Франк Хърбърт
Децата на Дюн (15)

„И той се видял с някаква ризница, по-здрава от металопласт. Нищо не можело да проникне през нея — нито нож или отрова, нито пясъкът или прахта на пустинята, нито изсушаващата топлина. В дясната си ръка той носел мощта да предизвиква кориолна буря(*), да разтърсва земята и да я превръща в нищо. Очите му били приковани в Златната Пътека, а в лявата си ръка държал скиптъра на върховната власт и умение. Отвъд Златната Пътека очите му се взирали във вечността, за която знаел, че е храна за душата му и за нетленната му плът.“

 

Хейгия, Сънят на моя брат от Книгата на Ганима

— По-добре би било за мен никога да не ставам император — каза Лито. — Не искам да мислиш, че съм повторил грешката на баща си и съм надникнал в бъдещето с помощта на чаша с подправка. Твърдя го, подтикнат от себичност. Сестра ми и аз ужасно се нуждаем от свободно време, за да разберем как да живеем със себе си такива, каквито сме.

Той млъкна и погледна въпросително към лейди Джесика. Бе го казал така, сякаш Ганима е съгласна с неговите думи. Сега очакваше с нетърпение отговора на баба си.

Джесика огледа внимателно своя внук на слабата светлина на светоглобусите, които озаряваха предоставените й помещения в Сийч Табър. Бе ранно утро на втория ден от тукашния й престой, но тя вече беше разбрала, че близнаците са прекарали нощта в бдение извън сийча. Какво ли бяха намислили? Сънят й не бе здрав и тя усещаше острите бодежи на умората, които настойчиво я призоваваха да слезе от равнището на свръхнапрежение, поддържало я в задължително изискваната от нея форма след представлението, разиграло се на космодрума. Добрата кондиция беше заслонът срещу кошмарите й, но извън него вече не бе пустинята, която тя си спомняше. Откъде са дошли всички тези цветя? И въздухът наоколо беше прекалено влажен. Познатата дисциплина в носенето на влагосъхраняващите костюми бе отслабнала сред по-младите.

— Е, детето ми, за какъв се мислиш, та ти трябва повече свободно време, за да се опознаеш? — попита тя.

Лито поклати глава в знак на несъгласие, разбирайки, че това е странен жест на зрял човек в детско тяло, след като си припомни, че е длъжен да извежда непрекъснато тази жена от равновесие.

— Преди всичко, аз не съм дете. О, да… — Той докосна гърдите си, преди да продължи: — Тялото е детско, разбира се. Но аз не съм дете.

Джесика прехапа горната си устна, без да се притеснява, че подобен жест я издава. Нейният дук, умрял толкова отдавна на тази прокълната планета, й се бе присмял при един подобен случай. „Твоята единствена реакция извън контрол — бе нарекъл той прехапването на устната. — А тя ми показва, че си разстроена и аз трябва да целуна тези устни, за да успокоя тяхното вълнение.“

Сега внукът, който носеше името на нейния дук, я хвърли в страшен смут само с една усмивка, придружила думите му:

— Нещо си разстроена; разбрах го от вълнението на твоите устни.

Наложи се да прибегне към дълбоко залегналата в нея самодисциплина, усвоена в „Бин Джезърит“, за да възстанови в известна степен спокойствието си. Успя и попита:

— Подиграваш ли ми се?

— Да се подигравам ли? Никога. Но съм длъжен да отбележа колко много се различаваме. Нека ти припомня само за оная оргия в сийча, станала толкова отдавна, на която старата света майка ти е предала намиращите се в нея животи и спомени. Тя е настроила себе си на твоята вълна и ти е прехвърлила… онази дълга поредица от навързани една за друга наденички, всяка от които е някаква личност. Те са още в теб. Следователно знаеш нещичко от това, което за нас с Ганима е вече преживелица.

— А Алая? — попита тя, с цел да го провери.

— Не си ли говорила по въпроса с Гани?

— Искам да го обсъдя с теб.

