Франк Хърбърт
Децата на Дюн (25)

„Вие, «Бин Джезърит», назовавате вашата дейност по Паноплия Профетикус «Наука за Религията». Много добре. Аз, който се старая да открия учен от друг тип, считам, че вашата дефиниция е подходяща. Вярно е, че сами създавате мита за себе си, но така постъпват всички общности. И все пак съм длъжен да ви предупредя. Вие се държите по същия начин както толкова много други неправилно насочвани учени. Вашите действия показват, че искате да отделите нещо от живота. Време е да ви се припомни онова, което вие самите така често заявявате: човек не може да има каквото и да е, без да притежава и неговата противоположност.“

 

Проповедникът в Аракийн — послание към Сестринството

Час преди съмване Джесика седеше, без да помръдне, върху износено килимче от материя, изтъкана от нишките на подправката. Заобикаляха я голите скали на стар и беден сийч, останал от времето на първите заселвалия. Той бе разположен под ръба на Червената бездна, на завет от западните ветрове на пустинята. Ал-Фали и неговите братя я бяха довели тук; сега чакаха вест от Стилгар. Федейкините се бяха придвижвали много внимателно, поне от гледна точка на връзки и съобщения. Стилгар нямаше как да научи тяхното местоположение.

Те вече знаеха, че са включени в process-verbal — официалния доклад за престъпления, извършени срещу Империята. Линията на поведение на Алая подкрепяше твърдението, че нейната майка е била подучена да извърши незаконно деяние срещу държавата, но Сестринството все още не бе точно назовано. Своенравният тираничен характер на властта на Алая обаче беше изваден на открито, така че предстоеше проверка на нейната убеденост, че щом държи в ръцете си жреческото съсловие, тя контролира и свободните.

Посланието на Джесика до Стилгар бе просто и удряше право в целта: „Моята дъщеря е духовно обладана и трябва да бъде подложена на изпитанието.“

Но страховете разрушаваха точния смисъл на думите — вече се знаеше, че някои свободни биха предпочели да не вярват на подобно обвинение. Техните опити да се възползват от него доведоха до две нощни битки, но орнитоптерите, откраднати от хората на ал-Фали, бяха пренесли бегълците в този скъпоценен оазис на сигурността — сийча при Червената бездна. Оттук бе тръгнала вест към федейкините, но по-малко от двеста от тях се намираха на Аракис. Останалите заемаха различни постове из Империята.

След като отчете тези дадености, Джесика се запита дали не бе дошла на лобното си място. Някои федейкини действително го вярваха, ала смъртоносните командоси се примиряваха неособено трудно. Ал-Фали само се подсмихна, когато в нейно присъствие неколцина от младите му приближени дадоха глас на своите опасения.

— Когато Бог е предопределил смъртта на едно създание на дадено място — бе казал старият наиб, — Той прави така, че потребностите на това създание го довеждат точно на мястото.

Окърпените завеси на входа на нейното помещение се раздвижиха — влезе ал-Фали. Продълговатото лице на възрастния мъж, обрулено от вятъра, бе изпито и с трескав светлик в очите. Очевидно дори не бе полягал.

— Идва някой — каза той.

— Дали е пратен от Стилгар?

— Може би.

Той наведе очи и погледна вляво, както постъпваха някогашните свободни, когато носят лоши вести.

— Какво има? — попита Джесика.

— От Табър ни известиха, че внуците ти не са там — рече ал-Фали, без да я погледне.

— Значи Алая…

— Поискала е близнаците да останат под нейно попечителство, но от Сийч Табър твърдят, че децата не са там. Това е всичко, което знаем.

— Сигурно Стилгар ги е изпратил в пустинята — предположи Джесика.

— Възможно е, макар да разбрахме, че ги е търсил през цялата нощ. А може би е само трик от негова страна…

— Стилгар не постъпва така — възрази тя и помисли:

Освен ако близнаците не са се наговорили с него.

Но и това изглеждаше неправдоподобно. Изненада се сама на себе си: не я гнетеше и помен от паника, а страховете й за внуците бяха чувствително смекчени от думите на Ганима, споделени с нея.

