Франк Хърбърт
Децата на Дюн (34)

„Недобросъвестната представа за нашата вселена гласи, че не се налага да търсиш проблеми прекалено далече. Възможно е те никога да не се появят. Вместо това обърни внимание на вълка в собствената си кошара. Глутниците, шетащи отвън, може въобще да не съществуват.“

 

Книгата Азхар: Шамра 1:4

Джесика очакваше Айдахо до прозореца на своята всекидневна. Стаята беше уютна, с меки дивани и старомодни кресла. В нито едно от отредените й помещения нямаше суспенсор, а и кристалните светоглобуси бяха от друга епоха. От прозореца й се виждаше двор с градина, един етаж по-долу.

Тя чу как прислужницата отвори вратата и долови стъпките на Айдахо по дървения под, а после и по килима. Слушаше, без да се обръща, задържайки погледа си върху светлосенките по зелената дворна площ. Мълчаливият и пълен със страхове сблъсък на чувствата й трябваше да бъде неутрализиран. Няколко пъти, съгласно предписанията на прана-бинду, пое дълбоко дъх и почувства в себе си изблика на наложеното успокоение.

Изкачилото се високо слънце сякаш бе заровило в двора своя прожектор, осветявайки сребърното колело на паяжина, опъната в клоните на липовото дърво, което почти стигаше до нейния прозорец. В покоите й беше хладно, но отвъд уплътнените прозорци всичко трептеше от смазваща жега. Замъкът Корино бе разположен на място, където въздухът беше почти винаги в застой — същинско опровержение на зеленината в двора.

Чу как Айдахо застана точно зад нея.

Без да се обърне, тя рече:

— Дънкан, дарът на думите е пълен с измами и илюзии. Защо тогава искаш да разговаряш с мен?

— Възможно е само единият от нас да оцелее — отвърна той.

— Значи да похваля в отчета си твоите усилия, така ли?

Тя се обърна и видя спокойствието, с което Айдахо стоеше на мястото си, взрял се в нея със своите сиви метални очи, без фокусна точка. Колко безизразни бяха те!

— Е, Дънкан, може ли да не си доволен от мястото, отредено ти в историята?

Думите й звучаха обвинително и докато говореше, тя си спомни за друг подобен случай, когато също бе заставала лице в лице с този мъж. Тогава беше доста пиян и го тормозеха противоречащи си задължения, тъй като му бяха наредили да я следи. Но оня Дънкан още не беше станал гола. Сега нямаше нищо общо със себе си оттогава. Не се колебаеше в действията си, не се терзаеше за нищо.

Той потвърди нейните обобщения, като се усмихна.

— Историята съди в собствения си съд и присъжда, както намери за добре. Съмнявам се, че ще ме интересува нещо, когато дойде време да бъде прочетена моята присъда.

— Защо тогава си тук? — попита Джесика.

— За същото, за което и вие, милостива госпожо.

Външно нищо не издаваше шоковия заряд, скрит в тези прости думи, но нейната мисъл реагира почти мигновено: Действително ли знае защо съм тук? Как би могъл? Единствено Ганима знаеше. Дали вече разполага с достатъчно данни за ментатна обработка? Беше възможно. Ами ако каже нещо, което би я издало?

Щеше ли да го направи, ако наистина беше тук с нейната задача? Той бе длъжен да помни, че всяко движение и всяка тяхна дума се следят от Фарад’н или слугите му.

— Династията на атреидите стигна до мъчителни кръстопътища — каза тя. — Семейството се обърна срещу себе си. Ти, Дънкан, беше сред най-преданите хора на моя дук. Когато барон Харконен…

— Да не говорим за харконите — прекъсна я той. — Случило се е в други времена, а и твоят дук е мъртъв. — Но в себе си се удиви: Не се ли досеща, че Пол разбуди тайната за кръвта на харконите във вените на атреидите? Какъв риск пое Пол! Именно това привърза него, Дънкан, още по-плътно към Муад’Диб. Доверието в подобно откровение имаше стойности извън границите на въображението. Пол бе научил какво са сторили на Айдахо хората на барона.

