Франк Хърбърт
Децата на Дюн (41)

„Не една и две сили искаха да контролират близнаците Атреидски, а когато бе оповестена смъртта ни Лито, процесите на заговори и контра-заговори набраха допълнителна мощ. Обърнете внимание на мотивите и техните съотношения: Сестринството се страхуваше от Алая — жертва на абоминацията, но все още обект на интерес поради генетичната характеристика на атреидите. Църковната йерархия на Аугаф и Хадж виждаше единствено властта, скрита в контрола над наследницата на Муад’Диб. ПОСИТ жадуваше за врата към богатството на Дюн. Фарад’н и неговите сардукари търсеха обратен път към славата на династията Корино. Космическото сдружение се боеше от уравнението Аракис — мелиндж, тъй като без подправката щурманите му бяха обречени да не пътуват. Джесика желаеше да възстанови пораженията от своето неподчинение на «Бин Джезърит». И само малцина се бяха досетили да попитат близнаците за техните планове, преди да бе станало твърде късно.“

 

Из Книгата на Креос

Почти веднага след вечерята Лито зърна някакъв човек да излиза от входната арка на неговата стая и мисълта му го последва. Коридорът бе открит и момчето можеше да види какво става там — три жени с несрещана често изтънченост на дрехите, които ги причисляваха към контрабандистите, пренасяха кошници с подправка. Мъжът, след когото тръгна мисълта на Лито, не би могъл да бъде друг — тъй като се движеше като Стилгар — освен един много по-млад Стилгар.

Странна беше тази разходка на мисълта му. Времето изпълваше неговото съзнание подобно на звездна сфера. Съумя да зърне безгранични времепространствени дялове, но трябваше да се движи бързо в собственото си бъдеще, преди да узнае точно в кой миг остава да лежи плътта на тялото му. Неизброимите лица на паметите-спомени от други животи се надигаха и отдръпваха, ала сега те бяха в неговата власт. Напомняха вълни на бряг, но ако се вдигнеха прекалено високо, той бе в състояние да заповяда оттеглянето им, изоставяйки царствения Харум.

От време на време Лито се заслушваше в спомените от други животи в паметта си. Един от тях издигаше глава като суфльор над сцената, подавайки подсещащи реплики за поведението му. Баща му също го посети по време на разходката на мисълта и рече: „Ти си дете, което иска да бъде мъж. А когато станеш мъж напразно ще търсиш детето, което си бил.“

Той чувстваше тялото си непрекъснато тормозено от бълхите и въшките в зле поддържания сийч. Нито един от прислужниците, внасящи обилно напоената с подправка храна, не показваше, че гадинките го безпокоят. Дали тези люде бяха имунизирани, или просто бяха живели прекалено дълго тук и паразитите вече не им пречеха?

Кои ли бяха хората, събрани около Гърни? Как бяха стигнали дотук? Това ли беше Джакуруту? Многопластовите памети в него предлагаха отговори, които той не харесваше. Всички бяха грозни, а Гърни — най-грозен от всички. Под невзрачната повърхност обаче се долавяше дремещо в очакване съвършенство.

Една част от него съзнаваше, че е принудително обвързана с обилни дози мелиндж във всяко ядене. Детското тяло се опитваше да се бунтува, но в личността му вилнееше присъствието на памети от други животи, пренесени от хиляди космически цикли.

Мисълта се върна от разходката си, но той все още недоумяваше дали тялото му наистина бе останало на своето място. Подправката объркваше сетивата. Усети натиска на самоограниченията, струпали се срещу му като дългите бархани — материковите дюни от бледа, които бавно изграждаха подстъп до някоя огромна канара в пустинята. Един ден мънички струйки пясък щяха да потекат през билото на канарата, от другата й страна, следвани от още, и още… докато остане само пясъкът.

Но канарата отдолу лежеше на мястото си.

Моят транс продължава — помисли той.

Знаеше, че скоро ще стигне до разклона между живота и смъртта. Пазачите му го връщаха всеки път в унеса на подправката, недоволни от неговите отговори. И всеки път вероломният Намри чакаше с ножа си. Лито познаваше безброй минали и бъдещи дни, но все пак трябваше да разбере какво ще задоволи Намри… или Гърни Халик. Те очакваха нещо извън визиите. Кръстопътят на живота и смъртта примамваше Лито. Разбираше, че битието му трябва да има някакво присъщо само нему вътрешно значение, което го издига над обстоятелствата, съпътстващи виденията. Обмисляйки това изискване, долови, че вътрешното му съзнание е неговото истинско същество, а външната субстанция е трансът. Мисълта го ужаси. Не искаше да се връща обратно в сийча с бълхите, Намри и Гърни Халик.

Аз съм страхливец — помисли той.

