Франк Хърбърт
Децата на Дюн (13)

„Един образован и изтънчен човек може да се превърне в примитивно същество. Действителната стойност на нещата се заключава в това, че се изменя начинът на човешкото битие. Променят се старите ценности, като постепенно се обвързват със заобикалящата ги среда, с нейните растения и животни. Съществуването в нови условия изисква действащо познание на всички онези многочислени и взаимно обвързани събития и явления, които обикновено се наричат природа. Необходимо е наличието на определен критерий за зачитане и внимание към изначалната мощ на такива природни системи. Когато човешкото същество придобие това действащо познание и съпътстващия го респект, стига се до състоянието, познато като «примитив». Разбира се, обратното също е вярно — примитивното създание може да се превърне в образовано и изтънчено, но само с цената на страхотно психично увреждане.“

 

Коментар на Лито до Харк ал-Ада

— Можем ли да бъдем сигурни? — запита Ганима. — Много е опасно.

— Вече сме го опитвали — възрази Лито.

— Сега би могло да се окаже различно. Ами ако…

— Това е единствената свободна посока. Съгласна си, че не можем да тръгнем по пътя на подправката, нали.

Ганима въздъхна. Тя никак не харесваше тези словесни атаки и контраатаки, но разбираше, че брат й е притиснат от необходимостта. Освен това знаеше и източника на собственото си силно нежелание. Наистина бяха длъжни да не изпускат Алая от поглед и да отчитат ужасите на подобно състояние на духа.

— Е, и? — настоя Лито.

Тя въздъхна отново.

Седяха с кръстосани крака в едно от потайните си места — тесен отвор от пещерата към урвата, предпочитано и от техните родители, и наблюдаваха залеза на слънцето над бледа(*), равнината на откритата пустиня. След вечеря бяха минали два часа и сега бе времето, когато близнаците трябваше да правят физически и умствени упражнения. Бяха решили да не дават покой на мозъците си.

— Ще опитам сам, ако не си съгласна да ми помогнеш — рече Лито.

Ганима отклони погледа си от него и го насочи към тъмните завеси на влагоуплътнителите, които покриваха отвора в скалата. Брат й не снемаше очи от пустинята.

Известно време те бяха разговаряли на много древен език, чието име вече не се помнеше. Този език скриваше така техните мисли, че друг човек не би ги доловил. Дори Алая, избягваща контакта със заплетените кодове на своя вътрешен живот, не владееше изкуството на мисловните връзки, които биха й позволили да схване нещо повече от някоя и друга откъслечна дума.

Лито пое дълбоко въздух, заедно с ясно доловимата миризма на покритата с нещавена кожа пещера — сийч на свободните; миризма, която бе особено силна в разположената нависоко ниша. Дотук не стигаше нито приглушената гълчава на сийча, нито влажната му топлина.

— Съгласна съм, че нещо трябва да ни води — каза Ганима. — Но ако ние…

— Гани! Трябва ни повече от водачество. Трябва ни закрила.

— А може би не съществува онова, което ще е в състояние да ни защити.

Тя погледна брат си право в очите и видя във втренчения му взор бдителността на истински хищник. Погледът му бе пълно опровержение на спокойствието, което изразяваха чертите на неговото лице.

— Длъжни сме да избегнем овладяването — каза Лито.

Той си послужи със специалната форма на древния език, неопределена от гледна точка на залога и глаголното време, но дълбоко действена със скрития в нея смисъл. Ганима изтълкува съвсем точно неговия довод.

— Мау’пуиум д’ми хиш паш мох’м ка — произнесе напевно тя. — Пленяването на моята душа е плен и на безбройно множество от други.

— И много повече от това — парира Лито.

— Упорстваш, въпреки че знаеш каква е опасността.

В нейните думи бе вложено твърдение, а не въпрос.

— Уабун’к уабунат! — каза той. — Въздигайки се, ти въздигаш!

Почувства своя избор като очевидна необходимост. След като трябваше да го стори, най-добре бе да действа веднага и с пълна активност. Длъжни бяха да превъртят миналото в настояще и да го оставят да се развие в тяхното бъдеще.

— Мурийят — отстъпи тя с нисък глас. — Но да бъде направено внимателно и с нежност.

