, което прозяващото се човечество наричаше неизвестност.

Не, това беше жадната за кръв действителност.

Той усети червения плод на своя живот, люлеещ се на клон с прокапваща от него течност — беше екстракт от подправката, бликащ във вените му.

Без Шай-хулуд подправката щеше да изчезне.

Той бе видял бъдещето без сивия огромен червей на Дюн. Вече го знаеше, но въпреки това не можеше да се освободи от транса, за да отрече високо подобен преход.

Внезапно съзнанието му главоломно се стрелна в обратна посока — назад, назад, далече от такова страховито бъдеще. Мислите му се снизиха до самия възможен край, сведоха се до първосигнален примитив, движени единствено от силни чувства. Разбра, че не може да съсредоточи вниманието си върху никаква подробност от видението или от околния фон, и дочу глас в себе си. Говореше на някакъв древен език, който Лито отлично разбираше. Лееше се като музика с жив ритъм, но произнесените думи падаха подобно на удари върху му:

„Ех, ти глупако! Не настоящето влияе на бъдещето, а обратно — бъдещето оформя настоящето. Всичко се вижда по обратен ред. Тъй като бъдещето е вече заложено, самото разгръщане на събитията ще гарантира, че то е фиксирано и неизбежно.“

Думите го вцепениха. Почувства ужас, вкоренил се до дъно в тъканта на тялото. По това разбра, че все още съществува, но дързостта и огромната мощ на неговата визия го принуждаваха да се усеща осквернен и безпомощен, неспособен да изпрати сигнал на никой свой мускул, за да провери неговото послушание. Разбираше, че се поддава, все повече и повече на мощната атака на събрани в него животи, чиито памети за отминали събития го караха да вярва, че самият той е действителен. Изпълни го страх. Помисли, че губи способността си да ги владее, сгромолясвайки се в бездната на абоминацията.

Усети как тялото му се гърчи от ужас.

Беше станал зависим от спечелената победа и наскоро придобитата добронамереност в паметта на някогашните животи. Всички се бяха обърнали срещу него — дори великолепният Харум, комуто бе вярвал безрезервно. Сега лежеше треперещ на повърхност без корени, неспособен да изрази по никакъв начин собственото си съществуване. Опита да се съсредоточи върху своя духовен образ, но беше пресрещнат от взаимно застъпващи се рамки, всяка за различна възраст — от мъничко дете до изкуфял дъртак. Спомни си ранните съвети от подготовката на своя баща: Нека ръцете станат млади, а после стари. Но сега тялото му беше потопено в изгубената действителност, а цялостното разгръщане на образа се смесваше с други лица, с чертите на всички онези, дали паметта на някогашните си животи.

Разтърси го диамантена мълния.

Почувства как се разлитат късчетата на съзнанието му, но все пак успя да запази усета, че се намира между реалността и небитието. Тялото му дишаше с бързаща напред надежда. Вдишване… Издишване. Пое дълбоко дъх: ин. Издиша го: ян.

Някъде далеч отвъд неговия сетивен обсег се намираше мястото на абсолютната независимост и превъзходство над всички бъркотевини, причинени от множеството животи — без лъжливо чувство за господство, а за истинска победа. Вече знаеше допуснатата грешка — бе търсил да почерпи сила от действителността на транса, предпочел го пред страховете, които двамата с Ганима бяха отхранили.

Страхът срази Алая!

Ала търсенето на сила бе заложило и друга клопка, отклонявайки го към въображаемото. Той разбра самоизмамата си. Целият процес се завъртя с половин оборот, сега вече разполагаше с център, откъдето можеше да наблюдава без определена цел полета на своите визии на животите, събрани в него.

Заля го порой на въодушевление. Поиска да се засмее, но се отказа от подобен лукс, знаейки, че така ще прегради вратите на паметта.

Ех, палети мои — помисли той. — Видях вашата измама. Вече няма да съчинявате за мен идващия миг. Вие просто ми показвате как да създавам нови мигове. Не ще остана заключен в старите следи.

