Франк Хърбърт
Децата на Дюн (3)

„На края на пустинята

бе този сийч на Лайът-Кайнс

и на Стилгар, и на Муад’Диб.

И пак на Стилгар.

Наибите един след друг заспаха в пясъка,

а сийчът още е на мястото си.“

 

Из песен на свободните

Алая усети ударите на сърцето си, след като се отдалечи от близнаците. В продължение на няколко отброяващи ритъма му секунди тя едва устоя на подтика да остане при тях и да ги помоли за помощ. Каква глупашка слабост! Споменът за нея се разля из тялото й като предупреждаващо я спокойствие. Дали близнаците ще се осмелят да опитат с прозрението? Пътят, който погълна техния баща, със сигурност ги примамва — трансът от подправката с неговите видения на бъдещето, които се люшкат като лека мъгла, разхвърляна от менящ посоките си вятър.

Защо и аз не мога да видя бъдещето? — запита се тя. — Колкото и опити да правя, защо то винаги ми се изплъзва?

Близнаците трябва да бъдат накарани да го сторят, каза си тя. Би могло и да бъдат подмамени. Те бяха любопитни като всички деца, а тук ставаше дума за памети и спомени, прекосили хилядолетия.

Също като при мен — помисли Алая.

Стражата отвори хидроуплътнителите при входа за държавни лица на сийча и застана встрани, когато тя се появи в края на площадката за кацане и отлитане, където чакаха орнитоптерите. Отвсякъде вееше вятър, носещ пясък от пустинята, но денят бе ясен. Преходът от мъждукането на светоглобусите на сийча към блясъка на деня сякаш изведе и нейните мисли навън.

Защо лейди Джесика се връща именно сега? Дали и до Каладън бяха стигнали приказки за това, как Регентството…

— Трябва да побързаме, милостива госпожо — дочу глас от стражата, извисил се над шумовете на вятъра.

Алая позволи да й помогнат при качването в нейния орнитоптер и притегна предпазните приспособления, но мислите й продължаваха своя бяг напред. Защо сега?

Когато крилата на орнитоптера загребаха и машината се плъзна във въздуха, тя почувства съвсем осезаемо, като физическа даденост, великолепието и мощта на мястото, което заемаше собствената й персона. Но колко уязвимо бе всичко! О, колко уязвимо!

Защо точно сега, когато нейните планове не бяха още изпълнени?

Пясъчните мъглявини изчезнаха с набирането на височина и тя видя ярката слънчева светлина, заливаща променения пейзаж на планетата — обширни пространства от зелена растителност на мястото на преобладавалата някога прегоряла суха почва.

Без да имам поглед върху бъдещето, бих могла да се проваля. Каква незрима сила би ми дала мощта на прозренията на Пол! Но очевидно не ми е съдено да вкуся горчивината на това, което е видяно, преди да се случи.

Разтърси я мъчителен копнеж, когато си пожела някой ден да може да отхвърли от себе си товара на присъдената й власт. О, защо ли не бе като другите — сляпа, с най-безопасната от всички слепота, за да изживее само подобния на хипноза полуживот, в който шокът от раждането хвърля почти всички човешки същества? Уви, не! Била е родена една от атреидите, жертва на голямата като вечността способност на усещане и осъзнаване преди обичайния за това миг, с която я бе заразило пристрастяването на майка й към подправката.

Защо именно днес се връща майка ми? Гърни Халик ще бъде с нея — винаги преданият слуга, наемният унищожител на жестокото и грозното във всичките му форми, прям и верен — музикантът, който с лекота пресъздава едно убийство и със същата непринуденост забавлява останалите със своя деветструнен балисет(*). Някои говореха, че е станал любовник на нейната майка. Това трябваше да се провери, тъй като би могло да се превърне в изключително ценно средство за оказване на натиск.

Желанието да бъде еднаква с останалите вече я бе напуснало. Лито задължително трябва да бъде подмамен към транса с подправката.

Тя си спомни за своя въпрос към момчето какви ще бъдат отношенията му с Гърни Халик. Тогава Лито, доловил скритата уловка, беше казал, че Халик е „прекалено“ предан човек, след което бе добавил: „Той обожаваше… баща ми.“

Беше усетила моментното колебание. Лито почти винаги казваше „мен“, а не „баща ми“. Да, понякога бе трудно да се отдели генетичната памет от чувствената страна на живата плът. И дори Гърни Халик не можеше да помогне на Лито за това отделяне. Почти жестока усмивка се появи върху устните на Алая. Гърни бе предпочел да се върне на Каладън с лейди Джесика след смъртта на Пол. Идването му сега щеше да обърка много неща. Появил се отново на Аракис, той щеше да прибави нови усложнения към вече съществуващите. Бе служил при бащата на Пол, така че съществуваше твърда приемственост: от Лито I към Пол до Лито II. А специалната програма на „Бин Джезърит“, определила друга последователност — от Джесика към Алая до Ганима, — бе създала ново разклонение. Така че Гърни със своя принос в смесването на тъждествата можеше да се окаже доста ценен.

Какво ли би сторил, ако установи, че ние носим от кръвта на харконите — тези, които той мрази безпределно?

