Франк Хърбърт
Децата на Дюн (35)

„Единствено в царството на математиката ще разберете точната представа на Муад’Диб за бъдещето. И така: най-напред приемаме неопределено число на точкови измерения в пространството. (Това представлява класическата n-кратна съвкупност, или съвкупност от n-измерения). В тези рамки Времето, както обикновено се възприема то, става съвкупност с едноизмерни свойства. Прилагайки същото към феномена на Муад’Диб, откриваме, че сме изправени или пред нови качества на Времето, или (посредством съкращаване с помощта на диференциалното смятане) боравим с различни системи, които съдържат n-количество свойства. За Муад’Диб приемам второто. Както бе показано със съкращаването, точковите измерения на n-кратната съвкупност могат да имат само отделно съществуване в различни рамки от Времето. По този начин се демонстрира едновременното съществуване на отделни негови измерения. И тъй като това е неизбежният случай, предсказанията на Муад’Диб изискват n-кратната съвкупност да не се възприема просто като разширена такава, а като операция в една-единствена рамка. По същество той замразява своята вселена именно в тази рамка, която е и неговата представа за Времето.“

 

Лекция на палимбашата в Сийч Табър

Лито се бе излегнал на билото, на една дюна, гледайки през откритото пясъчно пространство към змиевидна оголена скала. Тя лежеше като огромен червей върху пясъка, проснат заплашително в светлината на утринното слънце. Нищо не помръдваше. Не кръжаха птици и нито едно животно не подтичваше между пръснатите каменни блокове. Той различи прорезите на ветрокапан, разположен почти в средата върху гърба на „червея“. Очевидно там трябваше да има вода. Оформената като червей скала имаше познатия вид на подслоняващ сийч, но липсваха каквито и да са живи създания. Той лежеше, без да помръдне, слял се с пясъка, и наблюдаваше.

Една от мелодиите на Гърни Халик не излизаше от ума му с натрапчивата си монотонност:

Под хълма с бързоногите лисици,

където падат слънчеви жълтици,

остава моят мил.

 

Под хълма — в папрати и копър —

любимият ми спи без вопъл.

Все тъй се крие в гроб

под хълма.

Къде беше входът към това място? — питаше се Лито.

Той вече беше сигурен, че пред очите му е Джакуруту/Фондак, но все пак нещо липсваше в допълнение към пълното отсъствие на живот. То сякаш проблясваше в ъглите на осъзнатото възприятие, за да го предупреди.

Какво ли се криеше под хълма?

Липсата на живи същества бе наистина смущаваща. Тя събуди в него познатото предупреждение на свободните: „Отсъствието казва повече от присъствието, когато трябва да се оцелее в пустинята.“ Тук бе мястото, обявено някога за табу, и скрито зад наименованието Фондак, докато другото му лице се беше загубило от паметта на повечето свободни. Не, не се виждаха никакви птици или животни.

Както и никакви хора — а оттук тръгваше Златната Пътека.

Веднъж баща му бе казал: „Неизвестното е навсякъде и по всяко време. Точно там ще търсиш вест от познанието.“

Лито погледна вдясно по билата на дюните. Наскоро бе отминала гигантска буря. Езерото Азрак — гипсовата равнина — се бе появило изпод пясъчния си похлупак. Суеверията на свободните твърдяха, че който е видял Бийян — Белите Земи — му се изпълнява двойно желание, което може да го унищожи. А Лито видя само равнина от гипс, подсказваща, че някога на Аракис е имало открити водни пространства.

Които отново ще съществуват.

Той се взря нагоре, опипвайки навсякъде с поглед, търсещ някакво движение. Небето беше като шупливо след бурята. Светлината, минаваща през него, приличаше на мляко, изтичащо от сребърно слънце, изгубено сякаш над прашния воал, настанил се упорито на голяма височина.

Още веднъж той съсредоточи вниманието си върху змиевидната скала. Извади бинокъла от комплекта с принадлежности и фокусира подвижните лещи, след което се взря в оголената сивота на скалния оазис, където някога бяха живели хората от Джакуруту. Приближението разкри бодлив храст, наричан Кралицата на нощта. Храстът обикновено се гушеше в сянката на пукнатина, която би могла да бъде и отворът на входа към стария сийч. Внимателно огледа дължината на изпъкналата скала. Сребристото слънце хвърляше червеникави отсенки в сивотата, разсята в еднообразието на дългата скална грамада.

Лито се обърна с гръб към Джакуруту и огледа околността с бинокъла. Не се забелязваше никаква следа от преминаването на човек. Вятърът вече бе заличил стъпките му, оставяйки само неясна закръгленост на мястото, където бе слязъл от червея.