— Разбира се. — Той махна с ръка, а жестът му изрази пълно приемане на казаното. — След това ще вземем твърдо решение с необходимата уважителност, както постъпваха и нашите родители.

Ганима замълча, опитвайки се да преглътне буцата в гърлото си. Погледна инстинктивно в южна посока, към широкия открит ерг, където в последната мъждееща светлина на деня се виждаше неясна сивкава поредица от дюни. В тази посока бе тръгнал баща й, когато излезе за последен път в пустинята.

Лито се загледа отвъд скалния перваз към зеленината на оазиса край сийча. Долу всичко тънеше в сумрак, но той познаваше формите и цветовете: медночервени, златисти, червени, жълти, кафяви и червеникавокафяви съцветия се простираха чак до каменните ограничители, които бележеха мястото на насажденията, напоявани от каната. Зад тези ограничители се простираше зловонна ивица от вече мъртвия някогашен живот на Аракийн, погинал от чужди растения и прекомерни количества вода; сега това бе преграда пред пустинята.

Ето че Ганима каза:

— Готова съм. Да започваме.

— Да, по дяволите всичко!

Той се пресегна, докосна ръката й, за да смекчи ефекта от грубото възклицание, и промълви:

— Моля те, Гани… Изпей онази песен. С нея ми става по-леко.

Ганима се доближи до него и го прегърна с лявата си ръка през кръста. Пое дълбоко въздух два пъти, окашля се и запя с чист и ясен глас думите, които майка й така често бе пяла за техния баща:

Връщам ти обета, даден ми от теб,

и обливам те с пречистена вода.

В този кът спокоен ще цари животът —

обич моя, ще живееш ти в палат,

враговете ти ще отминават в нищото.

А пътеката, в която двамата вървим,

е подготвена от любовта за теб.

Сигурно добре показвам пътя,

щом на обичта ми си в палата…

Нейният глас заглъхна в мълчанието на пустинята, уязвимо дори от шепота; Лито долови как потъва, потъва надълбоко, превръщайки се в своя баща, чиито спомени се разпростряха като покривало в най-близкия до него отрязък от миналото.

В този кратък промеждутък трябва да бъда Пол — каза си той. — До мен не е Ганима, а моята обична Чани, мъдрите съвети на която са ни спасявали неведнъж.

На свой ред Ганима се пренесе в запаметената личност на майка си с такава плашеща лекота, сякаш винаги бе знаела, че ще бъде точно тъй. Наистина, колко по-лесно бе това за жената, но и колко по-опасно!

С внезапно одрезгавял глас тя каза:

— Погледни, любими!

Първата луна бе изгряла; на фона на нейната студена светлина двамата видяха как някаква дъга от оранжев огън полита нагоре в пространството. Транспортният кораб, с който дойде лейди Джесика, сега се връщаше в орбитата на своя базов звездолет, натоварен с подправка.

Ярки спомени преминаха през съзнанието на Лито, водейки след себе си нови отчетливи възприятия, чисти като гласчета на камбанки. Само за миг бе другият Лито — дукът на Джесика. Действителността изтласка встрани тези спомени, но не преди той да усети пронизващата сила на любовта и мъката.

Трябва да бъда Пол — напомни си сам.

Преобразяването го заля със стряскащата си двойственост, сякаш бе някакъв тъмен екран, на който се прожектираше образът на Муад’Диб. Долови собствената си плът и плътта на баща си, а проблясващите за миг различия сякаш искаха да преодолеят собствената му съпротива.

— Помогни ми, тате — пошепна той.

Мигновено появилото се смущение отмина и в съзнанието му изплува друг образ, докато неговата самоличност остана встрани като наблюдател.

— Последното видение все още не е изчезнало — каза Лито с гласа на Пол и се обърна към Ганима: — Сега знаеш какво сторих.

Тя докосна бузата му с дясната си ръка и рече:

— Скъпи, за да умреш ли излезе в пустинята? Затова ли го направи?

— Възможно е, но откровението… Нима то не е достатъчен повод, за да запази човек живота си?

— А слепотата? — попита тя.

— Дори и с нея.

— Къде можеш да отидеш?