Но страхливецът, дори и страхливецът, би могъл да загине смело. Къде бе този единствен жест, който отново щеше да възвърне целостта му? Как да се разбуди от транса и визията, за да премине във вселената, за която настояваше Гърни? Без такъв обрат, без разбуждане от безцелните видения изглеждаше сигурно, че ще умре в затвора на собствения си избор. Най-сетне имаше за какво да бъде сговорчив с тъмничарите си. Беше длъжен да почерпи мъдрост отнякъде, вътрешно равновесие, което да рефлектира от вселената и му възвърне познатата, даваща спокойствие сила. Едва тогава би могъл да търси Златната Пътека и да надживее кожата, различна от неговата собствена.

Отвън в сийча някой свиреше на балисет. С тялото си Лито почувства, че по всяка вероятност слуша тази музика в настоящето. Усети походното легло под гърба си. Чуваше музиката. Гърни свиреше на балисета. Ничии пръсти не можеха да се сравняват с неговото майсторство на изключително трудния инструмент. Свиреше стара песен на свободните, наричана хадит заради скритото повествование и гласа, който наставляваше за поведение, необходимо при оцеляването на Аракис. Песента разказваше историята на задълженията и заниманията на хората, обитаващи сийча.

Лито усети как музиката го пренася през някаква великолепна стара пещера. Виждаше жени да газят остатъци от подправката, ползвани за гориво, да пресичат подправка за ферментация, да събират нишки от подправката в тъкани. Мелинджът бе навсякъде в сийча.

Тези картини се появиха, когато той вече не можеше да прави разлика между музиката и людете от видението в пещерата. Воят и плясъците на тъкачен стан идваха от балисета. Вътрешният му взор различаваше тъкани от човешка коса, дългата козина на плъхове-мутанти, нишки от пустинен памук, както и дрехи от набръчканата тъкан на птичи кожи. Видя и училище в сийча. Екологичният език на Дюн прелиташе през ума му на крилете на музиката. Зърна кухнята, захранвана със слънчева енергия, а така също и дългото помещение, където изработваха и поддържаха влагосъхраняващите костюми в добро състояние. Видя и специалистите по метеопрогнозите, разчитащи измервателните пръти, току-що внесени от пясъка навън.

В един момент от пътуването някой му донесе храна; слагаше я с лъжица в устата му и придържаше със силна ръка главата. Знаеше, че и това възприятие е в реално време, но прекрасната игра на промени вътре в него не спираше.

В мига непосредствено след обилно напоената с подправка храна видя как профучава пясъчна буря. Движещите се в дъха на пясъка картини напомняха златни отражения в окото на нощна пеперуда, а собственият му живот бе сведен до лепкава следа на пълзящо насекомо.

В съзнанието му с възторг звучаха думи от Паноплия Профетикус: „Казано е, че няма нищо неизменно, нищо уравновесено, нищо трайно в цялата вселена; нищо не остава в едно състояние, а всеки ден и час носят промени.“

В някогашните времена на Мисионария Протектива са знаели какво вършат — помисли той. — Знаели са Заветните Цели. Знаели са как да манипулират хора и религии. Дори баща ми не им убягна, особено накрая.

Ето я нишката, която бе търсил. Лито я огледа. Усети как силата се връща обратно в тялото. Цялото му многолико същество се обърна и погледна към вселената. Той седна и се видя сам в тъмната стаичка с единствена светлина от външния коридор, където преди цяла вечност бе излязъл някакъв мъж и отнесъл потока на мислите му със себе си.

— Късмет за всинца ни! — извика Лито традиционния поздрав на свободните.

Гърни Халик се появи в свода на мястото на вратата; главата му се очертаваше като черен силует на фона на отблясъците от коридора.

— Донеси светлина — рече Лито.

— Искаш ли да продължим проверката?

— Не — изсмя се момчето. — Сега е мой ред да ви изпитам.

— Ще видим.

Халик се обърна и излезе, за да се върне след миг с блестящ син светоглобус в свивката на левия си лакът. Пусна го в стаичката и той се издигна над главите им.

— Къде е Намри? — попита Лито.

— Отвън, досами нас, и веднага мога да го повикам.

— Аха, Старият баща на вечността винаги чака търпеливо — кимна Лито.         Чувстваше се странно отпуснат и спокоен, спрял за миг на прага на разкритието.

— Защо нарече Намри с името, запазено за Шай-хулуд? — попита Халик.

— Неговият нож е зъб от червей. Следователно той е Старият баща на вечността.

Гърни тъжно се усмихна, но запази мълчание.

— Все още чакаш, преди да дадеш окончателната си оценка — продължи Лито. — А няма как да обмениш информация. Приемам, че е така, без да правя изводи. Все пак не можеш да поискаш от вселената да бъде точна.

Шум от триене на тъкан зад Халик предупреди за идването на Намри. Влезлият спря на половин стъпка от лявата страна на Гърни.

