Франк Хърбърт
Децата на Дюн (29)

„В наше време, когато транспортните средства, превозващи хора, са както космически кораби, които прекосяват междузвездните бездни, така и други приспособления, които бързо ни пренасят на практически непреодолими разстояния по повърхността на някоя планета, идеята да бъдат предприети дълги пътувания пеша изглежда достатъчно странна. И все пак този начин на придвижване е от първостепенна важност на Аракис, където странният факт се дължи, до известна степен, на традиционни предпочитания, а в останалата си част е следствие от безжалостната стръв, която тази планета е запазила за всичко, движещо се по механичен начин. Наложените от Аракис ограничения са превърнали човешкото тяло в най-здравото и надеждно средство за хажра. Може би сляпото и абсолютно осъзнаване на този факт е именно причината, която превръща Аракис във всеобятно огледало на душата.“

 

Наръчник за хажра

Бавно и внимателно Ганима пое по обратния път към Табър, като избираше най-плътните сенки на дюните; сниши се ниско в тишината, когато спасителната команда премина южно от нея. Вече бе осъзнала страховитата действителност — червея, който погълна труповете на тигрите и тялото на Лито, както и опасностите, пред които бе изправена. Той си бе отишъл; нейният брат-близнак го нямаше вече. Ганима пресуши пътя на сълзите и се залови с разпалването на гнева си. В последното беше истинска свободна. Знаеше го много добре и му се отдаде с наслаждение.

Тя вече разбираше нещата, които се говореха за свободните. От тях не се очакваше да имат съвест, защото са я изгубили в огъня на отмъщението към онези, които ги бяха преследвали от планета на планета по дългия път на странстването им. Пълна глупост, разбира се. Само най-грубите и примитивни общности от люде нямат съвест. А свободните имаха силно развито съзнание и морал, но фокусирани в стремежа за собственото им добруване като народ. Единствено за външни хора бяха жестоки като животни — точно както изглеждаха те на свой ред в очите им. Всеки свободен знаеше много добре, че може да извърши жестоко деяние, без да почувства вина. „Децата на пустинята“ не усещаха в себе си виновност за неща, които пораждаха подобни чувства у другите. Техните ритуали ги освобождаваха от отговорността за действията им. Дълбоко в същността си те знаеха, че всяко прегрешение, или поне част от него, може да бъде приписано на добре познати смекчаващи вината обстоятелства от типа на „уронване на престижа“, „естествена склонност към злото“, характерни за всички човешки същества, или пък отдадено на „лош късмет“… В този смисъл Ганима чувстваше себе си истинска свободна — в качеството на внимателно подготвено продължение на племенната жестокост. Трябваше й само цел и такава, несъмнено, беше династията Корино. Мечтаеше да види кръвта на Фарад’н, пролята в краката й.

Никакъв неприятел не я очакваше при каната. Дори спасителните команди бяха се пръснали по други места. Тя прекоси водата по пръстен мост и пропълзя през високата трева до тайния вход на сийча. Внезапно пред очите й блесна светлина и я накара да падне ничком. Предпазливо надникна през стъблата на исполинската дива люцерна. Явно някаква жена бе влязла през тайния проход, а след това някой друг не бе пропуснал да го приготви така, както следваше да бъде подготвен всеки вход за сийча. В размирни времена влезлият бе посрещан със силна светлина, която временно го заслепяваше и даваше на пазачите възможност за реакция. Този начин на посрещане обаче в никакъв случай не беше предназначен за разгласа. Сега видимата светлина показваше, че външните уплътнителни съоръжения са оставени отворени.

Ганима почувства остра горчивина от подобна предателска немара към сигурността на сийча — обилно изливащата се светлина. Постъпките и маниерите на свободните с дантелени ризи вече бяха видни под път и над път! Светлината продължаваше да хвърля ветрилото си върху почвата в основата на скалата. Някакво младо момиче притича в осветеното пространство от мрака на овощната градина; движенията й издаваха страх. Ганима видя в прохода блестящия кръг на светоглобус, обвит с ореол от насекоми. Очертаваше две тъмни сенки: на мъж и на момиче. Те държаха ръцете си, с погледи, приковани в очите на другия.