Той пое дълбоко дъх, от който я побиха тръпки, преди да отговори:

— В Джакуруту.

— Обич моя!

Сълзи потекоха по бузите й.

— Муад’Диб и легендата за героя трябва да изчезнат веднъж завинаги — каза гласът му. — В противен случай това дете няма да ни изведе от хаоса.

— Златната Пътека — каза тя. — Никак не е приятно за гледане.

— И все пак е единствената възможност.

— Алая не успя. В такъв случай…

— Веднъж завинаги. Видя всичко, нали?

— Майка ти се върна прекалено късно.

Ганима подкрепи думите си с кимване, а на детското й личице се появи мъдрото изражение на Чани. После тя продължи:

— Няма ли друг изход? Може би, ако…

— Не, любима. Още не. Това дете все още не може да надникне в бъдещето и да се върне читаво.

Отново извикваща тръпки въздишка разтърси тялото му; Лито, в ролята си на наблюдател, долови острия копнеж на баща си да живее още веднъж в изпълнена със сила снага, да взима реални решения за действие, както и да… Ужасно неприятна бе необходимостта да се ликвидират минали грешки!

— Тате! — възкликна Лято и сякаш ехото в черепната кухина отговори на собствения му глас.

След това той почувства в себе си движение, предизвикано от прекомерно усилие на волята — бавното, напомнящо стържещ звук оттегляне на вътрешното присъствие на неговия баща, както и последвалото го отпускане на сетивата и мускулите.

— Обич моя! — пошепна гласът на Чани и отдръпването се забави. — Какво има?

— Почакай, не си отивай — изрече Лито със собствения си глас, дрезгав и несигурен, но все пак негов.

После добави:

— Чани, трябва да ни кажеш, как успяхме да го избегнем? И какво е станало с Алая?

Отговори вътрешният глас на Пол; думите бяха накъсани и разделени с дълги паузи:

— Нищо не е сигурно. Нали… сам видя… това, което… за малко… не стана… с мен.

— А Алая?…

— Проклетият барон я овладя!

Лито долови изгаряща сухота в гърлото си, когато изрече:

— Дали той… А аз…

— Той е в теб… Но… Аз… Не можем… понякога да се долавяме… един друг, но при теб…

— Можеш ли да четеш моите мисли? — попита Лито. — Би ли могъл да знаеш, ако… той…

— Понякога мога да доловя мислите ти, но аз… Ние ще живеем… единствено като… отражение на... твоето съзнание. Паметта ти ни създава. Опасността… една педантично точна памет. А тези… тези от нас, които са обичали властта… и са я трупали… независимо от цената, те могат да бъдат… по-точни.

— Значи и по-силни? — прошепна Лито.

— По-силни.

— Знам какво виждаш със своето проникновение. Но вместо да му позволя да овладее и мен, аз ще стана това, което беше ти.

— В никакъв случай!

Лито одобри с кимване идеята си, долавяйки огромното усилие на волята, положено от баща му, за да се оттегли, след като е осъзнал последствията от неуспеха. Всяко овладяване довеждаше потърпевшите до абоминацията, до участта на изчадието. Познанието му даде нови сили и той почувства собственото си тяло изпълнено с необикновена проницателност, както и с удивително дълбоко осъзнаване на минали грешки — своите собствени, а също и тези на предшествениците си. Сега долови, че несигурността и съмнението бяха отслабнали. Само за миг се сблъскаха изкушението и страхът. Плътта владееше способността да преобразува мелинджа така, че да предизвика визия от бъдещето. С помощта на подправката той можеше да поема дъха на идващото Време, разкъсвайки неговото було. За Лито бе трудно да устои на изкушението; ето защо той скръсти ръце и се потопи в прана-бинду. Плътта обезсилваше изкушението. В тази плът бе побрано огромно познание, събирано преди него по кръвен път у Пол. Онези, които търсеха в представите си очертанията на бъдещето, се надяваха да заложат на печеливша карта в предстоящото състезание. Вместо това те се оказваха хванати в капана на един живот, в който познаваха всеки удар на сърцето и всяко измъчено ридание. Последното видение на Пол бе показало рискования път встрани и вън от капана, а Лито знаеше, че за него няма друг избор, освен да го следва.