Отново погледна към Джакуруту. С изключение на ветрокапана не бе останал какъвто и да е знак, че по тези места са живели хора. Ако не беше змиевидната дълга скала, сред избелелия пясък нямаше нищо, привличащо погледа в разпрострялата се от хоризонт до хоризонт пустош.

Внезапно Лито осъзна, че сега се намира на това място само защото бе отказал да остане в системата, завещана му от предците. Как ли щяха да го гледат другите, каква ли заблуда би открил във всеки поглед… с изключение на Ганима.

Изключвайки шумната блъсканица на чуждите памети, това дете никога не е било дете.

Длъжен съм да поема отговорността за решението, което взехме — помисли той.

Още веднъж изследва скалата по дължина. В съответствие с всички описания тук трябваше да бъде Фондак, следователно това място можеше да е само Джакуруту. Долови странно взаимоотношение в съзвучието между името и табуто, което му е било наложено. Съгласно предписанията на бин-джезъритската школа, разтвори мисълта си към Джакуруту, без да се стреми да узнае каквото и да било за него. Знаенето е бариера пред научаването. В течение на няколко мига се остави да бъде в резонанс, без да иска и без да пита.

Въпросът за разрешаване бе липсата на животинско присъствие; той беше специфичен и събуди в него тревога. Видяното го накара да схване нещата в тяхната последователност. Липсваха птиците, любители на мърша — орли, лешояди, ястреби. Когато всичко живо се изпокриваше, те оставаха. Всяко място с вода в пустинята поддържаше своя жизнена верига. В края на веригата бяха вездесъщите мършояди. А все още никой не бе дошъл да проучи неговото присъствие. Как добре познаваше той „пазачите на сийча“ — редицата птици, наредили се по ръба на скалната грамада при Табър, които чакаха любимата си месна плът като собственици на погребално бюро. Както казваха свободните — „нашите конкуренти“. Не влагаха в думите си никаква ревност, защото вечно следящите птици нерядко им съобщаваха за приближаването на чужденци.

Ами ако Фондак е бил напуснат дори от контрабандистите?

Лито направи малка пауза, за да пийне глътка от джобния резервоар.

И все пак, ако там наистина няма вода?

Трябваше да обмисли ситуацията. Бе яхал два червея и ги бе оставил полумъртви. Тук беше Вътрешната пустиня, където трябваше да се намира убежището на контрабандистите. Ако имаше живот, ако той би могъл да съществува, трябваше да бъде около вода.

Но ако няма вода? Ако това не е Фондак/Джакуруту?

Насочи отново бинокъла си към ветрокапана. Оголените му ребра бяха изгризани от пясъка; имаха нужда от ремонт, въпреки че и оставащата част бе достатъчна. Значи тук трябваше да има вода.

Но ако все пак няма?

Течността в един запустял сийч можеше да се изпари като резултат от множество природни бедствия. Защо ги нямаше птиците, ядачи на мърша? Дали не са убити заради собствената им вода? От кого? Как може да не останала нито една? Отрова?

Отровена вода.

В легендата за Джакуруту никъде не се споменаваше за отровени резервоари, но може и да е имало такива. Така първоначалните обитатели са били избити, защо след толкова време не са размножили отново племето си? Хората от Идуали бяха изтребени преди цели поколения, но никъде не се споменаваше за отрова. За пореден път той огледа скалата с бинокъла. Как е възможно изтребването на цял сийч? Все някои би трябвало да са се спасили. Доста рядко всички обитатели на сийча са си у дома. Отделни групи бродят из пустинята, пътуват до градовете…

С жест на примирение Лито прибра бинокъла. Плъзна се по закритата страна на дюната, вдълба с повишено внимание влагосъхраняващата палатка в пясъка и заличи всички следи от своята поява, приготвяйки се за жарките часове. Умората бавно се прокрадваше из крайниците му, докато внимателно уплътняваше палатката. Прекара по-голяма част от деня, дремейки в запотеното й пространство и премисляйки грешките, които евентуално бе допуснал. Преценяваше ги от защитна позиция, макар че не би могло да се мисли за самозащита в изпитанието, което двамата с Ганима бяха избрали. Всяка несполука щеше да попари горчиво душите им. Той хапна малко от бисквитите с подправка и заспа; събуди се, за да се нахрани още веднъж, пийна от възстановената течност и отново заспа. Пътуването дотук се бе оказало дълго сурово изпитание за мускулите му.

