Франк Хърбърт
Децата на Дюн (26)

„Вселената просто е заела своето място; това е единственото правилно отношение на един федейкин, останал господар на своя здрав разум. Вселената нито заплашва, нито дава някакви надежди. В нея стават неща, които са извън обсега на нашето влияние: падането на метеорит, изригването на подправка, стареенето, смъртта. Това са действителните неща в този свят и те трябва да бъдат приемани независимо от личното ти отношение към тях. Никой не може да предотврати или отстрани подобна реалност с помощта на думите. Тя ще те връхлети по свой начин, без слова, и едва тогава ще разбереш смисъла на «живот и смърт». А след като го разбереш, ще познаеш радостта.“

 

Муад’Диб към своите федейкини

— Ето, това са нещата, които приведохме в движение — каза Венсика. — Направихме го заради тебе.

Фарад’н не реагира с нищо, седнал срещу майка си в нейната всекидневна. Златистата слънчева светлина го заливаше отзад, хвърляйки сянката му върху пода, покрит с бял килим. Същата светлина, отразена от стената зад майка му, бе очертала ореол около нейната коса. Беше облякла обичайната си бяла роба, гарнирана със златни нишки — полагаеми й се останки от дните на царуване. Сърцеобразното й лице бе спокойно на вид, но той знаеше много добре, че следи и най-малката му реакция. Усети празнота в стомаха си, макар че току-що бе закусил.

— Не одобряваш ли? — попита Венсика.

— Какво има да не се одобрява? — отвърна той с въпрос.

— Ами… че досега не ти бяхме казали.

— А, това ли било?

Той погледна внимателно майка си, опитвайки да вникне колкото се може по-дълбоко в сложното положение, в което се бе озовал. Не успя да стигне до друго, освен до забелязания наскоро факт, че Тйеканик вече не се обръща към нея с „принцесо“. Какво ли казва сега? Може би „кралице-майко“?

Защо долавям в себе си чувството на загуба? — помисли той. — Какво губя?

Отговорът бе очевиден — губеше своите безгрижни дни, времето за умствени занимания, които силно го привличаха. Ако заговорът, разкрит от майка му, се окажеше сполучлив, всичко това щеше да изчезне завинаги. Нови задължения и отговорности щяха да погълнат неговото внимание. Почувства се дълбоко засегнат. Как си позволяваха подобни волности със собственото му време? При това без да го попитат?

— Хайде, стига — рече майка му. — Всичко е наред.

— Ами ако планът пропадне? — предположи той първото, което му дойде на ум.

— Как би могъл да пропадне?

— Не знам. Просто така… Всеки план може да се провали. И за какво ти е Айдахо в цялата тази история?

— Айдахо ли? Какъв е пък този интерес към… О, да! Загадъчната личност, която Тйек доведе тук, без да поиска мнението ми. Той сгреши. Препятствието-загадка на име Айдахо, нали?

Нейната лъжлива преструвка бе наистина тромава и Фарад’н погледна с удивление майка си. През цялото време тя бе знаела за Проповедника!

— Просто защото никога не съм виждал гола — каза той.

Тя се престори, че приема думите му и добави:

— Пазим го за нещо наистина важно.

Фарад’н мълчаливо захапа горната си устна.

В същия миг Венсика си спомни за неговия починал баща. Далак беше точно такъв: със сложна мисъл, затворен дълбоко в себе си, труден за разгадаване. Далак, припомни си тя, бе в родствени връзки с граф Хейзимир Фенринг и в двамата винаги имаше нещо контешко и фанатично в същото време. Дали Фарад’н щеше да продължи по техния път? Тя започна да съжалява, че бе накарала Тйек да въведе момчето в аракийнската религия. Знае ли някой къде може да го отведе това?

— Как се обръща сега Тйек към теб? — попита Фарад’н.

— Ама че въпрос! — Венсика почти се стресна от внезапната промяна на темата.

— Забелязах, че вече не ти казва „принцесо“.

Колко е наблюдателен — отбеляза тя, без да бъде сигурна дали този факт не засилва нейното безпокойство. — Може би мисли, че съм направила Тйек свой любовник? Глупости, и в единия, и в другия случай това няма никакво значение. Е, тогава защо ме пита?

— Нарича ме „господарке“ — рече тя.

— Защо?

— Защото такъв е обичаят във всички Големи династии. Включително и на атреидите — помисли той.

— Ако се разчуе, предполага по-малка възможност за свободни интерпретации — обясни майка му. — Някой може да си помисли, че сме се отказали от нашите законни стремежи и аспирации.

— Кой би могъл да е толкова глупав? — попита той.

Венсика стисна устни, решена да остави без коментар неговите думи. Дреболия, макар че не едно и две важни начинания са ставали реалност в резултат от струпването на множество дреболии.

— Лейди Джесика не трябваше да напуска Каладън — каза той.

