Франк Хърбърт
Децата на Дюн (37)

„Ако вярваш на някои думи, вярваш и на скритото зад тях. Когато смяташ, че нещо е правилно или погрешно, истинно или фалшиво, вярваш на предположенията, изразяващи доводите в думите. Подобни предположения са винаги пълни с нелогичности, но остават най-драгоценното нещо за убедения.“

 

Паноплия Профетикус

Доказателството, даващо възможност за по-нататъшно тълкуване

Съзнанието на Лито плаваше в „попара“ от не особено приятни миризми. Разпозна тежкия канелен аромат на мелинджа, изпаренията на работещи тела, парливия дъх на незатворена дестилационна инсталация за мъртъвци и привкуса на разнородна прах с преобладаващо наличие на кремък. Миризмите оставяха следа по пясъка на съновиденията, извивайки мъгливи фигури в ничия земя. Той бе сигурен, че имат какво да му кажат, но една част от него все още не беше в състояние да слуша.

В ума му се тълпяха мисли, носещи се като привидения: Сега нямам собствен облик, а съм сбор от всички мои предци. Слънцето, захождащо в пясъка, е слънцето, което залязва в душата ми. Някога множеството в мен бе голямо, но това приключи. Аз съм свободен и ще умра като свободен. Златната Пътека свърши, преди да започне. Всичко е само диря, отнасяна от вятъра. Ние, свободните, знаем много хитрости, за да се скрием — след нас не остават нито фекалии, нито урина, нито други следи…

Виж как изчезва дирята подир мен.

Някакъв мъжки глас заговори до самото му ухо:

— Атреидски, аз можех да те убия. Атреидски, можех да те убия…

Повтарянето продължи, докато изгуби смисъл, превръщайки се в нещо, неизразимо с думи, което преминаваше през полуспящия Лито, подобно на литания. Аз можех да те убия, Атреидски.

Той се окашля и почувства как реалността на това елементарно действие разтърси всичките му сетива. С пресъхнало гърло успя да каже само:

— Кой…

Същият глас до него отговори:

— Аз съм образован свободен и унищожих добрия човек в себе си. Атреиди, вие отнехте боговете ни. Какво ни е грижа за смрадливия Муад’Диб? Вашият бог е мъртъв!

Дали Оураба-гласът бе действителен или само част от съня му? Лито отвори очи и се намери незавързан на твърдо походно легло. Погледна нагоре към скалната стена, мъждивите светоглобуси и лицето без маска, което го гледаше втренчено и толкова отблизо, че долови дъха, идващ от него с познатите мириси на храната във всеки сийч. Лицето бе на свободен — не можеше да го сбърка, след като видя тъмната кожа, острите черти и обезводнената плът. Този не приличаше на някой шишкав обитател от градовете; беше истинско дете на пустинята.

— Аз съм Намри, баща на Джавид — рече свободният. — Е, Атреидски, сега позна ли ме?

— Познавам Джавид — дрезгаво произнесе Лито.

— Да, семейството ти познава добре моя син. Гордея се с него. Вие, атреидите, може скоро да научите още повече за Джавид.

— Какво…

— Слушай, аз съм един от твоите учители. Имам само една задача — тук съм този, който може да те убие. Ще го сторя с удоволствие. За да завършиш това училище, трябва да останеш жив; не се ли справиш, попадаш в моите ръце.

Лито долови безмилостната искреност в неговия глас. Потръпна. До него стоеше гом-джабър в човешки образ — властен неприятел, който щеше да оценява правото му за влизане там, където се събираха хората. Почувства и ръката на баба си, а зад нея — безликата маса на „Бин Джезърит“. Подобна мисъл накара душата му да се сгърчи.

— Обучението ти започва с мен — каза Намри. — Така трябва да бъде, защото отговаря на обстоятелствата. Понеже би могло и да приключи с мен. Сега слушай внимателно. Всяка моя дума носи живот в себе си. Всичко в мен носи смърт със себе си.

Лито огледа стаята — с каменни стени и празна — само с походното легло, мъждивите светоглобуси и тъмния коридор зад мъжа.

— Няма как да минеш покрай мен — рече той.

И момчето разбра, че му вярва.

— Защо го правите? — попита.

— Вече ти беше обяснено. Помисли за плановете в главата си! Сега си тук и не можеш да превърнеш бъдещето в настояще. Двете не съвпадат. Но ако наистина познаваш своето минало, ако се обърнеш назад и видиш къде си бил, може би още веднъж ще откриеш смисъла. В противен случай тук ще намериш смъртта си.

