Франк Хърбърт
Децата на Дюн (19)

„Свободният умира, когато прекалено дълго е далеч от пустинята; ние наричаме това «водната болест».“

 

Коментар на Стилгар

— Трудно ми е да го поискам от теб — каза Алая. — Но трябва да съм сигурна, че децата на Пол ще наследят Империята. От Регентството не се очаква нищо друго.

Тя се обърна, тъй както бе седнала пред огледалото, привършвайки сутрешния си тоалет. Погледна своя съпруг, за да види доколко възприема нейните думи. Дънкан Айдахо наистина заслужаваше твърде внимателно проучване; нямаше никакво място за съмнение, че той се бе превърнал в нещо много по-фино и по-опасно от някогашния учител по фехтовка на династията на атреидите. Външният му вид не се бе променил — тъмночерна коса падаше над изсечените мургави черти на лицето, но в дългите години, последвали пробуждането му като гола(*), той бе преминал през значително вътрешно преобразяване.

И сега тя се питаше, както го бе правила много пъти, какво се крие зад загадъчната му усамотеност, като се бе родил отново след смъртта си. Преди тлейлаксианците да бяха претворили на дело собственото си изискано умение, реакциите и постъпките на Дънкан бяха отчетливо белязани с типичното за човек като него: вярност, фанатична преданост към моралния кодекс на неговите праотци-наемници, лесна гневливост и бързо успокояване. Бе непреклонен в своята решимост да отмъсти на династията Харконен. И бе загинал, за да спаси Пол. Но онези от Тлейлакс бяха взели трупа му от сардукарите и с помощта на своите хитроумни приспособления за регенерация бяха създали зомбиран катрундо — действителната плът на тялото на Дънкан Айдахо, но нито следа от неговата съзнателна памет. Той бе подготвен и обучен като ментат и изпратен на Пол за подарък — човек с възможностите на компютър, фин инструмент със закодиран и непреодолим хипнотичен импулс да убие своя притежател. Плътта на Дънкан Айдахо бе устояла на този импулс и след почти смъртоносен стрес той отново се бе върнал към предишното си минало.

Алая отдавна бе решила, че е опасно да го приема като стария Дънкан. По-добре бе да мисли за него като за Хейт — името му на гола. Много по-добре. Особено важно беше той да не долови с абсолютно нищо присъствието на барон Харконен в нейното съзнание.

Дънкан също забеляза, че Алая го следи внимателно и се извърна. Любовта не можеше да скрие настъпилите в нея промени, нито пък мотивите, които я движеха. Многофацетните метални очи, дадени му на Тлейлакс, бяха безмилостни със своята способност да долавят промяната. И сега те я представяха като алчна и в известен смисъл злорадстваща — една почти мъжка фигура, която не можеше да понася.

— Защо се обърна? — попита Алая.

— Длъжен съм да мисля за това — отговори той. — Лейди Джесика е от… атреидите.

— А ти си верен на династията на атреидите, не на мен — нацупи се Алая.

— Не ме анализирай така, както ти подсказва някакъв временен каприз — каза Айдахо.

Алая сви устни. Дали не бе направила прекалено бърз ход?

Дънкан прекоси помещението до наблюдателния отвор, от който се виждаше едно от ъгловите окончания на площада пред Храма. Сега там отново прииждаха богомолци, а аракийнските търговци бавно се скупчваха около тях като шайка хищници, решили да задоволят глада си със стадо безобидни зверове. Той съсредоточи вниманието си върху открояваща се сред другите група търговци, които носеха кошници, изработени от ликото на подправката. Само на крачка ги следваха наемници от свободните. Пробиваха си път през струпващата се тълпа, без да демонстрират сила с движенията си.

— Продават парченца гравиран мрамор — рече Дънкан и посочи надолу. — Чула ли си вече? Поставят късчетата в пустинята, за да ги издълбаят бушуващите пясъци. Понякога върху камъка остават интересни шарки. Според търговците те са нова форма на изкуство — оригинални гравюри от бурите на Дюн върху мрамор. Миналата седмица купих една от тях, златно дърво с пет пискюлчета. Чудесна е, само че много крехка.

— Не променяй темата — каза Алая.

— Не съм я променил — отвърна той. — Красиво е, но не е произведение на изкуството. Людете създават своите творения с вътрешен огън и по пътя на собствената си воля. — Той постави дясната си ръка върху подпрозоречната дъска. — Близнаците мразят този град и аз мисля, че разбирам защо.