Неподозираното прозрение прекоси съзнанието му, сякаш разчиствайки огромна повърхност; в оставената след нея следа той почувства тялото си като след връхлитане на мозъчна вълна, изпратила подробно съобщение до всяка клетка и всеки нерв. Овладя го състояние на дълбок покой. Дочу в тишината гласове; макар и да знаеше, че те идват много отдалече, чуваше ги ясно, сякаш отекваха в празно пространство.

Един от гласовете бе на Халик:

„Може би сме предозирали.“

Намри отговори:

„Дадохме му точно толкова, колкото каза тя.“

„Дали да не се върнем, за да го видим как е“ — предложи Халик.

„Сабиха я бива за тези работи. Тя ще ни извика, ако се случи нещо нередно“ — поясни свободният.

Халик:

„Не ми харесват майсториите на Сабиха.“

Намри:

„Тя е необходима съставка.“

Почувства ярка светлина около себе си и тъмнина в своето тяло, но тази тъма не беше враждебна, пазеше го и го топлеше. Светлината запламтя и той усети как тя идва от мрака в него завихряйки се като светещ облак. Тялото му стана прозрачно зовящо го нагоре, ала без да губи предишния контакт на вълната с всяка клетка и нерв. Навалицата от животи оформи стройни редици без лутане и объркване. Изведнъж стана много послушна след дублирането на вътрешното му спокойствие; всяка памет на някогашно битие придоби дискретната цялост на безтелесна неделимост.

Тогава Лито им каза:

„Аз съм вашият дух. Единственият живот, който можете да водите. Аз съм къщата, обитавана от вашия дух в една земя, която я няма никъде — останала като ваш единствен дом. Без мен разбираемата вселена се превръща в пълен безпорядък. Съзидателното и бездънното нищо са сложно сплетени в същността ми и само аз мога да поддържам връзката между тях. Без мен човечеството ще затъне в тресавището на суетата и познанието. С моя помощ вие и хората ще намерите единствения възможен път от хаоса — разбиране на нещата чрез тяхното изживяване“

С тези думи той излезе от себе си и се превърна в своята същност, в собствената си личност, затваряща целостта на миналото. Не беше нито победа, нито поражение, а нещо ново, което можеше да сподели с всеки произволно избран от вътрешните си животи. Вкуси с наслада непознатата новост, давайки й възможност да обхване всяка клетка и всеки нерв, за да изпитат това, което му бе донесла връхлетялата го вълна, възстановявайки крайната цялост.

След време се събуди в белезникав мрак. Проблясък на съзнанието му подсказа къде се намира — седнал на пясъка почти на километър от канарата-стена, която определяше северната граница на сийча. Вече го познаваше — Джакуруту… и Фондак. Всичко бе съвсем различно от митовете, легендите и слуховете, разпространявани от контрабандистите.

Някаква млада жена седеше на килимче пред него; на левия й ръкав бе закрепен запален светоглобус, издигнал се леко над главата. Когато Лито отстрани погледа си от светоглобуса, видя звезди. Познаваше младата жена; беше я зърнал да пече кафе в една от предишните си визии. Знаеше, че е племенница на Намри —        решителна като него с ножа си. Той и сега лежеше в скута й. Беше облечена в обикновена зелена роба над сивкав влагосъхраняващ костюм. Сабиха, така се казваше. Намри явно бе вече готов с плановете си за нея.

Сабиха видя разбуждането на очите му и рече:

— Почти е утро. Прекара тук цялата нощ.

— И повечето от деня. Правиш хубаво кафе.

Казаното я озадачи, но тя даде вид, че не му обръща особено внимание с естественост, която бе свидетелство за стабилна подготовка.

— Сега е часът на убийците — продължи Лито. — Ала ножът не ти е нужен повече.

— Намри ще реши въпроса — отвърна тя.

Значи няма да е Халик. — Сабиха само потвърди вътрешното му усещане.

— Шай-хулуд е най-големият боклукчия и унищожител на нежелателни доказателства — рече Лито. — И аз съм го използвал.

Тя леко допря ръката си до дръжката на кристалния нож.

— Колко много неща се разбират от мястото, където седим, и начина, по който сме седнали — отбеляза той. — Ти си на килимчето, а аз — на пясъка.

