Франк Хърбърт
Децата на Дюн (27)

„Разказва се, че когато веднъж Муад’Диб видял растение, което с мъка си проправяло път между два камъка, той отместил единия от тях. По-късно, щом растението разцъфнало, сложил върху него същия камък. «Така му било писано» — обяснил той.“

 

Из Коментарите

— Хайде! — извика Ганима.

Лито, изпреварил я с две крачки към тесния процеп в скалите, не се поколеба нито за миг. Хвърли се и пропълзя напред, докато мракът го обгърна. Той чу как сестра му също скочи; настъпи внезапна тишина, след което долетя нейният глас, но без напрежение или страх:

— Закачих се.

Изправи се, макар и да знаеше, че така главата му ще бъде в обсега на ноктите на техните преследвачи, обърна се в тесния проход и запълзя обратно, докато най-сетне докосна протегнатата ръка на Ганима.

— Дрехата — каза тя. — Захвана се.

Той чуваше как точно под тях се срутват камъни; дръпна я за ръката, но резултат почти нямаше.

Под краката им се разнесе силно и запъхтяно ръмжене.

Лито се напрегна, притисна хълбока си към скалата и дръпна силно ръката на Ганима. Платът се скъса и той усети как тя хлътва към него. Стори му се, че подсвирна и разбра, че я боли, но дръпна още веднъж и още по-силно. Сестра му премина през пролуката и се строполи край него. Макар и в процепа, все още бяха прекалено близо до отвора му. Лито се обърна и на четири крака пропълзя навътре. Ганима го последва. Движенията й бяха несръчни и трескави, което подсказваше, че е ранена. Той стигна до края на процепа, обърна се с претъркаляне и се взря в тесния отвор на тяхното убежище. Пролуката беше на около два метра над главата му, а още по-нагоре светеха звездите. Внезапно нещо грамадно скри всички светлинки.

Боботещо ръмжене изпълни въздуха около близнаците. Приличаше на дълбокия и заплашителен вик, с който древният ловец се е втурвал към своята жертва.

— Голяма ли е раната ти? — попита Лито, сдържайки гласа си.

Ганима последва тона на брат си, сякаш го имитираше:

— Единият ме закачи с лапа. Разкъса влагосъхраняващия ми костюм на левия крак. Тече кръв.

— Много ли?

— От вената е. Мога да я спра.

— Натисни силно — каза той. — И не мърдай. Аз ще се погрижа за нашите приятели.

— Внимавай — предупреди го тя. — По-големи са, отколкото очаквах.

Лито извади кристалния си нож и го насочи нагоре. Знаеше, че тигърът ще посегне с лапата си през тесния отвор, защото тялото му не можеше да се промъкне.

Съвсем бавно Лито протегна ръката с ножа напред. Изведнъж нещо удари силно върха му. Момчето почувства тласъка с цялото си тяло и едва не изпусна острието. Кръв потече надолу по ръката му и го опръска, а внезапният вой едва не ги оглуши. Звездите се показаха отново. Звярът изтупурка и се заспуска към пясъка, а над скалите се понесе болезнено силен стон, подобен на мяукане.

Звездите се скриха отново и той чу ръмженето на втория преследвач. Лаза тигърът зае същото място, без да го е грижа за съдбата на неговия другар в лова.

— Упорити са — процеди през зъби Лито.

— Ти май реши въпроса с единия — рече Ганима. — Слушай!

Воят и шумът от конвулсии под тях отслабваха. Ала вторият тигър оставаше на мястото си като плътна завеса пред звездите. Лито прибра оръжието си в калъфката и хвана Ганима за ръката.

— Дай твоя нож. Трябва ми сигурно действащ връх и за този.

— Мислиш ли, че са подготвили трети като резерва?

— Не вярвам. Лаза тигрите ловуват по двойки.

— Също като нас.

— Да, като нас — съгласи се той.

Ръкохватката на нейния кристален нож се плъзна в дланта му и той здраво я стисна. След това отново подхвана опипващото постепенно движение нагоре. Но острието не докосваше нищо, освен празното пространство, дори когато се вдигна на опасна височина. Той свали ръката си, за да помисли върху новата ситуация.

— Не го достигна, нали?

— Не постъпва като другия.

— Още е там. Надушваш ли го?

Внимателно пое въздух и почувства, че гърлото му е пресъхнало. Зловонен дъх, влажен и с мускусната миризма на огромната котка опари ноздрите му. Звездите все още не се виждаха. От първото животно не долиташе вече никакъв шум — отровата на кристалния нож бе свършила своята работа.