— Не виждам връзката — рече Алая. — Отвличането на майка ми не е действително отвличане. Тя ще бъде в безопасност като твоя пленница.

— Този град бе построен от слепеца — натърти Дънкан. — Знаеш ли, че миналата седмица Лито и Стилгар са излезли от Сийч Табър в пустинята? Нямало ги е цялата нощ.

— Докладваха ми — отговори Алая. — Колкото до тези дрънкулки от пясъка, искаш ли да забраня тяхната продажба?

— Няма да бъде добре за търговията — каза той, като пак се обърна. — Знаеш ли какво разбрах от Стилгар, когато го попитах защо са тръгнали през пясъците в тази посока? Каза ми, че Лито поискал да общува с духа на Муад’Диб.

Алая почувства внезапния леден допир на панически страх и погледна към огледалото, изпитвайки остра нужда от опора. Лито не би рискувал да напусне заслона през нощта заради подобна глупост. А дали не бе и заговор?

Айдахо скри очите си с длани, за да не я вижда, и рече:

— Стилгар сподели, че е отишъл с Лито, тъй като все още вярва в Муад’Диб.

— Разбира се, че вярва!

Айдахо се засмя глухо и добави:

— Не отрече, че причината все още да вярва е фактът, че Муад’Диб винаги е защитавал обикновените хора.

— Защо ми го казваш? — попита Алая с неприкрит страх в гласа си.

Айдахо свали ръка от очите си и напомни:

— Вече казах, че това е трябвало да те накара да се почувстваш обикновен човек.

— Дънкан! Подобна игра е опасна. Да подмамваш този наиб е все едно да разбуждаш звяр, който може да унищожи всинца ни.

— Той все още вярва в Муад’Диб — повтори Айдахо. — Ето къде е нашата защита.

— Какво отговори Стилгар?

— Че е наясно със себе си.

— Естествено.

— Не… Не вярвам. Тези, които хапят, имат доста по-големи зъби от неговите.

— Дънкан, днес изобщо не те разбирам. Поисках от теб да свършиш нещо много важно, нещо с решаващо значение за… Какви са тези несвързани приказки?

Колко сприхава бе станала! Той отново се обърна към прозореца.

— Алая, когато ме подготвяха за ментат… Много е трудно да се схване как трябва да се отнасяш със собствения си разсъдък. Първоначално научаваш, че умът се оставя да работи самостоятелно. Наистина е необичайно. Човек може да действа с мускулите си, да ги упражнява, да ги усилва, но умът работи самостоятелно. Понякога, след като си научил нещичко за него, той ти разкрива други неща, които никак не би искал да виждаш.

— Заради това ли се опита да засегнеш Стилгар?

— Стил не познава хода на своите мисли и затова ги оставя да се движат на самотек.

— Освен по време на оргията с мелинджа.

— Не, дори тогава. Именно това го прави наиб. За да бъде вожд на свободни, той трябва да ограничава и сдържа реакциите си. Да прави това, което очакват от него. След като го разбереш, ти вече ще познаваш Стилгар и ще можеш да определиш дължината на неговите зъби.

— Така постъпват свободните — кимна Алая. — Е, Дънкан, ще го направиш ли или не? Тя трябва да бъде похитена, но всичко следва да бъде извършено така, сякаш е дело на династията Корино.

Той не отговори, претегляйки нейния тон и доводите й — тъй както би постъпил всеки ментат. Планът за похищение говореше за студенина и жестокост, чиято сила, след като вече бе станала известна и на него, направо го порази. Да рискува живота на майка си поради причини, последиците от които бяха толкова далечни?! Алая го мамеше. Може би слуховете за нея и Джавид бяха верни. Последната мисъл прониза като ледено острие стомаха му.

— Ти си единственият, комуто мога да се доверя — рече Алая.

— Знам — отвърна Дънкан.

Тя прие отговора му за съгласие и се усмихна в огледалото.

— Сигурно разбираш — продължи Айдахо, — че ментатът се научава да гледа на всяко човешко същество като на поредица от връзки.

Този път Алая не отговори. Седеше, уловена в потока на някакъв личен спомен, който извика объркано изражение на лицето й. Айдахо я погледна през рамо и потръпна. Приличаше на жрица, която разговаря с чувани само от нея гласове.

— Връзки — прошепна той.