— Радостта от живота и цялата негова красота са съсредоточени в простия факт, че тоя живот може да ти поднася изненади — каза той.

Нежен глас прошепна в ухото му:

— Винаги съм разбирала тази красота.

Лито обърна глава и се вгледа в очите на Ганима, осветени от блясъка на ясната лунна светлина. Видя как Чани му отговаря с поглед.

— Мамо — каза той, — трябва да се оттеглиш.

— Аха, дойде и изкушението! — рече тя и го целуна.

Той я отблъсна и попита:

— Би ли отнела живота на своята дъщеря?

— Толкова е просто… Толкова дяволски просто е — отвърна тя.

Лито, почувствал как паниката започва да го обзема, си спомни усилието на волята, положено от намиращата се в него личност на баща му, за да се оттегли от плътта, в която бе проникнала. Дали Ганима щеше да се окаже изгубена в този свят на странични наблюдатели, където той внимателно бе гледал и слушал, за да научи онова, което поиска да узнае от баща си?

— Мамо, ще те презра — предупреди я той.

— Други не биха го сторили — отвърна тя. — Стани моят любим.

— Ако го направя, знаеш какво ще се случи с вас двамата. И баща ми ще те презре.

— Никога!

— Но аз ще го направя!

Думите изскочиха от гърлото му рязко и не по негова воля; в тях се долавяха всички оттенъци на Гласа, който Пол бе усвоил от своята майка-вещица.

— Не го казвай — простена тя.

— Ще те презра!

— Моля те… Моля те, не го казвай.

Лито прокара ръка по гърлото си, за да се увери, че там отново са собствените му мускули, преди да повтори:

— Той ще го направи. Ще ти обърне гръб завинаги. После отново ще отиде в пустинята.

— Не… Не искам.

Тя врътна отрицателно глава.

— Мамо, трябва ла си тръгнеш — напомни той.

— Не… Не…

Но в гласа й нямаше предишната сила.

Лито следеше лицето на сестра си. Как трептяха и играеха мускулите! Чувствата полека напускаха тялото след вълнението, което бяха причинили в нея.

— Изчезвай! — пошепна той. — Веднага.

— Не-е…

Стисна я за ръката и почувства как треперят всички нейни мускули и нерви. Тя опита да се измъкне, но Лито я държеше здраво, докато продължаваше да шепне:

— Отивай си… Отивай си…

През цялото време продължаваше гневно да мъмри самия себе си, че бе разговарял отново с Гани като в играта на родители, с която преди често се забавляваха, но напоследък по нейно настояване бяха прекратили. Даваше си сметка, че женското същество е по-слабо и реагира по-болезнено на това вътрешно насилие. А там бе и изворът на страха, добре познат от „Бин Джезърит“.

Мина доста време, по тялото на Ганима все още потрепваха гърчове, но гласът на сестра му вече се намеси в спора. Той я чуваше как умолява може би идеализирания досега образ:

— Мамо, моля те… Нали видя какво стана с Алая? Да не искаш втора такава?

Най-сетне Ганима се облегна на него и каза с тих глас:

— Съгласи се. Отиде си.

Той я погали по главата и рече:

— Извинявай, Гани. Грешката е моя. Никога повече няма да го искам от теб. Бях егоист. Прости ми.

— Няма какво да ти прощавам.

Гласът й бе задъхан, сякаш говореше след голямо физическо усилие:

— Научихме повече, отколкото трябваше да узнаем.

— Тя ти предаде много неща — подхвана Лито. — Ще ми ги кажеш по-късно, когато…

— Не, ще го направим сега. Ти беше прав.

— Моята Златна Пътека ли?

— Твоята проклета Златна Пътека!

— Логиката е безполезна, освен ако не е подплатена от данни с необходимата важност. Но аз…

— Баба ни се върна, за да бди над нашето образование и да провери дали не сме… омърсени.

— Така казва Дънкан. Нищо ново…

— Първокласна оценка и пресмятане.

