Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Дюн (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Children of Dune, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 48гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
kpacko(2007)

Издание:

ФРАНК ХЪРБЪРТ

ДЕЦАТА НА ДЮН

ИК „БАРД“ ООД, 2004

 

Първото издание е на 2 части. Изд. Аргус, София. Биб. Фантастика No.15 и 16 от 1995 и 1996 год.

 

Frank Herbert

Children of Dune

1976

История

  1. —Добавяне на анотация

„Вие не сте нито виновни, нито невинни. Всичко е отминало. Вината удря силно вече мъртвия, но аз не съм Железният Чук. Вашето множество от мъртъвци за мен е просто хора, които са вършели различни неща и споменът за тези неща осветява моя път.“

 

Лито в своите Спомени на Някогашни Животи

по Харк ал-Ада

— Сама се движи! — каза Фарад’н, а гласът му беше просто шепот.

Той стоеше над леглото на лейди Джесика с двама стражи в почти непосредствена близост. Лейди Джесика се бе излегнала, подпряна на лакти. Носеше копринена рокля с искряща белота, а също бяла панделка бе събрала косата й с цвят на мед. Фарад’н се бе появил ненадейно преди няколко секунди. Беше облечен в сивото си трико, потното му лице лъщеше от възбуда и от усилието, с което бе преодолял коридорите на двореца.

— Колко е часът? — попита Джесика.

— Какъв час? — погледна я с недоумение Фарад’н.

Един от стражите се обади:

— Третият след полунощ, милостива госпожо.

Пазачът погледна боязливо към Фарад’н. Младият принц просто летеше по коридорите, осветени за през нощта, като увличаше сепнатите телохранители след себе си.

— Но тя се движи — повтори Фарад’н. Протегна лявата си длан, а след нея и дясната. — Добре си спомням как двете ми ръце се свиха в топчести юмруци! Същите, които имах като дете. Спомням си когато бях малък, но сега всичко беше по-ясно. Преоткрих старите си спомени!

— Много добре — каза Джесика. Възбудата му действаше заразително. — И какво стана, когато ръцете ти остаряха?

— Умът ми работеше… бавно и… лениво — отвърна той. — Почувствах болка в гърба. Точно тук — Фарад’н посочи с ръка мястото над левия бъбрек.

— Научил си много важен урок — кимна Джесика. — Знаеш ли какъв е той?

Младежът отпусна встрани ръце и я погледна. После каза:

— Умът ми контролира моята действителност. — Очите му изведнъж заблестяха и той повтори, вече по-силно: — Умът ми контролира моята действителност!

— Това е началото на прана-бинду равновесието — обясни Джесика. — Самото начало.

— Какво да правя по-нататък? — настоя той.

— Госпожо — осмели се да се намеси пазачът, който бе отговорил на въпроса й — часът…

Нямат ли дежурни съгледвачи по това време? — учуди се Джесика. — Сетне махна с ръка: — Заминавай. Имаме работа.

— Но, милостива госпожо — продължи стражът, поглеждайки страхливо от Фарад’н към нея и обратно.

— Може би мислиш, че искам да го прелъстя? — попита тя.

Мъжът настръхна.

Фарад’н весело прихна и освободи охраната си с отривист жест:

— Нали я чухте? Заминавайте.

Пазачите се спогледаха, но изпълниха заповедта. Фарад’н седна на ъгъла на леглото.

— Какво следва по-нататък? — Поклати недоверчиво глава и продължи: — Исках да ти вярвам, но не можех. Тогава… сякаш мозъкът ми се разтопи. Бях уморен. Умът ми отказа да ти се противопоставя. И стана. Просто така! Той щракна с пръсти.

— Умът ти не се е борил срещу мен — каза Джесика.

— Не, разбира се — съгласи се Фарад’н. — Воювах със себе си, с всички глупости, които съм научил. Какво следва?

Джесика се усмихна и каза:

— Признавам, че не вярвах да успееш толкова бързо. Минаха едва осем дни и…

— Бях търпелив — вметна принцът и се засмя.

— Започнал си да изучаваш и търпението — отбеляза тя.

— Започнал ли?

— Само си препълзял през ръба на това, което трябва да се изучи. Сега наистина си невръстно дете. А преди беше просто възможност, дори неродена.

Ъгълчетата на устата му увиснаха надолу.

— Не унивай толкова много — успокои го Джесика. — Ти го направи. Ето кое е важното. Колцина могат да се похвалят, че са се родили отново?

— Какво следва? — продължи да настоява той.

— Ще повтаряш това, което си научил. Искам да го постигаш лесно, по желание. По-късно ще запълниш ново място в съзнанието си, вече отворено. То ще бъде заето от умението да подлагаш на изпитание и да проверяваш по желание всичко от действителността и всяка действителност.

— Всичко ли, което правя сега… ще трябва да…

— Не. Можеш да започнеш с тренировка на мускулите. Кажи ми, в състояние ли си да движиш малкото пръстче на левия си крак например, без да мърдаш друг мускул?

— Малкото пръстче… — Тя забеляза снизходителното му изражение, докато се опитваше да мръдне кутрето си. След минута момчето започна да гледа втренчено. Пот изби по челото му. После от него се изтръгна тежка въздишка:

— Не мога да го направя.

— Разбира се, че можеш — възрази Джесика. — Просто ще го научиш. Ще се сприятелиш с всеки мускул в тялото си. Ще познаваш своите мускули така, както познаваш ръцете си.

Той преглътна тежко, осъзнавайки трудността на подобна перспектива. После каза:

— Какво правиш с мен? Какви са плановете ти?

— Искам да се промениш до пълна освободеност по отношение на заобикалящия те свят — отвърна тя. — Ще станеш това, което е най-дълбокото ти желание.

Фарад’н се замисли за миг над думите й.

— Всичко, което желая?

— Да.

— Това е невъзможно!

— Възможно е, стига да се научиш да контролираш желанията си, както контролираш реалността — обясни Джесика и си каза: Ха сега! Нека неговите аналитици се потрудят. Те ще дадат съвет за предпазливо одобрение, но Фарад’н ще направи една стъпка по-близо до осъществяването на това, с което аз всъщност съм се заела.

Момчето потвърди нейното предположение с думите:

— Едно е да кажеш някому, че ще осъществи своето най-съкровено желание, съвсем друго е то наистина да се осъществи.

— Стигна по-далече, отколкото предполагах — рече Джесика. — Обещавам ти, че ако изпълниш тази програма за обучение, ще станеш мъж, който може напълно да се довери на себе си. Каквото и да правиш, то ще се получава, защото ще е това, което искаш да направиш.

И нека някои ясновидец се опита да надзърне — помисли тя.

Фарад’н се изправи и изразът на лицето му, когато погледна към нея, бе изпълнен не само с топлина, а и с някакво подобие на приятелство:

— Знаеш ли, че ти вярвам. Да пукна, ако разбирам защо, но ти вярвам. И няма да кажа нито дума за другото, което си мисля.

Джесика внимателно го наблюдаваше в гръб, докато той излизаше от нейната спалня. Угаси светоглобусите и отново легна.

Фарад’н се бе оказал достатъчно хитър. Едва не й намекна, че е започнал да разгадава плана й, но това не му пречи да се присъедини към него по свое собствено желание.

Почакай, докато почне да разбира и личните си чувства — помисли тя. След това се отпусна, за да се върне към съня. Знаеше, че утрешният ден ще бъде изпълнен с досадата и безпокойството на всекидневните случайни срещи с обитателите на двореца които непрекъснато задаваха уж безобидни въпроси.