Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Дюн (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Children of Dune, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 48гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
kpacko(2007)

Издание:

ФРАНК ХЪРБЪРТ

ДЕЦАТА НА ДЮН

ИК „БАРД“ ООД, 2004

 

Първото издание е на 2 части. Изд. Аргус, София. Биб. Фантастика No.15 и 16 от 1995 и 1996 год.

 

Frank Herbert

Children of Dune

1976

История

  1. —Добавяне на анотация

„След приключването на следващия етап в подготовката ти като ментат, ще овладееш методите на интегрирана комуникация или цялостно предаване на информацията. Това представлява оформяща функция, която ще наслои вериги с данни в твоето съзнание, решавайки въпроса с усложненията и огромното количество подаден материал посредством методите на индекс-каталога, които ти вече владееш. Твоето първоначално затруднение ще се заключава в пределните напрежения, произтичащи от дивергентния сбор на незначителни подробности/данни с тясно специализирана тематика. Внимавай, вече си предупреден. Без интегрирането ще бъдеш всмукан и погълнат от Проблема на Бабел — нашето определение за повсеместните и непреодолими опасности, които водят до съставянето на погрешни комбинации от иначе вярна информация.“

 

Наръчник на ментата

Звукът от триещи се една о друга тъкани Лито долови като проблясъци на съзнание. Изненада се от необикновено фината настройка на сетивата си, след като мигновено разпозна тъканите с помощта на звука — комбинация от триенето на робата на свободен и грубите завеси на вратата. Извърна се по посока на шума. Идваше от коридора, където Намри излезе преди няколко минути. С обръщането си видя своя ловец. Беше същият човек, който го плени — същата ивица тъмна кожа над маската на влагосъхраняващия костюм и същите очи-свредели. Мъжът вдигна ръка, измъкна тръбичката от ноздрите си и с ловко движение наведе маската, като същевременно отметна качулката си назад. Още преди да зебележи белега, оставен от камшик от мастилена лоза върху челюстта на мъжа, Лито го позна. Нямаше място за грешка — тази тромава грамада, преливаща от човечност, този воин-трубадур можеше да бъде само Гърни Халик!

Момчето сви ръцете си в юмруци, поразено от шока на откритието си. Нито един от дългогодишните придворни и служители на атреидите не беше по-предан. И никой друг не го бе надвивал при бой със защитно поле. Първият довереник и учител на Пол.

И слугата на лейди Джесика.

Вече видяното и последвалите го факти сякаш заляха мозъка на Лито. Гърни бе ловецът, който го хвана. Гърни и Намри бяха сътворили заедно заговора. Ръката на Джесика също се бе намесила.

— Разбрах, че си имал среща с Намри — започна Халик. — Трябва да му вярваш, млади ми господине. Призован е да изпълни една-единствена функция. Той е човекът, който може да те убие, ако се наложи.

Лито почти несъзнателно използва интонацията на баща си:

— И така, Гърни, ти си се присъединил към моите врагове! Никога не съм помислял…

— Дечко, не ми излизай с дяволски номера — прекъсна го Халик. — Не ми действат. Аз изпълнявам нарежданията на твоята баба. Възпитанието ти бе планирано до последната подробност. Именно тя одобри моя подбор по отношение на Намри. Всичко, което ще последва, макар и външно болезнено, е по нейно нареждане.

— И какво е наредила Джесика?

Халик вдигна ръка от гънките на своята роба, в която държеше спринцовка, ползвана от свободните — груба, но вършеща добра работа. Прозрачната тръбичка бе заредена със синя течност.

Лито се дръпна назад в леглото, ала каменната стена го спря. В същия момент влезе Намри и застана до Халик с ръка върху кристалния нож. Двамата изцяло препречваха единствения изход.

— Виждам, че разпозна екстракта от подправка — рече Гърни Халик, — Момко, ще трябва да извършиш пътуването на червея. Длъжен си да го направиш. В противен случай онова, което дръзна да стори баща ти и което ти не посмя, ще ти тежи до края на дните ти.

Лито отрицаващо поклати глава, без да каже нищо. Двамата с Ганима знаеха, че именно това бе единственото, което можеше да ги съкруши. Гърни се оказа невежа и глупак! А Джесика… Той долови присъствието на баща си в животите-памети. Изплува в мислите му, опитвайки се да неутрализира неговите защитни механизми. Искаше да изкрещи от нанесеното оскърбление, но не успя дори да помръдне устни. Точно това беше безсловесното, от което най-много се боеше съзнанието му на предроден. Трансът на предварителното познание, прочитането на предопределеното бъдеще с цялата му ужасна неотменимост. Джесика със сигурност не би могла да заповяда подобно изпитание за собствения си внук. Но присъствието й придоби застрашителни размери в мислите му и ги изпълни с доводи, че това е самата истина. И молитвата срещу страх дойде на мястото си със своята позната монотонност: „Не бива да се страхувам. Страхът погубва разума. Страхът е онази низка смърт, която носи пълно унищожение. Аз ще се изправя с лице срещу моя страх. Ще му позволя да мине по мен и през мен. А когато отмине…“