Пръстите й се събраха върху дръжката на ножа. Лито се протегна и прозя, от което челюстта му прищрака.

— Имах видение, в което беше и ти — каза той.

Раменете й леко се отпуснаха.

— Били сме прекалено несправедливи по отношение на Аракис — не даде вид, че е забелязал промяната. — Постъпката ни не е на цивилизовани хора. За стореното от нас е налице определен стимул, но сега трябва да променим част от свършената работа. Мащабите следва да бъдат приведени в по-добро равновесие.

Сабиха озадачено се смръщи.

— Моето видение — обясни той. — Ако не възстановим на Дюн танца на живота, змеят на пустинята ще изчезне.

Тъй като си послужи със старото наименование на пясъчния червей, употребявано от свободните, в първия момент тя не го разбра. После попита:

— Шай-хулуд ли?

— Намираме се в тъмен проход — Лито сякаш се вслушваше в хода на мислите си. — Империята ще се разпадне без подправка. Сдружението ще престане да лети, Постепенно планетите ще се забравят. Ще се нахвърлят сами върху себе си. Космосът ще стане непреодолима бариера, когато навигаторите на Сдружението загубят своето майсторство. А ние ще бъдем привързани към върховете на нашите дюни, без да ни интересува нищо над нас и под нас.

— Говориш много странно! — рече тя. — Как ме откри във виденията си?

Довери се на суеверието на свободните! — помисли той. И каза:

— Превърнах се в пазиграфично^[1] писмо. Аз съм глиф^[2], живеещ, за да изпише промените, които трябва да дойдат и да отминат. Ако не го сторя, ще се натъкнете на такава душевна болка каквато никое човешко същество не бива да преживява.

— Що за думи? — попита Сабиха, а ръката й едва-едва докосваше ножа.

Лито обърна глава към скалите на Джакуруту, гледайки раждането на жаравата, която по-късно щеше да се превърне във Втората Луна. Предсмъртният писък на пустинен заек го прониза. Видя как и Сабиха потръпна. Чу се плясък от крилата на хищна птица — един от нощните обитатели по тези места. Зърна блясъка на много очи, които профучаваха над него, отправили се към скритите си кътчета из канарата.

— Длъжен съм да следвам заповедта на моето ново сърце — каза Лито. — Сабиха, гледаш ме като дете, но ако…

— Предупредиха ме за теб — прекъсна го тя и раменете й се изпънаха.

Долови страх в гласа й.

— Не се плаши от мен, Сабиха. Живяла си осем лета повече от това мое тяло. Достойна си за уважение, ала в паметта ми има неразказани хиляди години от други животи — много повече отколкото можеш да си представиш. Не гледай на мен като на дете. Аз прекрачих множество бъдещи мигове и в един от тях видях двама ни, сплетени в любов. Ти и аз, Сабиха.

— Какво… Това не… — тя млъкна объркана.

— Тази идея може и да ти хареса — рече той. — А сега, помогни ми да се върна в сийча, защото ходих по далечни места и отслабнах, уморен от пътуванията. Намри трябва да е чул къде съм бил.

Забеляза нейната нерешителност и попита:

— Не съм ли гост на пещерата? Намри ще иска да разбере наученото от мен. Длъжни сме да направим много неща, за да не започне да се изражда нашият свят.

— Не вярвам… за червеите — каза тя.

— Нито за нас, сплетени в любов?

Сабиха поклати отрицаващо глава. Но той видя мислите й, прелитащи като пера, носени от вятъра. Неговите думи едновременно я привличаха и плашеха. Да си съпруга в такова семейство беше наистина примамливо. Ала тя помнеше и заповедите на своя чичо. И все пак един ден синът на Муад’Диб можеше да властва тук, на Дюн, както и в най-отдалечените кътчета на техния свят. Внезапно девойката се сблъска с типичното за свободните, скрито сякаш в пещерите, отвращение към подобно бъдеще. Съпругата на царствения Лито щеше да бъде гледана от всеки, щеше да е предмет на клюки и предположения. Обаче ще има богатство и…

— Аз съм синът на Муад’Диб, способен да прозира в бъдещето — каза Лито.