Лито забеляза, че тонът на Намри не беше груб и нелюбезен, а просто твърд и нищо не скриваше възможността за смърт в него.

Свободният се изправи и погледна към каменния таван. После каза:

— В древни времена ние сме поглеждали на изток при зазоряване. Еос, чувал ли си? На един от старите езици това значи „утринна зора“.

— Говоря този език — отвърна Лито с горчива гордост в гласа си.

— Значи не си разбрал, какво ти казах — поклати глава Намри и в гласа му имаше нещо от остротата на нож. — Нощта е времето на хаоса. А денят — време на реда. Ето как е било според онзи език, дето рече, че можеш да го говориш: тъмнина — безпорядък, светлина — ред. Ние, свободните, го променихме. Еос бе светлината, на която не вярвахме. Предпочетохме тая на луната или на звездите. Със светлината настъпваше прекален порядък, а това може да бъде смъртоносно. Нали виждаш какво сториха атреидите? Човекът е същество само на онази светлина, която го пази. Слънцето беше нашият враг на Дюн. — Той сведе погледа си към Лито. — А ти, атреиде, каква светлина предпочиташ?

Спокойното му държане подсказваше, че във въпроса му е заложен дълбок смисъл. Щеше ли да го убие, ако не отговори правилно? Би могъл. Забеляза, че ръката на Намри е положена спокойно в близост до излъсканата дръжка на кристален нож. На един от пръстите просветваше пръстен, оформен като магическа костенурка.

Лито се отпусна на лакти, а умът му затършува поверията на свободните. Те вярваха в Закона и обичаха да слушат неговите предписания, тълкувани по аналогия. Светлината на луната?

— Предпочитам светлината на Лизану Л’хак… — подхвана той, внимавайки и за най-незначителната реакция на Намри. Мъжът изглеждаше малко разочарован, но ръката му се отмести от ножа. — Това е светлината на истината, светлината на човек без укор, у когото ясно личи влиянието на ал-Муталкалим. Каква друга светлина е за предпочитане?

— Говориш като някой, който цитира, но не вярва — каза Намри.

И Лито помисли: Наистина декламирах.

В същия миг долови хода на мислите у други, начина, по който думите му се прецеждаха през древната игра на въпроси и отговори. Хиляди от тях влизаха в методите за обучение на свободните и момчето трябваше само да насочи вниманието си към този обичай, за да намери примерите, нахлули в неговия разсъдък:

Въпрос: Тишина? Отговор: Приятелят на преследвания.

Намри кимна на себе си, сякаш споделяше мисълта му, и продължи:

— Има едно място, което е пещерата на живота за свободните. Тя е истинска пещера, скрита от пустинята. Шай-хулуд, най-старият велик прадядо на всички свободни, зазида тази пещера. Моят чичо Зиамад ми разказа за нея, а той никога не ме е лъгал. Има такава пещера.

Лито чу тишината, очакваща отговора му, след като Намри свърши. Пещера на живота?

— И моят чичо Стилгар ми е разказвал за нея — рече той. — Била е зазидана, за да не се крият там страхливците.

Отражение на светоглобус припламна в потъналите в сянка очи на Намри. Той попита:

— Би ли отворил тази пещера, атреиде? Вие се опитвате да направлявате живота с помощта на вашето Централно министерство на информацията. Управителят се нарича Каусар. Извървял е дълъг път, откакто е започнал в семейните солни мини на Ниази. Кажи ми, Атреидски, какво не върви във вашето министерство?

Лито седна вдървено, давайки си сметка, че е потънал без остатък в играта на въпроси и отговори, а залогът й беше собствената му смърт. Свободният недвусмислено даваше да се разбере, че ще си послужи с кристалния нож при първия неверен отговор.

Мъжът, който явно бе схванал, че Лито напълно осъзнава положението си, каза:

— Повярвай ми, атреиде. Аз съм унищожителят на тъпаците. Железният Чук.

Лито разбра всичко. Намри се изживяваше като Мирзабах или Железния Чук. С него, според поверието, удряха мъртвите, дето не могат да отговорят задоволително на въпросите, по които са длъжни да се произнесат преди влизането си в рая.

Какво не е в ред в Централното министерство, създадено от Алая и нейните жреци? Помисли защо бе дошъл дотук; макар и малка, върна се надеждата, че Златната Пътека може все още да се появи във вселената, обитавана от него. В своя въпрос Намри наблягаше преди всичко на мотивите, накарали сина на Муад’Диб да се озове в пустинята.