И помисли: Човек трябва да отхвърля старите страдания, както змията се изхлузва от предишната си кожа, но само за да се появят нови, с друго разположение и сила, а той да приеме техните ограничения. Същото бе и с формите на проява на властта — дори с Регентството. Старата власт може да бъде оприличена на опадала козина. Трябва да изпълня този план, но не по начина, по който го вижда Алая.

Тя помръдна рамене и каза:

— Лито вече не бива да излиза, както досега. Ще му направя забележка.

— Дори не и със Стилгар?

— Дори и с него.

Тя стана, отиде до Айдахо, който бе до прозореца, и го хвана за ръката.

Дънкан потисна тръпката си, свеждайки я до пресмятане, типично за ментат. Нещо в нея го отвращаваше.

Да, нещо в нея.

Не си позволи да я погледне. Долови дъха на смесицата от козметични средства и се изкашля, за да прочисти гърлото си.

Тя каза:

— Днес ще съм заета с огледа на подаръците от Фарад’н.

— Дрехите ли?

— Да. Нито едно негово дело не е такова, каквото изглежда на пръв поглед. А и сме длъжни да помним, че башарът му Тйеканик е отлично посветен в чомърки(*), чомъс(*) и всички останали тънкости на цареубийствата.

— Това е цената на властта — каза Айдахо, като леко се отстрани от нея. — Но да не забравяме, че ние сме в движение, мобилни сме, докато Фарад’н не е.

Тя огледа изваяния му профил. Понякога й бе много трудно да долавя ходовете на неговия ум. Дали не мислеше, че само свободата на действията вдъхва живот на военната мощ? Наистина, животът на Аракис се бе задържал прекалено дълго в сигурността на застоя. Сетивата, веднъж заточени от повсеместните опасности, можеха да изгубят цялата си сила, когато бъдат оставени в бездействие.

— Да — каза Алая, — свободните са все още с нас.

— Ние сме в непрекъснато движение — повтори той. — Но би било глупаво да допуснем войските ни да се изродят в пехота.

Тонът на гласа му я обезпокои, затова тя натърти:

— Фарад’н ще си послужи с всичко, за да ни унищожи.

— А, ето каква била работата — рече той. — Сегашната мобилност на войските ни дава възможност за ценна инициатива, с която не разполагахме в миналото. Тогава спазвахме правилата на военната машина, кодирани от династията на атреидите. Винаги сме плащали прескъпо, а врагът е оставал да плячкосва. Разбира се, това ограничение вече го няма. Днес сме еднакво способни да се придвижваме — както атреидите, така и Корино.

— Организираме похищение на моята майка само за да я запазим от беда, а причината би могла да е всякаква — каза Алая. — Нали все още живеем съгласно онези установени някога правила!

Айдахо погледна изпод вежди към нея. Тя добре знаеше, какво я застрашава, когато подтиква един ментат да пресмята. Не си ли даваше сметка, какъв ще е резултатът от неговите изчисления? Все още… той я обичаше. Махна с ръка. Колко млада изглеждаше. Лейди Джесика бе права — Алая оставяше впечатлението, че не е остаряла нито ден през годините, когато не бяха заедно. Бе запазила нежните черти на своята бин-джезъритска майка, но очите й бяха на атреидите — очи, които оценяваха и изискваха, също като тези на ястреба. Ала сега в тези очи бе спотаено още нещо, което говореше за жестока пресметливост.

Айдахо бе служил на рода на атреидите прекалено дълго, така че добре знаеше и силните, и слабите им места. Но това, което видя сега в погледа на Алая, бе ново. Атреидите можеха да водят непочтени битки с враговете си, но никога не бяха го правили със своите приятели и съюзници, а още по-малко с членове на семейството. При атреидите това бе непоклатим закон — поддържай народа си с всички сили, като не пропускаш да му показваш, колко добре живее под твоята власт. Показвай обичта си към своите приятели с откритото си поведение. Туй, което сега целеше Алая, не бе типично за тях. Долавяше го с всяка клетка на своето тяло. Възприемаше несвойственото, чуждо поведение като чувствителен прибор.

Внезапно нервната му система на ментат прищрака към пълно осъзнаване на нещата, а мозъкът му се прехвърли в онази честота на вледенен екстаз, където времето не съществуваше; оставаше единствено пресмятането. Алая щеше да долови състоянието му, но не можеше да спре процеса. Той се остави във властта на започналите хладни изчисления.