— Династията на атреидите не е мъртва — каза Джесика.

— Кой представлява тази династия? — попита той. — Ти ли си династията на атреидите? Или Алая? А може би Ганима? Или хората, които й служат? Гледам тези хора и виждам, че носят печата на неописуемо тежък труд! Как биха могли да са атреиди? Твоят син го каза съвсем точно: „Тежък труд и преследване са жребият на онези, които ме последват.“ Госпожо, лично аз ще се откъсна от него.

— Наистина ли се прехвърляш при Фарад’н?

— А ти не стори ли същото, госпожо? Не дойде ли тук, за да убедиш Фарад’н, че една сватба с Ганима би разрешила всички наши проблеми?

Дали наистина мисли така? — недоумяваше тя. — Или го казва, за да заблуди зорките шпиони?

— Династията на атреидите е била винаги, и преди всичко, една идея — заяви Джесика. — Ти го знаеш, Дънкан. Ние купувахме предаността с преданост.

— В услуга на хората — кисело се засмя Айдахо. — Колко пътя съм го чувал от дука. Е, милостива госпожо, сигурно не му е леко в гроба.

— И мислиш, че сме паднали толкова ниско?

— А знаеш ли, че има разбунтувани свободни, които се наричат „маки^[1] от Дълбоката Пустиня“? Те хулят династията на атреидите и дори кълнат Муад’Диб.

— Чух отчета за Фарад’н — каза тя, без да проумее в каква посока води разговора Айдахо и с каква цел.

— Повече от това, госпожо. Повече от доклада за Фарад’н. Сам научих техните клетви. Ето какво казват те: „Проклети да сте, атреиди! Да нямате нито души и тела, нито сенки и привидения, нито магии и кости, нито коса и слова, нито думи. Да нямате нито гроб и къща, нито дупка и могила. Да нямате ни градина и дърво, нито храст. Да нямате нито вода и хляб, нито светлина и огън. Да нямате нито деца и семейство, нито наследници или племе. Да нямате нито глава и ръце, нито крака и семе. Да нямате място на някоя планета. Душите ви никога да не бъдат пускани от дълбините и никога да не са между тези, на които се позволява да живеят на земята. Никога да не зърнете Шай-хулуд, а да бъдете обвързани и оковани в най-дълбока мерзост, и никога да не проникне във вас сияйната божествена светлина. Завинаги.“ Това казва клетвата, госпожо. Може ли човек да си представи подобна омраза от свободните? Те поставят всички атреиди от лявата страна на прокълнатото, на жената-слънце, изпълнена с огън.

Джесика потръпна. Без съмнение Айдахо бе предал думите по същия начин и със същия глас, с който беше чул действителната клетва. Защо ли я довеждаше до знанието на династията Корино? Светата майка можеше да си представи някой оскърбен и гневен свободен, страховит в яростта си, застанал пред своето племе, да избълва жестокото проклятие. Но защо Айдахо искаше Фарад’н сам да го чуе?

— Току-що представи много силен довод за сватбата на Ганима и Фарад’н — каза Джесика.

— А ти винаги си се отличавала с целенасочен подход при разрешаване на проблемите — контрира Дънкан. — Ганима е от свободните. Тя може да се омъжи само за човек, който не плаща фай(*). Династията Корино предаде всички свои авоари в ПОСИТ на сина ти и неговите наследници. Фарад’н съществува поради търпението на атреидите. Припомни си какво каза твоят дук, когато заби на Аракис флага с царствения ястреб: „Тук съм и тук оставам!“ Костите му са все още там. И Фарад’н ще трябва да живее на Аракис заедно със своите сардукари?

Той съмняващо се поклати глава само при мисълта за подобен съюз.