Тя бавно върна ножа в ножницата, стана с лекота от килимчето, отиде до него и му помогна да се изправи. Действията й го забавляваха. После Сабиха нави стегнато килимчето и го овеси на дясното си рамо. Лито видя как тя преценява разликата в ръстовете им, явно размишлявайки върху неговите думи. Сплетени в любов?

Ръстът е едно от нещата, които се променят — помисли той.

Тя постави ръка върху неговата, за да му помогне и да го напътва. Лито се препъна и девойката рязко отбеляза:

— Твърде далече сме от сийча за онова!

Имаше предвид нежелания шум, който би могъл да привлече някой пясъчен червей.

Той почувства, че тялото му прилича на изсъхнал пашкул, напуснат от насекомо. Познаваше тази обвивка — беше на обществото, създадено върху основата на търговията с мелиндж и религията на Златния Еликсир, лишено от прекомерни излишества. Извисените цели на Муад’Диб се бяха срутили в магьосничества, подсилени от военната мощ на Аукаф. Сега дори религията на Муад’Диб имаше друго име — Шайн-сан-Шао. Представляваше иксианско творение, отричащо умопомрачението на онези, които са мислили, че могат да пренесат вселената в рая на върха на кристалния нож. Но и тази религия щеше да се промени, както се бе променила планетата Икс. Тя бе едва деветата около своето слънце и обитателите й бяха забравили дори езика, дал имената им.

— Джихадът беше същинско безумие — измърмори той.

— Какво? — откликна Сабиха.

Тя бе погълната изцяло от задачата да се движат без такт, за да скрият присъствието си в открития пясък. От време на време се замисляше върху думите му, тълкувайки ги като плод на очевидна умора. Усещаше я почти болезнено — Лито бе изцеден без остатък от транса. Девойката намираше всичко това за безцелно и жестоко. Ако трябваше да бъде убит, както твърдеше Намри, защо не го бяха направили бързо и без заобикалки? Лито бе споменал за някакво великолепно откровение. Може би именно то бе целта на Намри? Както със сигурност е било и мотивът, движещ поведението на бабата на това момче. В противен случай би ли дала нашата лейди от Дюн разрешение за толкова опасните действия спрямо едно хлапе?

Хлапе ли?

Тя отново си спомни думите му. Бяха стигнали до основата на скалната грамада и Сабиха спря, оставяйки го за миг да почине на вече по-безопасното място. Погледна към него в неясната светлина на звездите и попита:

— Възможно ли е да няма червеи?

— Само аз мога да променя нещата — отвърна Лито. — Не се бой. Мога да променя всичко.

— Но това е…

— Някои въпроси нямат отговори — каза той. — Видях подобно време от бъдещето, но отделни противоречия действат объркващо. Вселената се изменя, а самите ние сме най-необичайната от всички промени. Ние откликваме на множество влияния. Нашето бъдеще се нуждае от постоянно актуализиране. Да, това е бариерата, която трябва да отместим. Налага се да вършим жестокости, да вървим срещу най-дълбоките и скъпи нам желания… Но трябва да бъде направено.

— Какво е то?

— Убивала ли си някога приятел? — отвърна с въпрос той обърна се и тръгна през цепнатината по склона, издигащ се към скрития вход на сийча. Движеше се толкова бързо, колкото му позволяваше умората от транса; Сабиха, която го следваше отблизо, хвана робата му и я дръпна, за да го спре:

— Какво искаш да кажеш?

— Така или иначе, той ще умре — отнесено рече Лито. — Не трябва да го сторя аз, но бих могъл да го предотвратя. Ако не го направя, не е ли все едно, че съм го убил?

— Кой е… дето ще умре?

— Възможността за избор ме принуждава да мълча — погледна в момчето. — Може да се наложи да дам сестра си на едно чудовище.

И отново се отвърна от нея; когато тя пак дръпна дрехата му, за да го спре, той не се подчини, решил да не отговаря на въпросите й.

По-добре е да не знае, преди да дойде времето.