Метаданни
Данни
- Серия
- Дюн (3)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Children of Dune, 1976 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Александър Бояджиев, 1995 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,3 (× 48гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- kpacko(2007)
Издание:
ФРАНК ХЪРБЪРТ
ДЕЦАТА НА ДЮН
ИК „БАРД“ ООД, 2004
Първото издание е на 2 части. Изд. Аргус, София. Биб. Фантастика No.15 и 16 от 1995 и 1996 год.
Frank Herbert
Children of Dune
1976
История
- —Добавяне на анотация
ВЪПРОС: „Видя ли Проповедника?“
ОТГОВОР: „Видях пясъчен червей.“
ВЪПРОС: „Какво прави този пясъчен червей?“
ОТГОВОР: „Дава ни въздуха, който дишаме.“
ВЪПРОС: „Тогава защо съсипваме земята му?“
ОТГОВОР: „Защото Шай-хулуд(*) (обожественият червей) така нарежда.“
Съгласно обичая на свободните, близнаците Атреидски станаха един час преди зазоряване. Те се прозяха и протегнаха със загадъчна едновременност в своите спални, разположени една до друга, след като почувстваха раздвижването на хората около тях. Дочуха прислужниците в преддверието, които приготвяха закуската от обикновена овесена каша с фурми и ядки, смесени с течност от слабо ферментирала подправка. В преддверието имаше светоглобуси(*), меката жълта светлина на които минаваше през отворените сводести проходи на спалните. Близнаците се облякоха бързо на меката светлина, като всеки чуваше съседа си. Бяха дали вече съгласие и сега надянаха влагосъхраняващите костюми(*), предпазващи тялото от убийствените ветрове на пустинята.
Малко по-късно царската двойка се срещна в преддверието, без да пропусне да отбележи внезапното смълчаване на прислужниците. Лито, както те вече забелязаха, носеше жълтокафява пелерина с черна ивица по края, наметната върху сивата хлъзгава материя на влагосъхраняващия костюм. Сестра му беше с късо зелено наметало. Отпред на вратната извивка наметалата и на двамата имаха закопчалка, оформена като ястреба на атреидите — златно късче с червени скъпоценни камъни за очи.
Щом забеляза премяната им, една от жените на Стилгар на име Хара, каза:
— Виждам, че сте се облекли официално в чест на своята баба.
Лито взе съда със закуската си, преди да погледне тъмното и ощавено от вятъра лице на Хара. Поклати глава и попита:
— А ти откъде знаеш, че не е в наша чест?
Хара посрещна, без да мигне, присмехулния му поглед:
— Моите очи са толкова сини, колкото и вашите!
Ганима се разсмя на глас. Хара бе известна като майстор на играта с предизвикателни въпроси и отговори. Само с едно изречение тя бе казала: „Момченце, не ми се присмивай. Може да си царска особа, но и двамата носим клеймото на пристрастените към мелинджа — бялото на очите ни липсва. Има ли друга премяна, която да оказва на свободния по-голяма чест?“
Лито се усмихна, но унило тръсна глава с думите:
— Хара, обич моя, щеше да си наистина моя, ако бе само малко по-млада и не беше жена на Стилгар.
Хара прие спокойно малката си победа и даде знак на другите прислужници да продължат с подготовката на стаите за важните събития през този ден.
— Изяжте си закуската — каза тя. — Днес ще ви трябва сила.
— Значи си съгласна, че не сме прекалено пременени за баба — попита Ганима с уста, пълна с каша.
— Гани, не се страхувай от нея — отвърна Хара.
Лито преглътна хапката си и я погледна внимателно. Тази обикновена жена бе дяволски мъдра и почти моментално прозираше хитрините на играта с премени и труфила.
— Ще повярва ли, че се страхуваме от нея? — попита той.
— Не, доколкото я познавам — отвърна Хара. — Помнете, че тя беше наша света майка. Знам на какво е способна.
— Как бе облечена Алая? — заинтересува се Ганима.
— Не съм я виждала — отсече Хара и се обърна.
Лито и Ганима размениха погледи с известни и на двамата тайни сигнали, след което бързо се наведоха над своята закуска. Малко по-късно те излязоха в големия централен коридор.
Ганима заговори на един от древните езици, с които и двамата разполагаха в генетичната си памет:
— Значи днес имаме и баба.
— Това силно притеснява Алая — каза Лито.
— Приятно ли е някому да се отказва от такава власт? — попита Ганима.
Лито се засмя тихо, със странен за толкова младото му тяло глас на възрастен човек:
— Има още нещо.
— Дали очите на майка й ще забележат това, което ние видяхме?
— Защо не?
— Да… Навярно Алая се бои именно от него.
— Кой познава абоминацията по-добре от самото изчадие? — запита Лито.
— Знаеш, че можем и да бъркаме — рече Ганима.
— Не, не бъркаме.