— Мисля, че ще трябва да се изправя — каза той.

— Недей!

— Налага се да го раздразня, за да влезе в обхвата на ножа ми.

— Нали се разбрахме, че ако единият от нас остане без рана…

— Ти си ранената, така че ти се връщаш.

— Но ако пострадаш тежко, няма да те оставя.

— Можеш ли да измислиш нещо по-добро?

— Върни ми ножа.

— А крака ти?

— Здравият ще свърши работа.

— Онова нещо горе ще ти отнесе главата само с един замах. Може би маула-пистолета…

— Ако горе има някакво устройство, което предава нашия разговор, ще знаят, че сме подготвени…

— Не мога да приема твоя риск!

— Който и да е там, не трябва да разбере, че имаме пистолети. Още не. — Тя докосна ръката му. — Ще внимавам и ще си пазя главата.

Тъй като Лито не се обади, Ганима продължи:

— Добре знаеш, че точно аз трябва да го направя. Върни ми ножа!

Макар и с неохота, той протегна свободната си ръка, срещна нейната и върна ножа. Логично бе да го стори, но логиката продължаваше да се бори с чувствата, настроени в противна посока.

Усети отдалечаването на Ганима по шума от пясъка, ронещ се под нейната прилепнала към скалата роба. Тя въздъхна и Лито разбра, че се бе изправила. Внимавай, много внимавай! — помисли той. Едва се въздържа да не я извика обратно и да си послужи с маула-пистолета. Това обаче щеше да предупреди онези отвън, че близнаците разполагат и с друго оръжие. И, още по-лошо, тигърът можеше да се отдръпне и да се притаи някъде из скалите, а те да останат в капана.

Ганима пое дълбоко въздух и притисна гръб към една от стените на тесния прорез. Налага се да съм бърза — каза си тя. После протегна нагоре изправения връх на ножа. Левият й крак пулсираше на мястото, раздрано от ноктите. Почувства коричката от съсирена кръв по кожата си и топлинката на прясно стичаща се струйка. Налага се да съм много бърза! Спокойно подготви сетивата си за приближаващия решителен момент: съгласно бин-джезъритското правило, изхвърли извън себе си болката и всичко, отвличащо вниманието й. Зловещата котка трябваше да посегне надолу! Съвсем бавно Ганима приближи ножа към отвора. Къде ли беше проклетото животно? Тя отново промуши въздуха. Нищо. И все пак тигърът трябваше да бъде подмамен да атакува… Момичето внимателно изостри своето обоняние до краен предел. Долови горещия дъх отляво. Подготви се, пое дълбоко въздух и изкрещя: „Такуа!“ Това беше старият боен вик на свободните, а значението му се криеше в древните предания. „Цената на свободата!“ В същия миг наклони острието и го заби в тъмния отвор на цепнатината. Ноктите достигнаха нейния лакът още преди ножът да потъне в плът; успя само да извие китката си към мястото на болката, миг преди тя да вцепени ръката й от лакътя надолу. Въпреки това усети как отровният връх се забива в тигъра. Острието бе изтръгнато от скованите й пръсти. Ала тесният отвор на цепнатината отново бе освободен за звездите и виещият рев на смъртно ранената котка раздра нощта. Двамата с Лито слушаха шума от нейните гърчове, докато тялото и се свличаше с грохот по камъните. После се възцари неотменимата тишина на смъртта.

— Разкъса ръката ми — изпъшка Ганима, опитвайки се да овърже около раната част от своята роба.

— Дълбоко ли?

— Така ми се струва. Не я усещам.

— Нека светна и…

— В никакъв случай, преди да сме прикрити!

— Ето, бързам.

Тя го чу как се обръща, за да намери комплекта с екипировка на свободен, и почувства хлъзгавата повърхност на нощния маскировъчен плащ, с който той я покри през главата, а сетне го преметна и зад себе си. Този път не се налагаше да херметизира плаща.

— Ножът ми е тук — каза тя. — Усещам дръжката му до коляното си.

— Остави го засега.

Лито запали малък единичен светоглобус. Ярката светлина я накара да примижи. Брат й постави светоглобуса върху пясъчния под и изпъшка, когато видя нейната ръка. Единият от ноктите бе отворил дълга зейнала рана, спуснала извивката си от лакътя през външната страна чак до китката — сякаш демонстрираше въртеливото движение, насочило върха на ножа в лапата на тигъра.

Ганима погледна само веднъж, затвори очи и започна да произнася молитвата против страх.