Нейните думи изразиха съгласие, но гласът й леко се втвърди. Тя се отдръпна от него и загледа пустинята, полегнала в затишие преди зората. Тази битка и това… познание им струваха цяла нощ. Телохранителите зад влагоуплътнителя сигурно е трябвало дълго да обясняват. Лито се бе разпоредил никой и за нищо да не ги безпокои.

— С възрастта хората стават по-проницателни — каза той. — Какво ли научаваме от цялата тази възраст, кое е онова, от което можем да черпим?

— Вселената, както я виждаме, никога не е точно това, което представлява нейният физически образ — каза тя. — Затова и не трябва да възприемаме нашата баба само и единствено като такава.

— Би било опасно — съгласи се той. — Но моят въп…

— Съществува и нещо отвъд проницателността — прекъсна го тя. — В нашето съзнание трябва да има някакво местенце, с чиято помощ успяваме да възприемем това, което не можем да предвидим и за което нямаме никаква предварителна представа. Затова майка ми често ми е говорила за Джесика. Накрая, когато се бяхме примирили с вътрешната размяна, тя наистина ми каза много неща.

Ганима въздъхна.

— Знаем, че лейди Джесика е наша баба — рече Лито. — Вчера бяхте заедно цели часове. Затова ли…

— Ако приемем, че е така, нашето познание ще определи как да се отнасяме с нея. Именно за това ме предупреждаваше майка ми. Веднъж тя я цитира и… — Ганима го докосна по ръката — чух как отекна в мен ехото от гласа на Джесика.

— Значи те е предупреждавала — заключи Лито.

Тази мисъл бе обезпокоителна за него. Дали в този свят нямаше нищо, на което може да се разчита?

— Повечето от най-страшните грешки са резултат от старомодни предположения — каза Ганима. — Майка ми непрекъснато повтаряше тези думи.

— Това си е чисто по бин-джезъритски!

— Ами ако… Джесика се е върнала без остатък към Сестринството?

— Би било много опасно за нас — рече той, довършвайки мисълта й. — Ние носим кръвта на техния Куизъц Хадерах.

— Те няма да се откажат от своя стремеж — убедено заяви тя, — но могат да ни изоставят. Нашата баба би могла да се окаже подходящото средство.

— Има и друг начин — каза той.

— Да, ние двамата, да се оженим. Но те знаят до какви нежелателни усложнения би могла да доведе такава двойка.

— Сигурно са обсъждали и този риск.

— При това с баба ни. Никак не ми харесва.

— Също и на мен.

— Все пак, ставало е и с други от царски произход…

— Отвращава ме — прекъсна я Лито и потрепери.

Тя почувства движението, но не каза нищо.

— Могъщество — промълви той.

Благодарение на странната алхимия в две приличащи едно на друго същества тя разбра накъде бяха насочени неговите мисли и отвърна:

— Могъществото на Куизъц Хадерах трябва да отпадне.

— Когато е по тяхната рецепта.

В този миг денят дойде в пустинята, заела цялото пространство отвъд тяхната удобна позиция. Те доловиха и настъпващата бавно топлина. Цветовете оживяха от насажденията под скалата. Сивозелени листа хвърлиха заострените си сенки по земята. Дългата утринна светлина на сребърното слънце на Дюн разкри зеленината на оазиса, изпълнен със златни и пурпурни отблясъци в кладенеца на приютилите го скали.

Лито стана на крака и се протегна.

— Остава Златната Пътека — каза Ганима.

Говореше по-скоро на себе си, отколкото на него, защото добре знаеше, че последното видение на техния баща се бе появило и смесило със сънищата на Лито.

Нещо сякаш профуча покрай влагоуплътнителите зад тях; дочуха се и тихи гласове.

Лито превключи на древния език, с който си служеха за опазване на своите тайни:

— Л’ли ани хоур самис см’куи оур самит сут.

Точно тук решението намери своето място. Дословно той бе казал: Всеки от двама ни ще придружи другия по пътя към смъртта, но само един може да се върне, за да съобщи за това.

Ганима се изправи и двамата заедно се провряха през влагоуплътнителите в сийча, където пазачите заеха местата си, а близнаците минаха покрай тях и се отправиха към своите покои.