Той цитира пасаж от Книгата Азхар на „Бин Джезърит“: „С пълно право и горчив опит ние наричаме предварително осъзналото се абоминация. Защото знае ли някой каква прокълната личност от нашето нечестиво и пагубно минало може да вземе връх, когато е попаднала като наследство в живеещо тяло?“
— Известна ми е тази история — каза Ганима. — Но ако тя е вярна, защо ние не се измъчваме от подобно вътрешно насилие?
— Защото сигурно нашите създатели в самите нас ни пазят — отвърна Лито.
— Къде са същите пазачи за Алая?
— Не знам. Може би различието е, че единият от нейните родители е жив. Още по-просто е да предположим, че причината е нашата сегашна сила и младост. Когато пораснем и позагубим идеалите си…
— Трябва много да внимаваме с тази наша баба — добави Ганима.
— И да изключим от разговора Проповедника, който кръстосва планетата и разнася ереста си.
— Не вярвам наистина да мислиш, че той е баща ни!
— Спестявам собственото си мнение, но Алая се бои от него.
Ганима рязко тръсна глава.
— Просто не вярвам на тази глупост за Абоминацията!
— Имаш точно толкова памет, колкото и аз — каза Лито. — Можеш да вярваш в това, в което искаш да вярваш.
— А ти мислиш по този начин, защото не сме дръзнали да преживеем транса с подправката, докато Алая го е сторила — отвърна Ганима.
— Именно така мисля.
Замълчаха, когато се смесиха с хората в главния коридор. В Сийч Табър бе студено, но влагосъхраняващите костюми топлеха и близнаците бяха отметнали кондензиращите качулки от рижавите си коси. Лицата им носеха отпечатъка на споделени гени: широко очертана уста и голямо разстояние между очите, с плътния син цвят на пристрастен към подправката човек.
Лито пръв забеляза приближаването на тяхната леля Алая.
— Ето я, идва — каза той и в знак на предупреждение премина на бойния език(*) на атреидите.
Когато Алая застана пред тях, Ганима кимна с глава и изрече:
— Боен трофей поздравява своята знатна роднина.
Служейки си със същия език чакобза(*), тя бе подчертала значението на собственото си име — Боен трофей.
— Както виждаш, многообичана лельо, ние се готвим за днешната неочаквана среща с твоята майка.
Алая, единствената личност от многолюдното императорско семейство, която никак не бе изненадана от типичното за възрастни хора поведение на децата, ги изгледа последователно и отсече:
— Мерете си приказките и двамата!
Бронзовата й коса бе прибрана назад с две златни водни халки(*). Овалното й лице бе смръщено, а широката уста, леко извита надолу в краищата, което говореше за силен стремеж към задоволяване на собствените страсти, сега бе плътно стисната. Безпокойството бе разперило ветрило от бръчици към ъглите на очите с плътен син цвят.
— Предупредих и двама ви как да се държите на днешния ден — напомни Алая. — Знаете причината толкова добре, колкото и аз.
— Знаем твоите основания, но ти може да не знаеш нашите — отговори Ганима.
— Гани! — протътна Алая.
Лито погледна предизвикателно леля си и заяви:
— Днес за първи път няма да се правим на глуповато усмихващи се хлапета!
— Никой не иска от вас да се преструвате — каза Алая. — Но не считаме, че е много умно да предизвиквате опасни мисли у моята майка. Ирулан е съгласна с мен. Знае ли някой каква роля ще си избере лейди Джесика? Тя е от „Бин Джезърит“ в края на краищата.
Лито поклати глава, като се питаше учудено: Защо Алая така и не разбира нашите подозрения? Наистина ли е стигнало толкова далеч?
Изведнъж му направи впечатление едва забележимата генна маркировка по лицето на леля му, която издаваше дядо й по майчина линия. Барон Владимир Харконен в никакъв случай не е бил приятна за околните личност. При тази констатация Лито смътно долови как се надига собственото му безпокойство и помисли: Но също и мой предшественик.
— Лейди Джесика е била подготвяна да управлява — каза той.
Ганима кимна в знак на съгласие и запита:
— Защо ли е избрала точно това време за своето връщане?
Алая се смръщи още по-силно. После отговори с въпрос:
— Възможно ли е просто да е искала да види своите внуци?
Ето на какво се надяваш, драга лельо — отбеляза Ганима. — Но то е толкова неправдоподобно.
— Тя не може да управлява тук — отсече Алая. — Каладън е нейна планета. Би следвало да й стига.
Ганима заговори с предразполагащ тон:
— Когато баща ни отиде в пустинята, за да умре, той те остави като регент. Той…
— Оплакваш ли се от нещо? — прекъсна я Алая.
— Изборът му бе разумен — каза Лито, като продължи посоката, подхваната от сестра му. — Ти бе единственият човек, който знае какво е да се родиш така, както ние бяхме родени.