Лито призна пред себе си, че изпитва нужда да сподели нейната моментна потребност, но остана глух за шумотевицата на собствените си чувства и се залови с превързването. Трябваше да стори всичко внимателно, за да спре кръвотечението, а външно превръзката да изглежда така, сякаш Ганима сама я е направила. Той я накара да стегне възела със здравата ръка, като държи края на бинта със зъбите си.

— Сега да видим крака — настоя Лито.

Тя се обърна странично, за да покаже другата рана. Не беше толкова страшно — два плитки среза от нокти по дължината на прасеца. Но от тях бе изтекла доста кръв във влагосъхраняващия костюм. Почисти раната възможно най-старателно и я превърза под костюма.

После го опъна и прилепи върху бинта.

— Оставих малко пясък вътре — каза той. — Махни го веднага след като се върнеш.

— Пясък в раните ни — откликна тя. — Пак старата приказка за свободните.

Брат й успя да се усмихне и се облегна назад. Ганима въздъхна дълбоко:

— Успяхме да се измъкнем.

— Още не сме.

Тя преглътна, опитвайки да се съвземе след неотдавнашния шок. Лицето й беше бледо в отблясъците на светоглобуса. Да, трябва бързо да тръгваме. Този, който насочва тигрите, скоро ще се появи.

Лито, загледан в сестра си, внезапно почувства силен пристъп на болка за нещо хубаво, което си отива. Мъка прониза гърдите му. Сега той и Ганима трябваше да се разделят. През всичките години след своето раждане винаги бяха като един човек. Но техният план им налагаше да се преобразят, поемайки отделни пътища в нещо единствено по рода си, където споделянето на всекидневните преживявания и придобитият опит никога няма да ги доближат така, както досега.

Трябваше да се върне към неизбежната реалност.

— Ето ти моя комплект с екипировка и принадлежности. Взех бинтовете от него. Някой може да провери.

— Така е.

Размениха си комплектите, носени в подобни случаи от свободните.

— Някой някъде има предавател за онези гадни котки — добави Лито. — По всяка вероятност ще чака около каната, за да бъде напълно сигурен.

Тя се пресегна към маула-пистолета си, оставен върху комплекта с принадлежности, взе го и го пъхна в широкия платнен пояс под дрехата.

— Робата ми е раздрана.

— Тези, които ни търсят, могат скоро да бъдат тук — напомни й той. — Възможно е между тях да има предател. Най-добре е да се измъкнеш обратно сама. Кажи на Хара да те скрие.

— Аз… веднага ще се заема с издирването на предателя, след като пристигна — закани се тя.

После се вгледа в лицето на брат си, споделяйки осъзнаването на болезнения факт, че отсега нататък всеки ще трупа в себе си множество различни за двамата неща. Никога вече нямаше да бъдат едно цяло и да споделят помежду си онова, което друг не можеше да разбере.

— Ще отида в Джакуруту — рече той.

— Фондак, нали? — попита тя.

Лито потвърди с кимване. Джакуруту/Фондак — трябваше да е едно и също място. Защото този бе единственият начин за маскировка на известното от легендите. Разбира се, контрабандистите го бяха направили. Колко лесно бе за тях да превърнат един надпис-наименование в друг, действайки под прикритието на мълчаливо установената практика и на спогодбата, благодарение на която им бе дадена възможност да съществуват. Управляващата фамилия на дадена планета трябваше винаги да разполага със задна врата, ползвана за бягство в крайни ситуации. Мъничък дял от контрабандните печалби поддържаше непрекъснатата проходимост на каналите. Във Фондак/Джакуруту контрабандистите бяха установили контрол върху пълноценно функциониращ сийч, необезпокоявани от постоянни обитатели. По такъв начин Джакуруту оставаше скрит, макар и пред очите на всички, защото го пазеше табуто, което държеше пустинниците настрана от него.

— Никой от свободните няма да ме търси на това място — каза Лито. — Разбира се, ще искат да научат нещо от контрабандистите, но…

— Ще постъпим така, както се уговорихме — тръсна глава Ганима. — Само че…

— Знам.

Чул своя глас, Лито си даде сметка, че и двамата удължават последните мигове на досегашната си идентичност. Горчива усмивка се появи за миг на устните му, добавяйки цели години към обичайния му израз. Ганима също разбра, че го гледа през булото на времето и вижда пред себе си по-възрастния Лито. Сълзи опариха очите й.