— Чудесно. Алая се отказа от онова, което е била, и се превърна в друго, от което най-много се страхуваше. Вграденото минало не може да бъде сведено и принизено до подсъзнанието. Това е вреден и опасен ход за всяко човешко същество, но за нас, които сме предродени, то е по-страшно от смъртта. Ето всичко, което ще кажа за Алая.

— И така, ти не си дете — рече Джесика.

— Аз съм на милиони години. А това налага настройка и регулиране, които никога не са били изисквани от хората.

Джесика кимна утвърдително и се поуспокои, макар да оставаше много по-предпазлива в сравнение с разговора с Ганима. Къде ли бе сега тя? Защо Лито бе дошъл сам?

— Е, бабо — каза той, — какво сме ние: абоминация, тоест изчадия, или надеждата на атреидите?

Джесика не обърна внимание на неговия въпрос и попита:

— Къде е сестра ти?

— Отвлича вниманието на Алая, за да не бъдем обезпокоявани. Налага се. Но Гани не би ти казала нищо повече от мен. Не го ли забеляза вчера?

— Какво съм забелязала, си е моя лична работа. А ти защо бъбриш безотговорно по въпроса за абоминацията?

— Да бъбря ли? Бабо, я ми поспести лицемерието на „Бин Джезърит“. Ще ти припомня всичко, дума по дума, и то с помощта на собствените ти спомени. Интересува ме обаче нещо много повече от трепета на твоите устни.

Джесика тръсна неодобрително глава, почувствала студенината на тази… личност, в която течеше и нейна кръв. Наистина се боеше от неговите възможности. Опита се да говори със същия студен тон, когато попита:

— Какво знаеш за моите намерения?

Той се намуси преди да отвърне:

— Не се налага да проверяваш дали съм повторил грешката на баща си. Не съм поглеждал извън нашата градина на времето — поне не съм търсил нищо със специална цел. Нека оставим абсолютното познание на бъдещето само до онези моменти на deja vu^[1], които са подвластни на всеки човек. Аз знам какъв е капанът на ясновидството. Животът на моя баща ми казва достатъчно по този въпрос. Не, бабо — абсолютното познаване на бъдещето те въвлича без остатък в капана на същото това бъдеще. То деформира времето. Настоящето се превръща в бъдеще. А на мен ми трябва по-голяма свобода.

Джесика почувства как езикът я сърби от неизречени думи. Как би могла да му отговори с нещо, което той не е знаел досега? Това бе чудовищно! Той е мой! Той е моят любим Лито! Тази мисъл направо я порази. За миг тя помисли дали детското личице би могло да възприеме обратно познатите скъпи черти и да възкръсне в… Не!

Лито сведе поглед и после го вдигна отново нагоре, изучавайки я внимателно. Да, въпреки всичко той можеше да я притисне, когато се наложи. После каза:

— Вярвам, че се случва рядко, но когато мислиш за ясновидството, ти сигурно не си по-различна от всеки друг. Повечето хора си го представят като… например, колко великолепно би било да научат как ще се движи утре цената на китовата кожа. Или дали Харконен ще бъде отново господар в родната земя на Гайъди Прайм? Ние обаче добре познаваме династията Харконен, без да се правим на ясновидци, нали, бабо?

Тя не се остави да бъде хваната на въдицата. Разбира се, Лито не можеше да не знае за прокълнатата кръв на харконите в своите предшественици.

— Кой е Харконен все пак? — запита той предизвикателно. — Кой е звярът Рабан? Всеки един от нас, нали? Но аз се отклонявам от основното. Говоря за общоприетия мит за предведението, за ясновидството — да имаш абсолютно пълна представа за бъдещето! За бъдещето като цяло! Ех, каква сполука, какво състояние можеш да натрупаш — и да го изгубиш — с такова върховно познание, нали? Простолюдието вярва в този мит. Хората просто приемат, че ако нещо малко е добро, повечето задължително е по-добро. Чудесно звучи! Но ако предоставиш на някого от тях пълния сценарий на неговия живот, закования веднъж завинаги монолог на живота му до самата смърт — какъв пъклен дар би било това! Каква абсолютна досада! Във всеки миг този човек ще възпроизвежда онова, което знае. Без остатък. Никакво отклонение. Той ще е наясно предварително за всеки отговор, за всяка дума — и отново, и отново, и отново…

Лито поклати глава.