Привечер се почувства освежен и се ослуша, за да чуе някакъв шум — признак на живот. Предпазливо изпълзя от пясъчната си плащаница. Високо в небето прахта беше поела по своя път, но той чувстваше песъчинките, които жилеха бузата му от друга посока — сигурен знак, че предстои промяна на времето. Приближаваше буря.

Изкачи се внимателно до билото на дюната и се взря отново в загадъчните скали. Въздухът от прииждащия вятър беше пожълтял. Всичко вещаеше, че наближава кориолна буря — вихърът, който носи смърт със себе си. Огромният въртящ се щит от пясък, подет от вятъра, можеше да се разпростре в ширина до четири географски градуса. Смразяващата пустош на гипсовата котловина също беше жълта, отразявайки облаците прах. Фалшив вечерен покой бе обгърнал всичко наоколо. Денят внезапно изчезна и настъпи нощта — бързо падащата нощ на Вътрешната пустиня. Скалите се превърнаха в ъгловати върхове, покрити като със скреж от светлината на Първата Луна. Пясъчни игли зажилиха кожата му. Сухият трясък на гръмотевица отекна като ехо от далечни барабани, след което в пространството, ограничено от лунните отблясъци и тъмнината, нещо внезапно се раздвижи. Прилепи! Долавяше пърхането на крилата им и тихия цвъркат.

Прилепи.

Случайно или с умисъл, това място създаваше усещане за самота и пустош. Намираше се там, където трябваше да бъде полумитичната крепост на контрабандистите — Фондак. Ами ако не беше Фондак? Ако табуто все още бе в сила и тук бе останала само черупката на призрачното Джакуруту?

Лито приклекна откъм подветрената страна па дюната и почака нощта да навлезе в собствения си ритъм. Търпение и внимание — внимание и търпение. За да запълни с нещо времето, той премина отново по пътя на Чосър от Лондон до Кентърбъри, отбелязвайки местата с начална точка Саутуърк: две мили до курорта Сейнт Томас, пет мили до Детфорд, шест мили до Гринуич, трийсет мили до Рочестър, четирийсет — до Ситингборн, петдесет и пет до Ботън под Блийн, петдесет и осем до Харбълдаун и шейсет до Кентърбъри. Това пътуване му вдъхна бодрост, неограничена от времето, тъп като знаеше, че само неколцина от неговата вселена щяха да си спомнят за Чосър или да знаят какво е това Лондон, освен селото на Гансирид. Свети Тома бе съхранен в Оранжевата Католическа Библия и Книгата Азхар, но Кентърбъри отдавна бе изчезнал от паметта на хората, ведно с планетата, която е знаела за него. Ето го товарът на събраните памети, на всички онези животи, които заплашваха да го погълнат. Някога той самият беше изминал пътя до Кентърбъри.

Сегашното му пътуване се оказа не само по-дълго, но и по-опасно.

Лито прекоси билото на дюната и се насочи към скалите, облени от лунна светлина. Потъваше в сенките и се плъзгаше през хребетите на дюните без никакъв шум, който би могъл да издаде присъствието му.

Прахът бе отминал, както често става непосредствено преди буря, и нощта беше великолепна. През деня не бе доловил никакво движение, но с наближаването на скалите дочу шума от малките животинки, забързани в тъмнината.

В падината между две дюни попадна на семейство от пустинните гризачи Диподиде, които на мига офейкаха при неговата поява. На следващото било намали темпото — объркваха го немалко опасения. Дали пукнатината, която бе видял, водеше към вход? И още: някогашният сийч почти винаги е бивал пазен от капани — отровни шипове в ями, отровни бодли по растенията. Улови в мисълта си нещо, познато на свободните — нощта с наострено ухо. И се вслуша, за да долови и най-слабия звук.

Сивите скали вече се издигаха над него — същински великани след като бе стигнал почти до тях. Ослуша се. Долови тихите викове на пернати хищници, невидими в надвисналата грамада. Бяха гласове на дневни птици, напуснали хралупите си през нощта. Какво ли бе обърнало наопаки техния свят? Дали не човекът-хищник?

Внезапно Лито замръзна сред пясъка. На едно място в гигантската канара гореше огън — същински балет на блестящи и загадъчни скъпоценни камъни, на фона на черната пелена на нощта — навярно сигнал, който изпращат от сийча на странници, минаващи през бледа. Кои бяха обитателите на това място? Той припълзя напред към най-дълбоките сенки в основата на скалната грамада, опипа каменистото й тяло и се плъзна след ръката си, търсейки пукнатината, която бе видял на дневна светлина. Откри я на осмата стъпка и насочи напред пясъчния шнорхел от комплекта с принадлежности. Докато се придвижваше, нещо стегнато и здраво падна върху раменете и ръцете му, приковавайки го на място.