— Има една стара приказка, която казва, че някой отлюспва проблема си като от глава лук — рече Джесика с хладен глас. — Как си позволява да се отнася снизходително към мен? Освен ако не разиграва театро за пред зорките очи на Фарад’н…

— Все пак не виждам как свободни и сардукари ще мелят на една и съща планета — настоя Айдахо. — Съществува един пласт в главата на лука, след който нищо повече не се отлюспва.

Тъй като никак не й харесваха реакциите, които думите на Айдахо можеха да предизвикат в главите на Фарад’н и неговите съветници, тя заговори остро:

— Династията на атреидите все още е законът в тази Империя! — И помисли: Дали не цели да накара Фарад’н да повярва, че може да се върне на трона без атреидите?

— О, да — каза Айдахо. — Почти забравих. Законът на атреидите! Разбира се, както е тълкуван от жреците на Златния Еликсир. Достатъчно е само да затворя очи, за да чуя думите на твоя дук, който ме убеждава, че реалната власт винаги се печели с насилие или поне със заплахи. Богатството минава отвсякъде, както някога пееше Гърни. И целта оправдава средствата, нали така? Е, аз май смесих своите пословици? Всъщност няма никакво значение дали железният юмрук е размахан заплашително от легионите на свободните, от сардукарите или пък е скрит зад закона на атреидите — юмрукът е винаги юмрук. И този пласт от лука няма да бъде отлюспен, госпожо. Бих искал да знам кой от юмруците ще избере Фарад’н…

Какви ги върши? — удивляваше се все по-силно Джесика. Династията Корино щеше да приеме със задоволство този спор и дори ще злорадства в допълнение!

— Значи мислиш, че жреците няма да разрешат на Ганима да се омъжи за Фарад’н? — Джесика рискува, за да разбере каква е целта на неговите думи.

— Да разрешат ли? По дяволите! Жреците ще оставят Алая да прави всичко, което тя разпореди. Дори самата Алая би могла да се омъжи за Фарад’н!

Тук ли хвърля въдицата? — запита се Джесика.

— Не, госпожо — продължи Айдахо. — Не това е въпросът. Хората в Империята не могат да направят разлика между властта на атреидите и управлението на звяра Рабан. Всеки ден гинат люде в занданите на Аракийн. Отивам си, защото повече не мога да предоставя своя меч на атреидите! Не разбираш ли какво казвам и защо дойдох при теб като при най-близък представител на атреидите? Империята предаде твоя дук и сина ти. Обичах дъщеря ти, но тя пое по един път, а аз — по друг. Ако нещата стигнат дотам, ще посъветвам Фарад’н да приеме ръката на Ганима — или на Алая — но само при условията, които той постави!

Аха, значи подготвя сцената за официално и достойно оттегляне от служба на атреидите — помисли Джесика. Но всички останали неща, за които Дънкан говореше, пасваха великолепно с вършената от нея работа. Дали се бе досетил? Тя го погледна навъсено и каза:

— Нали знаеш, че шпионите чуват всяка твоя дума?

— Шпиони ли? — захили се той. — Те слушат така, както бих го правил и аз на тяхно място. Знаеш ли до каква степен моята преданост се е отклонила от предишния си път? Твърде много са нощите, които прекарах сам в пустинята, а свободните са прави за това място. В пустинята, особено през нощта, човек се сблъсква с опасностите на прекаленото мислене за лоши неща.

— Там ли чу клетвите на свободните по наш адрес?

— Да. При ал-Уруба. По покана на Проповедника се присъединих към тях. Сами се наричаме Зар Садус — тези, които отказват да се подчинят на жреците. Тук съм, за да направя официално съобщение пред един представител на атреидите, че се прехвърлих на вражеска територия.