— Все още не отдавай вода за мъртвеца — рече той, като докосна с пръст нейните овлажнели бузи. — Ще отида достатъчно далече, за да не ме чуят, и ще повикам някой червеи.

После посочи извитите куки за обяздване на творец-вестител прибрани откъм външната страна на комплекта му, и каза:

— След два дни ще бъда в Джакуруту. Преди зазоряване.

— Пътувай бързо, стари приятелю — пошепна Ганима.

— Ще се върна при теб, единствена ми приятелко — отвърна той. — И не забравяй, че трябва да внимаваш при каната.

— Подбери си добър червей — обърна се тя към него с познатите думи на свободните при раздяла.

После угаси с лявата ръка светоглобуса, отметна шумящия плащ за нощна маскировка, сгъна го и го прибра в своя вързоп с принадлежности. Разбра, че брат й тръгва, и се заслуша в едва доловимия шум от стъпките му, бързо преминал в пълна тишина, докато той пълзешком се спускаше по скалите към пустинята.

Заповяда си да извърши със стоманена твърдост това, което й предстоеше. Лито трябваше да бъде мъртъв за нея. Бе длъжна сама да убеди себе си. Не биваше да мисли за никакво Джакуруту и за никакъв свой брат, заловил се да търси онова място, забутано в митологичните дебри на свободните. Оттук нататък тя просто не можеше да мисли за Лито като за жив човек. Трябваше да програмира себе си за реакция, проявила се в резултат на пълната й убеденост, че брат й е убит от Лаза тигрите. Малцина люде биха могли да излъжат Прорицателя, но тя бе убедена, че ще го направи… Би трябвало да може да го направи. Множеството животи, събрани в нея и Лито едновременно, ги бяха научили как да постъпват — с помощта на хипнотичния процес, който още преди Шеба е бил вече стар, макар че тя бе може би единственото живо човешко същество, способно да извика в представите си Шеба като реалност. Дълбоките и непреодолими импулси бяха подготвени грижливо и много отдавна за целта, така че дълго време след като Лито бе тръгнал, Ганима преравяше собственото си съзнание, за да изгради в себе си представата за останалата сама сестра, за оцелялата близначка… докато най-сетне успя да превърне всичко в абсолютна правдоподобност. Когато го постигна, внезапно откри, че вътрешният свят притихна до пълно мълчание, сякаш бе изчезнал след нахлуването си в нейното съзнание. Не бе очаквала подобен страничен ефект.

Да беше жив Лито, за да го научи — каза си тя, без да долови нищо парадоксално в хрумналата й мисъл.

Изправи се и се загледа надолу към пустинята, където брат й бе станал жертва на тигъра. Откъм пясъците прииждаше засилващ се звук, добре познат на свободните — шумът на преминаващ червей. Макар и вече рядкост по тези места, сега наистина идваше червей. Може би причина бяха смъртните гърчове на първата огромна котка?… Да, Лито бе убил единия тигър, преди да стане плячка на втория. Но и самото пристигане на червея бе странен символ. Непреодолимият импулс в нея бе толкова дълбок и силен, че тя съзря сред пясъка долу три тъмни петна: на двата тигъра и на Лито. Ето го и червея! След него остана само голата пясъчна повърхност, набраздена от нови вълни, надигнати от Шай-хулуд. Оказа се, че не беше от най-големите… но все пак достатъчно голям. Същият импулс не й позволи да види малката фигурка, яхнала опръстенения гръб.

Борейки се със своята мъка, Ганима затвори плътно вързопчето-комплект с принадлежности на свободните и изпълзя предпазливо от скривалището. С ръка върху дръжката на маула-пистолета, тя се огледа. Нямаше и следа от човешко същество с предавател. Изкачи скалите и премина оттатък върха, като припълзяваше в неосветените от луната места, изчаквайки продължително, за да се убеди, че на пътя й не се е спотаил никой, готов да я убие.

Прекосявайки с поглед откритото пространство, тя видя факли в Табър, трепкащата светлина на които бе знак, че търсят някого. По пясъчната шир към Служителя приближаваше голямо тъмно петно. Ганима си набеляза маршрут, насочен на север — в обратна посока на идващите, спусна се до пясъка и пое в сянката на дюните. Като внимаваше да не стъпва в определен ритъм, което би могло да привлече вниманието на някой червей, тя се отправи към самотната далечина, разделяща Табър от мястото, където бе загинал Лито. Знаеше, че трябва да бъде много предпазлива при каната. Абсолютно нищо не биваше да й попречи да разкаже за смъртта на своя брат, спасил по този начин нейния живот от Лаза тигрите.