Тя вдигна поглед към ал-Фали, видя в питащите му очи жалост и каза:

— Решили са да отидат сами в пустинята.

— Сами? Тези две деца!

Въздържа се да му обясни, че „тези две деца“ навярно знаят повече за оцеляването в откритите пространства, отколкото почти всички живи днес свободни. Вместо това мислите й спряха върху странното поведение на Лито, когато настояваше тя да не се противи на предстоящото отвличане. Споменът бе останал някак встрани, но настоящият момент го бе повикал. Лито й бе казал, че сама ще долови мига, в който трябва да се подчини.

— Сигурно пратеникът е вече в сийча — рече ал-Фали. — Ще ти го доведа.

След това излезе през окърпената завеса.

Джесика погледна към завесата. Тъканта бе от нишки на подправката, а кръпките бяха сини. Разказваше се, че този сийч е отказал да извлече полза от религиозния култ към Муад’Диб, заради което си бе навлякъл гнева на Алаиното жречество. Освен това се говореше, че тукашните хора бяха вложили своите средства в проект за селекция на кучета с ръст на пони, които да бъдат отгледани и подготвени за интелигентни пазачи на деца. Всички кучета бяха намерени умъртвени. Тръгна приказка, че е използвана отрова, за което обвиниха жречеството.

Джесика тръсна глава, за да отпъди своите разсъждения, след като разпозна в тях истинския им характер: гафла — досадното разсейване.

Къде ли бяха отишли децата? В Джакуруту ли? Те имаха свой план. Опитаха се да ми подскажат, но до приемлива за мен степен — спомни си тя. А когато бяха стигнали до границите, както ги виждаха те, Лито й бе наредил да се подчини.

Той бе наредил на нея!

Внукът й бе разбрал какво прави Алая; това поне беше съвсем очевидно. Близнаците говореха за „злочестината“ на своята леля, дори когато я защитаваха. Алая залагаше на правотата и справедливостта на позицията си в регентството. Поисканото попечителство над близнаците го потвърди. Джесика долови отгласи от груб смях в собствените си гърди. Светата майка Гайъс Хелън Мохайъм бе много доволна от факта, че може да обясни грешката на своята ученичка:

„Когато съсредоточиш съзнанието си единствено върху собствената си правота, ти просто приканваш противостоящите сили да те надвият. Това е добре позната грешка. Дори аз, твоята учителка, я допусках“

— Дори и аз, твоята ученичка, я допуснах — прошепна на себе си Джесика.

Тя чу прошумоляването на тъканта във входа отвъд завесата. Влязоха двама млади свободни — част от свитата, събрана през нощта. Очевидно и двамата изпитваха страхопочитание в присъствието на майката на Муад’Диб. Джесика веднага ги прецени до дъно — не бяха от разсъждаващите и се привързваха към лустрото на всяка власт само заради усещането за идентичност, която тя им даваше. Без нейното отражение изглеждаха съвсем изпразнени от съдържание. И следователно бяха опасни.

— Ал-Фали ни нареди да ви подготвим — каза единият от младите свободни.

Внезапно напрежение сви гърдите на Джесика, но гласът й остана спокоен:

— За какво да ме подготвите?

— Стилгар е изпратил Дънкан Айдахо със съобщение.

Джесика придърпа с несъзнателно движение качулката на своята аба върху главата си. Дънкан? Но той бе оръдие на Алая.

Обадилият се свободен пристъпи леко напред и каза:

— Според самия Айдахо той идва, за да ви отведе на безопасно място, но ал-Фали не разбира как може да стане това.

— Наистина е много странно — съгласи се Джесика. — Но в нашия свят има и доста по-странни неща. Доведи го.

Двамината се спогледаха, но се подчиниха на нареждането; те излязоха едновременно и с такъв устрем, че скъсаха завесата на още едно място.