Ганима долови нещо нередно в мъжа и жената, стоящи пред нея. Не приличаха на двама влюбени, откраднали миг от времето за претърсване. Светлината бе увиснала над тях в прохода. Двамата разговаряха в обления от нея свод, а сенките им се проточваха навън в нощта, където някой би могъл да ги наблюдава. От време на време мъжът освобождаваше едната си ръка. Тя жестикулираше за момент, на фона на светлината, с рязко и някак плахо движение, след което отново потъваше в мрака.

Самотни звуци на нощни обитатели изпълваха тъмнината около Ганима, но тя не си позволи никакво разсейване. Каква ли бе загадката на тези двамата? Движенията на мъжа бяха строго отмерени и явно следваха постоянен ритъм.

Той се обърна. Отражението от роклята на жената го освети, показвайки грубо червеникаво лице с голям нос на петна. Ганима пое дълбока глътка въздух, когато го позна. Палимбашата! Внук на наиб, чиито синове бяха загинали при изпълнение на воинските си задължения към атреидите. Това лице — както и още нещо, мярнало се под отметнатата роба при неговото обръщане — бе достатъчно за пълното изясняване на картината. Той имаше пояс под робата, на който бе закачена кутия с блестящи циферблати и бутони. Несъмнено — прибор, изработен от иксианци или тлейлаксианци. Предавателят, пуснал тигрите към целта! Да, палимбаша… Значи, още едно семейство на наиб се бе прехвърлило към династията Корино.

А коя бе жената? Без значение. Някоя си, използвана от палимбашата.

Съвсем отчетливо в съзнанието на Ганима се появи следната мисъл от годините в „Бин Джезърит“: — Всяка планета има предел в своя цикъл — така е и с всеки живот.

Много добре си спомни всичко за този палимбаша, докато го гледаше с жената и предавателя, следейки потайните му движения. Беше преподавател в училището на сийча. По математика. Един математик — дебеланко и простак. Бе се опитал да намери обяснение за появата на Муад’Диб с помощта на числата, но жреците наложиха остра критика. Беше търговец на мозъци-роби, а неговият метод на заробване се характеризираше със сърцераздирателна простота — пренасяше и предаваше техническо познание, но без да държи сметка за изначалните ценности.

Трябваше да се усъмня в него по-рано — помисли тя. — Всичко бе съвсем ясно.

В същия миг остър спазъм сви стомаха й: Той уби моя брат!

С усилие тя си наложи да се успокои. Палимбашата щеше да убие и нея, ако се опиташе да премине през тайния проход. Едва сега тя разбра причината за така нехарактерното пилеене на светлината, което издаваше тайното място за влизане в сийча. С помощта на светлината те искаха да разберат дали някоя от жертвите не е успяла да се спаси. Сигурно бе много мъчително да очакват, без да знаят точно какво се е случило. Сега, след като бе видяла предавателя, Ганима можа да си обясни и тайнствените движения на ръцете — с очевидно яден жест палимбашата бе натискал често един от бутоните.

Присъствието на тази двойка й каза достатъчно. Вероятно при всеки от входовете към сийча се бе потулил някой подобен наблюдател.

Тя почеса носа си, засърбял я от прахта. Раненият й крак пулсираше, а ръката, с която държеше ножа, я болеше. Пръстите й бяха все още сковани. Ако се наложеше да си послужи с оръжие, трябваше да използва лявата си ръка. Ганима помисли за маула-пистолета, но типичният за него звук без съмнение щеше да привлече вниманието. Налагаше се да намери друг начин.