— Бог е този, който посочва пътя — рече Лито.

Брадичката на свободния рязко се отпусна надолу и той се втренчи в очите му.

— Истина ли е, че го вярваш?

— Затова съм тук.

— За да намериш пътя ли?

— За да го намеря за себе си. — Лито спусна краката си от ръба на леглото. Каменният под бе гол и студен. — Жреците създадоха своето министерство, за да скрият пътя.

— Говориш като същински бунтовник — рече Намри и потърка пръстена с костенурката. — Ще видим. Слушай внимателно още веднъж. Нали знаеш високата Защитна стена при Джалалуд-Дин? Там са издълбани опознавателните знаци на моето семейство още от самото му начало. Синът ми, Джавид, ги е виждал. Моят племенник Абеди Джалал, също ги е виждал. Муджахид Шафкат от Другите — и той. През сезона на бурите около Суккар отидох с един приятел, Якуп Абад, близо до мястото. Палещите ветрове беснееха също като онези луди вихрушки, от които научаваме нашите танци. Нямахме време да огледаме знаците, защото буря затвори пътя. Когато тя отмина, зърнахме образа на Тхатта върху нанесения пясък. За миг се появи лицето на Шакир Али, взряло се надолу към града на надгробните камъни. Видението изчезна почти веднага, но ние го забелязахме. Кажи ми, атреиде, къде мога да намеря града на гробниците?

Вихрушките, от които учим танците си — помисли Лито. — Видението на Тхатта и Шакир Али. Това бяха думи на един от странниците Зенсуни — онези, които приемаха себе си за единствените истински мъже на пустинята.

А на свободните не се разрешава да имат гробници.

— Градът е в края на пътеката, по която вървят всички хора — каза Лито. И продължи с блажените слова на Зенсуни: — Представлява квадратна градина със страна от хиляда стъпки. Има великолепна входна алея, дълга двеста и трийсет стъпки и широка сто, павирана с мрамор от древния Джайпур. Там живее ар-Раззак — оня, който осигурява храна на всеки поискал. Но в Деня на разплатата, станалите, за да потърсят града на гробниците, няма да го намерят. Защото е писано: „Тия, които познавате в един свят, няма да откриете в друг.“

— Отново повтаряш цитати, без да им вярваш — подкачи го с усмивка Намри. — Но засега приемам, каквото рече, тъй като според мен знаеш защо си тук. — Хладна усмивка се появи на устните му. — Атреиде, разрешавам ти временно бъдеще.

Лито внимателно погледна мъжа пред себе си. Дали не му задаваше предрешен въпрос?

— Добре! — отсъди свободният. — Съзнанието ти е подготвено. Приключих с хапливостите. А, още нещо. Чувал ли си, че в далечните градове на Кадриш носят фалшиви влагосъхраняващи костюми?

Тъй като Намри чакаше, Лито се замисли за евентуално скрито значение на думите му. Имитация на влагосъхраняващи костюми? Носеха се на много планети.

— Предвзетите навици на Кадриш — каза той — са стара история, многократно повтаряна. Умното животно се слива със заобикалящата го природа.

Намри бавно кимна и добави:

— Сега ще те види този, който те хвана в капана и те донесе дотук. Не се опитвай да напуснеш мястото, тъй като ще призовеш смъртта си.

Както говореше, свободният стана и излезе в тъмния коридор.

Дълго след това Лито се взираше към коридора, долавяше звуци оттам — тихите гласове на мъже, стоящи на стража. Разказът на Намри за огледалното видение не напускаше мислите му. Той извикваше в неговото съзнание спомен за трудното прекосяване на пустинята. Вече нямаше значение дали това бе Джакуруту/Фондак. Намри не беше контрабандист. Представляваше нещо много по-значимо с възможностите си. А играта му намирисваше на лейди Джесика; впрочем, направо вонеше на „Бин Джезърит“. Лито бе почувствал опасността, преграждаща осъществяването на плана. Но тъмният коридор, в който излезе Намри, беше единственият изход от тази стая. Извън нея се намираше някакъв странен сийч, а отвъд него — пустинята. Суровата й жестокост, подреденият хаос, с миражи и дюни без край, се стовариха върху него като част от капана, в който бе хванат. Можеше да прекоси отново същия пясък, но докъде щеше да стигне? Мисълта му приличаше на застояла вода. Не, тя нямаше да утоли жаждата.