Айдахо пристъпи през нея, последван от двамата свободни и от ал-Фали, който оформяше ариергарда с ръка, поставена върху кристалния нож. Съпругът на дъщеря й изглеждаше спокоен. Бе облечен във всекидневните дрехи на гвардеец на династията на атреидите — униформа, незначително променяна през повече от четиринайсет столетия. За това време Аракис бе заменила стария кинжал от металопласт с кристален нож с позлатена дръжка, но разликата бе наистина незначителна.

— Казаха ми, че искаш да ми помогнеш — подхвана Джесика.

— Колкото и странно да изглежда — отговори Айдахо.

— Алая не те ли изпрати, за да ме отвлечеш?

Лекото повдигане на черните му вежди бе единственият знак на изненада. Многофацетните тлейлаксиански очи продължиха да я гледат, втренчени и блестящи. Той кимна:

— Това бе нейната заповед.

Кокалчетата на пръстите на ал-Фали побеляха около дръжката на кристалния нож, който все още не бе изваден.

— Прекарах голяма част от нощта с мисли за грешките, които допуснах по отношение на дъщеря си — каза Джесика.

— Наистина бяха много — съгласи се Айдахо. — Аз също имам дял в повечето от тях.

Тя забеляза, че мускулите на челюстите му играят.

— Никак не беше трудно да се вслушаме в доводите, които ни заблудиха — продължи Джесика. — Исках да напусна това място… А ти… Ти пожела едно момиче, от което имаше нужда, но виждаше в нея по-младо копие на самата мен.

Той мълчаливо се съгласи с думите й.

— Къде са моите внуци? — попита го, вече с по-дрезгав глас.

Той примигна и отговори:

— Стилгар смята, че са в пустинята, за да се скрият. Може би са видели идващия решителен момент.

Джесика погледна към ал-Фали, който кимна в знак на съгласие, че бе предугадила развоя на събитията.

— Какво прави Алая? — попита Джесика.

— Рискува с подпалването на гражданска война — каза Дънкан.

— Мислиш ли, че ще се стигне дотам?

Пратеникът сви рамене с думите:

— Може би не. Сега времената са по-други. Има повече хора, които са готови да приемат приятни за слуха доводи.

— Съгласна съм — кимна тя. — Е, какво ще стане с моите внуци?

— Стилгар ще ги намери, освен ако…

— Да, разбирам.

Наистина преди разчитаха на Гърни Халик. Тя се обърна към каменната стена вляво с думите:

— Този път Алая държи здраво властта.

После погледна пак към Айдахо:

— Схващаш ли? Човек може да си послужи с властта, само когато не я държи с всички сили. При прекомерно силното сграбчване тя установява контрол над него, а той се превръща в нейна жертва.

— Моят дук винаги ми е казвал същото — отвърна Айдахо.

Макар и необяснимо, Джесика разбра, че той говори за стария Лито, а не за Пол.

— Къде ще бъда отведена при това отвличане?

Дънкан се вгледа надолу към нея, сякаш се опитваше да зърне нещо в сенките, хвърляни от качулката.

Ал-Фали пристъпи напред:

— Милейди, сигурно не мислиш сериозно за…

— Нямам ли правото да решавам сама собствената си съдба? — попита светата майка.

— А този… — посочи ал-Фали с глава към Айдахо.

— Той беше мой предан страж още преди раждането на Алая — поясни Джесика. — Още преди да умре като спасител на живота на моя син, както и на моя собствен живот. Ние, атреидите, винаги ценим моралните задължения.

— Тогава ще дойдеш ли с мен? — попита Айдахо.

— Къде ще я водиш? — на свой ред запита ал-Фали.

— По-добре е да не знаеш — каза Джесика.

Ал-Фали се намръщи, но замълча. По лицето му ясно се четеше нерешителност и съгласие с мъдростта в нейните думи, но съмненията по отношение на Айдахо явно не бяха изчезнали.

— Какво ще стане с федейкините, които ми помогнаха? — попита Джесика.

— Могат да разчитат на подкрепата на Стилгар, ако дойдат в Табър — отвърна той.

Джесика се обърна към ал-Фали:

— Приятелю, нареждам ти да отидеш там. Федейкините биха могли да помогнат на Стилгар при търсенето на моите внуци.