— Аха, лявата ръка на безусловно прокълнатото — изтърси момчето.

— Глупаво е да си правиш шеги с Безкрайното и Абсолюта — изръмжа свободният, поглеждайки изкосо към Халик.

— Хей, ти да не си Бог, та призоваваш абсолютните истини — невъзмутимо попита Лито. Но вниманието му бе съсредоточено към Халик. Крайната присъда щеше да дойде оттам.

Двамата мъже го гледаха внимателно, без да кажат нито дума.

— Всяка присъда се люшка на ръба на грешката — поясни той. — Претенцията за върховно познание е абсурд. А и самото познание е несекващо приключение на тънката граница на несигурността.

— Каква игра на думи разиграваш? — попита Халик.

— Остави го да говори — обади се Намри.

— Играта, която той започна с мен — каза Лито и видя как главата на стария свободен кимва в знак на потвърждение. Със сигурност бе разпознал играта на въпроси и отговори. И Лито допълни:

— Нашата сетивност е винаги поне на две равнища.

— Баналност и послание — вметна Намри.

— Отлично! — каза Лито. — От теб получавам баналности, а ти пращам послание. Виждам, чувам, откривам миризми, докосвам; долавям промени в температурата и вкуса. Чувствам как тече времето. Мога да взимам и мостри от емоционално естество. Ммммм! Направо съм щастлив. Разбираш ли, Гърни? А ти, Намри? В живота на човека няма никаква загадка. И не става дума за решаването на задача, а за придобиване на опит в една действителност.

— Момче, играеш с търпението ни — каза свободният. — Тук ли искаш да се простиш с живота си?

Халик протегна възпиращо ръка.

— Преди всичко, не съм момче — натърти Лито. Направи знака с юмрук до дясното си ухо. — Ти няма да ме убиеш. Вече инвестирах един воден товар(*).

Намри изтегли наполовина кристалния нож от ножницата и отсече:

— Не ти дължа нищо!

— Бог създаде Аракис, за да подготвя вярващия — отвърна Лито. — Аз не само ви показах своята вяра, но и ви накарах да осъзнаете собственото си съществуване. Животът изисква спор. Бяхте принудени да разберете — чрез мен!, — че вашето реално съществуване се различава от това на всички останали. И така, вие знаете, че сте живи.

— Опасно е някой да демонстрира неуважение към мен — каза предупредително Намри. Кристалният му нож все още бе изтеглен до половината.

— Да, но непочтителността е най-необходимата съставна част на религията — отвърна спокойно Лито. — Да не говорим за важността й във философията. Незачитането е единственият път, оставен ни, за да подложим на тест вселената.

— И така, ти мислиш, че разбираш вселената? — попита Халик и се отдръпна на известно разстояние от Намри.

— Дааа… — провлече свободният. В гласа му просто вонеше на гибел.

— Вселената може да бъде разбрана единствено от вятъра — каза Лито. — За разума няма огромно кресло в мозъка, та да го заеме. Съзиданието е откритие. Бог ни е открил в празното, защото сме се движели на фона на среда, която Той вече е познавал. Стената се оказала празно пространство. После започнало движението.

— Играеш си на жмичка със смъртта — предупреди го Халик.

— Но вие и двамата сте мои приятели — продължи Лито и се обърна към Намри: — Когато предлагаш някому да стане приятел на твоя сийч, не поднасяш ли в жертвоприношение ястреб и орел? И нима това не е отговорът „Накрая Бог изпраща на всеки човек такива ястреби, такива орли и такива приятели“?

Ръката на Намри се отдръпна от ножа. Острието се върна на мястото си в ножницата. Свободният гледаше Лито с широко отворени очи. Всеки сийч имаше таен ритуал за посвещаване в приятелство, а тук бе прозвучала специално подбрана част от него.

— Това ли ще е мястото на твоя край? — попита Халик.

— Гърни, знам какво искаш да чуеш от мен — каза Лито, наблюдавайки смяната на надежда и подозрение по грозното лице. После докосна гръдта си: — Това дете никога не е било дете. Баща ми живее в мен, но аз съм различен от него. Ти си го обичал, а той е бил неустрашим мъж, чиито дела заливат високи брегове. Той искаше да приключи цикъла на войните, но без да вземе предвид движението на вечността, изразено от живота. Това е Раджия! Намри знае. Нейните движения са видни за всеки смъртен. Пазете се от пътеки, които сближават предстоящи възможности. Такива пътеки ви отклоняват от вечността в смъртоносни капани.

— Какво искам да чуя от тебе? — попита Халик.

— Просто си играе с думите — обади се Намри, но в гласа му се долавяше силно колебание.

— Съюзявам се с Намри срещу баща ми — каза Лито. — А той отвътре се обединява с нас срещу онова, което направиха от него.