— Говори се, че майка ми се е върнала към Сестринството — рече Алая, — а вие и двамата знаете, какво мислят в „Бин Джезърит“ за…
— Абоминацията — додаде Лито.
— Да! — Алая отново пропусна самата дума.
— Твърдят, че щом някоя веднъж е била магьосница, никога не се променя — каза Ганима.
Сестро, захвана се с опасна игра — помисли Лито, но продължи в същата посока с думите:
— Нашата баба винаги е била жена с по-голяма естественост от всички други с нейния ранг. Алая, ти споделяш нейните спомени; непременно трябва да знаеш какво следва да се очаква.
— Естественост ли! — възкликна Алая и поклати глава, гледайки множеството в препълнения коридор. После пак се обърна към близнаците:
— Ако майка ми беше по-малко сложна личност, никой от вас сега нямаше да е тук, както и аз самата. Щях да съм нейното първородно дете и нищо от… — Внезапно раменете й се свиха и потръпнаха, преди да повтори: — Предупреждавам и двама ви да внимавате много с днешните си постъпки.
После погледна нагоре по коридора и промърмори:
— Ето я моята стража.
— Все още ли мислиш, че за нас е по-добре да не идваме с теб на космодрума? — попита Лито.
— Чакайте тук — отвърна Алая. — Аз ще я доведа.
Лито размени поглед със сестра си и каза:
— Много пъти си ни обяснявала, че спомените, които са останали у нас от предшествениците, са безполезни в известна степен до времето, когато успеем да натрупаме личен опит със собствената си плът. Със сестра ми вярваме, че е така. Предусещаме опасни промени след идването на нашата баба.
— Не преставайте да го вярвате — рече Алая.
Тя се обърна, стражата я заобиколи и всички тръгнаха бързо надолу по коридора към входа за държавни лица, където ги чакаха орнитоптери(*).
Ганима обърса една сълза от дясното си око.
— Проливаш вода за мъртвите ли? — попита Лито, като хвана ръката на сестра си.
Ганима пое въздух с дълбока въздишка, докато мислеше за начина, по който бе наблюдавала леля си, ползвайки концентриращия способ на опита на своите предшественици.
— Трансът от подправката ли е причината? — попита тя, знаейки какво би казал Лито.
— Имаш ли по-добро предположение?
— Добре, заради самия спор. Защо нашият баща… или дори нашата баба не са отстъпили?
Той я погледна внимателно и рече:
— Знаеш отговора толкова точно, колкото и аз. Били са личности с изградена индивидуалност по времето, когато са дошли на Аракис. Трансът от подправката… — Той сви рамене и продължи: — Не са били родени в този свят, вече обладани от своите предшественици. Алая обаче…
— Защо не е повярвала в предупреждението на „Бин Джезърит“? — прехапа долната си устна Ганима. — Можела е да черпи от същата информация, която имаме и ние.
— Вече са я наричали абоминация — напомни Лито. — Не ти ли се струва изкусително откритието, че си по-силен от всички тези…
— Не, в никакъв случай!
Ганима извърна погледа си от вторачените изпитателни очи на своя брат и потръпна. Бе напълно достатъчно да се допита до своята генетично натрупана памет, за да изпъкнат ярко предупрежденията на Сестринството. Очевидно родените с преждевременно осъзнаване проявяваха склонност към лоши навици в зрялата си възраст. И възможните причини… Тя пак потръпна.
— Жалко, че нямаме преждевременно осъзнат в нашето родословие — каза Лито.
— Може и да не е така.
— Тогава ние… О, да, старият въпрос без отговор. Наистина ли имаме свободен достъп до целия файл с опита на всеки от нашите предшественици?
Обхваналият го вътрешен смут говореше достатъчно много за безпокойството, обзело и сестра му при този разговор. Многократно бяха обсъждали този въпрос, но винаги привършваха без заключение. Той каза:
— Длъжни сме да протакаме, да протакаме и пак да протакаме всеки път, когато тя ни подтиква към транса. Нашата най-добра тактика в случая е винаги да изтъкваме изключително голямото внимание, което трябва да се обръща на евентуалното предозиране на подправката.
— Една свръхдоза би трябвало да е прекалено голяма — рече Ганима.
— Сигурно и нашата поносимост никак не е малка — съгласи се той. — Виж колко големи са потребностите на Алая.
— Жал ми е за нея — каза Ганима. — Примамката сигурно е била фина и изкусителна, за да бъде обладана, докато…
— Да, тя наистина е жертва — рече Лито. — Абоминация.
— Може и да грешим.
— Вярно е.
— Винаги съм се питала — продължи мисълта си Ганима, — дали следващата памет на наш предшественик, до която се докосвам, няма да бъде тази, дето…
— Отминалото не е по-далеч от възглавницата ти — напомни Лито. — Трябва да предизвикаме този разговор с нашата баба.
— Към същото ме подтикват спомените й в мен.
Ганима срещна погледа му и прошепна:
— Прекаленото познание никога не води до прости решения.