Старият наиб наведе поглед и каза:

— Както нареди майката на Муад’Диб.

Все още се подчинява на Пол — помисли тя.

— Трябва бързо да излезем оттук — каза Айдахо. — Претърсването със сигурност ще стигне до това място, и то не след много време.

Джесика се наклони напред и се изправи с плавното изящество на бин-джезъритките, което не си отиваше дори когато те бъдеха настигнати от спазмите на старостта. Сега, след нощта на полета, тя се почувства като човек в напреднала възраст. Ала дори в умората от ума й не излизаше онази странна среща и разговорът с нейния внук. Всъщност какво правеше той? Поклати глава, но веднага маскира движението си с оправяне на качулката. Прекалено лесно бе да попадне в капана на подценяването на Лито. Животът с обикновени деца се оказваше достатъчна причина за изграждане на неправилна оценка за ролята на наследствеността, която беше подарена на близнаците.

Стойката на Айдахо привлече нейното внимание. Изглеждаше спокоен, по готов неизменно да си послужи със своята сила — поза, на която тя го бе научила. Погледна набързо към двамината млади свободни и към ал-Фали. Съмненията още не бяха напуснали стария наиб и двамата младежи го усещаха.

— Поверявам живота си на този човек — каза тя на ал-Фали. — И не за първи път.

— Господарке — протестира наибът, — че той е… Той е съпруг на Коуън-Тийн, Безкракия женски призрак на смъртта!

— Но е обучен от моя дук и от мен — рече тя.

— И е гола! — Думата трудно се откопчи от ал-Фали.

— Синът ми също бе гола — припомни му тя.

Това явно бе твърде много за някогашния федейкин, дал обет да жертва живота си в полза на Муад’Диб. Той въздъхна, отстъпи встрани и направи знак на двамата млади мъже да дръпнат завесите.

Джесика излезе, последвала от Айдахо. Точно на входа обаче тя се обърна и заповяда на ал-Фали:

— Трябва да отидеш при Стилгар. На него може да му се вярва.

— Да…

В гласа на стария мъж все още се долавяше съмнение. Айдахо докосна ръката й с думите:

— Трябва да тръгваме веднага. Ще вземеш ли нещо със себе си?

— Само своя здрав разум — каза тя.

— Защо? Да не те е страх, че постъпваш неправилно?

Тя го изгледа и рече:

— Дънкан, винаги си бил нашият най-добър пилот на топтер.

Думите й не го развеселиха ни най-малко. Той пое пред нея обратно по пътя, по който бе дошъл. Ал-Фали влезе в крачка след Джесика и я запита:

— Как разбра, че е дошъл с топтер?

— Не е облечен във влагосъхраняващ костюм — отговори тя.

Наибът се сконфузи от съвсем очевидния факт. И все пак не пожела да остане със затъкната уста, а продължи:

— Нашият пратеник го доведе направо от мястото на Стилгар. Може и да са ги видели.

— Дънкан, забелязаха ли ви? — попита Джесика към гърба на Айдахо.

— Знаеш, че не — отвърна той. — Летяхме по-ниско от върховете на дюните.

Завиха в страничен коридор, който водеше надолу по виещи се стъпала; свършваха в широка зала, обилно осветена от светоглобуси, разположени високо в кафявата скала. Край отсрещната стена се виждаше само един орнитоптер, приклекнал като насекомо пред скок. Явно скалата бе бутафорна и всъщност представляваше врата, отваряща се към пустинята. Колкото и да беше беден този сийч, все пак разполагаше с действащи средства за секретност и апарати за придвижване.

Айдахо отвори пред нея вратата на орнитоптера, а после й помогна да седне отдясно. Минавайки покрай него, тя забеляза по челото му капчици пот — точно там, където бе полегнал един разрошен кичур черна коса. Без да иска, Джесика улови в себе си спомена за същата глава, от която бе шуртяла кръв в някаква голяма и много шумна пещера. Твърдите като стомана топчета на тлейлаксианските очи след миг я изтръгнаха от това видение. Нищо вече не беше както някога. Тя побърза да притегне предпазния колан към седалката.