— Незнанието има своите предимства. Затова аз се моля да притежавам вселената на изненадите!

Говори дълго, а докато го слушаше, Джесика не престана да се удивлява доколко неговите маниери, тон и начин на изразяване й напомнят за баща му — нейния изгубен син. Дори идеите му бяха такива, каквито самият Пол, напълно възможно бе, да е изказвал.

— Напомняш ми за баща си — рече тя.

— Заболя ли те?

— В известен смисъл да, но все пак ме успокоява фактът, че той продължава да живее в теб.

— Наистина, макар да не знаеш почти нищо за начина, по който той продължава живота си в мен.

Според Джесика в тона му липсваше вълнение, по-скоро бе пропит с горчивина. Подигна глава и го загледа в упор.

— Или че твоят дук живее в мен — продължи Лито. — Бабо, а Ганима е самата теб! Ти си се превъплътила до такава степен, че за нея твоят живот не крие никакви тайни до раждането на нашия баща. Както и моето раждане! Сигурно си даваш сметка какъв каталог на телесни записки съм аз. Понякога ми е прекалено трудно да издържам. А ти идваш тук, за да ни съдиш, така ли? Или да съдиш Алая? По-правилно ще бъде, ако ние те съдим!

Джесика потърси отговор в себе си, но без резултат. Какво правеше той? Защо подчертаваше така дебело разликата? Дали не се домогваше до категоричен отказ? А не бе ли достигнал до състоянието на Алая и превърнал се вече в изчадие — плод на абоминацията?

— Именно това те безпокои — каза той.

— Да, безпокои ме — тя си позволи лекомислено свиване на раменете. — Безпокои ме поради причини, които много добре знаеш. Сигурно си проследил моята подготовка в „Бил Джезърит“. Поне Ганима не го отрече. Известно е и Алая какво е… направила. А ти много добре разбираш последствията от твоята разлика.

Той се вторачи в нея със смущаващо внимание.

— Почти, защото към теб подходихме по-различно — отговори Лито, а в гласа му се долови нотка от нейната умора. — Ние познаваме трепета на устните ти така, както го е знаел твоят любим. Всички нежни слова, пошепнати от твоя дук в спалнята, са на наше разположение. Ти несъмнено възприемаш думите ми в интелектуалния им смисъл. Аз обаче те предупреждавам, че това интелектуално възприятие не е достатъчно. Ако някой от нас се превърне в изчадие, самата ти ще си причината! Или моят баща… или майка ми! Както и твоят дук! Всеки един от вас може да ни овладее, а условието е едно и също.

Джесика долови силно бодване в гърдите си, очите й овлажняха.

— Лито… — най-сетне успя да си позволи да произнесе името му. Болката се оказа по-слаба, отколкото бе си я представяла, затова събра сили и продължи: — Все пак искам да зная какво очакваш от мен.

— Налага се да уча своята баба.

— На какво ще ме учиш?

— Снощи Гани и аз изиграхме ролите на баща и майка почти до пълното разрушаване на собствените си личности, но узнахме много работи. Има неща, които човек е в състояние да научи, ако се предоставят условия на възможностите му за усещане и осъзнаване. Действията могат да бъдат предсказани. Вече е почти сигурно, че Алая подготвя заговор за твоето похищение.

Джесика примигна, поразена от рязкото обвинение. Тя добре владееше тази хватка и я бе използвала много пъти — повеждаш някого в определена посока на размисъл и внезапно нанасяш удар от друга. Овладя се, като пое дълбоко въздух.

— Знам какво е сторила Алая… Какво е самата тя, но…

— Бабо, не я съди жестоко. Нека сърцето ти помогне така, както ти помага разумът. Правила си го и друг път. Ти представляваш заплаха, а Алая иска да има за себе си върховната власт — по-скоро иска го това, в което тя се е превърнала.