Тълпата се раздели на две, за да ги пропусне, ала за разлика от друг път, хората се споглеждаха с охраната им. Бодърстването през нощта в пустинята бе стар обичай на свободните, но го правеха преди всичко благочестивите и мъдреците. Всички умма бяха практикували тази форма на бдение. Пол Муад’Диб я бе използвал, както и… Алая. Ето че и близнаците от царско потекло…

Лито забеляза въпросителните погледи и сподели наблюдението си с Ганима.

— Те не знаят какво сме решили за самите тях — рече тя. — Просто не знаят.

Продължавайки на древния език, той отговори:

— Налага се началото да бъде съвсем непредвидимо.

Ганима замълча за миг, за да подреди мислите си и каза:

— Днес оплакването и траурът за близък сродник, като брат или сестра например, трябва задължително да бъде напълно истинско, дори и подготовката на гроба. Сърцето е длъжно да следва съня, за да няма пробуждане.

Съгласно особеностите на древния език, това бе изключително заплетен начин на изразяване, при който се използваше местоименно допълнение, отделено от инфинитива. Такъв синтаксис даваше възможност на всеки набор от вътрешни изрази да зависи само от себе си, получавайки няколко различни значения, всяко от които бе точно определено и достатъчно отличаващо се от другите, но всички оставаха почти неуловимо взаимно обвързани помежду си. В известен смисъл тя бе казала, че рискуват да умрат с плана на Лито, като нямаше никакво значение дали това ще бъде реално или симулирано. Произтичащата като резултат промяна би била равносилна на смъртта, буквално — „убийство при погребение“. Освен туй към цялото бе добавено още едно значение, което сочеше укорително към този от двамата, който би останал жив, за да разкаже, а именно: изиграй ролята на живия докрай. Всяка погрешна стъпка би обезсилила и обезсмислила плана, тъй както и Златната Пътека на Лито водеше до пълна безизходица.

— Извънредно сложно и трудно — съгласи се Лито. Раздели входните завеси, за да влязат в преддверието.

Техните слуги спряха само за мит работата си, когато близнаците преминаха през сводестия вход, който отвеждаше в помещенията, предназначени за лейди Джесика.

— Все пак ти не си Озирис — напомни му Ганима.

— Нито ще се опитвам да бъда.

Тя го хвана за ръката, за да спре.

— Алая дарсатай хаунус м’смоу — предупреди го.

Лито се вгледа в очите на сестра си. Наистина, от действията на Алая се разнасяше противна миризма, която неизбежно бе доловена от тяхната баба. Той се усмихна одобрително на казаното от Ганима. Бе примесила древния език с едно от суеверията на свободните, за да припомни основна поличба в живота на племето. М’смоу, неприятният лъх на зимна нощ, бе предвестникът на смъртта, с който си служеха злите духове. А Изис беше богиня на демоните на смъртта за онези хора, на чийто език те разговаряха.

— Ние, атреидите, сме известни със смелостта си при защитата на дадена кауза — каза той.

— Следователно, ще вземем всичко, което ни трябва.

— Или ще го направим, или ще се превърнем в просители пред собственото си регентство. Алая наистина би се зарадвала.

— Но нашия план… — умишлено не се доизказа тя.

Нашия план — помисля си той. Значи Ганима бе съгласна.

— Виждам нашия план като мъката на шадуфа — отвърна.

Сестра му погледна към преддверието, през което бяха минали, долавяйки изначалната утринна миризма на нещавена кожа. Хареса й начинът, по който Лито си служеше с техния таен език. Мъката на шадуфа. Наистина приличаше на таен обет. Той бе назовал техния план с думите за най-черната земеделска работа: торене, напояване, плевене, разсаждане, окопаване — ала с намека, че този тежък труд протича едновременно и в Друг Свят, в който е символ на обработката на духовни богатства.

Ганима погледна внимателно брат си заради обзелото и двамата колебание в скалния коридор. Осъзнаваше все по-ясно, че в своята молба към нея той се позовава на две различни неща: първото бе Златната Пътека в собствената му визия и тази на техния баща, а за второто тя самата бе му предоставила пълна свобода, за да помогне на извънредно опасното раждане на мита, предвидено в замисления план. Това я плашеше. Имаше ли още нещо в скритото му видение, което той не бе споделил? Дали не се бе почувствал обожествена личност, която да поведе човечеството към ново раждане — било като баща или син? Култът към Муад’Диб бе дал кисели плодове, ферментирали в лошото управление на Алая и необуздаваната свобода на войнствените жреци, яхнали мощта на свободните. Лито целеше духовно възраждане.