Капан от увивно растение!

Преодоля подтика да се съпротивяла, защото лозата щеше да се стегне още повече. Пусна шнорхела и сгъна пръстите на дясната си ръка, опитвайки се да достигне ножа, висящ на кръста му. Бе постъпил като невръстно сукалче, след като предварително не хвърли нещо в пукнатината, за да провери за скрити опасности. Мисълта му явно беше прекалено заета с огъня в канарата.

Всяко негово движение притягаше лозата-уловител, но пръстите му най-сетне докоснаха дръжката на ножа. Бавно и внимателно той я пое и започна да я тегли нагоре.

Ярка светлина го заля, парализирайки всяко движение.

— Виж ти какво има в мрежата ни!

Дълбок мъжки глас се разнесе зад него, а в тона му сякаш имаше нещо познато. Лито се опита внимателно да обърне глава, познавайки опасната склонност на лозовото стъбло да пречупва тялото, което мърда прекалено много.

Нечия ръка взе ножа, преди да успее да види заловилия го. Опитна длан опипа тялото му, прибирайки принадлежностите за оцеляване в пустинята. Обискиращият не пропусна нищо, включително и задушаващата гарота, която бе скрил в косата си.

Лито все още не бе видял мъжа.

Същите опитни пръсти докоснаха капана от лозата-уловител и той задиша по-леко, но мъжът го предупреди:

— Не се опъвай, Лито Атреидски. Водата ти ми принадлежи.

Остана спокоен, макар и с върховно усилие, и попита:

— Откъде знаеш името ми?

— Как няма да го знам! Когато човек захапе въдицата, прави го с определена цел. Например някаква ценна плячка, нали така?

Лито запази мълчание, но мозъкът му работеше трескаво.

— Чувстваш се предаден! — рече плътният глас.

Нечии ръце пак го обгърнаха внимателно, но с осезателна сила. Сякаш възрастен мъж показваше на дете на какво не може да разчита.

Лито погледна нагоре в блясъка на чифт поплавкови светлини и видя черното очертание на качулка, скриваща лицето под маската на влагосъхраняващия костюм. След като зениците му се настроиха, различи тъмна ивица кожа и плътно оцветените очи на човек, пристрастен към мелинджа.

— Навярно се питаш, защо сме се заловили с толкова главоболна работа? — рече мъжът.

Гласът му излизаше приглушен от долната закрита част на лицето, а самият той сякаш се стремеше да прикрие познат акцент.

— Отдавна спрях да се удивявам на броя на хората, които искат смъртта на близнаците Атреидски — отвърна Лито. — Техните подбуди са очевидни.

Докато говореше, мисълта му се блъскаше в неизвестното като в клетка, неистово търсейки някакви отговори. Захапана въдица? Знаел ли е друг, с изключение на Ганима? Това беше невъзможно! Ганима нямаше да предаде собствения си брат. А може би има и още някой, познаващ го достатъчно добре, за да предугади действията му? Баба му ли? Нима би могла?

— Няма да ти бъде позволено да продължаваш на самотек — каза мъжът. — Преди да се възцариш на трона, трябва да те подготвят. — Очите, без нито едно бяло петънце, се взряха надолу към него. — Навярно недоумяваш как някой би дръзнал да образова личност като теб? Ти, с познанията на цялото множество, събрано в безброй памети? Точно така е. Мислиш се за образован, но си само хранилище на мъртви животи. Все още нямащ собствен. Представляваш вървящо изобилие от други, поставили си една и съща цел — да търсят смъртта. А за един владетел не е подходящо да бъде търсач на смъртта. Ще задръстиш всичко около себе си с трупове. Баща ти, например, никога не разбра…

— Как се осмеляваш да говориш за баща ми по този начин?

— Много, много пъти съм се осмелявал. Все пак той не беше нищо повече от Пол Атреидски. Е, момчето ми, добре дошъл в своето училище.

Мъжът извади ръката си изпод горната дреха и докосна Лито по бузата. Усети, че го шляпват леко; после разбра, че се спуска надолу в тъмнината, където се развяваше зелен флаг. Зеленото бойно знаме на атреидите, с означенията за ден и нощ, а във флагщока от Дюн бе скрита тръба с вода. Слушаше бълбукането на водата, докато безсъзнанието полека го завладяваше. А може би някой се подсмиваше на глас.