Франк Хърбърт
Децата на Дюн (40)

„О, Пол. О, ти, Муад’Диб, махди на всички хора, издишваш, и от теб полита стихиен ураган.“

 

Песен за Муад’Диб

— Никога! — възкликна Ганима. — Ще го убия още в нашата брачна нощ.

Говореше с язвително упорство, което досега бе устояло на всички придумки. Алая и нейните съветници настояваха до полунощ, създавайки пълен безпорядък в царските покои, а съветниците се сменяха едновременно с ястията и питиетата. Целият храм и стоящият редом замък кипяха от чувството на безсилие и липсата на взети решения.

Ганима бе седнала удобно в зелено люлеещо се кресло в собствените си помещения, по-точно в голяма стая с бронзовокафени стени, които имитираха цвета на скалата в сийча. Таванът беше кристален и проблясваше със синя светлина, а подът — от черно оцветена теракота. Мебелите бяха малко: неголяма писмена маса, пет люлеещи се кресла и тясно походно легло по модела на свободните, разположено в ниша. Ганима носеше роба с жълтия цвят на траура.

— Ти не си независима личност, която урежда изцяло собствения си живот — повтори Алая може би за стотен път. Малката глупачка ще го осъзнае рано или късно. Трябва да потвърди, че приема годежа, предложен от Фарад’н. Длъжна е! Дори и да убие после избраника си, годежът изисква официално потвърждение според обичая на свободните.

— Той лиши от живот брат ми — каза Ганима, упорито държаща се за единствения аргумент в своя защита. — Всички го знаят. Свободните ще плюят при споменаването на името ми, ако се съглася.

Именно тази е една от причините, заради които трябва да приемеш — помисли Алая. И възрази:

— Направи го майка му. Той затова я изгони. Какво повече искаш от него?

— Кръвта му — отвърна момичето. — Фарад’н е от династията Корино.

— Но се отрече от майка си — възпротиви се отново Алая. — Защо се тревожиш за сганта на свободните? Те ще приемат онова, което им наредим да приемат. Гани, мирът в Империята зависи и изисква…

— Няма да се съглася — прекъсна я Ганима. — Не можете да обявите годежа без мен.

Ирулан, влязла в стаята, докато тя говореше, погледна въпросително към спорещите и двете съветнички, стоящи обезсърчени наблизо. Видя как Алая вдигна възмутено ръце и се отпусна рязко в един стол срещу Ганима.

— Ирулан, обясни й ти — каза Алая.

Принцесата придърпа едно от креслата и седна.

— Ти си от Корино, Ирулан — рече предупредително Ганима. — Не предизвиквай съдбата, като се залавяш с мен.

Тя се изправи, прекоси помещението до походното си легло и седна на него с кръстосани крака, отвръщайки на погледа на жените. Видя, че Ирулан е облечена в черна аба в тон с тази на Алая, а качулката й беше отметната назад, за да открие нейната златиста коса, сресана според изискванията на траура и още по-блестяща от жълтата светлина на плаващите светоглобуси, които осветяваха стаята.

Принцесата погледна към Алая, изправи се и отиде точно пред Ганима.

— Гани, щях да се самоубия, ако това можеше да разреши нещата. Фарад’н носи моята кръв, както ти любезно подчерта. Но не забравяй, че имаш задължения, които стоят много по-високо от връзката ти със свободните…

— Не ми казваш нищо по-различно от това, което чувам от скъпоценната си леля — прекъсна я язвително Ганима. — Кръвта на брат ми не може да се отмие. Това е нещо повече от афоризъм на свободните.