Крие нещо от мен — помисли тя.

После върна в съзнанието си неговия разказ за съновидението. Бе изпълнено с толкова ярки картини, че след това той, по собствените му думи, с часове ходел като замаян. Бе казал още, че сънят винаги е един и същ.

Аз съм на пясъка в ясната жълта светлина на деня, но няма слънце. После разбирам, че самият аз съм слънцето. От мен струи светлина в Златна Пътека. Когато го забелязвам, излизам от тялото си. Обръщам се и очаквам да видя себе си като слънце. Но не съм слънце, а някаква фигурка, нарисувана от дете — начупеното изображение на светкавица отбелязва мястото на очите ми, а ръцете и краката ми са като клечки. В лявата ми ръка има скиптър, който не е истински, но е много по-подробно представен от фигурката, която го държи. Скиптърът помръдва и това силно ме стряска. Докато той се движи, долавям, че съм буден, макар все още да спя. После осъзнавам, че кожата ми е покрита с нещо като броня, която се движи едновременно с нея. Не мога да видя тази броня, но я чувствам. Тогава ужасът ме напуска, защото бронята ми придава сила на десет хиляди мъже.

Докато Ганима го гледаше втренчено, Лито се опита да тръгне отново към помещенията на Джесика. Сестра му се възпротиви.

— Тази Златна Пътека не би могла да бъде по-добра от всяка друга — каза тя.

Той погледна към каменния под между тях, долавяйки силния обратен прилив на съмненията на Ганима.

— Длъжен съм да го сторя.

— Алая е обладана — отново запротестира тя. — Можеше и с нас да се случи. А може и да е станало, без ние да знаем.

— Не — той поклати глава и срещна нейния поглед. — Алая се противопоставяше. Това увеличи силите й. Тя бе победена от собствената си мощ. Докато ние се осмелихме да търсим в себе си, да издирим старите езици и някогашното познание. Ние вече сме сплав от множеството животи в нас. Ние не се съпротивляваме, а се носим заедно с тях. Ето какво научих през тази нощ от нашия баща.

— А на мен той не каза нищо.

— Ти слушаше думите на майка ни. Това е, което ние…

— И за малко не изгубих.

— Все още ли я чувстваш силна в себе си? — попита той, докато страхът стягаше чертите на лицето му.

— Да… Но ми се струва, че сега тя ме пази с любовта си. А и ти чудесно се справи в спора си с нея.

За миг Ганима помисли за отразения образ на собствената й майка и продължи:

— Тя съществува за мен в алам-ал-митал с останалите, но вече вкуси от плодовете на пъкъла. Сега мога да я слушам, без да ме е страх. Колкото до другите…

— Вярно е — рече той. — И аз слушам баща си, но ми се струва, че всъщност следвам съветите на този, чието име нося. Може би лекотата идва от името.

— Съветва ли те да говориш с нашата баба за Златната Пътека?

Един прислужник едва не се блъсна в тях с кошницата поднос, с която носеше закуската на лейди Джесика. Силна миризма на подправка изпълни въздуха след отминаването му.

— Тя живее както в нас, така и в собственото си тяло — каза Лито. — Нейният съвет може да се потърси два пъти.

— Но не и от мен — протестира Ганима. — Няма да рискувам втори път.

— Тогава аз ще го направя.

— Предполагах, че вече сме на едно мнение за нейното връщане към Сестринството.

— Така е. „Бин Джезърит“ в началото, самата тя по средата и пак „Бин Джезърит“ в края. Но не забравяй, че в нейните жили тече и кръвта на харконите и тя вече познава модела на нашето вътрешно общуване и споделяне.

— Много е плоска формата за този модел — отряза Ганима. — А ти тъй и не отговори на моя въпрос.

— Не мисля, че ще спомена за Златната Пътека.

— Мога и аз да го направя!

— Гани!