Единствено усмивката по устните на Алая подсказваше, че тя следи хода на процесите в своето съзнание. Така или иначе, близнаците бяха деца. Преки потомци с безброй родители, чиято памет бе както тяхна, така и на другите. Сега те навярно стояха на края на площадката в Сийч Табър и наблюдаваха следата, оставена от кораба на тяхната баба, спускащ се в аракийнската низина. Дали тази пламтяща линия, видимо очертана по небето от идващия кораб, би направила по-реално пристигането на Джесика за нейните внуци?

Майка ми несъмнено ще ме попита как върви тяхното обучение — помисли Алая. — Дали смесвам отделните раздели на прана-бинду(*) с подобаващо благоразумие? А моят отговор ще бъде, че те тренират самостоятелно, също като мен. Ще й цитирам думите на нейния внук: „Една от отговорностите на властта е необходимостта да наказва, но… само когато жертвата го поиска.“

На Алая й хрумна, че ако успее да съсредоточи достатъчно бързо вниманието на лейди Джесика върху близнаците, останалите неща можеха да избегнат нейния по-подробен оглед.

Това би могло да се направи. Лито приличаше много на Пол. И защо да е иначе? Той можеше да стане Пол винаги, когато пожелае. Със същата съсипваща възможност разполагаше и Ганима.

Точно така, както и аз бих могла да бъда моята майка или всеки от останалите, споделили своя живот с нас.

Тя отпрати последната мисъл, докато гледаше преминаващия пейзаж на Защитната стена(*), за да се съсредоточи върху друго: Защо майка й е трябвало да изостави приятната сигурност на окъпаната във вода Каладън и да се върне на Аракис — на тази пустинна планета, където нейният дук бе убит, а синът й загина като мъченик? Да, защо именно сега се връща лейди Джесика?

Алая не намери никакъв отговор, който да я задоволи. Можеше да споделя егоцентричното съзнание на друг човек, но когато опитът от преживяното поемаше по свой собствен път, тогава и мотивите ставаха различни. Същността на вземането на решения бе концентрирана в личните действия на отделните индивиди. А за предродените, по-скоро за многократно родените атреиди, това бе върховната действителност — особен вид раждане само по себе си; абсолютно отделяне на вече реално живата, дишаща плът, когато тя напуска утробата, поразила я с многопластово съзнание.

Алая не виждаше нищо страшно в едновременната си обич и омраза към своята майка. Това бе просто необходимост, потребно равновесие, без място за грях или порицание. Къде бе пределът на обичта или омразата? Би ли могъл някой да обвини „Бин Джезърит“, че е заложила определена посока в живота на лейди Джесика? Грехът и вината се разсейваха, когато отрупаното в паметта покриваше цели хилядолетия. Сестринството само бе търсило път към раждането на Куизъц Хадерах(*) — мъжки двойник на светата майка, човешко същество с висша чувствителност и съзнание; точно това бе Куизъц Хадерах, който можеше да бъде едновременно на много места. А лейди Джесика, една обикновена пионка в програмата за създаване на нов вид, бе показала лош вкус, влюбвайки се в партньора за размножаване, комуто е била предоставена. Доловила желанията на своя любим дук, тя бе родила син, вместо дъщеря, както се бе разпоредило Сестринството.

Оставяйки ме да се родя след нейното пристрастяване към подправката! А сега не ме искат! Сега се страхуват от мен! И с пълно право…

Те успяха с Пол, със своя Куизъц Хадерах, но с един житейски срок по-рано — незначителна грешка в изчисленията за план, отличаващ се с непрекъснато разширяващ се обхват. Сега пред тях се бе изправило друго затруднение — Изчадието, в което бяха заложени скъпоценните гени, търсени упорито през множество генерации.

Алая долови преминаваща сянка и погледна нагоре. Нейната свита заемаше позиция на усилено внимание преди кацането. Тя тръсна глава, учудена от несвързания ход на своите мисли. Имаше ли въобще смисъл да се извикват в съзнанието отминали цикли от нечии животи, както и да се сблъскват една с друга събраните накуп някогашни грешки? Защото този живот трябваше да бъде изживян в ново, сегашно време!

А и Дънкан Айдахо също бе спрял остротата на съзнанието си като ментат върху въпроса, защо Джесика се връща тъкмо сега. Той пристъпи към решаването на задачата по метода на човек-компютър, понеже разполагаше с този дар. Накрая пресметна, че тя го прави, за да поеме контрола върху близнаците в полза на Сестринството. Тъй като и близнаците бяха преносители на скъпоценните гени. Навярно Дънкан бе стигнал до верния отговор. Това можеше да се окаже достатъчно за лейди Джесика, за да прекрати наложеното й от самата нея уединение на Каладън. Стига Сестринството да е заповядало… Впрочем, за какво друго би се върнала тя към места и събития, които със сигурност й причиняваха раздираща болка?

— Ще видим — промърмори Алая.

Тя усети как орнитоптерът докосна покрива на главната кула на нейния кийп^[1] — недвусмислено чувство, дразнещо с приликата си на бодване, което я изпълни с мрачни предчувствия.