И така — някакво отражение на лейди Джесика преживява някак си в съзнанието на Алая. Той го видя, както зърна и отражението на самия Дънкан Айдахо, преди да стане гола, съвършено застинало в собственото му съзнание. С Алая нещата бяха други, защото тя беше получила осъзнаване още преди своето раждане, а не като него — по време на регенерацията в резервоарите на Тлейлакс. Въпреки това Алая рискуваше живота на своята майка. Следователно не бе в контакт с недействителната Джесика в себе си. Беше напълно обладана от друг недействителен живот, изключващ всички останали.

Обладана!

Чужда!

Абоминация! Изчадие!

Понеже беше ментат, той отчете фактите, а сетне се обърна и към други аспекти на задачата, с която се бе заловил. Сега всички атреиди бяха на една планета. Дали династията Корино ще се осмели да атакува от космоса? Мисълта му мигновено огледа установените от практиката състояния.

Първо. Всички планети са уязвими при атака от космоса; сиреч — всеки генерален щаб ще се погрижи да изведе извън своята планета необходимите мощности за репресия и ответен удар. Фарад’н би следвало да знае, че атреидите не са пропуснали да вземат тази елементарна предпазна мярка.

Второ. Силовите полета осигуряваха надеждна защита срещу всякакви снаряди и експлозивни заряди, с изключение на ядрените; точно поради тази причина ръкопашният бой бе влязъл отново в репертоара на военните действия. Все пак пред пехотните сили имаше някои ограничения. Династията Корино можеше да разположи своите сардукари около Аракийн, но те не бяха в състояние да се противопоставят на разюзданата свирепост на свободните.

Трето. Тоталният планетарен феодализъм бе винаги застрашен от високото техническо равнище, но резултатите от Бътлъровия джихад(*) продължаваха да действат като студен душ на излишъците в технологичен аспект. Иксианците, тлейлаксианците и онези от още няколко разпръснати външни планети представляваха единствената опасност в това отношение, но те бяха безусловно уязвими от съвкупния гняв на всички останали в Империята. Бътлъровият джихад нямаше как да бъде отменен. Механизираните военни действия изискваха високо технологично равнище. Върховната власт на атреидите бе насочила тази сила в други направления. Високата класа на техническа въоръженост не можеше да се скрие. Но цялата Империя оставаше в сигурността на феодализма, тъй като той се бе оказал най-подходящата обществена форма за овладяване на далеко отстоящите една от друга планети. Дънкан почувства как в мозъка му на ментат засвяткаха искри, когато за миг си спомни за наличието на онова съзнание, напълно глухо и непроницаемо за изтичащото време. След като стигна до убеждението, че династията Корино няма да рискува с неправомерно ядрено нападение, той не забрави и за елементите, включени в крайния резултат — Империята държеше под свой контрол толкова ядрени и съпътстващи оръжия, колкото и обединените сили на всички големи династии. Най-малко половината от династиите щяха мигновено да реагират, ако родът Корино наруши Великото Споразумение(*). Възмездният удар на атреидите щеше да бъде със съкрушителна сила, дори без това да е поискано. Страхът щеше да послужи като призив. Салуса Секундус и нейните съюзници щяха да се изпарят в горящи облаци. Династията Корино не би посмяла да рискува собствената си гибел. Нейните представители несъмнено бяха искрени, когато се присъединиха с подписите си към основната теза, че ядрените оръжия представляват краен резерв, пазен с една-единствена цел — защита на човечеството при евентуална среща с враждебно настроен „друг разум“.

Мислите, след приключилото пресмятане на вероятностите, бяха точно формулирани и носеха моментално облекчение. Нямаше място за никакви междинни неясноти. Алая бе избрала похищението и терора, защото бе станала друга, различна от атреидите. Династията Корино наистина бе заплаха, но не по начина и не в степента, за които Алая настояваше по време на споровете в Съвета. Тя просто искаше да отстрани лейди Джесика, тъй като неуморната разузнавателна служба на „Бин Джезърит“ бе установила това, което вече и на него му стана ясно.

Айдахо тръсна глава, за да излезе от транса, съпътстващ работата на ментат, и видя Алая. Стоеше пред него с хладно и пресметливо изражение на лицето си.

— Не си ли по-склонна да заповядаш убийството на лейди Джесика? — попита той.

Мигновеният изблик на радост и доволство у чуждия човек не остана скрит за очите му, преди да го прикрие фалшивият гняв в нейния глас:

— Дънкан!