Тя рязко тръсна глава. Какво намекваше с този въпрос? Защо така лудешки се мяташе умът му в различни посоки?!

— Какво искаш да кажеш?

— Не трябваше да се връща на Аракис — обясни Фарад’н. — Този ход е погрешен. По-добре нейните внуци да я бяха посетили на Каладън.

Напълно прав е — каза си тя, слисана от факта, че подобна идея не я бе спохождала. Тйек веднага ще трябва да се заеме с нея. Но тутакси поклати глава. Не! Какви ги приказва Фарад’н? Длъжен бе да знае, че жреческото съсловие никога нямаше да приеме риска от пътуването на двамата близнаци в открития космос. Каза му го.

— Жреците или лейди Алая? — запита синът й.

В същия миг отбеляза, че мислите на майка му бяха поели в желаната от него посока. Почувства се ободрен и стимулиран от важността, която се придаваше на такива игри в политическите кроежи. Много време бе изтекло, откакто не бе проявявал интерес към умствените способности на своята майка. А тя бе твърде благодатен обект за манипулиране.

— Мислиш ли, че Алая иска властта за себе си? — попита Венсика.

Той отклони погледа си от лицето й. Разбира се, че Алая искаше властта за себе си! Всички доклади от тази отвратителна планета бяха единодушни по въпроса. Мислите му внезапно поеха в друга, нова посока.

— Четох за техния планетолог — каза той. — Там някъде трябва да има следа, някакъв ключ към пясъчните твари и хаплоидната форма, освен ако…

— Остави тези неща за другите! — прекъсна го тя, започнала да губи търпението си. — Само толкова ли имаш да кажеш за всичко, което направихме заради теб?

— Не сте направили нищо заради мен — отговори той.

— Каквоо?!

— Всичко сторено е в името на династията Корино — каза спокойно Фарад’н, — а сега ти си династията Корино. Аз просто съм останал извън сметката.

— Ти имаш задължения! — почти извика Венсика. — Какво ще стане с хората, чиято съдба зависи от теб?

Думите й сякаш положиха товар върху плещите му; почувства тежестта на всички онези мечти и надежди, следващи династията Корино.

— Вярно — кимна примирено той. — Разбирам го, но някои от нещата, сторени в мое име, намирам за отвратителни.

— Отвра… Как можеш да го произнесеш? Правим само това, което би направила всяка от Големите династии, за да допринесе за собствените си добри дни!

— Само това ли? Мисля, че попрекалихте. Не! Не позволявам да ме прекъсваш. Предстои ми да стана император, така че за тебе ще бъде по-добре, ако се научиш да ме слушаш. Вярваш ли, че не мога да чета между редовете? Как бяха подготвяни онези тигри?

Майка му не каза нито дума, очевидно поразена от неговите способности да вниква в нещата.

— Разбирам — продължи той. — Ще оставя Тйек, защото знам, че ти си го въвлякла в цялата история. Той е добър офицер в обичайните обстоятелства, но ще се сражава за собствените си принципи само на приятелски терен.

— Какви… принципи?

— Разликата между добрия и лошия офицер се определя от силата на характера и се измерва с не повече от пет удара на сърцето — каза Фарад’н. — Добрият е длъжен да остане верен на тези принципи независимо от мястото на отправеното предизвикателство.

— Тигрите бяха абсолютно необходими — настоя майка му.

— Ще повярвам само ако успеят — отвърна той. — Но не бих оправдал направеното за тяхната подготовка. Не спори! Всичко е ясно. Били са специално обучени. Самата ти го заяви.

— Как ще постъпиш?

— Ще почакам, за да реша. Може би ще стана император.

Тя сложи ръка на гърдите си и въздъхна. В течение на няколко секунди се чувстваше силно изплашена. Почти бе повярвала, че синът й ще я изобличи и отхвърли. Принципи! Но той бе вече обвързан; не й бе много трудно да го забележи.

Фарад’н стана, отиде до вратата и позвъни за прислужниците и придружителите на своята майка. После се обърна към нея и попита:

— Вече сме наясно, нали?

— Да.

Тя вдигна ръка, когато го видя, че се кани да излезе.

— Къде отиваш?

— В библиотеката. Напоследък съм очарован от историята на Корино.

И тръгна, очевидно доловил какво отнася със себе си, след като бе приел обвързващото го задължение. Проклета да е! Да, той наистина разбираше, какво представлява подобно обвързване. Освен това вече знаеше за дълбоката емоционална разлика между историята, записана на шигърова жица, и четената на спокойствие, както и за твърде голямата разлика между такава история и преживяното наживо от някого. Тази нова, жива история, чието постепенно натрупване усещаше около себе си, оставяше у него впечатлението, че прави решителна крачка в едно необратимо бъдеще. Фарад’н почувства себе си увлечен от стремежите и желанията на всички онези, които се движеха с него. И все пак му се стори доста странно, че не съумява да определи с необходимата точност собствените си желания.