— Нямаме повече нужда от боговете на атреидите! Трябва ни пространство за човешкото!

— Отричал ли съм го някога?

— Не.

Тя дълбоко пое дъх и отклони погледа си от него. Прислужниците поглеждаха към тях от преддверието и разбираха, че двамата спорят, но не можеха да схванат думите на древния език.

— Длъжни сме да го направим — рече той. — В противен случай е по-добре да се наденем на собствените си ножове.

Послужи си с фразата, използвана от свободните и имаща значение на „да излеем своята вода в племенния резервоар“. Ганима отново го погледна. Бе принудена да се съгласи, но се чувстваше като уловена в някаква странна сграда с множество високи стени. И двамата знаеха, че техният път е пресечен от деня на разплатата, независимо от онова, което щяха да сторят. Сигурността на Ганима се подсилваше от огромния обем данни и познания, струпани от всички памети в нея, но сега тя се боеше от силата, която бе дала на тези душевни присъствия, пиейки от извора на техния опит. Те се спотайваха като харпии в мислите й и също като сенките на зли духове дебнеха от засада.

С изключение единствено на нейната майка, която бе овладяла властта на тялото и сетне се бе отказала от нея, Ганима все още изживяваше потреса от тази вътрешна борба и от ясното осъзнаване на факта, че със сигурност щеше да я загуби, ако не й бе помогнала убедителността на Лито.

Той беше заявил, че неговата Златна Пътека извежда от капана. Приемаше откровеността му с изключение на непрекъснато измъчващата я подробност, че крие нещо от видението си. Явно имаше нужда от нейната плодотворна градивна способност, за да обогати своя план.

— Ще ни подложат на изпитание — каза той, защото знаеше къде се коренят съмненията й.

— Не и в космоса.

— Може и в космоса. Но по всяка вероятност ще бъде в пустинята, а изпитанието ще е устойчивост на овладяване.

— Досега не си споменавал за това изпитание — обвини го тя. — И то ли е част от твоето съновидение?

Лито се опита да преглътне, но гърлото му бе пресъхнало. Изруга глупавата си грешка, преди да отговори:

— Да.

— Значи и ние ще бъдем… обладани, така ли?

— Не.

Тя се замисли за изпитанието, този древен способ за проверка на свободните, чийто край много често бе мъчителна смърт. Изглежда в плана имаше и други усложнения. Той би могъл да ги отведе до прекомерно важна разделителна линия, решителната крачка през която в едната или другата посока можеше и да не бъде подкрепена от човешкия разум, особено пък ако е доловил, че рискува здравината си.

Познавайки криволиците на нейните мисли, Лито каза:

— Властта привлича психично неустойчивите. Винаги. Ето кое сме длъжни да не допуснем.

— Сигурен ли си, че няма да бъдем… обладани?

— Не, ако сътворим Златната Пътека.

Все още в плен на съмненията, тя заяви:

— Лито, аз няма да нося в себе си твои деца.

Той поклати глава, сдържайки скритите коварства, умишлено пропуснати в официалната фразеология на най-знатните от времената на древния език:

— Сестро моя, обичам те повече от себе си, но това не е предложението на желанията ми.

— Прекрасно, нека се върнем към друг спорен въпрос, преди да отидем при баба. Един добре премерен удар с нож в Алая може да уреди повечето от нашите проблеми.

— Ако го вярваш, вярваш също така, че можем да нагазим в калта и да не оставим никакви следи. Впрочем има ли поне един случай, когато Алая е давала някому каквато и да е възможност?

— Носят се слухове за този Джавид!

— Има ли у Дънкан признаци, че му растат рога?

Ганима сви рамене и каза кратко:

— Една отрова, две отрови.

Това бе любим похват на дворцовите обитатели да подреждат като в каталог своите познати по заплахата, която те представляват за собствената им персона — типично всъщност за всички властници.

— Длъжни сме да постъпим така, както казвам аз — подчерта Лито.

— Другият път може да се окаже по-ясен.

Отговорът й му подсказа, че тя най-сетне е преодоляла своите съмнения и приела неговия план. Осъзнаването на тази идея го накара да се почувства щастлив. Улови се, че гледа ръцете си, недоумявайки дали не са мръсни.