— Как бих могла да разбера, че не чувам думите на друго изчадие?

Той сви рамене и каза:

— Като слушаш гласа на сърцето си. Гани и аз знаем, че тя се поддаде. Никак не е лесно да се приспособиш към шума на навалицата в себе си. Сподави ли се тяхното его, другите ще се струпват всеки път, когато повикаш нечия памет. А някой ден — преглътна на сухо той, — един от силните в тази глутница решава, че е дошло време да сподели и тялото.

— И тогава нищо не може да се направи, така ли? — запита Джесика, макар да се страхуваше от отговора.

— Ние вярваме, че нещо… Да, може. Няма как да устоим на подправката; това не подлежи на обсъждане. Не можем и да сподавим миналото без остатък. Длъжни сме да го използваме, като го превърнем в сплав. Накрая ще смесим всички други със себе си. Никога вече няма да бъдем това, което сме били — но не ще бъдем обладани.

— Ти спомена за заговор за моето отвличане.

— Очевидно е. Венсика е тласкана от амбиции в полза на своя син. Алая пък е амбициозна за самата себе си, а…

— Алая и Фарад’н ли?

— Не се подразбира — отговори той. — Но засега Алая и Венсика се движат по успоредни писти. Сестрата на Венсика е в дома на Алая. Има ли нещо по-просто от едно послание до…

— Знаеш ли нещо за подобно послание?

— Все едно, че съм го видял и прочел до последната буква.

— И все пак не си го виждал, нали?

— Не е необходимо. Достатъчно ми е, че всички атреиди са се събрали на Аракис. Като цялата вода в един резервоар — той направи жест, сякаш обгръщаше планетата.

— Династията Корино няма да се осмели да ни нападне тук!

— Алая ще се възползва, ако дръзнат да го направят.

Насмешката в гласа му я подразни.

— Моят внук не може да бъде мой наставник — каза тя.

— По дяволите, жено, спри да мислиш за мен като за внук! За теб аз съм твоят дук Лито!

Както тонът и изражението на лицето му, така и резкият жест с ръка бяха тъй точно пресъздадени, че тя се обърка и не можа да реагира.

— Опитах се да те подготвя — каза Лито със сух и сдържан глас. — Позволи ми поне това.

— Но защо ще ме отвлича Алая?

— За да го припише на династията Корино, разбира се.

— Не мога да повярвам. Дори за нея то би било… чудовищно! Прекалено опасно е! Как ще може да го стори без… Не, просто не вярвам!

— Когато стане, ще повярваш. Ех, бабо, двамата с Гани трябваше да подслушваме себе си, но сега знаем. Това е просто самозащита. Как в противен случаи щяхме да разберем грешките, които се допускат през цялото време около нас?

— Дори за миг не мога да приема, че това отвличане е част от…

— О, богове! Възможно ли е една бин-джезъритска възпитаница да е толкова задръстена? Цялата Империя подозира защо си дошла тук. Викачите на Венсика са готови да те очернят в хор. А това е недопустимо за Алая. Ако ти загазиш, династията на атреидите може да бъде смъртоносно засегната.

— Какво точно подозира цялата Империя?

Тя отмери думите възможно най-безизразно, защото знаеше, че не е способна да подчини на своята воля това не-дете с каквато и да е хитрина на Гласа.

— Лейди Джесика е скроила план за чифтосване на онези близнаци! — грубо изрече той. — Ето какво иска Сестринството. Кръвосмешение!

Тя примига и каза:

— Безполезен брътвеж. — После преглътна и продължи: — От „Бин Джезърит“ няма да позволят подобни слухове да бродят нашир и надлъж из Империята. Все още имаме някакво влияние. Не го забравяй.

— Брътвеж ли? Брътвеж и слухове? Със сигурност сте преценявали шансовете за евентуална наша кръстоска.

С отривист жест той не й позволи да го прекъсне.