— Дънкан, много отдавна не съм летяла с теб като пилот.

— Отдавна и далече — каза той, започнал вече да проверява приборите по командното табло.

В това време ал-Фали и двамата млади свободни чакаха пред други командни механизми — тези на фалшивата скала — готови да ги задействат.

— Мислиш ли, че тая съмнения? — попита с тих глас Джесика.

Айдахо продължаваше да гледа внимателно някакъв прибор, после запали двигателя на крилните витла, следейки движението на една от стрелките. По устните му пробягна усмивка, прилична на бърза и рязка мимика, изчезнала със същата скорост, с която се бе появила.

— Аз все още съм от атреидите — каза Джесика. — А Алая не е.

— Не се бой — рече той през стиснати зъби. — Аз все още служа на атреидите.

— Алая вече не е от династията на атреидите — повтори Джесика.

— Няма нужда да ми го припомняш! — изръмжа Айдахо. — А сега млъквай и ме остави да вдигна това във въздуха.

Отчаяната ярост в гласа му бе съвсем неочаквана и нямаше нищо общо с тона на оня Айдахо, когото бе познавала. Сподавяйки отново събудилото се в нея усещане на боязън, Джесика попита:

— Дънкан, къде отиваме все пак? Вече можеш да ми кажеш.

Вместо отговор той кимна на ал-Фали и фалшивата скала се отвори навън, към ярката сребриста светлина на слънцето. Орнитоптерът подскочи нагоре с трептящи от усилие криле и ревящи двигатели, след което се заиздига в празнотата на небето. Айдахо пое курс в южна посока към Сахая Ридж, който се виждаше в далечината като тъмна ивица върху пясъка.

Най-сетне той проговори:

— Милостива госпожо, не ме съди много строго.

— Не съм го правила от онази нощ, когато влетя с рев в голямата зала на Аракийн, пиян с пиво от подправката — отвърна тя.

Думите му отново разбудиха нейните страхове и съмнения и я накараха да се отпусне в успокоителна готовност за защита, овладяна чрез прана-бинду.

— Помня добре онази нощ — кимна Айдахо. — Бях много млад и… неопитен.

— Но най-добрият майстор на меча в свитата на моя дук.

— Не съвсем, милейди. От десет опита Гърни бе по-добър от мене в шест. — Той внезапно я погледна. — Къде е Гърни?

— Изпълнява мои заповеди.

Дънкан поклати неопределено глава.

— А ти знаеш ли къде отиваме?

— Да, госпожо.

— Тогава кажи ми.

— Добре. Обещах да създам правдоподобна представа за заговор срещу династията на атреидите. Има само един начин да го сторя.

Той натисна някакъв бутон на щурвала. Плътна обвивка изскочи с плющене и за миг покри цялата седалка на Джесика с ограничаваща я неотразима мекота, също като пашкул, от който се виждаше само главата н.

— Отивам с теб на Салуса Секундус — каза Айдахо. — При Фарад’н.

Джесика се хвърли с необичаен за нея неконтролиран гърч към задържащата я обвивка, но почувства допълнително стягане, което намаля едва след като тя прекрати усилието си. Бе усетила смъртоносната шигърова жица, прикрита в защитна обвивка.

— Спусъкът на шигъровата жица е свален — рече мъжът до нея, без да променя израза си. — И не се опитвай да пробваш Гласа спрямо мен. Мина много време, откакто можеше да ми въздействаш по този начин. — Погледна я отново и добави: — На Тлейлакс ми трансплантираха защита срещу подобни хитрини.

— Значи, все пак изпълняваш заповед на Алая — каза Джесика. — А тя…

— Не на Алая — прекъсна я Дънкан. — Изпълняваме това, което нареди Проповедникът. Той иска от теб да обучиш Фарад’н така, както навремето го стори с Пол.

Джесика остана като вцепенена, защото внезапно си спомни думите на Лито — беше й казал, че ще открие свой буен ученик.

После попита:

— Този Проповедник… Наистина ли е моят син?

Гласът на Айдахо дойде сякаш от много далече:

— Бих искал да зная.