Ирулан стисна устни и подхвана:

— Фарад’н държи баба ти в плен. Същото важи и за Дънкан, и ако ние…

— Не ми се нрави начинът, по който се представят нещата — безцеремонно се намеси Ганима, гледайки покрай Ирулан и Алая. — Дънкан умря, за да не позволи на враговете да пленят баща ми. Може би новият гола-ментат не е същият като…

— Дънкан бе натоварен да защитава живота на баба ти! — извика Алая, завъртайки се в стола си. — Доволна съм, че той избра единствения начин да го направи. И помисли: Дънкан, Дънкан! Не това се очакваше от тебе.

Ганима, доловила отсенките на двуезичие в гласа й, застана пред леля си.

— Лъжеш, Божествена утробо. Разбрахме за сблъсъка ти с баба ми. Какво те е страх да кажеш за нея и за драгоценния си Дънкан?

— Всички чухте моите думи — рече Алая и усети бодването на страха. Прецени, че умората е причина за невниманието й. Тя също стана и добави: — Което знам, знаеш го и ти. — После се обърна към Ирулан: — Потруди се с нея. Трябва да я накараме да…

Ганима я прекъсна с груба ругатня на свободните, прозвучала шокиращо от невръстните й устни.

— Мислите ме за малко дете — заяви тя във внезапно настъпилото мълчание, — което в крайна сметка все пак ще приеме, тъй като разполагате с достатъчно години, за да поработите върху ми. Поразсъждавай малко, божествена регентко! Знаеш повече от другите за времената, които са заключени в мене. Ще слушам тях, а не теб.

Алая с мъка потисна гневен и язвителен отговор и се вгледа изпитателно в племенничката си. Абоминация? Какво бе това дете? Нов страх от Ганима започна да нараства у нея. Дали бе направила личния си избор с всички животи, идващи при предроденото?

— Има достатъчно време, за да те убедим — каза тя.

— А за мен е останало само колкото да видя кръвта на Фарад’н, стичаща се по ножа ми — отвърна Ганима. — Бъди сигурна. Ако останем насаме с него, единият от двама ни ще умре.

— Може би мислиш, че обичаш брат си повече от мен? — попита Ирулан. — Правиш се на глупачка! Бях майка за него, така, както и за тебе. Аз…

— Никога не си го познавала — процеди Ганима. — Всички вие, с изключение на многообичната ми леля, понякога упорито ни смятате за деца. Вие сте глупаците! Леля ми знае! Вижте я как бяга от…

— Не бягам от нищо — рече Алая, обърна гръб и се вгледа в двете амазонки, които се преструваха, че не чуват нищо от спора. Очевидно бяха отстъпили пред Ганима. Може би дори й съчувстваха. Алая ядно им нареди да излязат от стаята. Зърна облекчение по лицата им, докато изпълняваха заповедта.

— Бягаш — настоя Ганима.

— Избрах начин на живот, който ми е приятен и ми подхожда — каза леля й, обръщайки се, за да я погледне. Продължаваше да седи с кръстосани крака на походното легло. Възможно ли беше да е направила този ужасен компромис? Постара се да открие белези за това, но не успя да намери нищо издаващо я. После се запита: Видяла ли го е в мен? Би ли могла?

— Страхуваш се да бъдеш прозорец за цялото множество — обвини я Ганима. — Но си предродена и ние го знаем. Съзнателно или не, ти си тяхната витрина. Не можеш да ги лишиш от себе си. После помисли: Да, познавам те, абоминация. Навярно и аз ще стигна там, където си ти, но засега мога само да те жаля и презирам.

Между Ганима и Алая увисна тишина, почти осезаема, звучаща тревожно за бин-джезъритската школовка на Ирулан. Тя погледна от едната към другата и запита:

— Защо се умирихте така изведнъж?

— Току-що ми хрумна нещо, което трябва да обмисля — отвърна Алая.

— Приятно мислене, драга лельо — усмихна се подигравателно Ганима.

Алая, потискайки пламъка на гнева, подсилен от умората й, каза:

— Достатъчно! Остави я да помисли. Може би ще се вразуми.

Ирулан също стана.