Джесика внимателно го огледа, търсейки и най-незначителните подробности, но Айдахо с нищо не показваше, че говори неистини или има задни помисли. Беше ли възможно да се е прехвърлил при Фарад’н? Тя си спомни максимата, научена в Сестринството: Нищо не остава трайно в човешките отношения; те се въртят спираловидно, като непрекъснато сменят местата си. Ако Айдахо действително бе напуснал лоното на атреидите, това би обяснило настоящото му поведение. Той се движеше, сменяйки своето място. Трябваше да приеме и такава възможност.

Но защо изтъква, че го е сторил по молба на Проповедника?

Мисълта на Джесика препускаше лудо; след като прецени възможните решения, тя си даде сметка, че не е изключено да й се наложи на убие голата. Планът, на който бе заложила всички свои надежди, беше все още много деликатен, така че не можеше да си позволи никаква промяна или намеса. Съвършено нищо. А думите на Айдахо показваха, че той знае какъв е нейният план. Тя прецени обстановката в стаята, след което започна незабележимо да се премества, търсейки най-удобната позиция за нанасяне на смъртоносния удар.

— Винаги съм смятала за много важен нормализиращия ефект на строго очертаното и стриктно поддържано класово разделение като носеща колона на нашата сила — каза светата майка. Нека се чуди защо така рязко бе сменила темата на разговора. — Съветът на Ландсрада на Големите династии, както и регионалните Сиселради, всички заслужават нашето…

— Никак не ме разсейваш — прекъсна я той.

Удивяваше се на смущаващата прозрачност на нейните действия. Дали си бе позволила прекалена небрежност или най-сетне бе съборила стените на бин-джезъритската подготовка? По-скоро второто, реши Айдахо, но още нещо в нея също бе изиграло своята роля — промяната, настъпила с възрастта. Натъжи се, както го натъжаваше и дребнавостта, с която новите свободни се различаваха от старите. Прекосяването на пустинята напомняше на отмирането на нещо, особено ценно за човешките същества, но той не би могъл да го опише, също както не би могъл да опише и случилото се с лейди Джесика.

Тя погледна към него силно учудена, без да се опитва да скрие своята реакция. Наистина ли беше толкова лесно да разгадае мислите й?

— Ти няма да ме убиеш — рече Айдахо. Послужи си с предупредителните думи на свободните: „Не хвърляй кръвта си на моя нож.“ И в същото време помисли: Все повече заприличвам на тях.

Изпитваше особено усещане за непрекъснатост и приемственост, осъзнавайки колко дълбоко бе попил всичко от планетата, подслонила го в неговия втори живот.

— Може би е по-добре да си тръгнеш — каза Джесика.

— Не и преди да приемеш моето оттегляне от служба при атреидите.

— Прието е! — отсече тя.

И едва след като го изрече, съобрази колко много й струваше размяната на тези думи. Трябваше й време, за да осмисли и прецени всичко. Как Айдахо бе стигнал до същността на нейните планове? Той не можеше да прекрачва през събитията с помощта на подправката.

Голата се отдалечи, без да обръща гръб, докато усети с него вратата. После леко се поклони.

— За последен път те наричам „милостива госпожо“. Моят съвет към Фарад’н ще бъде да те върне бързо и тихо на Уалах при първия удобен случай. Ти си прекалено опасна играчка, за да те оставят да обикаляш насам-натам. Въпреки че не вярвам той да мисли за теб като за играчка. Работиш за Сестринството, а не за атреидите. Чудя се, дали някога си направила нещо за династията. Вие, вещиците, действате прекалено прикрито и в дълбочина, за да ви вярват обикновените смъртни.

— Виж ти, един гола се изживява като обикновен смъртен — подигравателно откликна тя.

— В сравнение с теб, да — отвърна светкавично Айдахо.

— Изчезвай! — заповяда Джесика.

— Точно такова е и моето намерение.

Той мина през вратата покрай любопитния втренчен поглед на прислужницата, която очевидно бе подслушвала.

Стана — помисли, докато излизаше. — А те ще могат да го прочетат само от едната страна.