— Не отричай. Нека двамата със сестра ми преминем възрастта на пубертета заедно с теб, в едно и също домакинство, след което твоето влияние не ще бъде нищо повече от парцал, подхвърлен в пастта на някой пясъчен червей.

— Вярваш ли, че сме толкова бездънни глупци?

— Напълно. Вашето Сестринство не е нищо повече от куп оглупели стари жени, умът на които по никакъв начин не може да премине отвъд тяхната изключително ценна програма за създаване на нови видове! Гани и аз знаем какви са средствата ви за постигане на набелязаните цели. Ти самата нас за глупаци ли ни вземаш?

— Какви са пък тези средства?

— Бин-джезъритките много добре помнят, че си от рода Харконен! Ето какво ще бъде отбелязано в техните отчети: Джесика от Тандидия Нерус с барон Владимир Харконен. Ако този отчет случайно попадне в чужди ръце, ти ще си обезвре…

— И си въобразяваш, че Сестринството би се унижило да изнудва?

— Аз знам, че ще го сторят. Е, всичко ще е добре захаросано. Наредили са ти да провериш слуховете за дъщеря си. Подхранили са както твоето любопитство, така и страховете ти. Обърнали са се с призив към чувството ти за отговорност и са те накарали да изпиташ вина заради връщането ти на Каладън. Накрая са ти предложили възможността да спасиш своите внуци…

Единствената възможност за Джесика бе да го гледа мълчаливо. Сякаш наистина бяха подслушвали бурните срещи с прокторите от Сестринството. Тя усети тоталната власт на неговите думи и разбра, че започва да приема твърдението му за похищение от страна на Алая.

— Бабо, съзнавам, че бях изправен пред нелеки въпроси — каза той. — Дали следвам пътя на загадката, типична за атреидите? Живея ли за своите поданици и… готов ли съм да умра за тях? Или пък съм избрал друг курс, който ще ми даде възможност да съществувам хиляди години?

Без да иска, Джесика долови как отстъпва. Тези думи, произнесени с поразителна лекота, се докоснаха до тема, по която според „Бин Джезърит“ бе по-добре изобщо да не се мисли. Много свети майки бяха поели по този път… или поне се бяха опитвали да го сторят. Възможностите за манипулативни операции в скритите за външни погледи химически реактори не бяха тайна за посветените в Сестринството. Но ако само един го направеше, всичка щяха да го последват, рано или късно. Нямаше как да бъде потулен фактът за непрестанно нарастващия брой жени, неподвластни на възрастта. Напълно сигурно бе, че веднъж поет, този курс неизбежно би ги довел до пълно унищожение. Останалата част от човечеството, осъдена на кратък живот, неминуемо щеше да се обърне против тях. Не, това беше немислимо.

— Не ми харесва накъде клонят мислите ти — каза Джесика.

— Не разбираш моите мисли — отвърна Лито. — Гани и аз… — Той поклати глава и продължи: — Алая се бе домогнала до това, но го изостави.

— Сигурен ли си? Вече изпратих съобщение до Сестринството, че тя се е заела с немислимото. Погледни я! Дори ден не е остаряла от последното ни виж…

— А, за него ли! — той отхвърли сякаш встрани с жест на ръката си идеята на „Бин Джезърит“ за телесното равновесие. — Не, говоря за съвсем друго — пътя на усъвършенстване, по който се излиза отвъд всичко, постигнато от хората.

Джесика замълча, почти ужасена от лекотата, с която Лито бе разкрил нейните тайни. Би трябвало да знае, че това съобщение е като смъртна присъда за Алая. И независимо от подбора на думите, можеше да се говори само за едно и също — за престъпление. Не разбираше ли наистина каква заплаха е скрита в неговите мисли.

— Трябва да се изясниш — каза тя най-сетне.

— Но как? — попита той. — Освен ако разбираш, че Времето не е това, което изглежда. Дори не мога да започна обясненията си. Баща ми го е подозирал. Стигнал е до самия праг на осъзнаването, но изведнъж се е строполил. Сега е ред на мен и на Гани.