— Гани, преди да си тръгнем, искаш ли да чуеш следното послание от Фарад’н? Той…

— Не! — отряза Ганима. — Отсега нататък престанете да ме назовавате с това смешно умалително име. Гани! То само подсилва грешното предположение, че съм дете, на което можете…

— Защо двете с Алая отведнъж се умирихте? — повтори предишния си въпрос принцесата, но с внимателна модулация на Гласа.

Ганима отметна главата си назад, избухвайки в смях:

— Ирулан! Нима ще си служиш с Гласа срещу мен?

— Какво? — слиса се запитаната.

— Опитваш се да учиш кокошката как се снасят яйца.

— Да уча… кое? — отново не разбра принцесата.

— Самият факт, че си спомням израза, а ти дори не са го чувала, трябва да те накара да се замислиш — отбеляза Ганима. — Това е стар идиом, който често се използва в „Бин Джезърит“. Ако и този факт не те смири, задай си въпроса, какво са мислили родителите ти, когато са те нарекли Ирулан. А защо не Руинал^[1]?

Независимо от трениралото си самообладание, принцесата се изчерви:

— Ганима, опитваш се да ме предизвикаш.

— А ти се опитваш да си служиш с Гласа срещу мен. Срещу мен! Спомням си първите човешки опити в тази посока. Спомням си оттогава, разрушителко. А сега, махайте се и двете.

Алая, заинтригувана от подсказваното внушение, което прогони умората й, каза:

— Гани, хрумна ми нещо, дето би могло да те накара да вземеш друго решение.

— Престанете с това Гани! — откликна с обиждащ смях момичето и продължи: — Помислете за миг! Ако искам да убия Фарад’н, ще трябва да съчетая действията си с вашите планове. Предполагам, че сте го предвидили. Пазете се от Гани, когато се показва хрисима. Толкова. Бях напълно откровена с вас.

— Така и се надявах — кимна Алая. — Но ако ти…

— Братовата кръв не може да се отмие — невъзмутимо продължи Ганима. — Как ще се изправя пред любимите ми свободни, ако изменя на повелята „Никога не прощавай, никога не забравяй“. Не го ли казва нашият катехизис? Сега ви предупреждавам, че ще заявя публично: не можете да ме сгодите за Фарад’н. Би ли го повярвал човек, който ме познава? Самият Фарад’н няма да го направи, а свободните, след като чуят за подобен годеж, ще се подсмихват под мустак и ще кажат: „Гледай, гледай! Как го примамва в капана.“ Ако вие…

— Това не ме изненадва — прекъсна я Алая, заставайки близо до принцесата. Беше забелязала, че Ирулан потъва в шоково мълчание, след като разбра накъде върви разговорът.

— И така, аз го примамвам в капан — продължи Ганима. — Ако го искате, съгласна съм, но той може и да не се хване. Щом годежът ви е необходим като монета без покритие, с която да откупите баба ми и скъпоценния Дънкан, нека да стане. Вие поемате всичко. Откупете ги. Обаче Фарад’н си е мой. Него ще убия лично.

Ирулан рязко се обърна към Алая, преди тя да успее да отговори.

— Слушай! Ако се върнем към казаното преди…

Прекъсна се за миг, докато Алая мислеше с усмивка за предстоящия гняв на Големите династии във връзка с класовите разграничения, разрушителните последствия за честта на атреидите, погубеното упование в религията — все едри и дребни тухлички, които щяха да се сринат…

— Всичко застава срещу нас — не се примиряваше Ирулан. — Цялата вяра в пророческата мисия на Пол ще бъде разрушена. Тя… Империята…

— Кой би дръзнал да се усъмни в правото ни да решаваме кое е необходимо и кое не? — спокойно попита Алая. — Ние сме тези, които разграничаваме доброто и злото. Трябва само да известя…

— Не можеш да го направиш! — остро протестира принцесата. — Паметта на Пол…

— …е само един от инструментите на църквата и държавата — довърши вместо нея Ганима. — Ирулан, спри да говориш глупости.