— Защо? — запита Халик.

— Защото донесох на човешкия род amor fat — акта на върховната самооценка. В тази вселена избирам да се обединя срещу всяка сила, която унищожава хората. Гърни! Гърни! Ти не си роден и възпитан в пустинята. Плътта ти не познава истината, за която говоря. Но Намри знае. На открито всяка посока е не по-лоша от останалите.

— Все още не разбирам какво трябва да чуя — изръмжа Халик.

— Той говори за войната и срещу мира — рече свободният.

— Не е вярно — каза Лито. — И баща ми не е говорил срещу войната. Но виж какво сториха с него. В тази Империя мирът има само едно значение. А то е поддържането на определен начин на живот. Нареждат ви да бъдете доволни. Животът трябва да е еднакъв на всички планети и то такъв, какъвто е на Аракис. Основният обект на проучванията на жреците е да намерят правилните форми на поведение у хората. И с тази цел си служат с думите на Муад’Диб. Намри, доволен ли си?

— Не — беше студеният отговор, дошъл като спонтанна реакция.

— Не богохулстваш ли?

— Не, разбира се!

— Но не си доволен. Виждаш ли, Гърни? Намри ни го доказва. Всеки въпрос, всеки проблем има повече от елин правилен отговор. Монолитът е нестабилен. Тогава защо искаш от мен да кажа единственото правилно нещо? Такава ли ще бъде мярката на твоята абсурдна присъда?

— Ще ме принудиш да те очистя, тъй ли? — попита Халик и в гласа му се долавяше неописуема мъка.

— Не, ще те съжаля — отвърна Лито. — Прати съобщение на баба ми, че ще съдействам. Сестринството може и да съжалява за моето сътрудничество, но един Атреидски дава думата си.

— Някой гадател трябва да провери — рече Намри. — Тези атреиди…

— Той ще има възможността да каже пред баба си това, което следва да бъде казано — поясни Халик. После кимна с глава към коридора.

Свободният се спря, преди да излезе, и погледна към Лито:

— Моля се да не сме сбъркали, оставяйки го жив.

— Вървете, приятели — рече Лито. — Вървете и помислете.

След като двамата мъже си отидоха, той се отпусна по гръб, усещайки с тялото си студеното походно легло. Движението накара мислите му да се завъртят в крайчеца на неговото претоварено от подправка съзнание. В същия миг видя планетата — всички села, градчета, градове, пустинните райони и местата с насаждения. Всевъзможните форми, които с все сила се блъскаха в поредната му визия, внасяха лични взаимоотношения в смесицата от съставни елементи в себе си и извън тях. Виждаше структурите на имперското общество, отразени във физическите структури на планетите и техните общности. Също като на разгърнало се гигантско изображение съзерцаваше картината на това, което трябваше да бъде — прозорец към невидимите части на обществото. Проумя, че всяка система има подобен прозорец. Дори системата, съставена от него и неговата вселена. Започна да се взира в прозорците — същински воайор в космоса.

Ето, това търсеха баба му и Сестринството! Вече го знаеше. Съзнанието му потече на ново, по-високо ниво. Чувстваше миналото, прекарано в собствените му клетки и паметите-спомени от други животи, в архетиповете, които обитаваха неговите предположения, в митовете, притискащи го отвсякъде, в езиците и в техния праисторически детрит^[1] Събрани бяха всички форми от човешкото и предхождащото го минало, всички животи, преминали под неговата заповед — най-сетне интегрирани без остатък. А той самият се чувстваше като нещо, уловено в отлива и прилива на нуклеотидите. На екрана на вечността той беше протозоично^[2] същество, чието раждане и смърт протичаха практически едновременно, но все пак оставаше както в безкрая, така и протозоонен — създание на молекулярните памети.

Ние, хората, сме форма на колония от организми! — помисли Лито.

Те търсеха неговото съдействие. Обещанието за сътрудничество отложи допълнително намесата на ножа на Намри. Чули този призив, двамата започнаха да се оглеждат за лечител.

Няма да им осигуря обществен ред по начина, по който те го очакват!

Гримаса изкриви устните му. Знаеше, че не е така несъзнателно зъл и отмъстителен като баща си — с деспотизъм в единия край и робство в другия — дори светът тук да се молеше за онези „добри стари дни“.

Неговият баща се обади, опипвайки внимателно почвата, тъй като не можеше да настоява за внимание, а само да моли за изслушване.

„Не — отговори му Лито. — Ще им предоставим разнообразни проблеми, които да поддържат мисълта им действена. Съществуват множество начини за бягство от опасността. Как ще разберат, че съм опасен, освен ако не се сблъскват със сина ти в продължение на хиляди години? Да, тате, който си в мен, ще им предложим доста въпросителни.“