— Настойчиво искам да се изясниш — повтори Джесика и напипа отровната игла, която държеше в една гънка на своята връхна дреха. Това бе гом джабър, толкова смъртоносен, че и най-лекото убождане с него причиняваше смърт за броени секунди. После помисли: Предупредиха ме, че мога да го използвам, ако съм принудена. Тази мисъл разигра силно мускулите на ръката й, а самата тя изпита благодарност към прикриващата я роба.

— Е, добре — въздъхна Лито. — Първо, за Времето. Няма никаква разлика между десет хиляди години и само една, както няма разлика между сто хиляди години и продължителността на един-единствен сърдечен удар. Никаква разлика. Това е първата реална истина за Времето. А ето и втората — цялата вселена с цялото нейно време е заключена в мен.

— Що за безсмислици? — попита тя.

— Видя ли? Просто не разбираш. Тогава ще се опитам да го обясня по друг начин. — Той вдигна дясната си ръка, за да демонстрира движение, едновременно изричайки: — Вървим напред, връщаме се.

— Думите ти не обясняват нищо!

— Правилно — кимна Лито. — Има неща, които думите не могат да обяснят. Длъжен си да ги преживееш, да ги научиш от опит, без думи за обяснение. Ти обаче не си подготвена за подобен риск, точно както и сега ме гледаш, но не ме виждаш.

— Как… Нали гледам право в теб. Разбира се, че те виждам!

Джесика се взря втренчено в него. Думите му говореха за несъмнено владеене на Кодекса на Зенсуни, който и тя бе изучавала в школите на „Бин Джезърит“ — игра на думи, която водеше до пълно объркване в схващанията и познанията по философия.

— Има неща, които се случват извън твоите желания и възможности за въздействие — каза той.

— Тогава по какъв начин може да се обясни това… съвършенство, което толкова много превишава целия друг опит, натрупан от човечеството?

Той кимна в знак, че е разбрал въпроса, и продължи:

— Ако човек удължи старостта си и забави своята смърт с помощта на мелинджа или на виртуозното регулиране на процесите в тялото си, от което вие в „Бин Джезърит“ с пълно право се боите, това забавяне довежда единствено до въображаеми възможности за оказване на въздействие и контрол. Когато някой крачи в сийча, той само го прекосява, независимо дали върви бавно или бързо. Съответният отрязък от време се обособява просто като вътрешно преживяване и опит.

— Защо си играеш с думите по такъв начин? Подобни глупотевини счупиха зъбите на моята мъдрост много преди да се роди баща ти.

— Но единствено зъбите са пораснали — отвърна Лито.

— Думи! Само думи!

— Аха, удари съвсем близо!

— Нима?

— Бабо?

— Моля?

Момчето дълго мълча, преди да започне:

— Виждаш ли? Отговорите и реакциите ти са все същите. — Той й се усмихна. — Но не можеш да виждаш отвъд сенките. А аз съм там. — Засмя се отново. — Баща ми бе стигнал много близо до целта. Живя, когато бе жив, но не успя да умре, когато умря.

— Какви ги приказваш?

— Добре, покажи ми тялото му!

— Да не мислиш, че Проповедникът…

— Възможно е, но дори да е така, тялото не е неговото.

— Нищо не разбирам — обвини го тя.

— Точно както те предупредих.

— Тогава защо…

— Ти поиска. И трябваше да го демонстрирам. А сега, нека се върнем към Алая и нейния план за отвличане на..

— Да не би да планираш немислимото? — попита тя, все още държаща под робата си отровния гом джабър.

— Приемаш ли да бъдеш неин екзекутор? — парира той с измамливо мек глас, след което посочи с пръст ръката й. — Вярващ ли, че тя ще те остави да си послужиш с него? Или мислиш, че аз ще ти позволя да го сториш?

Джесика почувства, че не е в състояние да преглътне.