Палимбашата отново се обърна. Приличаше на тъмен предмет, поставен на фона на светлината. Докато говореше, жената насочи вниманието си към заобикалящата я отвън нощ. В нея отчетливо се долавяше овладяна бдителност; тя очевидно добре знаеше какво да прави, спотаена в сянката, и как да наблюдава с крайчеца на очите си, без да обръща глава. Следователно не беше само подходящо за употреба средство, а и част от по-значима операция… от заговор.

Ганима си припомни как палимбашата се бе домогвал до поста на каймакамин — главна политическа фигура в управлението, подчинена на Регентството. Очевидно той бе част от мащабен план. С него трябваше да има и много други. Дори тук, в Табър. Внезапно тя възприе в цялата му острота ненадейно появилия се проблем. Ако съумееше да залови жив единия от двамата вардияни, мнозина щяха да заплатят с живота си.

Звук от лоченето на някакво малко животинче от каната зад нея стигна до съзнанието й. Природни звуци и естествени процеси. Паметта й се зарея през някаква странна, мълчалива преграда в мозъка, за да открие една жрица на Йов^[1], държана като пленница в Асирия от Синахериб^[2]. Спомените на тази жрица подсказаха на Ганима какво трябва да се направи тук. Палимбашата и неговата жена бяха същински деца — непостоянни и капризни, но опасни. Те не знаеха нищо за Йов, не знаеха дори и името на планетата, където Синахериб и жрицата бяха станали на прах. Това, което щеше да се случи на двамината съзаклятници, можеше да им бъде обяснено единствено от гледна точка на нещо, започващо тук.

И свършващо на същото място.

Ганима се претърколи настрани, освободи своя комплект с екипировка и принадлежности на свободен и извади пясъчния шнорхел. Сне капачката му и свали дългия филтър, поставен в него. Сега разполагаше с готова тръба. Избра игла от игленичката, насочи кристалния нож и натопи иглата в кухината с отрова на върха на ножа — точно там, където някога се е намирал нервът на пясъчния червей. Трудно й беше да направи всичко това с ранената си ръка. Движенията й бяха бавни и внимателни, особено с отровната игла, докато оформи тампон от нишки на подправката, които извади от мястото им в комплекта. Стъблото на иглата потъна здраво в тампона, превърнал се вече в боеприпас, който пък влезе плътно в оръжието, било преди малко тръба на пясъчен шнорхел.

Като държеше това оръжие в хоризонтално положение, Ганима се Запромъква към светлината, придвижвайки се бавно през дивата люцерна, за да не я разлюлее прекалено силно. Докато напредваше, внимателно огледа насекомите, събрали се около светлината. Да, ето и pume fles в пърхащото множество. Тези мухи се славеха като любители на човешка плът. Отровната стреличка можеше да свърши работата си незабелязано, след което да бъде перната встрани като обикновена муха. Оставаше само да вземе решението в кого от двамата да се прицели — в мъжа или в жената!

Муриз. Името се появи непоканено пред вътрешния взор на Ганима. Да, така се казваше жената. Спомни си и други неща, които се говореха за нея. Беше една от онези, които пърхаха около палимбашата така, както насекомите кръжат около светлината. Лесна жертва, от слабите.

Много добре. Палимбашата не си бе подбрал подходяща спътница за тази нощ. Ганима приближи тръбата до устата си и като извика в съзнанието си яркия образ на жрицата на Йов, пое внимателно въздух и рязко го изхвърли със силно духане в тръбата. Мъжът се удари по бузата и свали ръката си, на която имаше съвсем малко кърваво петънце. Иглата нямаше как да се види, защото ударът с дланта я бе запокитил встрани.

Жената каза нещо утешително и палимбашата се разсмя. Както се смееше, краката му започнаха да се подгъват. Залитна към спътничката си, която се опита да го задържи. Тя продължаваше да се съпротивлява на тежестта на вече мъртвото тяло, когато Ганима застана до нея и притисна върха на оголения кристален нож в кръста й.

И сякаш нищо особено не се бе случило, каза:

— Без резки движения, Муриз. Ножът ми е отровен. Вече можеш да пуснеш палимбашата. Той е мъртъв.