Да, чуждата вече Алая предпочиташе майцеубийството.

— Ти се страхуваш от майка си, а не заради нея — каза той.

Тя отговори, без нещо да се промени във внимателно преценяващия й поглед:

— Напълно вярно. Докладвала е за мен в Сестринството.

— Не те разбирам.

— Как е възможно да не познаваш най-голямото изкушение за посветените от „Бин Джезърит“? — Тя приближи с прелъстително движение и погледна нагоре през миглите си. — Направих го само за да бъда силна и в необходимата форма заради близнаците.

— Разбирам, че говориш за изкушението — рече той с безизразен глас на ментат.

— Именно това Сестринството крие възможно най-дълбоко и от него се бои най-много. Ето защо ме наричат абоминация, изчадие. Знаят, че забраните им не могат да ме спрат. Изкушението, за което винаги говорят с особено натъртване: Голямото Изкушение. Разбираш ли? Всички ние, които ползваме наученото при „Бин Джезърит“, можем да оказваме въздействие върху такива неща, каквото е вътрешното регулиране на ензимния баланс на телата ни. Така младостта се удължава, и то много повече в сравнение с мелинджа. Нали схващаш какви ще са последствията, ако голям брой бин-джезъритски възпитанички го сторят? Просто няма как да остане незабелязано. Сигурна съм, че сега пресмяташ, за да прецениш верността на моите думи. Помисли: мелинджът е, който ни превръща в цел на толкова много заговори. В наши ръце е контролът върху съставка, която удължава живота. Какво ще стане, ако се разчуе, че в „Бин Джезърит“ са посветени в още по-важна тайна? Ето, това е! Нито една света майка няма да бъде в безопасност. Похищенията и измъчванията на възпитаничките на тази школа ще се превърнат във всекидневие.

— Значи, ти си постигнала този ензимен баланс.

Думите му потвърждаваха, не питаха.

— Аз застанах срещу Сестринството! Докладът на майка ми ще превърне всички от „Бин Джезърит“ във вечни врагове на династията Корино.

Колко правдоподобно е това — помисли той. Все пак реши да опита:

— Но собствената ти майка няма да се обърне срещу теб!

— Била е в „Бин Джезърит“ преди да стане моя майка. Дънкан, тя даде съгласието си нейният син и мой брат да премине през изпитанието с гом джабър! Не, тя направо го уреди! А знаеше много добре, че Пол може и да не оживее! Тези от „Бин Джезърит“ винаги са били слаби в религията, но силни със своя прагматизъм. Тя ще действа и срещу мен, ако е повярвала, че така най-пълно задоволява интересите на Сестринството.

Той кимна в знак на съгласие. Колко убедителна бе Алая. Наблюдението му, кой знае защо, го натъжи.

— Трябва да не изпускаме инициативата — добави тя. — Ето нашето най-силно оръжие.

— Възниква въпросът за Гърни Халик — рече Айдахо. — Нима ще трябва да убия своя стар приятел?

— Гърни изпълнява шпионска мисия в пустинята — отговори Алая. Добре знаеше, че Дънкан вече е запознат със случая. — Няма да ни попречи с нищо.

— Много странно — замислено каза той. — Регент-губернаторът на Каладън изпълнява поръчки на Аракис.

— А защо не? Любовник е на майка ми, ако не в действителност, то поне в сънищата си.

— Да, разбира се.

Не бе много сигурен дали не е доловила отсъствието на искреност в неговия глас.

— Кога ще я отвлечеш? — попита Алая.

— Ще бъде по-добре, ако ти не знаеш.

— Да… Разбирам. А къде ще я отведеш?

— Където не могат да я намерят. Бъди сигурна, че няма да остане тук, за да те застрашава.

Блясъкът в очите й подсказа нещо, което не би могло да се сбърка:

— Но къде ще…

— Ако не знаеш, а се наложи да отговаряш пред Този, който пита за истината, действително няма да знаеш къде е тя.

— Ето го умният Дънкан!

Сега тя вярва, че ще убия лейди Джесика — помисли Айдахо. После каза:

— Сбогом, любима.

Стори му се, че Алая не долови безвъзвратността в гласа му, дори го целуна леко на тръгване.

През целия път надолу из бъркотията от коридори в Храма, която странно му напомняше за сийча, Айдахо не спря да бърше очите си. Макар и тлейлаксиански, те не бяха имунизирани срещу сълзи.