С груба ругатня Лито понечи да се защити, опита се да се нахвърли върху двамата мъже, извисили се над него, но мускулите му отказаха да се подчинят. Сякаш вече попаднал в унеса на транса, той видя как ръката на Халик се движи и иглата приближава. Отраженията на един от светоглобусите се разискриха в синята течност. Приспособлението докосна лявата му ръка. Прониза го болка, разтърсила го чак до мускулите на врата, и после избухна в главата му.

Внезапно Лито видя млада жена, седнала пред грубо построена колиба в светлика на зората. Тя бе застанала точно пред него и печеше кафеени зърна до тъмнорозово, прибавяйки кардамон и мелиндж. Гласът на ребека[1] отекваше някъде зад нея. Музиката продължаваше да звучи с леко кънтене, докато най-после влезе в главата му, все тъй ехтяща. Заля цялото му тяло и той се почувства голям, много голям, а вътре в него вече нямаше нищо детско. И кожата му не беше неговата. Това усещане изглеждаше странно познато! Кожата не беше същата… Топлина заля тялото му. Внезапно, както бе дошло и първото видение, той се озова в непрогледен мрак. Беше нощ. Звезди като същински дъжд от жарава падаха на кратки пориви от искрящия космос.

Част от него знаеше, че няма път за бягство, но той все още се опитваше да се съпротивлява, докато най-сетне се намеси гласът на баща му: „Аз ще те пазя по време на транса. Другите вътре в теб не ще те овладеят.“

Вятър повали Лито, претъркаля го със съсък, заливайки го с прах и пясък, режейки ръцете и лицето му и раздирайки дрехите, краищата на които плющяха подобно на камшици от вече ненужна тъкан. Но той не почувства болка и видя, че порезните рани заздравяваха с бързината на тяхната поява. Вятърът продължи да го търкаля. А кожата му отново не беше неговата собствена.

Ще се случи! — помисли Лито.

Мисълта дойде отдалече, сякаш и тя не бе негова, също като кожата му.

Видението го погълна. Разгърна се в стереологична памет, разделяща минало и настояще, бъдеще и настояще, бъдеще и минало. Всяко отделяне се смесваше в триочен фокус, който той чувстваше като многоразмерна релефна карта на собственото си присъствие в бъдещето.

Времето е мярка на пространството — помисли Лито, — също както и далекомерът, но самото измерване ни затваря в мястото, което измерваме.

Почувства как трансът се усилва. Усещането беше подобно на увеличаване на вътрешното осъзнаване, погълнато от самоидентичността си; посредством него той осъзнаваше и собствената си промяна. Това беше изживявано Време и сега Лито бе в състояние да спре всеки миг. Отломъци от памети — бъдещи и минали — го заливаха. Съществуваха като непрестанно менящи се отражения, а паметта му действаше подобно на прожектор, който улавяше отломъците и ги осветяваше, но в никакъв случай не бе в състояние да спре безкрайния им танц и промяната, възправяща се пред погледа му.

Тъкмо това бяха планирали те двамата с Ганима, но сега присъствието на прожектора го измъчваше. Усещаше като болка реалността на визията. Неподлежащата на обсъждане неизбежност принуждаваше собственото му „аз“ да се свива, сякаш очакваше удар.

А и кожата не беше неговата! Минало и настояще падаха и се търкаляха, преливайки през бариерите на ужаса му. Не можеше да ги отдели. В един миг се видя потеглил на Бътлъровия джихад, петимен да унищожи всяка машина, имитираща мозъчната дейност на човека. Това трябва да бе миналото, свършило веднъж завинаги. Усещанията му прелитаха през отрупания опит, попивайки и най-нищожните подробности. Той чуваше някакъв пастор, настояващ от амвона: „Длъжни сме да отречем съществуването на машини-които-мислят. Людете трябва сами да залагат принципите и насоките на собственото си развитие. Защото това не е за машините. Начинът на разсъждаване зависи от програмирането, не от хардуера. И ние сме върховната програма.“

Той отчетливо чуваше гласа, а познаваше и мястото — просторна зала, облицована с дърво и затъмнени прозорци. Светлината се раждаше от пращящи пламъци. Пасторът продължи: „Нашият джихад представлява «програма-бунище». Там изхвърляме онези неща, които ни унищожават като човеци!“

Лито веднага си припомни, че говорителят някога е бил сред персонала, поддържащ компютрите — човек, който добре ги е познавал и се е грижел за тях. Сцената изчезна и пред него застана Ганима с думите: „Гърни знае. Той ми каза. Следващите слова са на Дънкан, който говори като ментат: Когато правиш добро, избягвай известността; когато правиш зло, избягвай самоосъзнаването.“

Това трябваше да е бъдещето, далечното бъдеще. Лито сякаш чувстваше самата действителност. Беше толкова напрегната, колкото и всеки период от миналото, извикан от множеството животи в него. Той пошепна:

— Не е ли вярно, тате?