Момичето докосна кристалния нож на кръста си и погледна към Алая.

— Подцених мъдрата си леля. Жалко за всичко свято в империята на Муад’Диб. Наистина сбърках по отношение на теб. Подмами Фарад’н, щом желаеш.

— Това е безразсъдство — умолително възкликна Ирулан.

— Ганима, съгласна ли си с годежа? — попита Алая, без да й обръща внимание.

— Само при моите условия — отвърна Ганима, без да сваля ръката си от кристалния нож.

— Оттеглям се от целия замисъл — заяви принцесата като разтърси длани, сякаш отблъскваше нещо от себе си. — Исках истински годеж, който да излекува…

— Раната, нанесена ти от мен и Алая, ще зарасне много по-трудно — каза Ганима. — Водете го бързо, ако ще идва. И сигурно ще го направи. Би ли заподозрял дете на моите невръстни години? Нека подготвим официалната церемония така, че присъствието му да е задължително. И нека бъде предвидена възможност да остана насаме с него. Само една-две минути…

Ирулан потръпна при току-що представеното доказателство, че Ганима продължава да принадлежи без остатък на свободните; макар и още дете, тя не се различаваше по нищо от възрастните с тяхната ужасна кръвожадност. Дори невръстните рожби на пустинята бяха приучвани да убиват ранените на бойното поле, а жените временно се освобождаваха от всекидневните им задължения, за да съберат труповете и да ги довлекат до дестилационните инсталации. И Ганима, която беше също такова дете, трупаше ужас след ужас с осъзнатата зрелост на своите думи, с древната вендета, събрана като в аура около нея.

— Готово — каза Алая, удържайки с мъка гласа и мимиката си, за да не издадат нейното ликуване. — Ще приготвим официалната годежна харта. Свидетели на подписването ще бъдат представители на Големите династии. Фарад’н няма да се усъмни…

— Ще се усъмни, но ще дойде — рече Ганима. — Ще води и охрана. Дали ще се опитат да го пазят и от мен?

— В името на любовта към всичко, което Пол искаше да направи — възнегодува Ирулан, — нека поне наредим работите така, че смъртта му да прилича на нещастен случай или на резултат от умишлено нападение…

— Ще се радвам, когато покажа окървавения си нож на своите братя по вяра — прекъсна я Ганима.

— Алая, умолявам те — продължи принцесата. — Откажете се от прибързаното безумие. Обявете канли(*) срещу Фарад’н, нещо което…

— Няма да настояваме за официална вендета срещу него — възрази Ганима. — Но цялата Империя знае какво би трябвало да чувстваме. — Тя посочи ръкава на своята роба. — Носим жълтото на траура. Щом го сменя с черното на сгодена, ще заблудим ли някого?

— Моли се то да заблуди Фарад’н и представителите на Големите династии, които ще поканим на…

— Всички пристигнали ще се обърнат срещу ви — каза Ирулан. — Добре го знаете!

— Чудесно! — възкликна Ганима. — Лельо, подбери поканените с нужното внимание. Трябва да бъдат от онези, които без угризение ще отстраним по-късно.

Принцесата отчаяно вдигна нагоре ръце, обърна се и почти избяга от стаята.

— Нареди да я следят отблизо, за да не предупреди племенника си — рече Ганима.

— Не се опитвай да ме учиш как се прави заговор — иронично се подсмихна Алая. — Тя се обърна и последва Ирулан, но с по-бавна крачка. Стражата отвън и очакващите я съветнички бяха засмукани от устрема й също като песъчинки, попаднали във въртопа на излизащ на повърхността пясъчен червей.

Ганима с облекчение поклати глава след затварянето на вратата, мислейки: Точно както очаквахме с горкия Лито. По дяволите! По-добре тигърът да бе убил мен, а не него.