— Отговарям на въпроса ти — каза Лито. — Не съм планирал немислимото. Просто не съм такъв глупак. Но съм възмутен от теб. Осмеляваш се да съдиш Алая. Разбира се, че е нарушила ценната заповед на „Бин Джезърит“! А ти какво очакваше? Тя престана да те интересува и я остави тук за владетелка с нищо повече от едно име. И то при такава власт! А ти самата се върна на Каладън, за да лекуваш раните си в прегръдките на Гърни. Това е напълно ясно. Но коя си ти, за да съдиш Алая?

— Слушай, няма да разис…

— Я да млъкваш! — Той отклони от нея възмутения си поглед.

Думите му бяха изречени по специалния бин-джезъритски способ — с обуздаващ Глас. Тя спря, сякаш някой бе сложил ръка на устата й. След това помисли: Кой би знаел по-добре от него как да ме порази с Гласа? Аргументът й подейства облекчаващо. Бе си служила много пъти с Гласа спрямо други хора, но не очакваше, че самата тя е тъй подвластна на неговото въздействие… При това чак от времето на училищните дни, когато…

Той я погледна отново:

— Извинявай. Току-що разбрах, че очакват от теб да реагираш слепешката.

— Аз? Слепешката?

Тези думи я засегнаха повече от умението му да й въздейства с Гласа.

— Да, ти — кимна Лито. — Наистина слепешката. Ако в теб се е запазила поне частица от разбирането ти за честност, ще си дадеш точна сметка за собствените реакции. Повиквам те и ти казваш „Моля?“. Принуждавам те да млъкнеш. Призовавам всичките ти митове от дните на „Бин Джезърит“. Погледни навътре в себе си, както са те учили. Поне това можеш да сториш.

— Как се осмеляваш? Какво знаеш ти за…

Гласът й заглъхна. Разбира се, че знаеше!

— Хайде, погледни навътре! — Гласът му й заповядаше.

Смущението отново я овладя. Почувства как сетивата й губят от своята острота и долови учестеното си дишане. Непосредствено отвъд нейното съзнание се спотайваше някакво бумтящо сърце, бързото туптене на… Внезапно си даде сметка, че учестеното дишане и бумтящото сърце не са нито скрити, нито отдалечени от умението, придобито в „Бин Джезърит“. Очите й се отвориха широко от разтърсващо я осъзнаване, когато почувства, че собственото й тяло се подчинява на чужди заповеди. Постепенно възстанови спокойствието си, но усещането остана. През цялото време на техния разговор това не-дете бе свирило на нея като на деликатен инструмент.

— Е, сега вече знаеш много добре какво са постигнали с теб твоите хора от „Бин Джезърит“ — каза Лито.

Единственото, което тя успя да направи, бе да кимне утвърдително. Вярата й в думите лежеше поразена. Лито я бе принудил да погледне открито в лицето вселената на своите физически измерения и тя бе излязла от преживяното разтърсена, със съвсем ново усещане, което сега отзвънваше в нейния разум. Покажи ми тялото му! Не, той й бе показал собственото й тяло, сякаш бе новородена. Още от най-ранните дни в училище, както и от мъчителното време, преди да дойдат за нея пратениците на дука, тя не бе долавяла в себе си такава смазваща несигурност за непосредственото бъдеще.

— Ще се оставиш да те отвлекат — каза Лито.

— Но…

— Не съм те поканил да разискваме въпроса — отряза той. — Ще го позволиш. Считай го за заповед, идваща от твоя дук. Ще разбереш каква е целта, но едва след като нещата бъдат извършени. А ще се натъкнеш и на много занимателен ученик.

Той се изправи и кимна за сбогуване с думите:

— Някои неща имат край, но са без начало; други започват, но не свършват. Всичко зависи от мястото, на което се намира наблюдателят.

После се обърна и излезе от нейните покои. Във второто преддверие Лито срещна Ганима, бързаща нанякъде. Когато го видя, тя спря и каза:

— Алая е заета със Синода по въпросите на вярата.

После погледна въпросително коридора, който водеше към помещенията на Джесика.

— Да, стана — отговори Лито.