И гласът на баща му заговори предупредително: „Не предизвиквай злото! Сега овладяваш стробоскопичното Усещане. Без него можеш да прескочиш себе си и да изгубиш своето обозначено място във Времето…“

Барелефният порой от образи продължи. Неповикани, те се блъскаха в съзнанието му. Минало-настояще-сега. Без действително отделяне. Той разбираше, че трябва да изтече с тях, но самият процес го ужасяваше. Дали щеше да се върне на някое от местата, които познаваше? В същото време усещаше, че могъща сила го принуждава да прекрати всякакво усилие за съпротива. Не можеше да приеме своята нова вселена като неподвижни късчета с обозначения. Нито едно от тях не би останало спокойно. Просто нещата не можеха да бъдат завинаги подредени и въведени във формули. Трябваше да улови ритъма на промяната и да види самото й осъществяване. Без да знае откъде да започне, чувстваше как се движи в гигантски moment bienheureux[2], успявайки да вижда миналото в бъдещето, настоящето в миналото, а сегашния миг — и в двете времеви посоки. Между всеки удар на сърцето и следващия бе събран опитът на столетия.

Съзнанието на Лито плаваше свободно: без конкретна психическа дейност, която да заменя мисленето, както и без никакви прегради, а „времевото бъдеще“ на Намри заемаше незначително място в паметта му, но споделяше осъзнаването с множество предстоящи моменти. Именно в разтърсващия миг на осъзнаване всичко от миналото му, всеки от вътрешните животи се превърна в негов собствен. С помощта на най-великия в себе си той надделя. Всички му принадлежаха.

Когато изучаваш даден обект от разстояние — помисли Лито, — виждаш го само по принцип. Беше преодолял разстоянието и сега можеше да види собствения си живот — многоликото минало и паметите в него представляваха товара, радостта и нуждите на битието му. Пътуването на червея бе добавило ново измерение, а баща му престана да бъде неговият вътрешен страж, тъй като това вече не се налагаше. Лито можеше да вижда ясно през разстоянията на бивало и още неслучило се. Миналото го дари с решаващия предшественик — човека, когото наричали Харум и без когото далечното бъдеще просто нямаше да го има. Ясно трасираните разстояния предоставяха нови принципи и нови разделителни мащаби. Независимо от избрания от Лито път, той щеше да го изживее сред грамадата от натрупан опит, в порядъка от толкова сложно заплетени съдби, че нито едно отделно продължение не би могло напълно да обхване идващите след него поколения. Разбудена, грамадата от преживян опит притежаваше мощта да сломи самото му същество. Тя можеше да бъде почувствана от отделен индивид, общество или цяла цивилизация. Разбира се! Ето защо на Гърни му бе внушено да го сплаши; заради същото чакаше и ножът на Намри. Те нямаше да получат правото да видят мощта, скрита в него. И никой нямаше да я види в цялостната й величина, включително и Ганима. Лито седна и осъзна, че останалият сам в стаята свободен внимателно го наблюдаваше. Момчето каза с глас на възрастен човек:

— Не съществува един-единствен комплект от ограничения за всички. Общоприетото прорицание е празен мит. Само най-мощните локални потоци на Времето могат да бъдат предсказани. Но в една безгранична вселена локалното може да има такива гигантски размери, че умът ти да не е в състояние да го обхване.

Намри поклати неразбиращо глава.

— Къде е Гърни? — попита Лито.

— Тръгна си, за да не гледа, когато те убивам.

— Ще го направиш ли?

Въпросът прозвуча почти като молба.

Свободният отстрани ръката си от дръжката на ножа.

— Тъй като искаш от мен да те убия, няма да го сторя. Ако обаче беше останал безразличен…

— Болестта на безразличието унищожава много неща — каза Лито, потвърждавайки с кимане думите на пазача си. — Да… от нея загиват цели цивилизации. Сякаш именно това е цената, необходима за достигане на нови равнища на сложност или на съзнание. — Той погледна към Намри. — Значи, наредиха ти да следиш за безразличието у мен?

Долови в него нещо повече от същност на убиец; свободният беше неискрен.

— Само като признак за безгранична власт — отговори той и явно излъга.

— Да, безразлична мощ — Лито се изправи и тихо въздъхна. — Намри, в живота на баща ми не е имало никакво морално величие, а просто локален капан, който той сам е направил за себе си.

Бележки

[1] Старинен струнен музикален инструмент

[2] Тук: преславен миг (фр.)